- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!