София е грозен град. Стар, но грозен. Застроен, сив, шумен, модерен и мръсен. Пълен с душевни екскременти. И не само душевни. Но душевните май миришат по-неприятно. Преди, когато не бях живяла в друг град, не я виждах така. Виждах просто родния си град, не красив или грозен, само познат, но сега имам друг поглед. Непознатата грозота е студена и отблъскваща. Кара ме да се чувствам неловко. За сметка на това познатата грозота сгрява. Кача ли се в някой раздрънкан и изподраскан трамвай, който ме води до познати места - красиви или грозни - веднага ме лъхва онова чувство, сякаш препрочитам някоя стара книга. Зарязвам оценката на външното и в главата ми изникват куп случайни неща. Спомням си например как в един вестник някога бяха сравнили трамвай номер 12 с ковчег за живи (той ходи до гробищата) и всеки път, като го видя, се сещам. Предполагам, че това е нещо много типично „софийско“ и човек, който не е пораснал в София, не се чувства така.

Може би точно затова миналото на София винаги ме е привличало. Сякаш поради факта, че градът е стар и (въпреки това?) грозен, винаги съм си го представяла красив в миналото. В първите десетилетия на 20. век романтичен, пълен с елегантни дами с ръкавици и шапки, красиви коне, първите трамвай, много зеленина, ниски сгради с градинки и любезни господа с лули, а в средата на века - първите хладилници, телефони и други домакински уреди. Романтиката в представите ми не се различава много от тази на западноевропейците по отношение на Средновекието.

Е, предполагам, че греша. Сигурно хората не са виждали нещата толкова романтично. Пушекът от комините трябва да е бил леко задушаващ, конете също са понамирисвали, да не говорим за децата на бедните, които са били принудени да работят. А и - да си го кажем - жълтите павета са си направо кошмар, като падне снегът. Питам се само, дали пък в миналото не е имало повече хора като Георг Хених, имунни към циничното.

Прочетох „Балада за Георг Хених“ преди около две години в една неделна вечер за около два часа. Нетренирани четци сигурно биха имали нужда от три-четири. Но неделя вечер определено е най-правилното време, особено ако в понеделник сутрин човек трябва да ходи на работа. Подчертавам „трябва“ (, а не иска).

Неведнъж са ме питали как и защо започнах да танцувам. Реално на 8 години бях записана за първи път в Детски танцов състав „Албена“ в родния ми град Пазарджик. Единадесет години бях член на състава и буквално израснах в него. Чак на двадесет и две години на испанска територия открих доминиканската бачата за себе си и то по чиста случайност....

Да си еразмус-студент в Испания е повече от сбъдната мечта. Особено, когато градът е красив средиземноморски такъв, на улицата се редуват палми с цъфтящи портокалови дървета, а самият град мирише на прясно сготвена риба и чуррос с шоколад. Недостатъкът на еразмус-манталитета е прекомерната консумация на алкохол и честото парадиране с поведение тип отвързано куче след дългогодишно робство. Моите родители не просто никога не са ме връзвали, а даже от 12-годишна възраст два до три пъти седмично почти доброволно ме посрещаха от дискотека (горките). Съответно на 22 не просто не празнувах ежедневно свободията, породена от липса на родителски контрол, ами водех почти улегнал живот за стандартите на 22-годишните. Социалните ми контакти във Валенсия се състояха предимно от готвенето с 34-годишната ми съквартирантка от Алкала и ходенето на плаж с 45-годишната ми италианска колежка от курса по испански.
Последната отдавна беше загърбила необузданите си мераци, но имаше друга тръпка и все ме убеждаваше да отидем заедно на танци. Първият ни опит се увенча с провал – не успяхме да намерим съответния клуб, защото не беше на картата и никой не можа да ни упъти. Вторият път бяхме още по-решени да го открием и успяхме. Опиянени от краткотрайния си успех, и двете се заоглеждахме с нескрит ужас в празното помещение. Там нямаше никой друг освен нас, един 150-килограмов мъж и персонала. Клубът се казваше Кафе бачата, име, което освен, че звучи някак звънливо и почти вкусно, не пораждаше конкретни асоциации в съзнанието ми. След десет-минутно сконфузно озъртане, попитах бармана къде по дяволите са всички. Оказа се, че те още вечеряли, все пак беше (само!) полунощ, а (неофициално) партитата във Валенсия започвали в 3 сутринта. Николета, италианската ми приятелка, сърбаше безалкохолен коктейл с кисела физиономия, а аз бях на път да приема и второто поражение и да се откажа от опитите си да се докосна до салсата в този красив град.

След броени минути, очевидно поради липсата на избор, пълничният мъж, чиято възраст ми беше невъзможно да определя, ме покани на танц. На тениската му пишеше „Аз обичам бачата“. Виждайки колебанието, изписано на лицето ми, той ми се усмихна и каза: „Не се притеснявай, аз съм учител по танци“. Аз кимнах и се заоправдавах, че не танцувам салса, мислейки си: „Да бе, да, а аз съм космонавт.“ Все пак реших да му дам шанс. Оказа се, че всъщност той дава шанс на мен. Хорхе Елисондо наистина се оказа учител по танци. Докато клубът се напълни в 3 часа сутринта, той вече ме беше научил на основните стъпки на бачата, необходими, за да го следвам, а до 5 сутринта вече бяхме цяла танцуваща бачата-сензация. До ден днешен съм му безкрайно благодарна, за времето, което ми отдели. Да танцуваш с него е подарък, защото той кара жените да се чувстват като принцеси по самия начин, по който ги води. Това е изкуство, което се отдава на малцина.

Същата вечер не танцувах салса, а нещо, което се оказа много по-близо до мен. Не получих това, което търсих, а нещо по-подходящо за самата мен. Преди да си тръгне, израсналият в Далас, но с мексикански корени и пътуващ по цял свят Хорхе ми каза нещо толкова просто: „Продължавай да танцуваш, можеш да станеш много добра!“ На другия ден вече се бях записала в едно училище по танци, бях му станала фен в ютюб, фейсбук и до ден-днешен поддържаме контакт, когато той идва да преподава в Берлин. Може би ако не ме беше окуражил нямаше да продължа или не по този начин, но той повярва в мен, а аз повярвах, че го прави чистосърдечно. 

***

Вече втора седмица водя самостоятелния си курс по бачата в едно берлинско училище. За мен това е предизвикателство от нов тип, защото показвам и мъжката, и женската роля, като се стремя да отделя достатъчно време и на логиката на движението, за да им предам усета за него, вместо да ги превръщам в имитатори на фигури. Защото очаквам мъжете да водят като Хорхе, за да имат шанса жените да се почувстат като танцуващи принцеси. Първият час беше безкрайно забавен и невероятно предизвикателен. Мъже и жени на различна възраст излизаха за първи път по подобен начин от комфортната си зона, някои от тях никога не бяха танцували каквото и да е. В очите им се бореха възхищение и свян. Един от тях постоянно ме питаше нормално ли било да се чувства смехотворно и дали не изглеждал като клоун. Интересното в случая е, че той е добре-сложен мачо с агресивни татуировки, който очевидно посещава(ше) курса заради приятелката си. Същевременно той се справи най-добре от всички и аз наистина вярвам, че има страхотен потенциал. И му го казах простичко: „Продължавай да танцуваш, може да станеш много добър“. Той се изчерви и ме погледна невярващо, някои хора се ужасяват от комплиментите, защото не знаят какво да правят с тях. Аз включително...

Една седмица по-късно се появих за втория урок половин час преди започването му. За моя изнанеда, не бях първата! В залата вече гореспоменатият господин убеждаваше приятелката си как другият път трябвало да дойдат още по-рано, за да тренират. Защото искал да стане много добър...

Не твърдя, че заслугата за нарасналата му мотивация е само моя, но ако съм допринесла и за един процент от нея, то съм изпълнила една от основните педагогически, а и общочовешки задачи, които имат силата да променят мнението на хората за самите себе си към по-добро. Било то в сферата на танците или на която и да било друга, която ни вълнува! Ние всички имаме потенциала да станем много добри!

Как ли? Ами да смесим една щипка интерес към другите с една чаена лъжичка смях и да се вслушаме в историите, които сместа има да ни разкаже като не забравяме да я назоваваме по име. Формулата е лична адаптация на съветите на Дейл Карнеги, чиято книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от 1936 та до днешна дата е продадена в повече от 15 милиона екземпляра. За първи път пиша за книга, която още не съм дочела, защото нямам търпение да споделя и да предам нататък прочетеното. Ето и кратко резюме на личните ми, абсолютно субективни и нефинансирани от никое издателство впечатления.

Книгата сама по себе си е най-продаваната от стила „селф-хелп“, иначе казано „помогни си сам“. Ако се чудите защо Ви е необходимо подобно четиво, то отговорът според мен е, че в човешките комуникации винаги има какво да се научи, защото те оформят светогледа ни, степента на успех, щастие и удовлетвореност от живота, а и от самите себе си. За човека най-интересното нещо си остава човекът.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ е книга с гръмко заглавие, което звучи пренапомпано и обещаващо чудеса. Структурата е пределно проста и, по мое мнение, не особено добре обособена. Тя се състои от кратки истории, резюмирани примери за възхода на хора, които интуитивно или целенасочено са приложили някои от техниките за успешна комуникация. Тези кратки разказчета наподобяват притчи, чиято поука е сервирана на читателя наготово. В един момент от четенето настъпва едно своеобразно пренасищане на човешки съдби или така го усещам аз, тъй като имам навика да визуализирам описаната ситуация и след определен момент съзнанието ми се пренасища с персонажи, които играят отделна фрагментарна роля в структурната тъкан на книгата, но нямат пряка връзка помежду си. По тази причина Карнеги съветва книгата му да бъда многократно препрочетена. Наративната структура ми напомня тази на „Пилешка супа за душата“– друг бестселър, който представя понякога наивни истории, но пък докосва по определен начин душата.

Предимството на Карнеги като автор е простотата на езика и непосредствеността на текста, които водят до безпроблемно разбиране на посланието, което той доинтерпретира за читателя. Основният ми мотив да пиша за тази книга е на първо място убеждението ми в ефективността на някои от предложените от него техники. Ето и част от тях:

Шест начина да накараш хората да те харесват 

Започни да се интересуваш от другите

Банално, но факт! Всички имаме его и при всички ни то търси поле за изява. Давайки такова не само на себе си е чудесна предпоставка да предразположиш друго човешко същество...

Усмихвай се

Този съвет определено не е културна константа и вероятно е по-приложим сред американски представители, отколкото сред западноевропейски такива, но на общочовешко ниво усмивката е кодирано послание към приветливост или поне така би трябвало да бъде. Обаче говорим за усмивката, не за маската на угодничеството, а споделянето на светлината, която всички носим в себе си, за да ни стане осезаемо по-топло.

Запомни, че произнасянето на името на друг човек е най-красивият и сладък звук в ушите на носителя му, независимо от езика

Често сме свидетели на обратното – дразнещи грешки при произнасянето на името ни се закотвят в паметта, а потиснатото недоволство се опашкулва някъде дълбоко в съзнанието. Особено за живеещите в чужбина, но не само, правилното произнасяне на личното им име е подарък, които те няма да забравят. 

Бъди добър слушател. Окуражавай другите да говорят за себе си

Типичен пример за крещящата необходимост от споделяне проявяват хората, ходещи постоянно на лекар, за да си намерят слушател. При някои възрастови групи необходимостта е явна, но тя наистина е константна. Да говориш за себе си пред слушатели означава, че си важен, тоест осмислен, принадлежащ към живота и водещ смислено съществуване. Кой не желае да се чувста по този начин?

Говори за интересите на събеседника

Особено преди да му поискаш услуга, защото не само ще я получиш, но и ще утроиш облагите си. В този момент ми е трудничко да повярвам в безкористните дерзания на автора към чисти взаимоотношения, в които алтруистично и чистосърдечно се ориентираме към чуждите интереси. Вероятно поради факта, че примерите му директно свидетелстват за извличане на полза от събеседника след демонстриране на интерес към личните му страсти. Но фактите са си факти, обърнете се към хората с жив интерес към техните занимания, вместо да ги засипвате със собствените си такива и се пригответе за събирането на добра реколта.  

Накарай другия човек да се почувства важен и го направи чистосърдечно

Няма нищо по-мотивиращо от това. Да накараш ДРУГ ЧОВЕК да се чувста ВАЖЕН. Ако е постигнато безкористно, то това води до удовлетворение и за двамата събеседници и би могло да бележи началото на красиви отношения в различни поприща.

Струва си да опитаме. Току-виж на първо време сме успели да се сприятелим с и да повлиям на... себе си!

Беате Колосов изключи телевизора, за да запуши устата на стройната тъмноруса туркиня от сутрешния блок. Знаеше, че ако го остави включен, после час по час щеше да отскача до тоалетната, за да съзерцава в огледалото стърчащите от талията и бедрата си буци сланина и да се чувства недостойна за каквото и да било. Като че ли не й стигаха всички албански пубертети, които в последните месеци се изсипаха в общежитието за малолетни бежанци и с неприкрито презрение я обсъждаха на грубия си език. Нищо добро не идва от Балканите! Поне да беше наследила от проклетия си български баща стройната фигура и гъстата коса. А той какво ѝ беше оставил, преди да избяга завинаги? Само тая отвратителна фамилия Колосов, предизвикваща асоциации с клозет…

Беате не мразеше чужденците. Дори напротив, беше твърдо убедена, че ги обича и точно затова реши да стане социален педагог и да работи в общежитие за бежанци. Изпитваше безпределна жал към малките момиченца в Косово, които бяха принудени да работят, вместо да ходят на училище, и още по-голяма жал към онези в южна България, които трябваше да се женят на 12, още деца… Гореше от желание да им помогне, да се погрижи за тях и да им осигури бъдеще, спасявайки ги от несправедливия свят, в който живееха, и най-вече от недодяланите им бащи.

Заключвайки входната врата, Беате погледна със задоволство перфектните си ярколилави нокти, които издължаваха тумбестите й пръсти и ги правеха почти по-слаби. На кутрето лакът беше започнал да се лющи и притискайки го, за да провери колко стабилен е остатъкът, тя откърти още едно малко парченце от лилавия пласт, така че една трета от дългия ѝ нокът се показа.

Беате се гордееше с уменията си на маникюрист. Ако не изкарваше толкова хубави оценки в училище, сигурно щеше да се запише на курс и да си отвори студио, вместо да следва в университета, но и така ѝ беше добре. Уменията ѝ си оставаха само за нея и за най-добрите ѝ приятелки, а хубавите нокти се бяха превърнали в запазена марка, която почти компенсираше наднорменото тегло и прекалено чипия нос. Още в обедната почивка ще го ремонтирам тоя нокът, каза си тя в колата, чакайки в задръстването.

Влизайки в офиса си, завари нова камара изтъркани папки върху бюрото. Нова партида, помисли си Беате и се сети за осемте косовски деца, които изведнъж се оказа, че не са сирачета и се наложи да ги изпрати заедно с родителите им обратно в Косово. Шефът направо побесня. Караше се на всички за щяло и нещяло, а в петък следобед Беате го чу как по невнимание счупи десетте чаши за вино, които им бяха подарък от стария министър на социалната политика. Стъклото явно се беше разхвърчало на малки парченца във всички посоки, защото две от тях по някакъв начин се бях промъкнали под вратата на кабинета му и се бяха спрели в средата на коридора, където в събота сутрин двегодишното хлапе на малолетната Фикрета от втория етаж си поряза крачето.

Беате се ядоса повече от шефа, но не на измамата на родителите, които се бяха надявали да останат в Германия с вече легалните си деца, ами защото трябваше да се раздели с малката Али, която толкова обичаше да рисуват заедно. Али беше на шест години и Беате вече си представяше как в края на август ще организира тържество по случай записването ѝ в първи клас. Щеше да ѝ купи красива лилава раница и да обсъжда с нея всеки изминал учебен ден. Но ето, че август дойде и си отиде, някакси институциите разкриха измамата на глупавите ѝ родители и Али изведнъж се оказа дете с родители. Законът беше ясен в такива случаи. Само малолетни без родителска грижа задължително оставаха в Германия, а всички останали деца зависеха от легалния статус на родителите си. Пълнолетни албанци и косовари нямаха почти никакви шансове на фона на всички бежанци от Сирия. И ето, че Али си замина.

Стресната Беате забеляза, че от напрягане да мисли какво се е случило с момиченцето после е изчегъртала и остатъка от лака на кутрето си. Ядосана на глупостта си, скри опропастения нокът в шепата си и се зае с купчината папки, преди колегата ѝ Конрад да дойде и да умирише стаята на мухлясалото сирене, което ядеше за закуска.

- Здравей, Беа. - поздрави Конрад, а тя му кимна, четейки. - Ох, извинявай, много бяха тежки.

Без много да му мисли, беше стоварил нова купчина папки на мястото, където допреди малко се намираше ръката на Беате. Конрад беше типичният държавен служител. Рус, възслаб и сух, вечно придаващ си важност на приказки, но неспособен да извърши каквато и да било работа, включваща физическа сила или логическо мислене.

Беате дръпна ръката си изпод купа и заразтрива пръстите, без да спира да чете. Нещо като че ли я одра и тя отмести поглед от медицинското свидетелство, което изучаваше. Под тежестта на папките ноктите на палеца и показалеца ѝ се бяха счупили и висяха на тънка нишка лилав лак, заплашвайки да паднат. По дяволите, каза си наум и бързо ги откъсна, олющвайки малко и здравата част на ноктите. Знаеше, че колкото и да беше ядосана, не биваше да го показва. Когато дойдеше моментът, неща като факта, че държиш на маникюра си, изведнъж се оказваха важни за това, кой ще получи повишение и кой не. Трябваше да се концентрира върху съдържанието на папките. В крайна сметка тази информация щеше да ѝ е далеч по-полезна, когато след 2 часа започне да интервюира новодошлите, за да реши кой остава в общежитието и кой не. Или поне отстрани така изглеждаше.

Всъщност никой друг не знаеше колко е полезно да имаш страхотен маникюр, когато работиш с проблемни тийнейджъри. Някои бяха агресивни, а по време на първото интервю лицата на повечето излъчваха студенина и злоба. Беате имаше чувството, че ако не беше огромното тежко бюро помежду им, щяха да скочат и да я захапят. Знаеха, че оставането им тук зависеше от този разговор и от нея, и имаха вид на диви зверчета, готови да се бият, ако трябва, за да останат. Никой не разбираше колко много сила и смелост трябва да събере една възпълна стара мома с не толкова привлекателна външност, за да се изправи пред тия зверчета и да ги разпитва за всякакви неща. Колко много самочувствие беше необходимо и колко трудно беше точно в тези моменти да го призове от дълбочината на съзнанието си.

Маникюрът на Беате беше като талисман за самочувствие. Поглеждайки го, тя чувстваше, че е добро човешко същество, че решението ѝ ще бъде правилно и че беше заслужила властта, дадена ѝ чрез позицията на социален педагог. Беате погледна към ръцете си и въздъхна. Днес не можеше да разчита, че ноктите ще ѝ вдъхнат смелост. Стана и се отправи към вратата.

Прахосмукачката е машина на времето. Изсмуква отминалия сезон, изтрива следите, останали от него по килима и под мебелите. Като циклон отнася мислите, оставяйки място за нови. Спира времето, подарявайки ти момент на безвремие, докато се събере новият боклук, в който сега-то се материализира.

Готварската книга на прабаба ми също е машина на времето. Съживява отдавна изчезнали букви като "е двойно" и призовава духовете на отдавна неизползвани думи. Вълшебни думи, които завихрят въздуха около мен и се къдрят на сребърни струйки в съзнанието ми. Истинска магическа машина на времето. Не съперничи на прахосмукачката ми, а по-скоро я допълва. Всичките ми домакински уреди и пособия са се съюзили, за да ме забавят. Или по-скоро да забавят не мен, а времето, което е част от мен и от което аз съм част.

Странно е, че няма дума „бавнина“, която да бъде антоним на „бързина“. Търся, а не намирам такава неутрална и прозрачна дума, сякаш бавнина не може да бъде наблюдавана никога и никъде. А всъщност фактът, че очевидно нямаме потребност от такова понятие, може би означава, че „бавнината“ е навсякъде. Бавното движение на времето е естественото му състояние, затова няма нужда да го назоваваме. Времето по природа тече бавно. Само ние хората сме се научили да го забързваме в главите си, да го караме да препуска, докато ни се завие свят и не можем повече да издържим на мощта му. Опитваме се да го контролираме, а накрая се оказва, че то ни надвива със собствените ни трикове.

Бърз влак. Бърз преглед на новините. Бързо хранене. Нормалните неща. Съществуват, за да ни остане повече време… За повече пътуване с влак, за повече новини,… за повече храна? Не е ли странно, че влаковете, отиващи на далечни места, често се движат по-бързо от онези, които стигат само до близките градчета и селца? Че когато човек има време да яде бавно, всъщост поглъща по-малко калории? Че в Интернет блогъри, автори и маркетинг-експерти се опитват да пишат все повече и все по-често, независимо дали и колко имат да кажат, и с единствената цел да привлекат колкото се може повече внимание.

Против всякаква логика, аз обичам да пътувам до работа с (по-) бавния влак, защото е по-празен и мога да чета книги. Против неписаните закони на модерната работеща жена предпочитам да готвя ежедневно, защото ми помага да храносмеля работния ден преди вечеря. И напук на работата си чета бавно, дори и това да означава да прочета по-малко неща. Затова и що се отнася до писането, надявам се текстовете ми да предразполагат към бавно четене, а не „сканиране“.

Не бих казала, че е лесно да се устои на подобна вълнá. Бързината е навсякъде, идеализирана, изкушаваща и задължаваща. И въпреки това не я пускам да влезе у дома. Моите вълшебни машини на времето я спират, филтрират я и я връщат там, откъдето е дошла. Те са пазачи на бавнината, от която съм част и която е част от мен. И за разлика от предразполагащата към егоистичност бързина, бавно течащото време разширява човека хем навътре, хем навън, свързва го със самия него, но и с безкрая…

И докато пека някой сладкиш от книгата на прабаба, ако ми остане време да погледна в огледалото, знам, че ще видя всички тях: бабите ми, прабабите им, техните майки, сестри и лели, всички онези жени, които принадлежат към моето собствено време и които го образуват, всички те, като ефирна армия около мен, като невидими сенки в чертите на лицето ми да живеят извън забързания поток на историческото време, завинаги в бавността...

Тази статия е своеобразно продължение  на публикацията на моята колежка, а именно 300 марки и едно прасе: вариант за Германия. За първи път пиша продължение на статия, чиято първа част не е мое дело, но в рамките на Алтер Его това е повече от в реда на нещата. 

Аз бях клиент на консултантска фирма и, макар че оттогава минаха повече от седем години, през които завърших образованието си в Германия (разгеле), първите ми стъпки, и съответно грешки, по пътя от българското към немското не избледняват в съзнанието ми. Всяка година бъдещи студенти от български произход, целящи се в медийни професии в Германия, ме питат за опита ми и кое от него бих препоръчала или обратното. Банални, но верни фрази като „всичко е индивидуално“ и „зависи от теб“ очевидно не убедиха никого. Ето го конкретния ми път на Сантиаго при кандидатстването с всичките смислени или не съвсем аспекти от целия процес.  

Първата стъпка при кандидатстване в чужбина е свързана с намирането на информация (алелуя!). Къде се предлага съответната специалност, какви са сроковете, с какви такси е свързано обучението, кои документи са необходими за изпращане и по какъв път става това. Оттам нататък е въпрос на личен избор как да се подготвят съответните документи. В повечето случай кандидатстването на чуждестранни студенти протича чрез изпращане на документите чрез Уни Асист – институция, която ги проверява за адекватност и препраща към университетите. За българите, живеещи в градове, различни от София, преводът и легализацията на диплома, събирането на апостили и други весели скъпоплатени ваденки предполагат редовни разходки до китната ни столица или наемане на куриерски или консултантски услуги. Аз се обърнах към фирмата на М. Тогава тя беше първата и най-често споменаваната в Гугъл (в различен контекст). Вероятно, защото към самата М. не можеш да останеш равнодушен...

Услугите на М.

Важното е да всееш страх на 18-годишните, защото страхът се заплаща! Това включва следните действия:

– да ги убедиш да кандидатстват в баснословен брой университети, че може и да не ги приемат. (Шансът е наистина реален, особено при хора с диплома 6,00...Кандидатстването в много университети предполага таксуването им поотделно и съответно допълнителен хонорар за нея. Не че е лошо човек да има избор, но класациите и сроковете за записване в различните провинции се разминават. Хубаво е човек да има избор, но още по-добре е да знае какво иска, по-евтино излиза, поне при М.);

– да им обясниш как трябва да легализират всички хартийки, които са събрали по време на 12-годишното обучение, от грамота за олимпиада по биология в 6, до, едва ли не, лексикона от 3. клас, защото всичко било от полза, особено когато човек кандидатствал за медийна специалност (?!);

– да водиш от тяхно име кореспонденция с университетите срещу 15-20 лева на институция. (Тя се състои в банален въпрос по имейл, на който изтормозените служители отговарят, изпращайки линк с информация на заблудените кандидатстващи.);

– да им напишеш СиВи-то на немски, защото имаш повече опит от тях и знаеш какво очакват в Германия. (По мое мнение в Германия очакват бъдещи студенти, които имат потенциала сами да си напишат автобиографията, но да речем...);

– да създадеш индивидуално проучване на подходящите университети за конкретния кандидатстващ според неговите таланти и заложби, състоящо се в копи-пействане на началните страници на различни университети. Вярно, че с хартията и подвързията цената на папката се вдига до левче, ама останали 299 не виждам за какво точно М. изисква; 

– да ги пришпорваш, убеждавайки ги, че десет минути след връчване на дипломите трябва да седят във влака за София, за да смогне тя, неспящата, загрижената за тяхното бъдеще М., правейки НЕвъзможното, да ги изпрати на време. (Странно, по мой спомен сама ходих в Министерството на образованието. А когато получих официалното потвърждение от Уни Асист, че са получили документите ми, се оказа, че цялото тичане е било по-скоро за поддържането на спортен дух, защото папките са били изпратени в последния ден от срока за подаването им, който беше две седмици след фиаското с БДЖ).

Аз лично не се възползвах от всички незаменими услуги на нейно консултанстко величество, а ги сведох до минимум. Той все пак ми коства между 300 и 500 лева – „трай, бабо, за хубост“ и плащай, бабо, за глупост. Не малко мои съученици хвърлиха подобен курбан, някои и по-солиден, достигащ до 1000 лева – средства, които всеки бъдещ студент може да оползотвори далеч по-смислено. 

Моята колежка Зори вижда в цялата акция комплекса на източноевропееца, който се смята за по-нисш от германеца и затова има нужда от посредници. Може и да е права, но положението е по-критично според мен. Става въпрос за по-банален комплекс – този на провинциалиста, който смята, че столичанинът има връзките и познанията да се пребори с церберите на чиновнически постове в софийските министерства... Който е ходил без лична охрана от гише на гише в София знае, че някои от тях не само са свалили намордника, но и хапят. Но да не се оправдаваме, кучетата надушват страха и нападат слабите.

За финал, да обобщим фактите: бях приета, документите ми пристигнаха в последния момент, но все пак на време, повод да ям, пия и да се веселя три дни и три нощи. Реално погледнато, добрата фея М. си свърши работата, разходи ни само около 5 пъти до София в рамките на половин година и за това време успя да се премести в чисто нов офис, тип а-ла-Стъклен-дом. И всички заживели щастливо един без друг...



   

Напомнят ми на зомбита, инферии или диментори. Също като празни, лишени от душа тела, приближават, задават въпроси, чиито отговори могат да намерят и сами, говорят празни приказки, изсмукват енергията ми… Стига! Налагам си да престана да разсъждавам и да продължа да работя. Опитвам се да се видя, както страничен наблюдател би ме видял, и да преценя обективно, дали имам право да се оплаквам. Знам, че нямам. Хората не са ми виновни за нищо. Сама съм си избрала работата.

Има хора, които се зареждат от приказките. Най-вече от празните. Самият факт, че си контактуват с хора, ги кара да се чувстват добре. А има и хора като мен, които се изтощават от прекаления контакт с другите. Ако интроверт реши да се занимава с медийна професия, то е, защото обича думите. Ако след известен стаж се разочарова, то е поради липсата на комуникация и поради злоупотребата с говоренето. Трудно е да не намразиш словото, когато имаш усещането, че е отрова за съзнанието ти. Още по-трудно става, когато по природа обичаш думите. Мразейки ги, се чувстваш като предателка. Винаги си ги усещала като невидимо за другите магическо същество, което те съпътства и ти помага, а ето, че сега имаш желанието да се отървеш от него, да го изтриеш като с гумичка. И не само това. Винаги си мечтала да прекарваш повече време с това същество, може би някой ден да превърнеш работата с него в професия, а ето, че сега може би предаваш дори тази мечта.

Смисълът на думите е да въдворят тишина. Това е даоистка мъдрост, която преди мразех, но напоследък заобичах. Още не съм открила онова, което различава "добрите" от "лошите" думи, но знам, че няма никакво противоречие в това, да обичаш и словото, и тишината. В някакъв, за мен все още неясен смисъл дори е логично да е така. Ако думите водят след себе си само безкрайна, нищо не значеща и не променяща върволица от думи, те не изпълняват задачата си. В най-добрия случай напомнят на дъвка, която човек дъвче до безкрайност, уморявайки челюстта си, без изобщо да гълта нещо хранително. В най-лошия приличат на котел, омагьосан с тъмна магия, който като черна дупка поглъща всяка капка жизнена енергия…

Тишината не е противоположност на думите, а на шума. Не всички думи създават шум и не всеки шум е направен само от думи. Също като болката шумът е субективно нещо, съществуващо само в съзнанието на възприемащия. Онзи, който произвежда шум, обикновено има някаква друга цел и не усеща поведението си като шумно. За сметка на това тишината е всеобхватна.

Тишината е различен вид измерение. В нея има достатъчно пространство за всичко, което в материалния свят не би се побрало на едно място. Само в нея мислите има потенциала да станат думи, а думите - да придобият смисъл. Тишината е ред, условие за хармония. Хората може и да нямаме сетиво, което отмерва времето, но не ни е и необходимо, защото времето се ражда, узрява и умира в тишината. Всяка тишина е различна, изпълнена с различен смисъл. Тишината рано сутрин в парка е оптимистична и креативна, онази в университетската библиотека е вдъхновена и решена да успее, в притихналото по време на часовете училище тишината е пълна с усещане за защитеност… А тишината у дома е всичкото това наведнъж, че и още. Тя е онова, което прави дома дом и затова всяко притихване на света след дълга шумотевица и като завръщане. Завръщане към началото. Не материалното, географското, времевото начало. А моето собствено Сътворение на света.