Има статии, които не желаят да бъдат написани, или това поне е най-щадящото обяснение за несполучливите ми опити за коледен текст. Исках да е оптимистично-реалистичен, с прагматична нотка, в унисон с немската действителност, хем не прекомерно комерсиален, като празника, хем не и религиозен, поради липса на лични убеждения. Съответно натоварих неродения текст с толкова очаквания и изисквания, че той предпочете да не излиза на бял свят. Вместо него реших просто да опиша какво представляваше празникът за мен през изминалите години. Той е предполагал и много радост, но и тревога, и работа, и, вероятно поради смесените ми чувства, ми е невъзможно да предам само едно основно токова...

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период никога не съм се прибирала за Коледа, което вероятно автоматично ме причислява към категорията безотговорна дъщеря. Ето как стояха нещата до момента...

Като чуждестранен студент, който работеше, за да се издържа, бързо научих, че празниците придобиват ново значение и то предимно меркантилно. В Германия традиционно надницата на смяна на официалните празници е чувствително по-висока, в повечето нормални фирми – двойна. В такива моменти екзистенциалният въпрос е „Да работиш или да работиш“, особено когато това е добра алтернатива на самотата. Аз рядко съм се сблъсквала с такава, защото част от семейството ми живее в Берлин, но много други (чуждестранни) студенти познават дилемата. Предимствата, освен финансови, се състоят в доброто разположение на колегите и шефовете. 

Работила съм в хотел, на пързалка за кънки, училище по танци и в телевизионна редакция на Коледа. Особено при последната работа наблюдавах солидарност при разпределянето на смени – който имаше щастието да работи на Коледа, можеше и да пропусне 1-ви януари, все пак и останалите колеги имаха право на парче от тортата. Тази логика има и своите предимства. Трудът на официални празници, погледнат като чист подарък, вместо като наказание, влияе на мотивацията и на настроението на работниците. През последните години свикнах с идеята, че Коледа е това, което искаш да бъде, можеш да си позволиш и решиш да повярваш във. И че дали да празнуваш, да работиш или да си почиваш, е въпрос на избор и приоритети. Имало е Коледи на домашна питка и баклава у брат ми и такива на суши и кракери на работа – и какво от това?

Вероятно коледната ми мотивация до степен се изтощава от обратното броене и това до някъде е свързано с преекспонирането на празника. Коледните базари са нещо магическо, греяното вино се доближава най-близо до личната ми представа за амброзия, обаче сладките с канела, които се продават от август месец, до 24 декември губят своя чар. На самия празник хранителните магазини затварят, а в дните преди това да се случи пазаруването в супермаркета наподобява нещо средно между бягане с препятствия и блъскащи колички. Всички са в такъв бесен коледен дух, че с лакти в ребрата на другите нежно си пробиват път към заветния щанда със щолен. Магазините за дрехи в аркадите (тукашната версия на мол) са препълнени с хора с чанти и чанти с хора. Винаги, когато поредната леличка ме затегли по погрешка с висяща закачалка, се сещам за една от любимите ми книги, a именно „Дивото зове“... Тази година обаче (идва оптимистичната част) имам гости (странна дефиниция, когато очакваш собствените си родители, но все пак)! Тоест, не се прибирам вкъщи, а вкъщито идва при мен!!!

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период (почти) винаги съм се прибирала вкъщи за Великден. Краят на април и началото на май е времето, когато в България мирише на цъфнал живот и на предстоящи абитуриентски балове. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да боядисвам яйца в чорапогащник с листа от здравец на двора на село и „тайно“ да измъквам още недопечените великденски сладки от фурната на баба ми (липсата на търпение е сериозен порок). Великден е празник, който толкова обичам, че отбелязвам два пъти – веднъж по немския и веднъж по българския календар, вероятно така компенсирам сложната си връзка с Коледата, кой знае...

На всички Вас, четящи ни през годината и по този начин познаващи ни все-добре, желая от сърце да се чувствате „вкъщи“, на Коледа, на Великден, винаги!

Имам открита слабост към детските книги за възрастни, сред които като безспорен фаворит се се нарежда „Малкият принц“, но от сегашния момент вече се налага той да си дели победителската стълбица с тази тази нежна разходка към ценностите на детството и обратно. 

„Да убиеш присмехулник“ (1960) е най-известната творба от авторката Харпър Ли. Книгата е носител на наградата Пулицър, обявена е от Library Journal за най-добър роман на 20-ти век в Америка и се счита за най-добрия роман на всички времена във Великобритания. Като цяло това е книга, която няма нужда от допълнителна реклама, но фактът, че Стивън Кинг я препоръчва като смислено четиво, беше конкретният подтик да й обърна внимание. Въпреки тези плашещи предпоставки за разочарование се предадох на любопитството и не съжалих. Смятам, че книгата с достойнсто носи титлите си, защото успява да пренесе читателя в един поляризиран свят на игра, но и на конфликти, а пък детската неподправеност на езика и на душата са перлите в короната на тази класика.

В началото обаче тези похвали ми се струваха по-скоро прехвали. Като цяло действието се развивава плавно, представлява повествование през будните очи на 6-годишната адвокатска дъщеря Скаут. Историята предлага лесносмилаемост, но не и бърза сензация. Вероятно там се крие и нейната гениалност – тя представя детския свят, който се сблъсква с постоянни въпроси, ученически неволи и неразбиране на необходимостта от процеса на порастване и заменянето на лятната свобода с приспособяване към обществени норми (в случая на Скаут това буквално предполага смяната на панталон с рокля и на непосредствената искреност с учтивостта на добре възпитана дама). 

Към дотук близкия сценарии на тези, които си спомнят, че са били деца, се прибавят обществени нападки срещу цялото им семейство, породени от работата на бащата (Атикус), разбунил расистките настроение на (фиктивния) южен американския град Мейкомб, в който демонстрирането на расова омраза и третирането на чернокожите, а и на защитаващите ги, като заплаха за благоденствието на белите, отдавна са се сраснали с ежедневните ритуали на местните. 

Централна роля в света на Скаут играят още брат й Джем и техният общ приятел Дил, с когото прекарват летата, растейки неусетно. Дил от своя страна проявава нескрит интерес към съседската къща на Редлиевци, в която, според слуховете и детското му въображение, синът Бу Редли живее като затворник. Той е и протагонист на множество от разговорите и игрите им.

Детската идилия периодично бива помрачена от вербално насилие, което Скаут и Джем изживават, заради делото на Атикус за защита на обвиняем, но невинен чернокож, за изнасилване на бяло момиче. Една нощ неочаквано агресията над адвокатските деца ескалира и животът им е застрашен. В такъв критичен момент неподозиран приятел излиза от сянката на задните редици, наказвайки нападателя и давайки ценен житейски урок за човешката същност на тези, които са дорасли да го разберат, а Скаут, макар и изплашена и „малка“, проумява поуката – грях е да убиеш присмехулник – птицата, която никому не вреди... 

И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.

На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...

И сега, ръка на сърцето: кой е първият закон на трансфигурацията?

Ако можете да отговорите на този въпрос, то най-вероятно - също като мен - сте прочели седемте книги за Хари Потър. По няколко… ехем… милиона пъти. И препрочитайки ги, сте им направили - съзнателно или не - един вид (литературен) анализ. И затова знаете, че - доста логично - храна не може да се измагьоса от нищото.

Само по себе си това наблюдение е доста… просто. И вярно и в немагическия свят. Също така е вярно, че повечето „магически“ закони всъщност са метафори и образуват една цялостна и кохерентна система, която отразява истинския свят. Магия не съществува разбира се.

Или съществува? Не съм сигурна. Обаче това, което преди известно време открих, е, че съществуват мъгъли. Всъщност Дж. К. Роулинг не ни запознава с много мъгъли в книгите за Хари Потър и на практика вуйчото, лелята и братовчедът на Хари, както и министър-председателят на Великобритания са единствените, които тя описва. И те определено не са симпатични. По-скоро са ограничени и се страхуват да пуснат маските на заучено благоприличие, които носят пред лицата си. Предполагам, че авторката смята живота на средностатистическия мъгъл за твърде скучен (или грозен), че да занимава детската си аудитория. За сметка на това, малко след седмата книга за Хари Потър тя написва книга за възрастни, в която мъгълите играят централна роля. И която за съжаление е доста по-близо до реалността, в която живеем.

В „Вакантен пост“ става дума - освен за един вакантен пост на общински съветник - за един квартал „Фийлдс“ ("Полетата"), разкъсан между големия град и малкото градче Пагфорд, които упорито не искат да имат нищо общо с него. Уж става дума за това, че няма достатъчно пари, с които да се поддържа инфраструктурата на квартала, а всъщност това, което обикновено липсва, е убеждението, че обитателите му заслужават подобно уважение.

Кристъл, шестнайсетгодишната дъщеря на кварталната наркозависима проститутка Тери, посещава добро пагфорско училище (, където ежедневно е подложена на тормоз) и е член на успешния училищен отбор по гребане. Всичко това въпреки силното недоволство от страна на някои заможни и консервативни граждани и благодарение на усилията на общинския съветник Бари Феърбрадър, който също е роден във Фийлдс. Когато Бари умира внезапно, оставяйки съпруга, деца и овакантен пост на общински съветник, крехкото равновесие изведнъж се нарушава и започват редица обществени сътресения.

Силата на Джоан Роулинг е в изграждането на образите - и точно затова нейните книги са толкова трудни за филмиране. Героите й в „Вакантен пост“ са много и много разнообразни. Те често употребяват грозни думи, а нелицеприятните им помисли и слабостите им поне в началото отблъскват. Изключително лесно е сляпо да намразиш повечето от героите от „Вакантен пост“, било то защото несъзнателно мразиш точно тези качества у самата себе си, или пък защото идваш от съвсем различен свят със съвсем различни правила. Ако обаче успееш да поемеш контрола върху негативни си емоции към някои персонажи, става очевидно колко „живи“ са героите. Също като нормалните „реални“ хора и те са противоречиви, подлежат на промени всеки изминал ден, страхуват се от слабостите си, понякога ги ненавиждат, а дълбоко в себе си са невинни и добри. Е, при някои е по-дълбоко, отколкото при други, но ако човек се разтърси достатъчно, ще намери нещо чисто и уникално и всеки човек / герой.

Истината е, че всеки носи у себе си някаква „магия“. Тя може да не е като магията на Хари Потър, която има пряко влияние върху непосредствената материална реалност, но въпреки това е магия, защото е необяснима сила, която човек може да контролира само до определена степен и само с помощта на инструменти (например думи). За разлика от историята за Хари Потър в „Вакантен пост“, както и в нашата си реалност, не магьосниците искат да властват над немагическото, ами тъкмо обратното: мъгълите, онези, които са лишени от вълшебство (или сами са се лишили от него), се опитват да подчинят магьосниците. Също като черна дупка немагическото се опитва да погълне магическото и да го скрие в Небитието, защото самото съществуване на вълшебни неща причинява на „истинските“ мъгъли болка... Но ние няма да се даваме, нали?

Ралица и Павел се обожаваха взаимно. За нея, той беше личният й супергерой, който винаги я спасяваше от скуката с някоя нова игра. Освен това в негово лице виждаше още ходеща енциклопедия с умни отговори на всички належащи въпроси и неизчерпаем източник на топлина, чиято прегръдка олицетворяваше представата й за рай. За Павел пък дъщеря му беше колкото неговата Ахилесова пета, толкова и най-голямата му мотивация да се примирява с баналността на булевардните журналистически еднодневки, които се налагаше да пише, за да преживява. Той открито ненавиждаше настоящата си работа като повечето средностатистически граждани на Скукоград. Топлеше го мисълта, че след 12-часовия работен ден пред офиса ще го очакват два чифта топли очи и една пълна торбичка с карамелизирани пуканки за из път към къщи. 

– Казвам ти, той е нечие протеже, парашутист, въздух под налягане..., нареждаше Павел епитетите на възмущението си, които за съжаление тровеха семейната разходка в люляковата пролетна вечер.

– Недей така, Скъпи, разбирам, че си афектиран, но сигурно и той има своите аргументи, все пак е на много отговорна длъжност и под не малък натиск, – дипломатична както винаги съпругата му Мая се опитваше да смекчи щетите от вербалната експлозия, все пак бяха тръгнали да се разхождат, а и се притесняваше за високото кръвно на съпруга си.

Под масата Ян Байбел стисна сухите си кльощави ръце в юмруци, опитвайки се да скрие гнева, който го беше обзел. Нямаше нито статуса, нито пък намираше правилните аргументи, за да противоречи на Карин. Какво я прихващаше напоследък? Сигурно някакво старческо замъгление. Няма какво друго да е, реши Ян. Първо да приема тези нехранимайковци, а сега да очаква... Мисълта се плъзна като пепелянка от мозъка му надолу по гърлото. Ян моментално я прогони и стана от масата, нарочно оставяйки мръсната чиния. Да не мислят, че и ще им слугува?

- Няма ли да си вземеш и от десерта? - пълното тяло на Карин ритмично се тътреше към трапезарията, изнемогващо под огромната тава със сладкиш. Ян поклати глава и излезе.

Карин стовари тавата в средата на кръглата маса и се засуети да реже огромни парчета от сладкиша. Дебелите й бабешки пръсти стискаха ножа и наместваха парчетата в чиниите, придържайки ги така, че да остане максимално количество от глазурата по тях. После засъбира изпразнените чинии и разпредели десерта, хвалейки доволно онези, които бяха успели да изядат и втората порция, и мъмрейки онези, които не се бяха справили. Трите момчета я наблюдаваха, без да нарушават тишината и в отсъствието на Ян.

- Хайде, миличките ми. Трябва да се храните. - окуражи ги Карин. - Че заминете ли утре за пустия Берлин, кой знае кога ще видите пак манджите на леля ви Карин. Ох, само да можех да дойда и аз...

Карин въздъхна и погледна тримата си храненици. Ян разбира се щеше да се справи и сам. Ян беше млад и знаеше повече. Карин се опитваше да се довери на Ян, но все й се струваше, че въпреки цялото си образование и всичките си умения, той не разбираше нещо... Ох, проклети училищни настоятели. Не щат никой да я замества и толкоз. Като че ли попът не може да преподава на гимназисти. Карин поклати глава. Знаеше, че поради някаква неразбираема причина младежите от местното училище приемаха само нея за ръководителка на часовете по религия. Нямаше шансове да придружи момчетата до Берлин. А толкова й се искаше…

Ян крачеше бързо по селските улици. Не срещна никого. Всички си бяха вкъщи и обядваха. Чак като стигна до църквата, забави крачка. Влезе в студения храм и вдиша дълбоко аромата на свещи. Тук поне никой нямаше да дойде да му държи сметка. Ония безбожници идват на църква само за да пеят… Ян седна на една дървена пейка, която изскърца жално. Искаше му се да вика, да вика, докато гневът му стихне. Защо точно той? Толкова ли няма кой друг да ги заведе? Толкова ли не могат сами да се качат на влака и да заминат за Берлин? И дано никога не се върнат, беше добавил наум Ян. Карин разбира се веднага се възпротиви на идеята. Как ще ги пуснат сами? Кой знае ония загубени държавни служители как ще се държат с нейните момчета? Ами да, някой трябва да ги придружи. Господи, дай ми търпение, промърмори Ян на глас и църквата върна тихо ехо.

Като се върна, Ян завари Карин да пече нови сладкиши. Да си вземете за из път, каза му тя, докато мажеше огромната тава с масло. Не беше я виждал да се суети така, откакто изпрати единствения си син да следва Хамбург. Конрад беше съученик на Ян. Познаваха се от началното училище. Конрад винаги правеше впечатление. Изкарваше най-добрите оценки и пееше в църковния хор, където Ян така и не го взеха. После завърши с отличие и замина за другия край на страната. Почти никога не се връщаше. Говореше се, че дори имал извънбрачно дете. Ян изсумтя. Карин имаше някаква слабост към нехранимайковците.

- Ами тогава и аз да си стягам багажа. - проточи Ян и тръгна към стаята си.

- Не се вълнувай толкова, миличък. - провикна се Карин от кухнята. - Всичко ще се нареди.

Ян не отговори. Може и да греша за него, помисли си Карин. Горкичкият, толкова рано остана без родители, сигурно затова е такъв мълчалив. И се зае да бие следващите десет белтъка на сняг.