Самотно дърво

понеделник, август 01, 2016 0 Коментара

Един популярен философски въпрос гласи: Ако дърво се прекърши и падне в някоя дива гора и никой не присъства в този момент, дали звукът от падането му наистина е реален, въпреки че никой го е чул?



На пръв поглед смешен въпрос. Напомнящ на безсмислените въпроси от рода на „Колко дявола се побират на върха на една игла?“, над които са си блъскали главите средновековните теолози. Само че ако заменим думата „дърво“ с „човек“, въпросът изведнъж придобива съвсем различен смисъл: Ако човек се прекърши и падне и никой не стане свидетел на падането му, дали събитието все пак си остава реално, въпреки че никой не го е чул? И още повече: Дали един човек наистина съществува, ако няма свидетели, които да признаят съществуванието му?

***

Тази година на нашата улица отвориха ново кафене. Всъщност нищо особено, кафене като всяко друго, с тази разлика, че тъй като собственикът е французин, гостите са или също французи, или пък немци с претенции за изтънченост. За разлика от повечето немски кафенета - и също както в повечето български - хората отиват там не заради кафето или палачинките, ами за да се срещат с други хора и да си говорят. Дотук добре. Това, което придава особено значение на въпросното кафене обаче, е фактът, че то се намира точно по средата на пътя ми до супермаркета. Което пък от своя страна означава, че всеки път, когато отивам да напазарувам, състоянието на полата ми и формата на прическата ми са потенциален повод ако не за разговор, то поне за особени преценяващи погледи от страна на седналите на кафе мами, лели, баби и девойки. Нещо, на което не съм свикнала в Германия, където както непознатите хора на улицата, така и съвсем бегло познатите отвръщат поглед, за да не им се наложи да те поздравят.

***

Да си призная, аз съм от онези леко чалнати хора, които си епилират ръцете и краката дори и през зимата. Вярно, не толкова често, колкото през лятото, но пък си имам почти режим за епилация. От друга страна, пак да си призная, принадлежа и към онези хора, силно критикувани от Наталия Кобилкина, които си носят у дома старите дрехи. И то с години, въпреки че по тях понякога има петна от латекс или пръски от белина. Дори наскоро изхвърлих една пола, която си бях купила в девети клас и която от 5-6 години си носех вкъщи. Освен това, ако знам, че няма да се срещам с хора, не си лакирам ноктите. И дори понякога не си реша косата, докато не ми се наложи да изляза. Та така се получи, че в последните десет дни, след като шест седмици преди термина принудително ме изпратиха в майчинство по-рано от предвиденото, съвсем нормалните неща като правене на прическа, избиране на прилични дрехи и гримиране изведнъж се превърнаха в неща, които трябва да си напомням, защото за разлика от епилацията, която променя крайниците ми и на допир, начинът, по който изглеждам, има някакво значение единствено ако погледна в огледалото. А когато по цял ден съм сама, това е последното, което правя. С една дума, липсват ми свидетели.

Всъщност е малко глупаво. Аз съм по-скоро интроверт и обичам да прекарвам време сама. Идеята, че ще прекарам повече време вкъщи от предвиденото, защото майчинството ми започна по-рано, като цяло ме зарадва. И през ум не ми беше минавало, че ще имам нужда от „свидетели“, за да поддържам външния си вид, че ще ми трябват други хора, за които да си заслужават усилията. А истината е, че ако през седмицата не положиш усилия, сякаш губиш тренинг и после събота и неделя пак не се стараеш особено, въпреки че тогава има човек вкъщи, който да те види. А усилията започват с ходенето на пазар. И френското кафене, което осигурява публика на победилия ме мързел.

***

Всеки е чувал, че новоизлюпените майки нямат време за грим и маникюр. Че често пъти прекарват дните си в грозни дрехи и с рошави коси. И че вината за това носят ужасните крещящи и неспящи чудовища, които повръщат върху чаршафи, дърпат коси и обици и хвърлят храна по пода.

Само че моето чудовище все още си седи в корема ми с главата надолу и най-голямото му прегрешение засега е, че с двете кила, които тежи, заплашително ме тегли надолу всеки път, когато се опитвам да измия ваната. Засега не мога да го обвиня в друго и в следващите 4 седмици се очертава нещата да си останат същите. И въпреки това опасността и аз да прекарам всеки ден в грозни дрехи и с рошава коса е доста реална. И дори и аз бих могла да кажа, че нямам време (или смисъл) да се занимавам с гримиране, защото трябва да поддържам чисто и да подготвя всички бебешки неща...

А истината е, че нямам свидетели. Също като при самотното дърво, което се сгромолясва в гората, без някой да го види и чуе, ехото на моето ежедневие заглъхва във вакуум. Реална е работата, която върша, реални са задачите, които други хора ще оценят, но реална ли съм аз самата? Глупав въпрос, но не и неоснователен, когато времето, прекарано сама (или в компанията на бебето), се комбинира с моралните изисквания за майчини саможертви. Защо винаги ни учат да уважаваме правилата или другите хора, но никой никога не ни учи на самоуважение? И откъде е дошла тази зависимост от другите хора? Кой ни учи, че само обективното е реално и че за да съществува нещо или някой, е нужен наблюдател? Защо не може дървото само да стане свидетел на падането си? И ако не може да чуе звука, то поне да усети вибрацията от него?

Аз сама ще си бъда свидетел, поглеждайки в огледалото. И ако това не ми стигне, то ще си измисля няколко въображаеми, не като клюкарките от френското кафене, ами могъщи като феите, които като дете си въобразявах, че ме съпровождат навсякъде. Тогава си ги представях като отделни от мен същества с магически сили и изчерпаеми знания, но сега, като се замисля, може всички те са били просто други версии на мен самата, от друго време и обстоятелства...

Обратно към природата?

вторник, юли 12, 2016 0 Коментара

Случвало ли ви се е да забравите неща, които някога са били изключително важни за вас? Да не можете да си припомните лицата на хора, които преди много време са играли ключова роля за вас? Не?



На мен ми се е случвало. Беше някъде в десети клас, когато изведнъж установих, че съм забравила как изглежда началната ми учителка. Извадих албума, погледнах старите снимки, а лицето й ми се стори толкова... чуждо. Имах усещането, че не я познавам, а едновременно с това имах съвсем ясен спомен за нея, само че споменът ми не беше визуален, ами по-скоро... безплътен. Помнех усещането да разговаряш с нея, впечатлението, което оставаше у мен, след като съм я слушала цял учебен час.

И после, преди няколко години, докато разглеждах пак старите албуми, открих, че и лицето на баба ми е останало в съзнанието ми под особена форма. Спомням си я такава, каквато беше, преди да почине. Болна, със силно посивели редки коси и много много бръчки. Спомням си говора й, повлиян от паркинсона, краката й отпуснати и тежки заради болестта. Странно е, че хората остават в спомените ни по този начин. Не такива, каквито са били десетилетия наред, ами такива, в каквито са се превърнали в последните месеци от живота са.

Старите снимки на баба ми се струваха нереални. Тези, на които бях и аз, бяха също толкова химерни, колкото и онези от младостта й, когато още не съм била родена. Онази баба с черна коса, твърда крачка и ясен глас беше изчезнала от съзнанието ми. Сякаш мозъкът ми я беше натикал в някакво чекмедже, скрито в някой ъгъл на тавана, беше го заключил и изгубил ключа. Може би е искал да бъда завинаги пораснала? А може би е искал да забрави за болезнения спомен за една друга епоха? Кой знае.

И така до скоро. Докато онази, предишната ми баба не изскочи от тавана изведнъж. Не че си я спомних изведнъж. Не. Баба рядко изниква като визуален образ в ежедневието ми. Понякога мислено си представям какво ли би казала в дадена ситуация, как ли би оценила домакинството ми или пък докато изпробвам някоя особено сложна рецепта, почти усещам как баба ми и прабаба ми и нейната майка и баба групово клатят глави и мърморят, че не съм достатъчно прецизна в мерките и достатъчно усърдна в готварските техники. Но като изключим това, баба ми се появява само понякога в сънищата ми. И откакто съм бременна, тази точно баба се подмлади с десетилетия.

По разните списания за бременни пишат, че бременните често сънуват кошмари било то на хормонална основа или пък защото се притесняват за предстоящото раждане и майчинство. Аз пък рядко сънувам кошмари. Дори бих казала, че спя „като бебе“. Може би съществото в мен ми предава нощем някаква негова си, бебешка енергия, която влияе на сънищата ми. Не знам. Но сънувам често, че отново съм дете. Че светът е същият като тогава, прост и интересен, че баба може да става от дивана без чужда помощ, мъкне тежки пазарски чанти и ми обяснява простите очевидни неща в живота. Сънувам, че в хола в София още е старият изтъркан килим от комунистическо време, който баба беше подшила по ръба, за да не се разнищва. Сънувам себе си и други такива, каквито бяхме преди две десетилетия. Или каквито още сме?

Сякаш бременността ме връща нощем обратно към началото, към важното и лесното. Обратно към природата? Сякаш сънищата ми са част от някакъв процес, от онова, което ми дава нероденото бебе, без да знае. Също както изведнъж започнах да клякам, вместо да се навеждам, защото е по-лесно. Забелязали ли сте, че децата винаги клякат, а възрастните се навеждат? Сякаш децата просто се „смъкват“, „намаляват ръста си“, за да са „едно ниво по-ниско“, докато възрастните се огъват под някаква невидима тежест. Кой си спомня кога е спрял да кляка и е започнал да се навежда? Дали идва с ръста? Или несъзнателно имитираме околните възрастни, защото някой ни е втълпил, че именно те знаят кое е правилно? Не знам. Но обемът на корема ми ме принуждава отново да клякам. По чисто физически начин ме връща назад. Или напред, зависи от перспективата.

„Така им се пада!“

сряда, юни 22, 2016 0 Коментара

Препълнен с хора пазар през обедните часове, на пръв поглед хармонична лудница от жужащи препечени хора, някои по рождение, други от константния пек. Продавачи на минути за обаждания, цигари и пържена арепа, до тях кокосови орехи и нарязана папая, коли, влизащи в пешеходната зона между цветарите, поправячите на куфари, седнали на земята току в краката на костюмарите, наредени на змиеподобна опашка пред банкомата. Изведнъж като насъскано куче всички се обръщат в една и съща посока и се спускат към един обречен мъж с дамска чанта в ръка, който от маргинал изжеднъж се оказва в окото на торнадо от бесни и овластени граждани с будна съвест, който взаимно се насърчават да стоварват юмруци вурху главата на спипания.

Не знам колко време човек издържа без да мига, но в съответния момент мисля, че надскочих личния си капацитет. Тогава съквартирантът ми обясни, че в Колумбия това е форма на социално правосъдие, насърчавана и упражняване с цел изкореняване на престъпността в туристически градове, с голям процент ходещи кредитни карти по улицата. До този момент усмихващи се, картахенци изведнъж избухнаха с агресия, таена с години – тази спрямо правителството, което обръща поглед, за да не вижда как поредната въоръжена група обира имуществото им, как къщите им се разпадат при първия дъжд, как липсата на осигуровки се е отпечатала върху беззъби усти, еднокраки тела и просещи души. Обещаният им мир след повече от 60 години ужас, носи също толкова въпросителни и опасения, че вместо от една, в бъдеще ще бъдат ограбвани от множество неконтролируеми групи. И този екзистенциален страх, смесен с несигурност и отчаяние, се трансформират в агресия, чийто отдушник е произволен крадец. Не просто им е позволено, а и желателно да го смелят от бой, дори и да умре, той си го е търсил, а те са в правото си да се възмущават, да мачкат, да унищожат и малкото, останало му, защото и те нямат много. „Така му се пада!“ 


През последните дни пред очите ми постоянно изниква сцената на пребивания крадец и овластените граждани. Трагедията със "златното момиче" Цвети разтърси с епицентъра си България, а второстепенните трусовете достигат до всевъзможни крайща на света, в които българи плачат и се молят за това нежно създание, "паднало" от терасата и от стълбицата на художествената ни гимнастика. Потресаващ е фактът, всъщност кой факт – спекулации в медиите – безброй.

Междувременно хиледи хора, с достъп до личните страници във фейсбук на Илияна Раева и на Ина Ананиева, ги обвиняват едва ли не в убийство. Потресаващо би било (ако е истина), че треньорките не са се намесили достатъчно адекватно и не са предотвратили трагедията (ако е било по силите им).

Това, което ме кара да правя паралели, е чувството за оправдано отприщване на агресия, омраза, злоба, провокирали лавина от обиди и обвинения спрямо двете жени, докато те и възпитаничките им се борят в съответния момент да представят държата ни достойно. Но както е модерно да се пише в момента „майната им на медалите“. Оооок, не са по-важни от човешки живот, ама точно заради тия медали до преди седмица същите горди сънародници се биеха в гърдите из кръчметата, прокламирайки между бирени оригвания: „България на три морета, да го е*ба“. Не са ли тези таени с години емоции насочени всъщност срещу мухлясалото българско управление, което е едновременно смешно в европейските и тъжно в българските очи, нагледали се на системно безсрамие?

Така наречените "смазани млади хора" търсят справедливост за собствените си житейски драми, а всички останали линчуват с думи и обидни епитети във социалните мрежи, сякаш това променя състоянието на Цвети. Ние обаче не сме първични, не пребиваме току-така на пазара, а от далеч по-уютни места, седнали пред компютъра, където е съвсем в реда на нещата да леем помия върху който падне, нали „дума дупка не прави“.

Реално обаче словесното насилие си има дефиниция още от 80-те години насам:
„Мобингът (на английски: mobbing, to mob – нападам, нахвърлям се върху някого в група), има значението на групов психически тормоз. (...) Мобингът е враждебно поведение, което може да включва действия срещу репутацията или личното достойнство на засегнатия (разпръскване на слухове с цел унижение, клюкарстване и злословене, коментари със сексуален подтекст, ясно демонстриране на пренебрежение), действия срещу упражняването на работата му, манипулация на комуникацията или на информацията и ситуации на неравнопоставеност. Той е вид емоционално насилие, което се разпространява като вирус и в крайна сметка нападнатото лице може да загуби работното си място, да бъде изправено пред социална изолация и пред редица здравословни проблеми. Разстройства като тревожността и депресията са най-честите емоционални патологии, съпътствани от психофизиологични разстройства като увеличаване на артериалното налягане, проблеми със съня, сърдечно-съдови заболявания, кожни и алергични прояви, стомашно-чревни разстройства, главоболие и други. Според Лейман, възникващото в редица случаи посттравматично стресово разстройство у жертви на мобинг е сходно с това у задържаните в трудов или концентрационен лагер“*

А сега да помислим. Дори за момент да замълчим. Не че съм против свободата на словото, и през ум не ми минава да си изям журналистическата диплома, обаче свобода никога не означава свободия, както и справедливост не би трябвало да значи емоционален или физически терор. Да бъдем хора отново напук на всичко. Ако българинът умее нещо до съвършенство, то това е изкуството да преодолява себе си напук...както и да бъде състрадателен и съпричастен, не само озлобен и разочарован. Избор винаги имаме!

*https://bg.wikipedia.org/wiki/%D0%9C%D0%BE%D0%B1%D0%B8%D0%BD%D0%B3

Пари за всички (?!)

сряда, юни 15, 2016 0 Коментара

Ако се окажеш без работа в Германия и поради някаква причина не получаваш пари за безработни, имаш право на социални помощи. Също както в България. Само че за разлика от българската държава немската ти плаща наема, изчислява колко пари ти трябват за храна, дрехи и градски транспорт и тогава решава на каква точно сума възлизат социалните ти помощи. Някои биха го нарекли социално. Други пък се възмущават от милионите хора, които по професия са… ами приемащи социални помощи. Може да се каже, че и това е като в България.

До тук за Германия. Това, което обаче беше на път да се случи в Швейцария, но за малко им се размина, е нещо малко по-различно, доста чудато, макар и не точно нечувано. Наскоро швейцарците имаха реферндум за безусловни базови приходи ("bedingungsloses Grundeinkommen")  от 1500 евро за всеки човек от населението. Не социални помощи. Не пари за безработни. Не пенсия. Ами пари, за които човек не е принуден да работи или да плаща някакви застраховки, а получава от държавата на месец като подарък. Безусловно. Пък ти ако искаш, работи си. Тогава ако печелиш под 1500, държавата ще ти доплати разликата. Пък ако печелиш повече, е… твоя работа. Някои хора предричаха, че това би означаво крах за швейцарската икономика. Други смятаха, че ако хората не са принудени да работят, за да живеят, то всеки би извършвал дейност, която умее да извършва и която смята за приятна, което пък би довело до това, че хората биха работили повече и по-качествено. И биха били по-щастливи и продуктивни. Е, в крайна сметка швейцарците гласуваха масово против. Дали и в България би се случило същото, ако имаше такъв референдум?



Като оставим настрани факта, че 1500 евро за швейцарския стандарт на живот не са нито много, нито малко, ами може би общо взето достатъчно, за да не се смята човек нито за беден, нито за богат, самата идея държавата безусловно да се грижи за благосъстоянието на всеки отделен човек от населението е… ами особена. Объркваща. На пръв поглед човек винаги има силна реакция. Или силно положителна, или силно отрицателна. А след като се позамисли и се опита да отхвърли собствените си предразсъдъци, породени най-вече от възпитанието и от уроците, които му е донесла епохата, в която е пораснал, човек се чувства малко... объркан. И то най-вече защото концепцията съдържа едновременно хем типичната за комунистическата идеология смесица от вяра в достойнството на всеки един човек да живее добре, хем някакво напомняне за Биг Брадър. Държавата се превръща в един вид майка (батко?) на населението, задължена да храни всички и ако не да осигури равенство, то поне да елиминира вероятността някои от гражданите да се борят за финансовото си оцеляване.

Като човек, заявил на единадесетгошна възраст, че съвсем скоро се изнася от къщи, за да бъде независима, първата ми реакция към базовите приходи беше по-скоро негативна. Инстинктивно отхвърлих идеята да завися от грижите на държавата, защото обичам да имам усещането, че всичко, което притежавам, е плод на собствения ми труд. От друга страна, като човек, убеден, че всички деца са равни (опитът показва, че за съжаление това не важи за всички възрастни...), идеята никое дете да не бъде изцяло зависимо от родителите, които са му се паднали, веднага ми се стори чудесна.

Но в крайна сметка има и други важни въпроси. Дали пък хората не обичат да не са равни? Дали тайно всеки не се надява да бъде в някои отношения по-добър от останали? Дали въпреки базовите приходи няма да възникне друг вид бедност? Не бедност в смисъл на борба за ежедневния хляб, ами бедност като социална категория. Като каста или социална стигма? Дали извендъж няма да има категорията на онези, които живеят с 1500 евро, и категорията на онези, които имат повече? Категорията на онези, които се издържат чрез държавата (и я „ограбват, хранят се от нашите данъци...“ звучи ли на някого познато?) и категорията на „работливите“? Дали дори някой ден наемите няма да се окажат толкова високи, че с 1500 евро човек да не може да си позволи нищо?

И по-интересният (и по-позитивен) въпрос: ако всичко потръгне добре, какво ли хората биха правили, ако имаха на разположение цялото си време и не се налагаше да работят, за да си изхранват прехраната? Дали наистина биха били по-креативни и усърдни? Дали биха възникнали купища нови идеи и изобретения? Или просто - също като милионите немци, живеещи от социални помощи - всички ще гледат по цял ден телевизия и ще бездействат?

Едно-Временно

сряда, юни 08, 2016 0 Коментара

Беше валяло и асфалтът беше мокър. Същият този асфалт, който няколко седмици по - рано по време на Световното по футбол издишаше жега като проводник на емоции чак от ЮАР до Германия, сега беше осеян с локви, които прескачах по пътя към спирката. Хладно беше и на спирката. Направи ми впечатление, че белият му суичър имаше същия цвят като зъбите му, които блеснаха в тъмното, когато ме поздрави.

- Нали нямаш нищо против да хапна набързо? - попита ме извинително, когато погледът ми се спря върху пакета от Burger King в ръцете му.

- А, да… Рамадан. - сетих се най-накрая. И така първата ни среща започна с бургери, учудване и августовски дъжд.



Сега отново е Рамадан. И макар че този път започна с купища домашно приготвена храна и юнско слънце, сякаш за пореден път колелото пак се е завъртяло на онази същата позиция, където беше преди шест години. Месеците в мюсюлманския календар следват не слънчевите движения, а лунните, затова никога не съвпадат с юлианските месеци. Затова Рамадан всяка година е с 10 дни по-рано от предишната. Просто защото лунната година е по-къса от слънчевата. Според луната вече са изминали повече от 6 години от запознанството ни. Нищо, че слънцето е на по-различно мнение.

И макар че не съм мюсюлманка, за мен Рамадан носи усещане за особен празник. Мирише на лято, въпреки че след някоя друга година ще е през пролетта, а след това през зимата. Рамадан пари като напечена от слънцето пейка, лепне по мен като въздуха след летен дъжд. Тежък празник наистина, изпитващ волята също както слънцето на Дунавската равнина подлагаше на изпитание ваканционното ми щастие в един друг живот. Рамадан мирише на безбройни манджи също като кухнята на баба ми през лятото, когато трябваше да изхранва повече гърла от обикновено. Рамадан е като вино от глухарчета, което има вълшебното свойство да връща лятото по всяко време на годината, да лекува ежедневното, да ни връща към началото, към лично нашето си начало и по този начин да разчиства пътя за новото.

Тогава беше август, днес е юни, някой ден ще е февруарска виелица. И все пак по свой особен начин ще е едно и също време на годината. И може би един ден ще престана да измервам времето с месеци и сезони, ще спра да вярвам в годините, както вече не вярвам във вещици и ще има само дни. И тогава ще останат само емоции, нови и познати, закотвени с аромати, мелодии и думи, които ще завъртат спиралата на времето. Моето и нашето...

Блендер

вторник, май 31, 2016 0 Коментара

Кой обича разтопен сладолед? Знам, че има и такива хора, но аз не съм от тях. Разтопи ли се, сладоледът става твърде сладък, като разгазирана кола. Става мокър и лепкав. Някакси… слаб.

Въздухът напоследък е като разтопен сладолед. Мокър от дъжда, лепнещ от топлината. Майската градушка също лепи като водопад от сушени фурми. Дъждовните капки са като бульон. Постна супа за женската душа. Предполагам, че и за мъжката. Вятърът е пълен с емулгатори. Локвите са като немско филтърно кафе с ниско качество. Ох, ще ръждясам.

Няма да ръждясам. Моите ножчета са направени от закалена стомана, убедена съм в това. Само човешкото настроение е като философски камък, направен от алхимиците, за да заблуждава. В един момент си мислиш, че ще ръждясаш, в следващия - че ще се прекършиш като медна жица. После си въобразяваш, че всичко е прекалено нищожно за златното ти покритие, а след време ти се струва, че чугунът по повърхността ти е най-грозното нещо на света.

Всъщност квинтесенцията е като блендер с ножчета от закалена стомана. Да опитаме отново? Въздухът е като пълномаслена сметана, чакаща да бъде разбита на пухкав крем. От мен. Майската градушка е като кубчета замразено еспресо, които искат да бъдат превърнати във фрапе. От мен. Дъждовните капки са студено пресовано маслиново олио, нетърпеливо да докосне ароматни листа и да бъде омагьосано в песто. От мен. Вятърът е пълен с отронени стръкчета бабина душица. Локвите са изстинал за лятото горещ шоколад. По-добре?

Интересната задача е сладка като манго. Трудната е твърда като орех. Скучната работа е като изсъхнала гречка. Недоспиването има вкус на лимон. Животът днес е лимонова торта с блат, направен от елдово брашно, с крем от орехи, украсена с манго. Поднесете с чаша вино от глухарчета.

Заченати от историята

петък, май 20, 2016 0 Коментара

Има книги, които пристрастяват. Хващат те в мрежите си и не ги пускаш, докато не ги изядеш с кориците, докато не изстискаш и последната капка живот от тях и не се напиеш с думи, случки и герои. Обикновено тези книги стават бестселъри, макар че много от тях имат сериозни недостатъци. Някои от тях стават моментни сензации и биват бързо забравяни, след като читателите им остареят. Други разбира се надживяват авторите си и стават любимци на много поколения.

А има и книги, които просто впечтляват, без да пленяват. Когато ги отвориш, от тях бликат идеи, отваря се различен свят, познат, но и едновременно непознат, защото е видян през очите на някой друг. А после, когато ги затвориш, кориците стават като безразлични бели стени, които не те приканват да дойдеш пак, не те пристрастяват, оставят ти свободата сама да решиш, дали и кога да се върнеш. Предполагам, че много хора не се връщат към не толкова увлекателните книги. Лесно е да не се върнеш. Да ги забравиш и да правиш нещо друго. Да ги подминеш в ежедневието, както подминаваш празна стена. Просто има книги, които не увличат. Не защото не са добри, ами просто… Защото.



Именно такъв е романът „Среднощни деца“ от индийския писател Салман Рушди. Неувлекателен и  впечатляващ. На пръв поглед с прост сюжет и исторически намерения, описващ детството и юношеството на един мюсюлманин в първите години след независимостта на Индия. На пръв поглед странен със своята комбинация от сарказъм и магически реализъм, нетипична за европейската литература. А всъщност изключително сложен не само заради купищата метафори и паралели, с които авторът работи ту открито, ту скрива зад действието, ами и заради дълбокия психологизъм, който надхвърля историческото и географското, така че всеки човек може да научи нещо за себе си.

Особеното на увлекателните книги е не, че авторите им умеят да си служат с думите добре нито пък оригиналните идеи, впечатляващите образи или особените сюжети. Разбира се всички тези неща може да бъдат факт, но това, което прави една книга увлекателна и кара читателите да я прочетат на един дъх, е желанието да разбереш „какво се случва после“, да схванеш голямото цяло зад историята.

„Среднощни деца“ няма това свойство. От една страна голямото цяло не изисква търсене и чакане. То се съдържа във всяка малка случка, във всеки герой, във всеки фрагмент. Прочитайки една-единствена глава, човек веднага вижда голямото цяло, именно историческото, обективното, което също като в реалния живот, „живее“ тук и сега, в настоящето. Но то не е важно. Важно е индивидуалното, субективното време, а то сякаш никога не свършва. „После“-то е безкрайно и това го прави по-малко интересно. И така, ако човек все пак прочете романа, то ще е не заради сляпото търсене на после, ами заради съзнателното решение да прекара време с него.

„Среднощни деца“ не е точно история. Той е по-скоро множество истории за това, как всеки отделен човек с всяко свое малко действие променя хода на историята, както и за това, как всяко малко историческо събитие може да окаже влияние върху най-прозаични неща от ежедневието. Той е роман за децата, родени в нощта на промените, децата, които историята дарява с необикновени магически дарове, децата, които носят географията на родината си върху чертите на лицето си, децата, чиито тела, умове и житейски пътища се променят според политическите промени в Индия. И не на последно място: „Среднощни деца“ е роман за това, как всеки от нас „ражда“ родителите си, как самите ние не раждаме собствените си деца. Как може би внуците ни имат по-силна кръвна връзка с нас от децата ни и как просячето зад ъгъла може да се окаже нашият брат-близнак. „Среднощни деца“ е роман за това, как Алтер Его винаги ни следва...

До Картахена и назад

понеделник, май 16, 2016 0 Коментара

Берлин. В автобуса е тихо, никой не ме поглежда открито, камо ли да ме заговори публично. Уж съм в голям град, а нямам нищо общо с другите. Липсата на неприлични музикални децибели на публични места ми предоставя позабравена възможност да проследя мислите си, а дискретността на съседите пък ми позволява да спя и след 5 часá сутринта. И въпреки това ставам сутрините някак без енергия. Къпя се с топла вода, която никога не спира без повод. Токът и интернетът също са безотказно на разположение. Режа си плодове в чистата ми берлинска кухня и се чудя с мюсли ли да си ги сервирам и да си ги омеся на ръчни гранати. Преглъщам на сила и се сгушвам в жилетката. За днес имам няколко предварителни уговорки, старателно отбелязани в календара и потвърдени предишния ден. Ред и комфорт. Колко ми е студено... 
 
Три седмици по-рано.
Картахена. Звъни аларма, ама не е моята, сигурна съм, не бих я включила в неделя, а и не ми трябва, имам си съквартиранти за целта. Спя, или принципно се опитвам, на първия етаж в къща със шестима постоянни обитатели и около трима до петима инцидентни гости. Спряла съм климатика по някое време през нощта и съответно се събуждам в собствен сос. Май пак са ме хапали комари, скоро ще започна да им отвръщам. Поне се преборих с летящите хлебарки...

На едно надуваемо легло на около метър от мен до преди малко похъркваше един приятел на една приятелка и колега на един от моите съквартиранти от Баранкия, който веднъж ми услужи с палатка за къмпинг, а аз от своя страна му върнах услугата като го развеждах три дни по плажовете, а той обеща да дойде да ме види преди да си тръгна, абе дълга история...  В стаята на Карлос пренощува моят учител по испански, който от своя страна е негов шеф. Останалите гости на партито за изпращането ми в пакет с рожден ден успяха да вземат такси, кои моторно, кои стандартно, иначе щяхме и тях да разпределим по диваните.

В кухнята вече тече шумна закуска с юка, папая и смях. Съседите до нас пак празнуват живота с поредната доза бадженато. Ставам да правя силно кафе с авена, но внимавам да не го оставя на барплота, за да не го сбъркат мравките с плувен басейн.
Вадя от шкафа тостера, а от него изкача домашното ни гущерче. Не случайно никога не навлизам в тази територия с контактни лещи. Карлос ми сочи тортата в хладилника и ме пита кога най-после ще я нарежа, понеже родителите му гостували за един ден и ги очаквал всеки момент. Вече свикнала с непрестанния му глад се забавлявам с детинското му нетърпение  и почти изпускам ножа от изумление, когато нахлуват родителите му. Представих си двама, влязоха осем човека в кухнята! Пренасели се, време е да се обадя на Ибис, да се качим почти в движение в зеления автобус с отворени врати и неписани спирки и да се слезем някъде на плажа, да си купим кокосов орех от един от обградилите ни продавачи на каквото се сетите и да седнем на слънце на фона на салса музика от всички страни. Да седнем ли казах? Ибис не умее, когато наблизо звучи музика. Да видим какви изненади ще ни донесе и днешният ден. Със сигурност по-късно ще дойдат и другите. Хаос и живот. Горещо ми е...   


Миризлива работа

петък, май 13, 2016 0 Коментара

Офисът на Улрике Имхоф е задушен. На седмия етаж слънцето пече най-силно, удряйки мощно по стария ламаринен покрив на комунистическата сграда и превръщайки етажа в естествена фурна. Няма нито щори, нито климатик и всички прозорци са затворени, за да не влиза шумът от булеварда отдолу.

- Сядай, ей сега съм готова. - казва ми Ули, когато влизам и облизвайки мазнината от пълничките си червени ръчички, изхвърля празната консервна кутия.

Във въздуха се носи миризма на маринована риба тон и пресен лук от току-що привършилия обяд на счетоводителката. Наум си напомням следващия път да си уговоря час предиобед и сядам на посочения ми стол.

- Извинявай, много ли мирише? - Ули сякаш е забелязала изражението ми.

- А, не, съвсем малко, не се притеснявай. - отговарям й колкото се може по-мило. - Не е твоя вина, че бременните имаме по-силно обоняние.

- Ужасно е. - въздъхва тя. - Ама и покрай тая жега. Всичко мирише по-силно.

- Така е. - съгласявам се и започвам да се питам наум, дали няма предвид собствения си аромат.

- Аз вече съм им казала, че аз като напусна, не искам такива подаръци. - продължава Ули, а аз съвсем се обърквам.

- Аха?

- Ами да! Те си мислят, че е мило, а всъщност накрая става какво? - Ули става и пред неразбиращия ми поглед заобикаля стола ми и се оказва пред съседното бюро. - Цял ден да не можеш да се концентрираш! Да седиш тука, да трябва да мислиш за сметки и числа и всякакви простотии, а онова нещо да ти мирише през цялото време!



И чак когато пълничката, възчервена и възпотна счетоводителка посяга към ножа, разбирам. На съседната маса се намира чиния с три донъта. Шоколадовата им глазура се е поразтекла от топлото, а когато Ули разрязва единия на две, белият крем, с който е напълнен, изтича и се смесва с шоколада. Очевидно някой колега е напуснал и е донесъл на последния си работен ден малка почерпка в офиса - за ужас на диетуващата Улрике.

- Обслужвай се! - казва ми Ули с пълна уста, а аз любезно отказвам. Тя, взимайки и втората половина, ми хвърля завистлив поглед. - Цял ден ме мъчат. А се опитвам да се храня здравословно...

***

Случката с Ули ме хвърля в размисъл. Дали не е права? Дали няма нещо егоистично в това да носиш нездравословна храна на работа? Дали не е неуважително към останалите, независимо дали спазват диети? Един вид самоизтъкващо? От една страна, храната - и то най-вече собственоръчно приготвената храна - е нещо лично и един вид сплотяващо. От друга страна обаче колегите не са ни непременно близки и са далеч от това да ни бъдат семейство. Или поне в Германия повечето пъти е така. Доколко културата определя моралното значение на храна? Хм, може би изцяло. А доколко работните миризми зависят географската ширина? Това не знам...

(Точно) Колко бързо тече времето (?)!

четвъртък, май 05, 2016 0 Коментара

Някои хора казват, че времето не се измервало с вдишвания и издишвания, а с това, колко пъти ти спира дъхът. Други, по-малко романтични хора пък казват, че 5 минути седене върху горещ котлон не са равни на 5 минути с красива жена. Предполагам, че и двете твърдения имат предвид, че времето тече по-бързо, когато правим нещо приятно.

Но дали е така? Летните ваканции определено бяха приятни. Но и ги усещах безкрайни. Всяко лято между две учебни години беше отделна ера само по себе си. От друга страна, наскоро установих, че без да забележа, е минала една трета от годината. Една трета! Колко бързо тече времето! Човек би казал, че съм правила хиляди приятни неща и затова не съм забелязала как е отминало. А всъщност... просто съм ходила на работа, която дори не ми харесва, правила съм твърде много неща, които ми се струват безсмислени, а през по-голямата част от останалото време съм се оплаквала и самосъжалявала. Да, седейки в офиса, понякога имам усещането, че времето е спряло. Но после, поглеждайки назад, когато съм си вкъщи имам усещането, че е отлетяло. С каква мерна единица се измерва скоростта на времето?



Човешките същества имаме различни сетива, но с никое от тях не може да уловим времето. Нито усещаме присъствието му, нито можем да измерим движението му без помощта на външни средства. И все пак вярваме във времето, доверяваме се на календара, часовника и движението на слънцето, съобразяваме се с тях и едновременно с това сравняваме показанията им със собствените си усещания. И понякога се чудим, че календарът измерва времето по друг начин от вътрешния ни усет.

Може би твърдението, че времето се измерва с пътите, когато ни спира дъхът, само в случаите, когато дъхът ни спира от присъствието на нещо ново. Може би времето тече по-бавно само когато растем, защото растейки и развивайки се, създаваме някакво свое контравреме и така не позволяваме на онова другото, обективното физическо и историческо, безлично и бездушно време да ни подмине. Може би фактът, че основната ни задача като деца е да растем, кара времето да тече по-бавно. И затова после като възрастни, като (ако) решим да спрем да растем, да „улегнем“ и  да си повярваме, че развитието ни в голямата си степен е приключило, времето минава бързо, също както експресният влак подминава скорострелно някоя малка селска гара.

Казват, че щастието е пътуване, а не дестинация. Ако е така, то щастливият човек е реката, която тече вечно паралелно с влака на времето и не му позволява да я подмине. Ако е така, улегналите хора са нещастни, а номадите са щастливи.

Хората очакват да ме е страх от раждането и от майчинството. Защото „след това всичко се променя“. Разбира се, че всяка промяна носи страх и след нея не си същият човек. Но аз не съм същият човек, откакто завърших гимназията, университета, откакто заминах за Германия, откакто се запознах със съпруга ми, откакто бабите ми и дядо ми починаха, откакто почнах тази работа, откакто посетих Гвинея, откакто откакто... Всъщност човек никога не е същият. И съзнанието, че промяната идва, носи страх. Но мен лично много повече би ме било страх, ако нищо не се променяше, ако си оставахме вечно едни и същи, като хербаризирани личности...

Настъпване по пръстите

сряда, април 27, 2016 0 Коментара

Още в първите дни на студентския си живот в Германия научих, че ако не познаваш никого в стаята и има свободни маси, то е за предпочитане да изпозваш тях, вместо да седнеш до някоя непозната личност и да рискуваш да я притесняваш. Или още по-лошо: да се чувстваш виновен, че го притесняваш, което чувство тя би могла да ти вмени по невербален, но много осезаем начин.

Едно от другите първи неща, които научих, е, че в градския транспорт има два вида хора: такива, които стоят на вратата и запречват движението, въпреки че автобусът вътре е празен, и такива, които още с качването си избират точно определена седалка и на всяка цена трябва да седнат на нея, независимо колко други пътници ще избутат и прегазят по пътя си.



- Извинете! - укорително ми казва възрастна жена и побутва торбата с размер 1 х 1 м., която съм сложила на вътрешната седалка в метрото, пътуваща назад.

Вдигам торбата и преди да съм успяла да наместя стърчащите от нея две франзели, стрък праз и връзка ревен, така че да не паднат, тя вече е успяла да накара човека на отсрещната седалка да си свие краката, настанила се е до мен и в седящо положение усилено дърпа дядото за бастуна, за да седна пък той срещу мен и  диагонално от нея. Ръката ми замръзва във въздуха заедно с торбата, която се оказва твърде голяма, за да се побере между бастуна на дядото и краката ми. Внимателно приземявайки покупките на пътечката в средата на метрото, забелязвам, че седалката отдясно на дядото и от другата страна на пътечката е празна. Ако беше седнала на нея, нямаше да се налага нито да сбутва мен и човека диагонално от мен, нито пък да дърпа дядото за бастуна, а можеше да си седи до него и да го подкрепя, докато седне и той.

И тогава в главата ми се случва нещо особено. Като балон с горещ въздух възмущението ми започва да се издува и да се очертава върху изражението на лицето ми. Едновременно с това във въображението ми гласът на бабичката прогърмява през горещия въздух, прерязвайки го на две: „Тази днешната младеж... Никакво уважение към възрастните хора...“ Опомням се и съзнателно насочвам погледа си далеч от бабата. Чудя се, дали гласът във въображението ми беше на немски? Защо тогава думите звучат така на български? И дали моята реакция беше реакцията на обидената източноевропейка? И ако да, защо беше така в синхрон с немската култура? Странно.

Усещам как бабичката се е вторачила в екрана на мобилния ми телефон, на който пиша съобщение на български. Любопитството й е толкова силно, че мога да чуя как дъвче сухото хлебче с кашкавал и мога да усетя дъха й отстрани на врата си. Рязко ставам и усещам как тя вече приканва дядото да се премести до нея.

- ...тези рускини... - долита до мен част от шепота й. Обръщам се към нея и погледите ни се срещат, а тя продължава вече на висок глас. - Също като Лена Майер-Ландрут или Лейди Гага се обличат. 

Време е да сляза от влака.

Малките неща

сряда, април 20, 2016 0 Коментара


Забелязали ли сте, че с хората, с които си комуникираме често, винаги имаме какво да си кажем, докато с хората, с които говорим веднъж годишно, трябва известно време, докато разговорът потръгне, ако изобщо това се случи? Дори и да не са ни близки или пък особено приятни първите и колкото и да обичаме вторите, обикновено така се получава. Странно е, или? Всъщност е по-логично, когато редовно имаме контакт с някого, да сме „се изчерпали“, да сме си изговорили всичко и да нямаме много теми за разговор. Логично е също, ако не сме говорили дълго време с някого, да са се насъбрали много теми и всъщност да не можем да спрем да говорим. А всъщност поне при мен се получава точно обратното.

Предполагам, че има хора, които винаги могат да говорят независимо от ситуацията. Но когато става дума за балансиран, задълбочен разговор, в който хората проявяват интерес един към друг, а не към процеса на говорене, човек винаги трябва да вземе решение какво да каже. И тогава, ако не си комуникирала от дълго време с някого, или не знаеш откъде да започнеш, или всичко ти се случва маловажно и незаслужаващо чуждото внимание. Или може би само аз съм такава.

От друга страна, ако редовно си говориш с някого - било то на живо или не - темите изникват от самосебе си. Оправихте ли се вече от грипа? Помниш ли онзи колега, който от много време искаше да напуска? И какво стана с рецептата за спагети със сьомга? Изведнъж нещата не ти се струват малки и неважни, а напротив - само със споменаването им се вдига завесата, скриваща собствения ти свят от околните или пък успяваш да надникнеш в живота на другия. Темите не ти се струват прозаични, защото ви позволяват почти да се размените местата - или поне да си въобразите, че разбирате чуждия живот и че виждате през очите на другия.

Всъщност грипният сезон, успехът на някаква си рецепта или вероятността някой колега най-после да си намери друга работа са малки неща. И също така прозаични. От тях не зависи нищо и ако човек не им придава особена важност (което не е и много здравословно да прави), са и маловажни.

И въпреки това малките неща са градивните единици на реалността. На живота ни тук и сега. И то не защото, ако ги съберем, ще се получи нещо голямо - не, малките неща не са парченца от пъзел, които образуват заедно някаква еднозначна картина. Всъщност те са фрагменти - колкото свързани с голямото цяло, толкова и отделни единици. Но колкото и да са малки и маловажни от глобална перспектива, във всяко едно от тях пулсира един и същи ритъм - нашият собствен.

„Мислила ли си да отвориш сладкарница?“

сряда, април 13, 2016 0 Коментара

... попита ме една колежка деня след рождения ми ден. „Мислила съм, ама няма аз да съм сладкарката.“, отговорих й.

Странно е как един сладкиш може да промени изцяло отношението на хората. Дали в човешката природа има заложено нещо, което ни кара да отвърнем на всяко мило действие, или възпитанието ни кара да сме по-любезни, когато хората проявяват жестове към нас, не мога да реша, но след като занесох чийзкейк на работа на рождения си ден, колегите, които никога не са ми били приятели, изведнъж започнаха да се държат по различен начин с мен.

И като си помисля, че моят (нарушаващ всякакви диети) кекс се изяде в рамките на два часа, а пък този на колежката, който струваше 18 евро, беше веган и безглутенов и съдържаше само био продукти, се наложи да изхвърлим на третия ден, съм убедена, че не искам да си отворя сладкарница. Иначе наистина съм мислила по въпроса. Също както съм мислила да продавам в Интернет неща, които съм плела или шила, но и това не мога.

Истината е, че има неща, които не мога да разменям срещу пари. Неща, които мога само да подарявам. Понякога имам усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра в правенето им, а понякога просто знам, че разменната им стойност просто не може да се равнява на сума пари.

Нещата, направени за конкретен човек. Бебешката играчка, плетена на една кука, чантата, ушита от приятелка, тортата за рождения ден на любимия човек, приказката, разказана преди сън, стихотворението, написано за точно определен получател. Тяхната стойност се измерва не с разходите за материали, прекараното в труд време или стойността на подобен продукт на пазара. Също както когато просто обичаш някого, възнаграждението се съдържа в самото действие, в правенето на сладкиша, в даването.

Всички обичат... бебета?!

понеделник, април 04, 2016 0 Коментара

- Ама ето го бе! - провиква се една от най-важните говорителки на конгреса, докато й подавам договора за подпис. - Не го видях вчера, ама сега си е тука!

- Кое? - стреснато я питам и инстинктивно поглеждам към списъка с договорите.

- Ами коремчето...

- Аааа... - успокоена се усмихвам и продължавам да работя, без да знам какво да отговоря. - Тук си е през цялото време. Аз само го крия от време на време, за да не пречи.

Тя се смее и излиза от стаята, за да продължи към залата, докато аз наум се питам каква ли трябваше да бъде не-сконфузната реакция от моя страна в тази ситуация. Може би трябваше да започна разговор на тема бременност? Или да се покажа зарадвана от вниманието? Или пък не трябваше да реагирам по никакъв начин, защото радостта й не беше насочена точно към мен, ами към корема ми?



Немската култура не предполага да бъдеш мил към всички, които те заобикалят. Любезен, да, но мил - само към най-близките, ако изобщо ти се занимава. Искрено милото поведение дори често пъти се приема като неприятно, защото означава и навлизане в личното пространство на хората. Немците го наричат „да настъпиш някого по пръстите на краката“, един вид толкова  да го при - тесниш, че да не може да се движи и да диша свободно. Границата между приятелското изказване и навлизането в личното пространство понякога е много тънка.

Е, вярно е, че немците изглеждат на пръв поглед студени, но ако човек приеме културата им такава, каквато е, без да се опитва да я оценява като добра или лоша, бързо ще разбере, че понякога и те страдат от студенината така, както по-спокойните хора в България понякога страдат от липсата на лично пространство. Истината е, че за мен като по-тих човек тази особеност на немската култура има едно голямо предимство: нито съм задължена да правя (фалшиви) комплименти на непознати и малко познати хора, за да ги спечеля, нито пък се налага често да предлагам остроумни отговори на комплименти, отправени към мен. Или поне досега беше така.

Сега, когато вече не нося зимно палто и бременността ми личи, ако не от първи, то от втори поглед, изведнъж масово започнаха да ми „тъпчат по пръстите на краката“, образно казано. Хора, които виждам по конгреси два пъти годишно, ме пипат по корема, разпитват ме как съм и ми дават съвети за гледане на деца (най-много съвети дават мъжете с внуци). Възрастната касиерка в магазина ми препоръча от сега да пращам само мъжа си да пазарува, че да се научи, докато бебето се роди, а шефът ми най-подробно ми обясни как се е чувствала жена му в деветия месец и какви ужасни болки в ушите имали всички бебета. („Еми като реват толкова силно, така им се пада.“, отговорих му аз, а той заяви, че не ставам за майка.) Един познат, който в момента е в отпуск по... бащинство, ми каза, че много щяло да ми хареса по цял ден да си играя с бебето, а една колежка ми разказа за двата си (планирани) аборта и за ужасната депресия, която е имала през общо трите си седмици бременност и която след аборта веднага минала.

Най-странното е, че хората са мили. Каквото и да кажат или да направят, винаги е с добро чувство и с желанието да са полезни. Сякаш социалните норми за поведение отпадат, когато човек срещне бременна жена. Сякаш бременните спадат към друга категория хора, към които човек се отнася, както сметне за добре, а не както „трябва“. Сякаш бременността като феномен и социален статус носи някакво по-сложно значение, което хем е заложено културно, хем надхвърля културните ограничения. Сякаш, както казва Камил Палия, бременната жена е „съвършеният човек“, който не се стреми към нищо, защото е постигнал най-важното. Излишно е да казвам, че не съм съгласна с нея и част от причините имат общо с факта, че тя самата няма деца...

„Коя е тя?“

петък, април 01, 2016 0 Коментара

- Определени хора ми липсват, - споделям пред колумбийските си колеги, които очакват да чуят колко съм зажадняла за немския ритъм на живот. - Имам една приятелка, която особено много искам да видя, защото освен всичко останало, тя преживява важна трансформация и трябва скоро да смени цветните дрехи на кокетка с тези малко по-широките...най-мечтаните - тези на майка. 
- Коя е тя? Къде се намерихте?,- гледат ме въпросително очи с цвят на еспресо.
- Тя е една българска бяла лястовица в Берлин...

7 години и половина по-рано...

- Здравейте, казвам се Зорница!,- изчуруликва на немски едно тънко, по детски невинно гласче и произнася славянското си име, което контрастира с русата коса и сините очи. Тъкмо бях на път да я приема за местна. „Ужас, още една българка, живеят ли германци изобщо в този град?”,- мисля си леко разочарована (както обикновено в първия момент, когато се запознавам с човек, който за в бъдеще ще значи много в живота ми...) Но пък има толкова красиво име! Събрали сме се един рояк женоря пред Червеното кафе на Свободния университет, където се провеждат ориентировъчните дни на първокурсниците в зеления Ориндж-Каунти Далем. Голяма скука. Несполучлив опит за завързване на бъдещи продуктивни познанства с колежките. Може би. Само едно име запомних така или иначе - Зорница...

Странна ми се стори тази Зорница в първия момент, а в продължение на следването съвсем се обърках. Никак не можех да я определя категорично. Умна, а скромна, добра, пък директна, малка и пораснала евдновременно, тя ни изпреварваше по всички параграфи. Тръгнала на училище година преди нас, тя така мина и през бакалавъра - завърши го първа и започна магистратура, докато останалите още разучавахме копчетата на калкулатора в задължителния модул по статистика - тя и от това разбираше! После се пренасочи професионално, срещна партньора си, който се оказа достатъчно прозорлив за уникалността й и съумя да я направи своя съпруга, а и скоро-майка на децата си. 

Последните години прибавихи щрихи към палитрата на мнението ми за нея. Тя е пъстра! Зори е като книга, която те облива със светлина всеки път, когато я отвориш, без оглед на факта, че познаваш съдържанието й. Тази магия тя поръсва и над текстовете си. Тя се пресъздава и в рецептите, която постоянно подобрява. В дрехите, които шие. Плетивата, които измайсторява. Уютът, който навсякъде създава. Тя е вдъхновение! Докато аз все търся (себе си евентуално), Зори постоянно намира (смисъл във всичко). Благодаря й, че ме намери! За мен Зори е русото слънце в един облачен град...
Честит рожден ден, мила Зори!

Огън и лед

четвъртък, март 24, 2016 0 Коментара

Научих се, че любовта не винаги е добър съветник. Може да ни доведе до голяма глупост, но все пак следваме сърцата си… каквото и да ни струва.“

- Джон, замислял ли си се някога защо мъжете на Нощния страж не си взимат жени и не зачеват деца? - попита майстер Емон.
-  Не - сви рамене Джон. Хвърли още месо в птичата клетка. Пръстите му бяха полепнали от кръвта, а дясната му ръка пулсираше от тежестта на ведрото. 
- За да не обичат — отговори старецът. — Защото любовта е отрова за доблестта и смърт за дълга.“

„Глупости“, отговарям му наум и неприятното чувство се засилва. Въпреки че първата част от „Песен за огън и лед“ не ми допадна много, прочетох и втората, а след това и третата. Колкото и да не ми харесваха, продължавах да чета и знам, че ще ги прочета всичките. И колкото повече чета, толкова повече не ми харесват. И все пак... имат някаква магия, нещо, което ти приковава вниманието и те кара да четеш нататък. Сюжетът е сложен и заплетен и кара аналитичния ум да се активира, да го разплита и разгадава, да го сглобява като пъзел и да продължи да чете, за да намери още и още парченца. А пъзелът е безкраен...

Пъзелът е наистина красив. Изящен и зловещ. Както и двуизмерен, плосък. Мъртъв и безкръвен. Липсва му дълбочина, защото тя идва от героите, а персонажите на Джордж Р. Р. Мартин са повърхностни. Празни са също като сенки. Може би точно затова и филмовите версии се оказаха такъв успех: защото всеки актьор „изпълва“ персонажа чрез играта си, доизгражда го, вдъхвайки му живот. Когато персонажът в романа е добре изграден и читателят има ясна представа за него, разочарованието е неминуемо, защото никой актьор не може да се превъплъти на 100% в литературния образ. Но когато героите в романа са празни, работата на актьорите е лесна.



А всички герои в „Песен за огън и лед“ са празни. Когато затвориш книгата, в главата ти остават единствено отпечатъкът от действията и може би някое изказване, което те е накарало да се замислиш, но никога усещането, че си прекарал време с героите. Нито пък с автора. Джордж Р. Р. Мартин не е психолог. Той е по-скоро сценарист и аналист. Той планира и описва действия, а не хората, които ги извършват. Самият той липсва в текста. Понякога, четейки твърдения като горните, човек може да си помисли, че авторът не храни много любов към човечеството. Че направо ненавижда жените, които в „Песен за огън и лед“ са изцяло подчинени на мъжете и им отстъпват почти във всяко отношение. Авторът може би би се оправдал с това, че черпи вдъхновение от Средновековието, а тогава отношенията между половете са били такива, но все пак романът гъмжи от неща, които не са съществували и през Средновековието, като драконите например. Как е възможно човек да си представи реалност, в която съществуват дракони, но не може да си представи в нея да съществува дори една-единствена жена, която във всяко отношение да е равностойна на мъжете?

Може би съм си направила изводите леко прибързано. Може би авторът няма нищо против жените и не смята наистина любовта за слабост. Може би предстои да се докаже и пред мен в последните три книги. И може би ще му повярвам, че е добронамерен и че не храни лоши чувства към човешкия род. Кой знае.

Това, което си мисля обаче, четейки думи като горните, е, че може би говорим за различни емоции, а ги наричаме с едно име. Индонезийците имат много думи за „любов“, защото чувството е различно в зависимост от вида на връзката. Самата аз си преставям чувствата си към различните хора, дейности и обекти в различни цветове. Затова и вярвам, че човек може да обича много приятели, в полигамията можеш да обичаш всичките си партньор/ки, а в моногамията може да обичаш само един-единствен човек: защото става дума за различни чувства. Затова в крайна сметка ми се струва, че „Песен за огън и лед“ е пропита от любов: не към и между хората, а от любовта на автора към динамиката, към историята, към сюжета, хрониките, действията и вечно сменящите се сцени. Само че този вид любов, въпреки че не ми е съвсем чужда, е по-скоро лед, отколкото огън и е съвсем различна от моята природа. Затова не спирам да чета, но четейки, мислено се бунтувам.

Малки жени - големи белези

вторник, март 08, 2016 0 Коментара

Ибис
- О, Анна, трябва да ти призная нещо, но е доста... брутално, - казва тя докато чакаме на един прашен ъгъл да мине едно автобусоподобно превозно средство с отворени врати и висящи хора от него. Спрели сме се на кръстовище, зад гърба ни мирише на мазнина и захар от пекарната, лицата ни биват поръсвани със солидна доза прах, която се вдига постоянно по пътищата на Картахена, град, неполиван от дъждовна вода от юни до момента...
- Слушам те, - отвръщам преглъщайки горчив предчувствие.
- Само не се притеснявай, мина много време, преодолях го...- гледа ме тя умолително, моли ме с поглед да не й съчувствам.
- Какво се е случило?!, - почти проплаквам, неподозирайки, че човек може да настръхне сякаш до сърцевината на костите си.
- Когато бях малка...ме, явно са ме, знаеш ли... не помня нищо, освен един възрастен мъж, който седна до мен в автобуса, бях само на 9, с училищна униформа...в следващия момент се събудих в тъмна барака с разкъсани дрехи и кръв между краката, болки в цялото тяло и позиви за повръщане. Единствено баща ми научи, че когато бях на девет години един непознат ме е упоил и изнасил... Не помня нищо, тоест, главата ми не помни нищо, тялото ми обаче не забравя.... 
В този момент си пропимних нежеланието й да целува хората за поздрав, отказа й да се гримира и гордостта, с която ми разказва, как е нокаутирала всеки мъж, който се е опитал да я приближи без съгласието й....Колкото повече я опознавам, толкова повече я разбирам, подкрепям, обичам...

Илда
- Картахена е толкова очарователна!!! Ти откъде точно си, Илда?, - с нескрит ентусиазъм на новопристигнала европейки с конски капаци заливам жизнерадостната ни секретарка с въпроси. Въпреки че съм сигурна двайстата практикантка в рамките на 4 години, тя не проявява и най-малък признак на отегчение от необходимостта да е мила с мен.
- Аз съм от едно близко градче, от така наречените горещи...- оставя за момент работата си тя и ме поглежда внимателно. 
- Горещо? Като в Картахена?, - невежеството ми не я изненадва и тя просто се усмихва. В последствие колежките ми разказват историята на Илда. "Горещо" в Колумбия означава опасно. В конкретния случай на Илда герилята си заплюва земите на баща й и се опитва да ги изгони от имота им. В държава, в която правителството И герилята се различават единствено по облекло, но не и по методи и цели и то в продължение на 60 години, простосмъртните оцеляват както могат. Бащата на Илда не е пожелал да напусне всичко, което е градил. Илда до днес има следи от коршумите, пронизали тялото й. Те губят земите си, тя почти губи живота си. И тя го е преодяло. НО не иска/не може да говори по въпроса, плаче...

Йохайра
- Сениора Йохайра, как сте днес?, - поздравяваме чистачката, която е прекарала на работното ни място повече от всички ни взети заедно. Сменила е директорки, сгради, но е останала вярна на институцията.
- Как сте, госпожици? С какъв проект ще радвате учениците днес?, - тя винаги има време да си поговори с нас и да ни се усмихне.
- Спийддатинг на немски, всеки може да открие своята половинка, не искате ли да се включите?, - остроумничим ние, предполагайки, че е отдавна семейна.
- Не благодаря, намерих мъжа на живота си, загубих мъжа на живота си, - усмивката й се стопява, а очите ни се пълнят със сълзи. - Застрелаха го преди години, беще твърде неудобен политически...минаха 10 години оттогава...
Тя го е преодоляла...вероятно...може би. Сега разбирам завистта в очите й всеки път, когато чуе, че Илда бърза да се види със съпруга си - тя има такъв, който да я прегърне вкъщи.

Всички колумбийски жени, които опознах до момента, носят някаква рана в себе си, но вместо да я оплакват, се усмихват на света и казват "преодолях го"...

Жените генерално не са и не бива да бъдат третирани нито като нисше-, нито катовисшестоящи по отношение на мъжете. Докато в южните страни мачизмото още е всевластващо, в западна европа крайната еманципация проповядва кастрация на женствеността. Очевидно още имаме повод за размисъл. Накъде сме тръгнали като хора ако позволяваме наличието на един или друг полов орган да предопределя съдбите ни. И въпреки всичко да се чувстваме благословени от факта, че живеем - като жени, като майки, като мъже и жени едновременно, в един свят-бойно поле. Имаме много битки за печелене като хора, ако премахнем тази между половите клишета и ограничения, вероятно ще ни е по-лесно да работим заедно, да се пазим взаймно и да се обичаме. За да има по-малко жени с големи белези.
Честит 8-ми март на всички празнуващи! 



Планета с популация от един

събота, март 05, 2016 0 Коментара

200 метра преди спирката влакът на метрото забавя и спира. Често го прави, но когато човек пътува всеки ден, просто се научава да не му обръща внимание. Ще поседи там минута или две, колкото да си изпуснеш връзката със следващия влак и да закъснееш за работа, а после пак ще тръгне. Немска работа.

Само че този път го забелязвам. Искам да сляза, спешно е вече. В другия край на вагона някой си е купил некачествено кафе с кондензирано мляко, чиято миризма прониква във всеки атом на въздуха. Необходимо е да сляза, защото нито шалът, който държа пред носа си, нито ръцете ми са повече в състояние да спрат миризмата. Единственото, което може да спре преобръщането на вътрешностите ми, е смяната на спарения въздух във февруарското сутрешно метро с ледения въздух на февруарския сутрешен мрак.

Тази зима е по-ужасна от останалите. Тъмнината те лишава от желание да правиш каквото и да било, а едновременно с това имаш чувството, че от два месеца носиш някакъв слаб, но изключително неприятен стомашно-чревен вирус. През цялото време се опитвах да се чувствам бременна. А всъщност се чувствах болна. Забележете, не нещастна или депресирана, а просто болна. Сякаш нося някакъв паразит в себе си. Сякаш тялото ми ми е станало чуждо.


На снимките, направени с ултразвук, неродените бебета приличат на извънземни (а може би извънземните от филмите са вдъхновени и приличат на неродени бебета?). Не само имат огромни глави и несиметрични тела, ами и някакси човек не може да си представи, че живее в едно и също измерение с това същество. Сякаш по време на прегледа лекарката осъществява връзка с друга планета, от която ще ми изпратят по щъркелите бебе, но връзката ми с него в момента е не материална, а просто виртуална. Особеното е, че тази далечна планета от друго измерение е... собственото ми тяло.

Човешкото тяло като цяло е доста особено... нещо. Хем човек е собственото си тяло, хем когато става дума за някакви промени в него (като болести например), изведнъж човек се „отчуждава“ от тялото си и започва да гледа на него като на обект. Ако ударя шамар на някого, ръката ми е част от субекта (мен) и съответно не е „невинна“. Само че ако падна и счупя същата тази ръка, изведнъж тя се превръща в обект, който бива изследван, гипсиран и преглеждан. Или пък когато някой е в състояние на мозъчна смърт, винаги се започват дискусии, дали е мъртъв и трябва да му спрат поддържащите средства, или може и да „се върне“. Изглежда, че като цяло „Аз“ съм най-вече съзнанието си, нещо нематериално и необяснимо, а пък тялото ми е допълнение към Аза, един вид важен, но и променлив атрибут. И когато съм бременна, връзката ми с този атрибут изведнъж започва да зависи от най-различни фактори. Всички до един субективни.

Предполагам, че още в пубертета се научаваме да „се отчуждаваме“ от тялото си. От една страна то се превръща в аксесоар, в нещо, което трябва да отговаря на определени критерии. От друга страна, тялото ни все по-често прави разни неща „по своя воля“, неща, които не можем да контролираме, но се налага да „озаптяваме“. Именно тогава се научаваме, че е лошо да забременееш в грешния момент, без да питаме кога е правилният. Затова и понякога се чудим кога нагласата на околните се променя от „И внимавай да не стане някой гаф, че край с образованието ти!“ към „Ти кога точно възнамеряваш да ме направиш баба?“ И кога собствените ни мисли се превключват от „Твърде рано ми е да ставам майка, защото после нямам никакви шансове за кариера.“ към „Биологичният ми часовник тиктака.“

А после, ако един момент се окаже малко „грешен“ и „лош“ от останалите и решим да поемем риска да си „провалим“ живота, може да се окаже, че не е толкова лесно  да забременееш. Именно в тези моменти, когато месеци наред тестът за бременност е отрицателен, люшкането между двете крайности е най-силно: хем тялото ми е „чужд“ обект, струва ми се, че матката ми е пуста и неютна земя, на която никой не желае да се засели, може би защото след толкова години чакане и отричане на женствеността се е напълнила с мухъл и паяжини, хем пък имам илюзорното усещане, че именно аз и никой друг съм отговорна за създаването на това дете, сякаш бебета се произвеждат по рецепта също като хляб.

И сега, когато след три месеца повечето неприятни странични ефекти спряха и чужди хора започнаха да ми пипат корема сякаш не е част от тялото ми, ами заради бременността изведнъж се е превърнал в отделна единица в пространството, когато чувствам тялото си отново като част от себе си, но съществото, растящо вътре още ми се струва нереално, когато от всички страни ми пробутват брошури и списания с правила за майчинство и кърмене, когато всички се превърнаха в експерти по храни за бременни, остава само въпросът: къде на границата или може би в комбинацията от обективното, но отчуждено тяло и субективното, но водено от променливи и често пъти егоистични емоции съзнание се намира добрата, истинската майка, която (се от-)дава сякаш детето е част от нея, но и запазва обективния си и рационален поглед върху едно отделно от нея същество със собствена индивидуалност?

Еволюции

сряда, февруари 24, 2016 0 Коментара

Още докато се качвам по стълбите, виждам, че следващият влак ще дойде след 6 минути. Аз живея в организирана държава, затова разписанията на влаковете са закачени навсякъде из гарата. И понеже живея в организирана държава, се учудвам, че трябва да чакам 6 минути. По принцип чакането не трае повече от 3, защото все някой от трите влака в моята посока идва. На перона виждам, че два влака са отпаднали. Тази информация е спестена на минувачите долу, където беше другото табло. Е, живеем в организирана държава. Хубаво е да не те заливат с информация. Оказва се, че и влакът след 6 минути отпада. Казват ни го точно в момента, когато трябваше да дойде. Нито миг по-рано. Е, в организираните държави хората трябва да са напълно убедени в това, което казват. Но пък хубавото на организираните държави е, че закъсненията на влаковете се виждат и в Интернет. В реално време. Затова, използвайки безупречната апликация на немските железници, решавам да взема междуградски влак, който за щастие спира и в центъра, където трябва да сляза. За него не пише, че отпада. Нито в апликацията, нито на таблото. Перонът е пълен. Както всички перони впрочем. Всеки се надява да успее да се прибере. Все пак живеем в организирана държава. И тогава, една минута преди идването на заветния междуградски влак, студен женски глас ни съобщава, че влакът е отклонен и спира единствено на Централна гара. Пътниците са помолени да вземат автобус номер 249 и да слязат на Централна гара.

- Къде спира автобус номер 249? - пита ме възрастна жена с огромен куфар.

- Не знам... - отговарям. И се запътвам да търся някой автобус. Който и да било. Примирена с факта, че ще трябва да си причиня двучасово прибиране от работа до вкъщи.



Не ме разбирайте погрешно. Аз живея в организирана държава. С работеща пазарна икономика, където конкуренцията процъфтява във всички области (освен в транспорта и телекомуникациите). И то не каква да е пазарна икономика. Ами социална пазарна икономика. Държава, в която социалните помощи са повече от два пъти по-високи от минималната заплата в България, обаче никой не дискриминира онези, които живеят от тях. Дори напротив, не само че дават възможност на хората по цял ден да гледат телевизия, ами и осигуряват социални педагози, които да се грижат за равнопоставеността на децата им в училище. Което ще рече, докато родителите гледат сапунки, милите педагози се измъчват да убедят отрочетата да си напишат домашните. Е, да, това разбира се важи само за онези, които не са част от някое малцинство. Равнопоставеността зависи в голяма степен от цвета на кожата и екзотичното звучене на името, пък ако щат родителите и по 16 часа на ден да работят, за да не им се налага да живеят от социални помощи. Но... какво да се прави? Такива са правилата за равнопоставеност. А правила трябва да има. Все пак живеем в организирана държава. В развита държава.

Надявам се, че няма да ми завиждате (много), но живея в развита държава. На Запад. Държава, която ми беше давана за пример, като бях малка.

- Ами ти нали знаеш, бабе, че германчетата се къпят всеки ден. - казваше баба ми вечер. И аз й вярвах, в крайна сметка колко баби са ходили в командировка на Запад? А тя не пропускаше да ме съветва. - Трябва и ти да станеш като германчетата.

И аз сърдито се отправях в банята, проклинайки чия чисти германчета. Ама и през ум не ми минаваше, че не искам да ставам като германчетата. Исках и още как! Още тогава като дете, когато България още не беше влязла в Европейския съюз, знаех, че стигнем ли ги европейците, всички проблеми ще изчезнат. И колкото и да ми разправяше дядо ми как немците говорели с конете си, когато ние сме имали писменост, колкото и смешно да ми се струваше какви варвари са били през Средновековието, това по никакъв начин не си противоречеше с желанието ми „и ние да станем европейци“. И ние най-после да се развием.

Може би за децата е най-лесно да си представят нагледно развитието. Първо ходиш на детска градина, после тръгваш на училище, после те записват в гимназията и накрая може и в университета да се запишеш: Развитие. Първо се учиш да ходиш и да говориш, после се учиш да се обличаш, после се учиш да пишеш, накрая пишеш съчинения и изпити: Развитие. Първо си метър и двайсет, после метър и трийсет, после метър и петдесет, а после си висок колкото възрастните: Развитие.

Който е усвоил Дарвин, още по-лесно си представя развитието: животът е започнал с едноклетъчните, които са мутирали и мутирали и мутирали, докато след милиони и милиони години еволюция са се появили хората. Колко лесно е да напрвиш следващата крачка и да кажеш, че едни култури и държави са по-напред в еволюцията от други, които трябва да работят, за да ги стигнат! Също като лоши ученици, трябва да се напаснат към стандарта, за да изкарат отлични оценки и да ги пуснат в следващия клас.

Колко лесно наистина и колко повърхностно и късогледо. Усвояваме този възглед, без да се питаме, дали е верен (възрастните винаги знаят повече) и след това никога повече не се замисляме. Може би е твърде лесно, а може би мисленето е прекалено трудно, защото рядко го упражняваме. Учим историята като суха и наглед обективна наука, лишаваме я умишлено на места от емоции, без да съзнаваме, че както и да я погледнем, тя оформя идентичността и светогледа ни. А реално, човек никога не може да научи всички факти, те винаги са подбрани според важността им (или според това, кое историкът е решил, че е важно) и несъзнателно заедно с фактите, усвояваме и начина, по който трябва да ги интерпретираме, заучаваме значението, което някой друг им е придал, без да се съмняваме в добрите намерения. И така неусетно започваме да вярваме в измислени културни еволюции. А не съзнаваме, че и държавите, и народите, и отделните индивиди си имат свой собствен път, който не е предначертан като училищното обучение, а е различен всеки път и всеки (народ или индивид) трябва да извърви собствения си път. И макар че е полезно да поглеждаме встрани, макар че е чудесно да имаме приятели и колкото повече, толкова по-добре, единствената ни отправна точка трябва да сме ние самите, така, както сами се виждаме в огледалото на миналото, настоящето и бъдещето. Другите нямат значение, колкото и развити да си мислят (или ние да се мислим), че са...

„Любовникът“

неделя, февруари 21, 2016 0 Коментара

Отнася се с нея, както би се отнесъл с детето си. Той би се отнесъл с детето си по същия начин. Играе си с тялото на своето дете, преобръща го, закрива с него лицето, устата, очите си. И тя продължава да му се отдава точно по начина, който той е избрал, когато е започнал играта. И изневиделица тя е тази, която го умолява, не казва за какво, а той й изкрещява да мълчи, крещи, че не я иска вече, че не иска повече да й се наслаждава, и ето ги отново впримчени двамата, приклещени в ужаса, и ето че този ужас се уталожва малко по малко, те малко по малко спират да се съпротивляват посред сълзите, отчаянието, щастието.

Маргьорит Дюрас беше набелязан от мен автор след като прочетох невероятен биографичен текст от Виргиния Захариева, посветен на френската литературна икона и нейния турбулентен личен живот. Преди 2 седмици присъствах на културен фестивал в Картахена (Hay Festival) и една от плодотворните дискусии беше посветена на любими книги, вдъхновили съвременни гостуващи писатели. „Джейн Еър“ и „Любовникът“ бяха две такива творби. Първата, посветена тенденциално на любовта, втората - на еротиката, и двете обединени от нишката на страданието, което за пореден път ражда запомнящи се културни продукти в дългосрочен план. 

„Любовникът“, противно на очакванията, не е книга единствено за любовника и далеч не е просто еротична литература. Книгата е автобиографична и обрисува дерзаещия процес на порастване на Маргьорит Дюрас в Индочина, днешен Виетнам. „Бялото момиче“, както често бива възприемана и в последствие започва да се самоописва и самата тя, се впуска в продължителна връзка със заможен и доста по-възрастен от нея китаец. Чувството за обреченост пропива взаимоотношенията им. Той я въвежда в бездната на неутолимо сексуално желание, тя него - в непосилна, безпредметна и неминуема любов.

„Любовникът“ е автобиографична книжка със скромен обем и много съдържание. Тя е най-просто казано разпокъсана, абсолютно фрагментарна. Структурата й е хвърчаща, не повече от две страници читателят има удоволствието да проследи хронологично развитие на действието, след това следва скок във времето и това се повтаря отново и отново. Може би това е страничен ефект на времевата дистанция, породен от факта, че книгата излиза чак когато авторката е на 70 години, а се връща ретроспективно към спомените си от 15-годишна възраст. Може би.

Маргьорит разхвърля епизоди от живота на едно (всъщност на собственото) обречено семейство. То е оглавено от болна и очевидно неспособна да поема функциите си на такава майка. Други негови представители са големият брат, който излъчва потенциално престъпление и някаква опасна еротика; малкото братче, което единствено е опазило невинността си; и мизерията и безпаричието като главни действащи лица. Бащата е мъртъв, а съдейки по тоналността на повествованието, самото щастието е мъртвородено в този дом. В него всичко е преждевременно - порастването на момичето, смъртта на малкия брат, болестта на майката, появата на любовника. В какафонията на тази откъслечност, тялото и душата на френската тийнейджърка биват разсъблечени пред погледа на богатия китаец, който я превръща в нещо средно между свое дете и любовница. В своя любовница и в свое дете.

Желание...
усещане за постепенно подхлъзване 
по наклонена плоскост... 
за емоционална разхвърляност... 
за обреченост...
обливат читателя с душ от противоречия. 

А в устата му остава странен привкус като от черен шоколад - ароматен десерт, който неминуемо нагарча. 

Клеймото на Дюрас... 

Не, благодаря!

неделя, февруари 14, 2016 0 Коментара

- Искаш ли да танцуваме?, - потупва ме по рамото един колумбийски младеж, седнал на бара до мен, на когото аз демонстративно съм обърнала гръб, за да си говоря с колежките ми - една потресаващо красива колумбийка (Ибис), която обаче упорито отказва да сложи женски дрехи и грим, и една жизнерадостна русокоса германка (Йоханна), която визуално доста се приближава до личната ми представа за Рапунцел.
- О, не, благодаря, може би по-късно...,- отвръщам по-дръпнато от планираното.
- Моля те, хайде да танцуваме сега!,- младежът, както и повечето му сънародници, свикнали да не взимат отказите присърце, продължава да протяга ръка, канейки ме да практикувам нещо средно между регетон и чампета по средата на още полу-празния бар. Откакто танцувам редовно, не отказвам покани за танц, но откакто танцувам редовно, правя разлика между танц и "танц". 
- Не, благодаря!,- отсичам с красноречието на една от снежните кралици на западното полукълбо. 
- Анна, как можа?,- колумбийската ми колежка изпада в нескрит пристъп на паника пред извършеното от мен варварство, каквото и да е то...- Защо не стана да танцуваш с него, ти го отряза категорично, това тук не се прави!!!!
- А какво се прави, мила Ибис, когато не искаш да оставиш приятна женска компания, не си на лов за мъже и не възнамеряваш да излизаш на пазара за сватосване?
- Ами, ставаш и танцуваш!
- А какво се прави ако да кажем...искаш точно обратното?
- Ставаш и танцуваш...
- Аха,- изпадаме в едновременен изблик на смях с Йоханна, докато Ибис гледа възмутена ту едната от нас, ту другата, и клати отчаяно глава пред дърварските ни обноски спрямо мъжкия пол.

През последните седмици се сблъсквам ежедневно с ужаса на колумбийците от изричане или получаване на отказ под каквато и да е форма. На уличните продавачи, които директно ти нахлупват сламена шапка на главата, не е учтиво да отвърнеш отрицателно, тоест с "не, благодаря", вместо това човек казва "всичко е наред, благодаря". Същото важи и за масажистките на плажа, който започват да ти мачкат краката, сиропирайки те с кокосово олио, докато ти отчаяно се гърчиш върху кърпата или се оваргалваш в пясък в панически опит за бягство. Но пък оставаш вежлив! Когато след работа някой от колегите празнува рожден ден, а самият ти си скапан да речем, не си тръгваш. а оставаш от добри обноски поне 15-20 минути и чак тогава се впускаш в неизбежно съчиняване на истории за въображаеми неотложни ангажименти. Основните точки от правилата за културно колумбийко отказване, се състоят от два основни компонента - 1. прекият отказ е немислим, 2. оттам нататък сътворяването на приказки от Хиляда и една нощ, които да служат като оправдание, е не просто допустима, но и задължителна техника. Така например, ако човек помоли колумбиец за услуга, непременно ще получи потвърдителен отговор, без оглед на ситуацията. Редкият талант да се различават реалните потвърждения от привидните такива вероятно е въпрос на тренинг...

Обратно към нощния живот. Помните ли тенденцията за субтилна свалка, при която мъжът се приближава поклащайки се сластно по път към жертвата? Аз я бях забравила! В Берлин като нищо мъжкият представител може да бъде осъден за сексуален тормоз при подобно поведение. За седем години тотално съм изгубила тренинг. В Колумбия ритуалната свалка е въпрос единствено на време. След броени минути първият желаещ е на лице.  Безпредметно е той да бъде отпращан, тогава идва следващият, и следващият. Така необходимостта от измисляне на море от оправдания и размяната на телефонни номера с хора, които не желаеш да видиш повече, става неминуема.  На другият ден следва криеeо, невдигне на телефона или пълното блокиране на нежалателен входящ номер. Вежливостта преди всичко. И това се повтаря всяка седмица?! Всичко е наред, благодаря!