„Научих се, че любовта не винаги е добър съветник. Може да ни доведе до голяма глупост, но все пак следваме сърцата си… каквото и да ни струва.“

„- Джон, замислял ли си се някога защо мъжете на Нощния страж не си взимат жени и не зачеват деца? - попита майстер Емон.

-  Не - сви рамене Джон. Хвърли още месо в птичата клетка. Пръстите му бяха полепнали от кръвта, а дясната му ръка пулсираше от тежестта на ведрото. 

- За да не обичат — отговори старецът. — Защото любовта е отрова за доблестта и смърт за дълга.“

„Глупости“, отговарям му наум и неприятното чувство се засилва. Въпреки че първата част от „Песен за огън и лед“ не ми допадна много, прочетох и втората, а след това и третата. Колкото и да не ми харесваха, продължавах да чета и знам, че ще ги прочета всичките. И колкото повече чета, толкова повече не ми харесват. И все пак... имат някаква магия, нещо, което ти приковава вниманието и те кара да четеш нататък. Сюжетът е сложен и заплетен и кара аналитичния ум да се активира, да го разплита и разгадава, да го сглобява като пъзел и да продължи да чете, за да намери още и още парченца. А пъзелът е безкраен...

Пъзелът е наистина красив. Изящен и зловещ. Както и двуизмерен, плосък. Мъртъв и безкръвен. Липсва му дълбочина, защото тя идва от героите, а персонажите на Джордж Р. Р. Мартин са повърхностни. Празни са също като сенки. Може би точно затова и филмовите версии се оказаха такъв успех: защото всеки актьор „изпълва“ персонажа чрез играта си, доизгражда го, вдъхвайки му живот. Когато персонажът в романа е добре изграден и читателят има ясна представа за него, разочарованието е неминуемо, защото никой актьор не може да се превъплъти на 100% в литературния образ. Но когато героите в романа са празни, работата на актьорите е лесна.

А всички герои в „Песен за огън и лед“ са празни. Когато затвориш книгата, в главата ти остават единствено отпечатъкът от действията и може би някое изказване, което те е накарало да се замислиш, но никога усещането, че си прекарал време с героите. Нито пък с автора. Джордж Р. Р. Мартин не е психолог. Той е по-скоро сценарист и аналист. Той планира и описва действия, а не хората, които ги извършват. Самият той липсва в текста. Понякога, четейки твърдения като горните, човек може да си помисли, че авторът не храни много любов към човечеството. Че направо ненавижда жените, които в „Песен за огън и лед“ са изцяло подчинени на мъжете и им отстъпват почти във всяко отношение. Авторът може би би се оправдал с това, че черпи вдъхновение от Средновековието, а тогава отношенията между половете са били такива, но все пак романът гъмжи от неща, които не са съществували и през Средновековието, като драконите например. Как е възможно човек да си представи реалност, в която съществуват дракони, но не може да си представи в нея да съществува дори една-единствена жена, която във всяко отношение да е равностойна на мъжете?

Може би съм си направила изводите леко прибързано. Може би авторът няма нищо против жените и не смята наистина любовта за слабост. Може би предстои да се докаже и пред мен в последните три книги. И може би ще му повярвам, че е добронамерен и че не храни лоши чувства към човешкия род. Кой знае.

Това, което си мисля обаче, четейки думи като горните, е, че може би говорим за различни емоции, а ги наричаме с едно име. Индонезийците имат много думи за „любов“, защото чувството е различно в зависимост от вида на връзката. Самата аз си преставям чувствата си към различните хора, дейности и обекти в различни цветове. Затова и вярвам, че човек може да обича много приятели, в полигамията можеш да обичаш всичките си партньор/ки, а в моногамията може да обичаш само един-единствен човек: защото става дума за различни чувства. Затова в крайна сметка ми се струва, че „Песен за огън и лед“ е пропита от любов: не към и между хората, а от любовта на автора към динамиката, към историята, към сюжета, хрониките, действията и вечно сменящите се сцени. Само че този вид любов, въпреки че не ми е съвсем чужда, е по-скоро лед, отколкото огън и е съвсем различна от моята природа. Затова не спирам да чета, но четейки, мислено се бунтувам.

200 метра преди спирката влакът на метрото забавя и спира. Често го прави, но когато човек пътува всеки ден, просто се научава да не му обръща внимание. Ще поседи там минута или две, колкото да си изпуснеш връзката със следващия влак и да закъснееш за работа, а после пак ще тръгне. Немска работа.

Тази зима е по-ужасна от останалите. Тъмнината те лишава от желание да правиш каквото и да било, а едновременно с това имаш чувството, че от два месеца носиш някакъв слаб, но изключително неприятен стомашно-чревен вирус. През цялото време се опитвах да се чувствам бременна. А всъщност се чувствах болна. Забележете, не нещастна или депресирана, а просто болна. Сякаш нося някакъв паразит в себе си. Сякаш тялото ми ми е станало чуждо.

На снимките, направени с ултразвук, неродените бебета приличат на извънземни (а може би извънземните от филмите са вдъхновени и приличат на неродени бебета?). Не само имат огромни глави и несиметрични тела, ами и някакси човек не може да си представи, че живее в едно и също измерение с това същество. Сякаш по време на прегледа лекарката осъществява връзка с друга планета, от която ще ми изпратят по щъркелите бебе, но връзката ми с него в момента е не материална, а просто виртуална. Особеното е, че тази далечна планета от друго измерение е... собственото ми тяло.

Човешкото тяло като цяло е доста особено... нещо. Хем човек е собственото си тяло, хем когато става дума за някакви промени в него (като болести например), изведнъж човек се „отчуждава“ от тялото си и започва да гледа на него като на обект. Ако ударя шамар на някого, ръката ми е част от субекта (мен) и съответно не е „невинна“. Само че ако падна и счупя същата тази ръка, изведнъж тя се превръща в обект, който бива изследван, гипсиран и преглеждан. Или пък когато някой е в състояние на мозъчна смърт, винаги се започват дискусии, дали е мъртъв и трябва да му спрат поддържащите средства, или може и да „се върне“. Изглежда, че като цяло „Аз“ съм най-вече съзнанието си, нещо нематериално и необяснимо, а пък тялото ми е допълнение към Аза, един вид важен, но и променлив атрибут. И когато съм бременна, връзката ми с този атрибут изведнъж започва да зависи от най-различни фактори. Всички до един субективни.

Предполагам, че още в пубертета се научаваме да „се отчуждаваме“ от тялото си. От една страна то се превръща в аксесоар, в нещо, което трябва да отговаря на определени критерии. От друга страна, тялото ни все по-често прави разни неща „по своя воля“, неща, които не можем да контролираме, но се налага да „озаптяваме“. Именно тогава се научаваме, че е лошо да забременееш в грешния момент, без да питаме кога е правилният. Затова и понякога се чудим кога нагласата на околните се променя от „И внимавай да не стане някой гаф, че край с образованието ти!“ към „Ти кога точно възнамеряваш да ме направиш баба?“ И кога собствените ни мисли се превключват от „Твърде рано ми е да ставам майка, защото после нямам никакви шансове за кариера.“ към „Биологичният ми часовник тиктака.“

А после, ако един момент се окаже малко „грешен“ и „лош“ от останалите и решим да поемем риска да си „провалим“ живота, може да се окаже, че не е толкова лесно  да забременееш. Именно в тези моменти, когато месеци наред тестът за бременност е отрицателен, люшкането между двете крайности е най-силно: хем тялото ми е „чужд“ обект, струва ми се, че матката ми е пуста и неютна земя, на която никой не желае да се засели, може би защото след толкова години чакане и отричане на женствеността се е напълнила с мухъл и паяжини, хем пък имам илюзорното усещане, че именно аз и никой друг съм отговорна за създаването на това дете, сякаш бебета се произвеждат по рецепта също като хляб.

И сега, когато след три месеца повечето неприятни странични ефекти спряха и чужди хора започнаха да ми пипат корема сякаш не е част от тялото ми, ами заради бременността изведнъж се е превърнал в отделна единица в пространството, когато чувствам тялото си отново като част от себе си, но съществото, растящо вътре още ми се струва нереално, когато от всички страни ми пробутват брошури и списания с правила за майчинство и кърмене, когато всички се превърнаха в експерти по храни за бременни, остава само въпросът: къде на границата или може би в комбинацията от обективното, но отчуждено тяло и субективното, но водено от променливи и често пъти егоистични емоции съзнание се намира добрата, истинската майка, която (се от-)дава сякаш детето е част от нея, но и запазва обективния си и рационален поглед върху едно отделно от нея същество със собствена индивидуалност?