Ако се окажеш без работа в Германия и поради някаква причина не получаваш пари за безработни, имаш право на социални помощи. Също както в България. Само че за разлика от българската държава немската ти плаща наема, изчислява колко пари ти трябват за храна, дрехи и градски транспорт и тогава решава на каква точно сума възлизат социалните ти помощи. Някои биха го нарекли социално. Други пък се възмущават от милионите хора, които по професия са… ами приемащи социални помощи. Може да се каже, че и това е като в България.

До тук за Германия. Това, което обаче беше на път да се случи в Швейцария, но за малко им се размина, е нещо малко по-различно, доста чудато, макар и не точно нечувано. Наскоро швейцарците имаха реферндум за безусловни базови приходи ("bedingungsloses Grundeinkommen")  от 1500 евро за всеки човек от населението. Не социални помощи. Не пари за безработни. Не пенсия. Ами пари, за които човек не е принуден да работи или да плаща някакви застраховки, а получава от държавата на месец като подарък. Безусловно. Пък ти ако искаш, работи си. Тогава ако печелиш под 1500, държавата ще ти доплати разликата. Пък ако печелиш повече, е… твоя работа. Някои хора предричаха, че това би означаво крах за швейцарската икономика. Други смятаха, че ако хората не са принудени да работят, за да живеят, то всеки би извършвал дейност, която умее да извършва и която смята за приятна, което пък би довело до това, че хората биха работили повече и по-качествено. И биха били по-щастливи и продуктивни. Е, в крайна сметка швейцарците гласуваха масово против. Дали и в България би се случило същото, ако имаше такъв референдум?

Като оставим настрани факта, че 1500 евро за швейцарския стандарт на живот не са нито много, нито малко, ами може би общо взето достатъчно, за да не се смята човек нито за беден, нито за богат, самата идея държавата безусловно да се грижи за благосъстоянието на всеки отделен човек от населението е… ами особена. Объркваща. На пръв поглед човек винаги има силна реакция. Или силно положителна, или силно отрицателна. А след като се позамисли и се опита да отхвърли собствените си предразсъдъци, породени най-вече от възпитанието и от уроците, които му е донесла епохата, в която е пораснал, човек се чувства малко... объркан. И то най-вече защото концепцията съдържа едновременно хем типичната за комунистическата идеология смесица от вяра в достойнството на всеки един човек да живее добре, хем някакво напомняне за Биг Брадър. Държавата се превръща в един вид майка (батко?) на населението, задължена да храни всички и ако не да осигури равенство, то поне да елиминира вероятността някои от гражданите да се борят за финансовото си оцеляване.

Като човек, заявил на единадесетгошна възраст, че съвсем скоро се изнася от къщи, за да бъде независима, първата ми реакция към базовите приходи беше по-скоро негативна. Инстинктивно отхвърлих идеята да завися от грижите на държавата, защото обичам да имам усещането, че всичко, което притежавам, е плод на собствения ми труд. От друга страна, като човек, убеден, че всички деца са равни (опитът показва, че за съжаление това не важи за всички възрастни...), идеята никое дете да не бъде изцяло зависимо от родителите, които са му се паднали, веднага ми се стори чудесна.

Но в крайна сметка има и други важни въпроси. Дали пък хората не обичат да не са равни? Дали тайно всеки не се надява да бъде в някои отношения по-добър от останали? Дали въпреки базовите приходи няма да възникне друг вид бедност? Не бедност в смисъл на борба за ежедневния хляб, ами бедност като социална категория. Като каста или социална стигма? Дали извендъж няма да има категорията на онези, които живеят с 1500 евро, и категорията на онези, които имат повече? Категорията на онези, които се издържат чрез държавата (и я „ограбват, хранят се от нашите данъци...“ звучи ли на някого познато?) и категорията на „работливите“? Дали дори някой ден наемите няма да се окажат толкова високи, че с 1500 евро човек да не може да си позволи нищо?

И по-интересният (и по-позитивен) въпрос: ако всичко потръгне добре, какво ли хората биха правили, ако имаха на разположение цялото си време и не се налагаше да работят, за да си изхранват прехраната? Дали наистина биха били по-креативни и усърдни? Дали биха възникнали купища нови идеи и изобретения? Или просто - също като милионите немци, живеещи от социални помощи - всички ще гледат по цял ден телевизия и ще бездействат?