Често пъти ни питат за бакалавъра по публицистика в Берлин. Когато си току-що завършил училище, наистина това, което най-много те интересува е непосредствено идващото, а именно университетът. Така е било досега в живота ти: след десети клас е идвал единадесети и никога не е имало смисъл човек да се занимава толкова рано с това, което ще се случи в дванадесети.

Само че започнеш ли веднъж да следваш - или по-точно излезнеш ли сам-самичък на екзистенциалната си магистрала - нещата се променят. Всяко разочарование е решаващо. Изведнъж изчезва сигурността на системата, която възрастните са създали, защото ти самият си възрастен и трябва да си създадеш своя система. Свободата, за която винаги си мечтал, е пред теб, а ето, че нещата са оказват доста по-сложни от предвиденото. Най-силното препятствие, което не си предвидил, е страхът. Страхът от провал, от промяна, от светкавичен растеж. Страхът, създаден от възпитанието.

Предполагам, че 90% от следващите публицистика в първи семестър искат да станат журналисти. Останалите 10% искат да станат пиар- или маркетинг-експерти. Наблюденията ми показват, че около 50% от следващите в трети семестър искат да станат журналисти. Останалите 50% са объркани и не знаят какво искат. В крайна сметка може би 10% от завършилите публицистика наистина стават журналисти. Останалите... ами избират най-разнообразни професии. Една позната на позната например след 5 години работа в една маркетингова агенция наскоро си отвори ресторант.

По една или друга причина аз не съм от онези 10%. Още в трети семестър реших, че ще правя магистратура по социална антропология, която макар и по-малко „перспективна“ (т.е. куцат й малко пъблик рилейшъните), беше моята наука. Знам, че би било по-лесно да кажа, че ми беше интересно, че имах добри оценки и т.н. Само че това не би било достатъчно. Социалната антропология беше нещо, с което можех - и днес още го правя - да се идентифицирам в личния си живот. Нещо, което ме правеше повече Аз, отколкото всичко друго.

Хората ми казваха, че с публицистика и антропология най-много да мога да правя документарни филми за изчезващи племена. Днес знам, че хората са расисти и на всичкото отгоре се страхуват от успехите на другите и затова с всички сили се опитват да ги предотвратят. Само че аз, зодия Овен, никога не съм се подлагала на пълно подрязване на крилцата. Та записах магистратура по социална антропология и днес съм... ами антрополог.

Не, казвам го с цялата сериозност, на която съм способна. Вярно, антрополог, работещ като проект-мениджър, но с достатъчно място за креативност и куп идеи за бъдещето. За мен това беше много важно: хем да се помиря със скучната си работа, хем да да мога да изживея креативното си Аз, да бъда себе си, както е модерно да се казва. Повечето професионални съветници казват, че човек трябва да зареже всичко и да следва мечтите си, което може би е вярно в известна степен, но частта със зарязването на всичко не работи за мен. Като чужденка в Германия с минимални спестявания, но току-що омъжена и с надежди в близкото бъдеще да увеличи броя на членовете на семейството си, просто не мога да си позволя да „зарежа всичко“.

Затова след цяла редица от професионални разочарования, след пълно затъване в скуката и след период на пълно отчаяние човек, живял преди 300 години, ме върна в релси. За първи път от много години имах свой личен супергерой, който наистина беше съществувал и който не беше писател: Бенджамин Франклин. Прочетох автобиографията му за няколко дни и бързо ми стана ясно, че далеч не всички хора, имали успехи в дадена област, са си изкарвали прехраната чрез тази област. Той също е имал куп хобита и интереси, с които се е занимавал през обедната почивка или вечер. Дълго време е работил с хора, които не харесва, за сравнително малко пари, за да може да се издържа. И с огромни дози търпение е сбъдвал мечтите си: да отиде в Европа, да започне да издава вестник, да създаде библиотека (по това време в Щатите не е имало библиотеки, от които нормалните хора да могат да си взимат книги) и т.н.

Не смятам да преразказвам тук автобиографията му, която човек може да намери безплатно (поне на английски) в интернет. Това, което искам да кажа е, че неговият живот е много вдъхновяващ, защото доказва, че ако човек наистина иска нещо и има идеи, в които въпреки другите вярва, то винаги може да го постигне. Ще го постигне не чрез вярването и искането разбира се, а с упорит труд. И въпреки това научих за себе си, че онова, което работим, не определя идентичността ни. Че работата може, но не трябва да е любовна връзка. Че трябва да имаме визия за бъдещето си, но трябва и да сме отворени за онова, което случайността и сегашният момент ни предлага и да го инструментализираме. Че трябва да придаваме по-голям Смисъл на нещата, отколкото ни се струва в началото, че те имат. И то не защото този смисъл наистина съществува, ами защото ние самите имаме нужда от него, за да продължим.

***

Започвайки тази статия, имах намерения да пиша за нещо съвсем друго. За една друга книга, която в последно време дооформи представите ми за това, как човек (трябва да) сътвори / изобрети живота си. Бързо ми стана ясно обаче, че значението, което тази книга има за мен, ще остане скрито, ако не разкажа всички за тези лично-тривиални трансформации, които в последно време се случват с мен.

Причината този филм да съпровожда мисловния ми процес трети ден се състои в убедеността ми, че присъствието на вдъхновяващ ментор в живота на човек бележи до не малка степен неговото развитие. Не твърдя, че желая да бъда ругана и замеряна със столове от страна на авторитети, тъкмо обратното. Най-мотивиращо за мен винаги е било доверието, което учители са ми гласували и съответно, нищо по-плашещо от понижаване на гласа и разочарование в погледа им. Те възпитаха у мен лоялност, а не страх; дисциплина, а не покорство; любознателност, а не любопитство. 

Ако се чудите защо редя архаични термини, излезли като от читанка от 90-те, то трябва да призная, че навиците ми от онази епоха ме съпроводиха до края на висшето ми образование. Никога не закъснях с предаване на курсова работа, тя винаги биваше изпратена седмици преди крайният срок, защото просто не мога да гледам на ангажимента по друг начин (или 'щото съм зубър). Така, както от първи клас сядах на кухненската маса и си пишех домашното преди да посегна към обяда. Докато сме на кулинарна вълна се изкушавам да вметна, че не всички учители по образователната стълбица на последното десетилетие имаха реално какво да предложат на академичния свят. Някои от тях като нищо действително биха могли да бъдат заменени с чийзбургер. Но вселената уравновесява везните, да стискаме палци, че скоро ще отдели енергия и за Софийския университет и ще вдъхне на влизащите с двойки бъдещи педагози малко съвест и мотивация, че да се научат да пишат преди да застанат фронтално пред „бъдещето на България“. 

Снимка: Roberto Verzo

В шеги и закачки се отклоних от темата, а именно – ролята на учителите в живота на всеки/ някои от нас. Оставям на страна безпорния факт, че родословното ми дърво е натежало от педагози, което обуславя симпатиите ми към тях и благодарността ми пред търпението им, когато не те искаха да ме изпитват, а аз ги преследвах с учебника, защото държах да съм подготвена на следващия ден в училище.

Следващият ден, който нямах търпение да дойде. Затова и до края на средното си образование продължих да купувам цветя на 24 май. Не само за да подпомагам просперитета на цветарската индустрия, давайки три лева за роза, която иначе струва един, а защото образованието е реципрочност, при която малките жестове правят чудеса.

Днес аз също преподавам, но не съм педагог. Имам учители, които ме вдъхновяват, но и съм в търсене на нови, за да продължа да се развивам.
На всички учители не само по професия, а по призвание, благодаря за смислените житейски уроци. Защото във време на фастфууд и на фона на все повече интелектуална пластмаса, Вие наистина сте бисерът, който „в кал не се топи“. 

Честит 24 май!

„С тия пера цялата леля Дъмша приличаше на голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо. Върху плещите й висеше малко червено шалче. Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи. Тя говореше гръмко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера.“ (Елин Пелин)

Тя натисна някакво копче и облегалката на стола започна да се спуска назад, докато не останах почти в легнало положение. Сивата пластмаса зад тила ми, която уж беше направена, за да се подпра по-удобно, започна да натиска кока ми в посока върха на главата ми, а огромната лампа светеше директно в лицето ми като на полицейски разпит.

- Ооооо, ама Вие си имате 4 мъдреца! - възкликна тя, впервайки малките си очички в мен.

- Ааха. - потвърдих нечленоразделно, надявайки се, че няма да ми предложи да се разделя  с тях. Немските зъболекари изпитват невероятно удоволствие да вадят мъдреци, независимо дали ваденето е необходимо, или не.

Но тя не каза нищо повече. Зачовърка из устната ми кухина, мърморейки си "Зъбен камък ли казахте? О, да...", а жълтите ѝ гумени ръкавици проскърцваха, триейки се в зъбите ми. „Два стари зеленясали зъба“, изплува изведнъж в съзнанието ми спомен от седми клас. Преди десетина години още се сравнявах с Ангелинка, а сега изведнъж се чувствам като леля Дъмша? Как стават тези неща? Питам се, дали лампата има за цел да освети устата ми, т.е. пещерата зад камъните... Избива ме на смях, а дори не мога да прехапя устни, защото устата ми е блокирана от машинката.

- Почистване и полиране е наложително. - заключи тя. - Не само от хигиенични, ами и от естетически причини.

Предполагам, че „от естетически причини“ ще рече, за да премахнем зеленясалото. Съгласявам се и удоволствието ще ми струва 85 евро. Стискам изчистените си от зъбен камък зъби, чиито недоизгладени ръбчета дерат като планински гранит по езика ми, и не противореча. Правим нов час за 22.05. и си тръгвам. Седенето под лампата и пиленето не струват пари. Само за естетическите процедури се плаща.

22.05. е денят след Възнесение. Казват, че на Възнесение небето се отваряло и каквото човек си пожелае, се сбъдвало. Като ученичка редовно си пожелавах разни неща, ама откакто открих, че католическото Възнесение се разминава с православното, вярата ми нещо се поразклати също като старите зъби на леля Дъмша. Тоя път обаче явно православното ще се окаже истинското, защото ще ми донесе нови зъби и кой знае... може би ще ме отърве от леля Дъмша.

Ако реша, че искам да се отърва от нея де, понеже то с времето се свиква и започва да ми харесва. Знаете ли, дори си мисля, че Ангелинка и леля Дъмша биха могли да бъдат един и същи човек, само че в два различни предиода от живота си. Виждали ли сте някога ученически снимки на баба си? Опитвали ли сте се да откриете момичешкото лице от старата фотография в лицето на възрастната жена, която познавате? А съзерцавали ли сте бебешко лице в опит да си представите как ще изглежда след 5, 10 или 20 години? Виждате ли от време на време Човека, без да виждате възрастта?

Аз обичам да търся единството между детето и възрастния човек. Невинаги го намирам, но винаги го търся. Нямам представа откъде идва името на леля Дъмша, но на мен винаги ми е звучало като „душа“, напомняло ми е на нещо нематериално. Може би точно затова имам чувството, че Ангелинка и леля Дъмша са един и същи човек: защото нематериалното не остарява с времето, а зрее и отлежава също като мед или вино.

Като бях малка, много исках вените на ръката ми да изпъкнат като тези на баба ми. Мислех си, че това е правилно и за мен тогава беше и най-естетичното нещо, затова редовно си стягах китката с ластик с надеждата, че и моято ръка ще придобие такъв вид. „Детски фантасмагории“ може би ще кажат повечето хора. Но точно заради тях не ме е страх да мия чинии без ръкавици. Мажа се с крем, но знам, че някой ден, когато ръцете ми загрубеят, също ще бъдат естетични. Само че с друго излъчване, а именно: на уют, топлота и сигурност. И това ми стига.

Възраст: реална: 26, емоционална: варираща.
Пол: женски и то без операционни намеси.
Отличителни белези: месоядна.
Здравословно състояние: без установени алергии и с лактозна поносимост.
Диагноза: изчезващ вид. 

Реденето на опашка за кафе в Берлинска закусвалня може да продължи толкова дълго! Не защото работливите пчелички не наливат достатъчно бързо лате макиато, което по тези географски ширини се пие с литри и струва колкото дюнер или повече, а понеже клиентите са с комплексни желания. Дамата пред мен го предпочиташе (не просто) горещо, а и с обезмаслено соево мляко, екстра пяна, подсладител, канела, какаов прах и с лешникова есенция. Чудя се само защо не замени и кафето с уиски. Следващият клиент залагаше на кафявата захар, но и той държеше вместо мляко в чашата му да плува нещо блудкаво, наподобяващо го само по цвят. Масово съм заобиколена или от вегани, които отказват да пият мляко поради идеологически убеждения, или от хора, които имат лактозна нетолерантност (вече почти не познавам германци, които да не страдат от тази толкова модерна болест). Как да не съчувстваш на горките продавачи/ресторантьори, вече всеки втори е „клиент ли бе, та да го опишеш“!

Малко хора от сегашното ми обкръжение подозират, но аз израснах на село, буквално. Братът на баба ми постоянно ме питаше дали децата в училище не ми се смеят задето бързам при всяка възможност да се върна при мисирките и козите, вместо да се гоня с децата по асфалта в града. Нито бях чула някой да ми се подиграва, нито щеше да ми пука. От край време комуникацията с животни ми беше по–приятна от тази с не малко хора. Първите умеят да слушат! 

Та на село закуската ми беше съпроводена от чаша прясно издоено козе мляко. Толкова маслено, че една чаша засища с часове. Оттогава съм и месоядна. Харесваше ми да храня кокошки и да събирам яйца, да си говоря с козите, да се надбягвам с кучето и да паса мисирки, защото контактът с животните е обогатяващ, учи на толерантност, грижа и взаимонеобходимост. Единствената ми вегетарианска постъпка се състоя в отказ да опитам от едно сготвено козле, по онова време беше най-добрият ми приятел, вие бихте ли обядвали с вашия, гарниран с ориз? Със зайците имах сходен проблем, ако прекарваш ежедневно часове с тях, единственото, което можеш да преглътнеш на обяд, е буцата в гърлото си. Имали сме и прасета, но на баща ми му домиляваше да ги коли. Да убиваш никак не е лесно, особено, когато човек има шанс да си го спести. Поуката в историята? Да си месояден не означава непременно, че си егоистичен варварин, по-скоро е въпрос е на ценностна система, здравословно състояние, усет за мярка, култура и какво ли още не. 

По повод 70-тата годишнина от приключване на Втората световна война, темата отново беше отразена детайлно в медиите. Междувременно една моя позната публикуваше снимки във фейсбук, едните показващи наредени трупове на евреи, другите – заклани животни във фабрика. Госпожицата апелира за контролиране на насилието над животни и други сходни зверства, подчертавайки сходства с преследването на евреите, които не успях аналогично да открия. Може и да настъпя някого по-мазола, затова ще формилирам много внимателно мнението си, което се отличава с лека критична нотка, а именно – по-голяма тъпотия не бях чела скоро (особено откакто спрях да отделям време и внимание на голяма част от българските политически издания)! Да сравняваш месопроизводството, произтичащо от отгледани за целта животни, които служат за храна (да ме прощават вегетарианците и веганите, ама еволюционно погледнато не сме тревопасни и няма да бъдем), с геноцид (като този по време на войната), е най-малкото лишено от обосновка, респект и елементарна обща култура. Уважавам личния избор на хората до голяма степен, обаче, когато те не уважават моя и ме засипват с морални присъди, толерантността ми се стопява като масло в микровълнова. Огладнях!   

„Ние прощаваме, но не забравяме“, беше надраскано с черен маркер и небрежен почерк на вратата на една от кабинките на женската тоалетна на партера. До надписа се мъдреше поотлепен стикер, призоваващ посетителките да изхвърлят дамските си превръзки и тампоните в предназначеното за това кошче, защото „Ние всички сме пазители на околната среда“. Погледът ми се върна към декларацията за незабравяне и напускайки тоалетната, реших да се разходя до гробището.

Снимка: Hartwig

Гробището беше на петнайсетина минути пеша от Института по публицистика и политология. Септемврийското слънце беше се качило високо на небето, а успокоението, което ми беше донесъл фактът на приемането ми в желания езиков курс по арабски, постепенно се разстилаше по тялото ми и дори камъчетата, които заместваха настилка по тротоара и които болезнено забиваха малките си ръбчета във възглавничките на ходилата ми, не ми правеха впечатление. Бях почти втора година студентка и бях свикнала с факта, че университетската реалност е различна от тази на Берлин.

Минавайки по ул. „Руди Дучке“, в главата ми изплува гласът на представителката на студентската инциатива на института, която на първия ден ни развеждаше из сградите на университета и ни разказваше истории. Руди Дучке е бил убит през 1970, спомнях си съвсем ясно, защото цял живот се е противопоставял на властимащите и на (нео)нацистите. Улицата, кръстена на него, дори не е истинска улица обаче, ами по-скоро пътечка през едни храсти зад главната сграда на университета.

Снимка: Stefanog

Стигнах до гробището. И до ден-днешен не знам, дали е еврейско гробище, или просто всякакви хора, които са се противопоставяли на Хитлер и на последователите му, са били погребвани тук. Отваряйки вратата, гласът на студентката от по-горен семестър в главата ми изведнъж стана много силен. „Ние прощаваме, но не забравяме.“ Кои точно сме „ние“? Неясно. Първото, което ми направи впечатление по време на обиколката, беше, че ни говориха само за Втората световна и за националсоциализма. Разказваха ни истории, които всъщност винаги бяха само една история: тази на колективната лудост.

Тогава се дразнех на тези истории. Казвах си, че ние, а под „ние“ имам предвид не българите или европейците, ами нашето поколение, нямаме нищо общо с тези неща. В крайна сметка така ме бяха научили в училище, въпреки че България също е била на страната на Хитлер. „Нито един български войник не е отишъл на фронта.“, казваха ми. „България спасява толкова евреи...“, добавяха други. Успокоителни думи за възрастните, приспиващи за децата. Приспивни не само защото уроците по история бяха сухи и скучни, ами защото никой не обостряше сетивата ни за житейските уроци от историята, никой не ни учеше да мислим.

Днес знам, че някои истории не могат да бъдат разказвани достатъчно често. И макар да не съм съгласна с мнението на приятелката ми немкиня, която твърди, че те, немците, никога няма да изкупят вината на предците си, то съм убедена, че ние, наследниците на колективната жестокост не бива да я забравяме нито пък да се страхуваме да поемем отговорност. И под „ние“ разбирам всички ние, независимо, дали предците на са били нацисти, или „само“ са ги подкрепяли, защото макар голямата жестокост да се изразява в действия, тя се основава на думи, мисли, принципи и идеали, в които очевидно не само Хитлер е вярвал. Не мисля, че някой е свободен от отговорността към историята. Вярно е, че бъдещето е по-важно, защото можем да го променим, но миналото ни дава знанието, необходимо за тази промяна, а също така и основата за настоящата ни идентичност.

Снимка: Juan de Dios Santander

Всичко това придава нещо особено на месец май, който е изпълнен с християнски и национални празници, но този път ни донесе и 70-годишнината от края на Втората световна война, която започва началото на септември и свършва началото на май. Сякаш по предсказанието на Гео Милев:

„Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й - ще бъде!“

– Пак ми създавате главоболия!, – мърмори секретарката в университета, а челото й по релеф наподобява Стара планина. – Вие сте сменили заглавието на дипломната си работа, така не мога да я приема!

– Не бих се изразила точно така, – започвам да изстъргвам аргументи от пещерата на попресъхналото си търпение, – практически просто размених мястото на две думи в заглавието, те все още присъстват в него и смисълът по никакъв начин не търпи промени, – въздъхвам по-скоро развеселена, отколкото притеснена от привкуса на предстоящата безсмислената софистика.

– Дори така да е, не ми е позволено да приема дипломна работа, освен ако заглавието й не съответства на 100 % на предварително заявеното. 

– Но то семантично съответства, графичната подредба на думите е по-скоро въпрос на вкус, като нулите в 100 %, нима има промяна ако размените реда им?!

– Не зная как да постъпим. Вариантът е да смените заглавната страница, – гледа ме назидателно дамата. 

– Звучи логично, за целта само трябва да се върна до Берлин (влаковете не пътуват заради стачка), после да отворя вече подвързани 3 екземпляра, да разменя хартииките и съответно да изгубя минимум още един ден по влаковете, както и после, чакайки отново пред бюрото Ви, –не й споменах, че според собствения ми календар работата трябваше да бъде предадена ден преди рождения ми такъв и точно в този момент аз седях пред нея с ината на изпечен телец да не отстъпва дори сантиметър назад, особено когато е нагазил в плаващи пясъци. А и към собствените си крайни срокове съм деспотична до безбожие.

– Не виждам наистина друг вариант за спазване на протокола, – безкопромисно отсича тя.

– Разбирам, – привидно глуповато кимам и отказвам да се опитвам да разбирам. Преглъщам жлъчен сок, защото усещам, че арогантност няма да ме спаси от немската бюрокрация, било то и в наполовина полски университет. – Нека обобщим: научната ми ръководителка се намира в Африка и ще получи единствено електронна версия на текста, въпреки това съм длъжна да жертвопринасям дървесина заради университетските протоколи. Наистина ли е необходимо всичкото ТОВА?

– Както Ви казах, трябвало е да внимавате повече със заглавието...

– Ясно...

– Съжалявам, но както казах в университетския протокол стои...

– Няма проблем, нека уважим правилата, – шест години на немска територия все трябва да са ме понаучили на нещо, в случая май е ехидна дипломация: неприятна, но необходима,– имам простичка идея, – бъркам в дебрите на дамската си чанта с надеждата да не измъкна оттам анаконда, но попадам на търсеното: син химикал. Вече претръпнала. – Бихте ли ми върнали екземплярите само за момент?

– Ами Вие какво възнамерявате да правите?, – пита ме тя и примигва зад очилата със строгостта на Макгонъгол.

– Очевидното: да спазя протокола, коригирайки фаталната си грешка!, – хубавото на работата ми с телевизионери е разработването на антистресова реакция, нещо като емоционален файеруоу. Когато телесната ми температура се повиши със скоростта на живак в термометър (доближен до котлон), превключвам на самозащитна фаза номер 734 или още наречената „Майната му“.

– Не съм съгласна, така ще изглежда грозно!, – потриса се от обрата на събитията тя. 

– Обаче ще е вярно, на кое да заложим: на естетика или на коректност?, – подсмихвам се вече тържествуващо и наблюдавам титаничната борба, изписана по лицето й.

– Добре, печелите!,– вече буквално вдигнала ръце се тюхка секретарката, чийто емоционален баланс размесих като тесто за питка и май оставих да попревтаса. Тя продължава да ме убеждава как въпреки всичко трябва да се обърна за разрешение към други инстанции, но че тя щяла да направи компромис. Аз я слушам сякаш  през перде от преминаващо в газообразно състояние напрежение, което ме е обвило като пашкул. Всепроникващо чувство за дежа ву ме застига и пренася в офиси, в които съм се чувстала отчаяна пред бетонната непроницаемост на правила и закони, понякога институционализирани такива, друг път лични, на хора, които смятат, че тяхната житейска призма е конституционно призната.  

И така, ден преди да навърша 26 години най-после се чувствам пораснала или поне надраснала себе си. Цяла една образователна епоха се затваря зад гърба ми, а с нея притеснения за оценки, крайни срокове, професорски произволности и секретарски абсурди. Научих много и малко. Последното е по-лесно за синтезиране. Състои се в нагласата към екстерно наложен стрес. Моментите, в които той е наистина неизбежен, са по-малко от предполагаемото, просто понякога човек трябва да погледне навътре в себе си и да преброи до колкото издържи, ако ще и да попрепсува обстоятелствата и събитията в храма на собствената си глава. За да има повече време и енергия за наистина стойностните неща!

Колко странно работи човешката памет! Ако се опиташ да си спомниш хората, с които преди 10 минути се пътувал в автобуса, няма да успееш. А те са били до теб, делили сте си толкова тясно пространство в продължение на може би 10, 15, 20 минути? А може и по-дълго. И въпреки това, щом слезем от превозното средство, автоматично ги забравяме. Сякаш мозъкът отваря някакво бездънно чекмедже и ги напъхва вътре, за да не му се пречкат. За сметка на това обаче една единствена дума, една песен или, в моя случай, една статия, може да отключи спомени от преди няколко години за съвсем незначителни ежедневни неща.

Помня как преди няколко години седях в една съвсем друга, мъничка стаичка, на стария ми лаптоп и размишлявах за това, какво искам. Размишлявах чрез пръстите си. Мислите ми течаха като електрически вълни от главата надолу към ръцете и се вливаха в тракащата клавиатура на компютъра ми. Материализираха се в черни редици думи, които се лееха на екрана, за да ми донесат единственото заключение, че не знам да искам. Не, не, че не знам какво искам, а че искам по грешен начин, че не съм се научила да работя с желанията си, че медиите, възрастните (, които и аз постепенно се причислявах) или кой знае кой ме бяха научили да си пожелавам чужди желания. Открих, че единственото, което искам, е повече.

Излишно е да казвам, че макар да е добър пътеводител, „повече“ не е точно желание, което може да бъде постигнато някога. Затова започнах да мисля какво наистина искам. Ама наистина наистина, а не наистина заради общественото мнение. И след три години успях да го измисля: искам всичко.

Знам, че „всичко“ също не звучи като нещо, което човек може да постигне някога, но въпреки това има две големи предимства пред „повече“: „всичко“ не налага ограничения и не се сравнява с нищо и никого.

Спомням си как в края на десети клас трябваше да си изберем профилни предмети, които да изучаваме усилено. Моето училище предлагаше добри възможности: химия и биология, математика и информатика, литература и история. Дотук добре, ама човек можеше да ги посещава само по двойки, а на мен най-интересни ми бяха литературата, химията и информатика, точно в този ред. Решението беше трудно, но еднозначно и голямото чудене завърши разбира се в полза на литературата и с двумесечно сърдене от страна на преподавателката ми по химия. Знаех, че е правилното решение, знаех също, че правилата в училище са направени с оглед най-лесното преструктуриране на класовете, ясно ми беше, че ако иска да следва точно определена кариера, човек трябва да се задълбочи в точно определени неща, но въпреки това беше разочароващо. Още тогава исках всичко. Сега, почти десет години по-късно, макар че имам завършено образование по хуманитарни науки, в офиса съм тази, която отговаря за компютрите и помага на колегите с excel, а когато приятели - химици говорят за експериментите си, слушам с интерес, въпреки че очевидно съм изостанала с материала.

Хората отказват да вярват във всестранните личности. А аз искам да бъда такава. Не защото имам всестранни таланти и възможности, а защото интересите ми са много разнообразни и защото знам, че с упорит и дълъг труд от всеки интерес могат да се развият умения.

Затова се дразня на стериотипите. Не ми харесва, че трябва да дефинираме идентичността си само чрез сравнение с другите и чрез отрицание на различното, че казвайки кои и какво сме, трябва автоматично да приемем, че не можем едновременно да сме и нещо друго. Не разбирам защо трябва да работим с двойки противоположости (мъжко - женско, научно - популярно, емоционално - рационално, хуманитарно - природно, личен - професионален успех и т.н.), след като обединявайки ги, разполагаме с много повече. Затова и искам всичко.

Понякога, когато лампите във влакчето на метрото не са достатъчно силни или някои изобщо не светят, докато се движим между две спирки, поглеждам към някой тъмен прозорец на влакчето и почти виждам в него лицето на майка ми. По различни причини никога не станах толкова близка с нея, колкото предполагат някои стериотипи, а най-големият ми страх през пубертета беше да стана като нея: дебела и със скучна, неуспешна кариера. Толкова по-шокиращ беше първият път, когато блеейки в метрото, разпознах нея в собственото си отражение. Не цветовете ми напомняха за нея нито пък чертите на лицето: единствената ни прилика е във формата на лицето, която на слабата светлина на метрото придобива основно значение. Значи все пак имаме нещо общо, казах си, осъзнавайки, че досега за четвърт век никой от роднините не успя да го види.

Много психолози подчертават важната роля, която връзката с родителите ни играе при формирането на личността. Някои дори твърдят, че самоосъзнатата позиция в рода определя начина, по който възприемаме себе си. Аз, от друга страна, досега винаги съм дефинирала понятията "род" и "родители" по-широко. В крайна сметка онова, което хората казват, и онова, което наистина правят, са две различни неща и най-важна е не платоничната теория, а конкретното субективно възприятие. И все пак мисълта, че не само майка ми, но и дядо ми - баща й - има същата форма на лицето, ми донесе успокоение. Да имам прилики с него, това със сигурност е комплимент.