– Моля те, прочети ми приказка!, – тава беше изречението, което най-често излизаше от устата ми всеки следобед от момента, в който проговорих, до този, в който сама бях в състояние да чета. 

– Добре, но ти вече ги знаеш наизуст!, – учудваше се баба ми на моето постоянство в желанието ми да слушам истории, които действително можех да рецитирам. Нея тормозех с Братя Грим и това беше предпоставка, за да се правя на заспала, въпреки че и двете знаехме истината, но пък беше взаимен компромис. По-тежка беше съдбата на баща ми, когото преследвах с приказките на Николай Райнов, чиято продължителност на четене на глас беше между час и час и половина. За негова орисия и тях ги знаех наизуст, затова засичах опитите му да прескочи страница, просто защото за мен това беше като да броиш до десет, но да пропускаш четните числа – невъзможно да ти убегне. И до днес, когато ми домъчнее за самодивите от Кошкундалево, които не искат да се задомяват, освен ако не им вградят ризата в стената, или за гъсарката на кладенеца, която си говори с отрязана конска глава, отварям пожълтелите страници, в преносен смисъл – зареждам си киндъла с магия.

Миналата седмица беше генерално сюрреалистична. Особено денят, в който добре ме упоиха и ми извадиха четири мъдреца в рамките на 5 минути. После ме пратиха да си ходя „по живо, по здраво“ и да чакам болките да се появят, докато преглъщам пюрета и супички и преодолявам чувството за ограбеност, гледайки осиротелите си, кървящи венци. Беше време за приказки! 

Благодарение на Салман Рушди и света на „Харун и морето от приказки“ денят ми беше спасен. Това се оказа книжле и за деца, и за възрастни, колкото и да не обичам разделението на такива, имайки предвид, че някой са с душа на възрастни от невръстни, докато други си остават деца, без оглед на възрастта. 

Разказвачът на приказки Рашид Халиф, или още Шах Дрън-дрън, живее в Тъжния град със семейството си, което само по себе си представлява единственото излючение от всеобщата печал, но и това се променя, когато жена му Сорая го напуска и избягва заедно със съседа. Тогава стихва и до момента несломимия ентусиазъм на Рашид да разказва приказки и той замлъква. Оказва се, че това му състояние сериозно е притеснило Океана на Приказните Потоци и  оттам изпращат Водния Джин да му спре кранчето на приказките (буквално). Той от своя страна не успява да изпълни мисията си, защото е разкрит от притеснения за дарбата на баща си Халиш, който му открадва гайчния ключ, своеобразен разединител между света на приказките и на хората, защото е твърдо решен да овладее ситуацията, било то й чрез изнудване. Следват множество приключения и, естествено, щастлив край, но за разлика от холивудския такъв, историята (частта за „деца“) е родена от въобръжение и обрисувана с невероятно колоритен език (специално за провокация на „възрастните“).

По повод лекотата, с която своеобразната приказка се чете, както и лесносмилаемите й послания с неминуемо иронична нотка, приказната терапия се препоръчва на широк спектър от читатели и при разнообразни симптоми – от зъбобол, до сърцесянка: 

„— Обаче, обаче, обаче, не вземай нещата толкова навътре — любезно се намеси в мислите му хупото. — Страдаш от Сърцесянка. Случва се със всички, които виждат за пръв път Ивицата на Здрача и Тъмнината отвъд нея. Аз, разбира се, не съм засегнат от нея, тъй като нямам сърце. Още едно предимство на машините. Обаче, обаче, обаче, не се безпокой. Ще се аклиматизираш и ще ти мине.“

На мен ми мина всичко, освен омагьосването. Всеки от нас периодично попада в Ивицата на здрача, но посипване с малко вълшебен прах и всеки от нас става новоизлюпен Питър Пан. Личната ми застраховка не поема самостоятелни опити за летене, но затова пък съм благословена с въображение. Най-страшният му враг обаче се оказва собствената ми сянка: 

„Нещо повече — в Чуп сянката често притежава по-силна воля от

Личността, или Аза, или Материята, с която е съединена. Много често Сянката е водачът, а Личността, Азът или Материята я следват. Разбира се, двамата могат и да се скарат, може да затеглят в противоположни посоки — колко често съм ставал свидетел на това!“

Сянката е отражение на нещо, което си представлявал. Отпечатък от аза, но не пълно негово индигово копие. Остава да се питаме дали сърцесянката е отражение от сърдечен трепет или емоционално затъмнение: 

„Отговори му Мали, Плаващият Градинар, който се плъзгаше по водата редом с него. Гласът му беше като аромат на цвете, излизащ от месестите люлякови устни.

— Любов — каза Мали. — Всичко е от любов. Любовта е прекрасно, храбро чувство. Но и много глупаво.“

Ако тази истина не Ви стига, за да полетите над зъбобола или сърцесянката, сменете словореда: Любовта е глупаво чувство. Но и много прекрасно, храбро. Всичко е любов. 

Кой аспект от сегашния ти живот би разплакал осемгодишното ти Аз?

Нестандартен въпрос. Особено предвид факта, че идва от статия в Интернет на тема кариера. Обикновено те карат да се запиташ как би прекарал времето си, ако днес беше последният ден от живота ти или ако не се налагаше да изкарваш пари… Не че не помага да се позанимаеш с подобни мисли, но онова, което би разплакало осемгодишното ти Аз, може да е нещо, което не подозираш. Нещо, което се крие в теб от времето, когато си се катерила по дървета и си боядисвала косата на куклата си с фулмастер. С една дума от времето, преди социалните норми да ти подрежат крилцата.

Думата, която най-добре описва моето осемгодишно Аз, е "образцово". Сещате ли се за онези красиви, спретнати и стилни къщички с градинки в старите квартали на градовете, които преди носеха метална табелка "Образцов дом"? Точно така изглеждаше животът ми тогава. Училището, приятелствата, малките къщни задължения. Всичко беше чисто, подредено и усърдно поддържано. Наистина старателно. Вършех си работата без мрънкане, защото така ме беше научила баба ми и защото самата аз усещах, че така е правилно.

Ако осемгодишното ми Аз видеше как си върша работата в момента, би останало много разочаровано. Не знам, дали чак би плакало, но знам, че не би било доволно. Голяма част от работата ми и сега е спретната и подредена. Но истинската ми работа, онази, която върша "на работа" и за която ми плащат, не е свършена усърдно. По-скоро е свършена набързо и веднага след това забравена.

Дали съм поумняла с времето и съм се научила кое си струва усилията и кое - не? Дали съм станала мързелива? Меркантилна и заинтересована най-вече от онова, което получавам в замяна? Кой знае. Пословично е изказването на учителя ми по философия, че отличниците в училище не стават отличници в живота. Може би е прав. Но ми се струва, че не е.

Като за начало струва ми се, че сравнението между училището и живота е погрешно. В училище е по-лесно да работиш, без да очакваш нещо в замяна. Тогава яденето ти е осигурено, стандартът ти на живот е предопределен от този на родителите ти и дори и да не ти харесва, никой не може да вини за социалния ти статус. Колкото и да се ядосваш и да мрънкаш, като дете не носиш отговорност за това, колко пари имаш и каква социална роля играеш. Вярно е, че учиш и за оценки, както е и вярно, че оценките (и съответно признанието, което носят те) са стимул да се трудиш и по предметите, които не обичаш, но - очевидно е - оценките не са пари. Вярно, те носят някаква малка социална идентичност - тази на доброто дете, на отличничката, на тази, която има големи шансове да успее в неопределеното бъдеще, но парите, работата и професията създават една много по-комплексна и многопластова идентичност, която определя почти всичко, което имаме.

И въпреки тази разлика - нещо ми подсказва, че осемгодишното ми Аз има право да се сърди. Че човек трябва да се старае с всичко, с което се захваща. Не заради парите, уважението, не защото го дължи на шефа си или когото да било човек от обкръжението си. Ами заради самия себе си. Заради собствената си оценка, от уважение към собственото си време и собствените си възможности. Защото всеки ден е миниатюра на живота и има значение сам по себе си. Всеки ден е като квадратче от шоколадово блокче, като бонбон от кутията на Форест Гъмп. Не знаеш какво ще ти се падне, преди да отхапеш, но трябва да си уверена, че ще е вкусно. Не защото кутията някой ден ще се окаже празна, а защото точно сега, в този момент е пълна. И това има значение. Трябва да има значение. Трябва да си заслужава усилието. Иначе кой би направил такъв шоколад, който не си заслужава да бъде изяден?

Публикувам го нарочно със закъснение, защото не искам някой да си помисли, че изразявам конкретно мнение. Не ме разбирайте погрешно. Аз обожавам да пиша. Дори затова мислех да ставам журналистка. Защото навремето си въобразявах, че журналистите наистина пишат. Не казвам, че ще спра да пиша. Нищо няма да се промени в моето писане. Също като сега понякога ще е хубаво, по-често няма да е. Просто няма да пиша за ТОВА.

Не ме мислете за некомпетентна. Учила съм медийни науки. Знам, че онлайн медиите трябва да са най-актуални и бързи. Знам, че блогърите напоследък се водят авторитети. Даже и блогърКите от време на време. Хората ме питат какво мисля за събитията в Париж, защото съм антрополог. Питаха ме и миналата зима след атентата в редакцията. Тогава им казах. Но този път няма. Няма. Омръзна ми от мнения.

Както казва един гуру, мислите са като дъвка. Само дъвчеш, дъвчеш, накрая ти се уморява ченето от джвакане, а нищо не гълташ и си оставаш гладен и уморен. Раздразнен. Той разбира се има предвид вербализираните мисли. Думите правят именно това, когато са на неподходящото място. Думите, изразяващи мнения за неща, за които не можеш да имаш мисли, разсъждения или мнение. Неща, които просто СА.

Мненията по природа са флуиди. Всяко мнение е вярно. Също както всяко мнение е грешно. Всяко мнение е... мнение. Точка. Мнението е привидно логичен израз на впечатления. На начина, по който нещо е оставило отпечатъка си върху нас. Но както отпечатъкът зависи от материята и естеството на повърхността, върху която остава, и мнението зависи не само от външното събитие, а най-вече от собствената ни същност. От природата ни и от начина, по който стари събития вече са ни белязали. Затова може да има колективни настроения, но няма колективни мнения. Затова, когато стане нещо толкова ГОЛЯМО, всяко мнение е жалко. И излишно.

Изключете новините. Нима е толкова важно, дали мъртвите са 120, или 125? Изключете ги. Заключете съзнанието си за празните думи. Правете нещо, които не изисква възприемане, разбиране и интерпретация на слово. Отворете Библията на старобългарски. Или на латински. Отворете Корана и четете сурите на арабски, без да гледате превода. Медитирайте, повтаряйте мантри на санскрит. Пуснете си метъл на корейски. Или анимационно на суахили. Препрочетете „Хари Потър“. Налейте си ракия и си пуснете косовска чалга. Каквото душата ви иска. Забравете за мненията. Потърсете значението. Пък ако не го намерите в дълбочината на собственото си същество, мислите ли, че новините ще ви го доставят без усилия? Думите могат да са като атомна бомба. Не се оставяйте да ви отнесат.

Пък аз няма да пиша...

Какво е общото между мексиканци и българи, руснаци и колумбийци, поляци и аржентинци? На културно ниво се наблюдават прилики в манталитета между славяни и латиноамериканци, особено на чужда земя. Един от крещящите аспекти, както успях да се убедя и в рамките на дипломната ми работа, се оказва отношението към директната критика на изброените групи. Единодушно според мексиканските културни стандарти тя бива възприемана като„нападение над личността, което свидетелства за липсата на респект и нараняване на достойнството на критикувания.“* Не съм се ровила в научни трудове, посветени на българските разбирания по въпроса, но като славянски представител, адаптирал се към немския маниер да те балсамират жив с „конструктивна критика“, то смея да твърдя, че ситуацията е, в буквален превод, изискваща приспособяване. 

Докато ние, самопровъзгласилите се за топли народи, рядко бихме използвали похвата на директната конфронтация и на унищожителната критика, то германците са възпитани в прямост, която до голяма степен сваля картите на масата. Докато южните представители се усмихват добронамерено и критикуват предимно в отсъствието на жертвата, като вероятно лицемерничат, но й спестяват общественото унижение от критика пред шефове и колеги, то германците са драстично по-праволинейни. Изказвания като „работата ти е боклук“ не са лична оценка на качествата на нейния създател, а обективно мнение за продукта. Дотук добре, но някои хора се идентифицират с работата си, а в някои култури като японската, подобна критика би била приета като унижение, което би могло да доведе и да самоубийство на критикувания. 

Аз лично съм пробвала различни похвати за справяне със ситуацията, сред които се нареждат отвръщане на удара, самосъжаление или визуализация на критикуващия те под нападанието на акула. Последният е взаимстван от Али Макбийл и носи временно удовлетворение. В дългосрочен план оначе никой от тях не върши работа, а крайният резултат е възприемане на маниера на директно критикуване и употребяването му пряко волята на принципа „каквото ти на мен, това и аз на теб, защото това и аз го мога“. Това като цяло е лесното решение, защото това ВСЕКИ го може, но малцина умеят да „критикуват“ така, че да пощадят егото на събеседника, да го поощрят, да го спечелят на своя страна без да смачкат достойнството му в преса за чесън. И понеже аз искам да се науча, но се блъскам между славянския и немския полюс от премълчаване та до изригване като Везувии и заливане с лава от унищожителна критика, то чета съответните книжки и се превъзпитавам бавничко.

Книгата, за която вече писах, но за която има още много какво да се каже, е „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ на Дейл Карнеги. Тя е наръчник на общочовешки принципи за комуникация и изобилства от важни теми, които често ни е по-удобно да заобиколим. В конкретния случай обръщам внимание на съветите на Карнеги за смислено употребяване на критика, защото не спирам да се убеждавам, че не е толкова важно какво казваш, а как го казваш.

Техниката, която ни е добре познатата (от родителски срещи например), е следната:
Един бърз поглед на формулата е достатъчен, за да се проследи нейната непродуктивност, не само, че критиката е болезнена, ами и позитивната й част губи своята сила, дори да е била искрена, защото звучи като манипулация, опит за упойка, преди да ти извадят зъб. Карнеги предлага лека промяна на схемата, която преобръща тона на казаното. Да погледнем следния пример. Родители се опитват да поощрят и да критикуват сина си едновременно. Стандартно това би звучало така: „Джони, ние много се гордеем с теб и с повишаващите ти се оценки, НО ако беше учил достатъчно и по алгебра, то щеше да издържиш теста много по-добре.“

Аз на мястото на Джони бих се чувствала малко предадена: „не стига, че се старая и оценките ми се повишават, ами продължават да ме критикуват за единственото изключение, въпреки старанията по другите предмети. Не може да им се угоди на тези мои родители, защо изобщо да се опитвам...“ и така нататък. Същото изречение и почти същата формулировка: „Джони, ние много се гордеем с теб с повишаващите ти се оценки И, ако продължаваш в същия дух, оценките ти по алгебра също ще се повишат драстично, както всички постанали.“

Аз и Джони в едно: „Те вярват в мен и се гордеят с мен, а аз се постарах, но по алгебра – не достатъчно. Искам и ще оправдая очакванията им.“

Това разбира се са възможни сценарии и се позовават предимно на ограничената ми емпатична способност, която пък от своя страна се базира предимно върху ненавистта към алгебрата. НО заместването на един предлог в изречението И ориентирането към бъдещи успехи, вместо към минали неуспехи, са два кóза, които понякога правят чудеса.

Като цяло съветите на Карнеги в областта на критиката, се движат в сферата на индиректността. Критика чрез личен пример или субтилни намеци са техники, които изискват такт и търпение от страна на критикуващия и чувствителност и възприемчивост от страна на критикувания, но се оказват далеч по-благодатни от унижението, с което директната критика, често е обвързана. Болезнените думи се врязват в паметта, били те оправдани или не. А както знаем и от българския фолклор, „Казана дума – хвърлен камък.“  

Няма да плача за Париж. Смисълът не е голям. Естествено, мога да си сменя снимката във фейсбук, за да се чувствам съпричастна. И без друго винаги съм смятала, че човек трябва да е верен на чувствата си, да ги слуша и, в правилните моменти, да си се доверява и да се обича. Днес обаче не ми се чувства, защото в мен е едно такова затлачено, а както пише Виргиния Захариева: „Ако в мен е задръстено нищо не мога да кажа.“ 

Днес по изключение не ми се чувства, защото не искам да съм част от хиперболизираната медийна истерия на съпричастността. Не ми се чувста, мисли ми се. И цял ден се опитвам да избистря утайките на разбиранията си за света, в който живеем. На този фон особено ме потресе мнението на човек, когото обичам и уважавам неимоверно, но смятам, че греши: „нищо не зависи от простосмъртните, всичко е в ръцете на световните лидери.“ Омръзна ми от обожествяване на политици. От теории на конспирацията. От чувството за безсилие. От възпитанието, че едни хора за смъртни, а други не. Парите и властта могат да излъжат социалните, но не и биологичните закони. Ние всички сме смъртни. Едните го и се (само)забравят, другите са се примирили с ролята на безгласен тленен елемент. Ако този ни начин на мислене не се промени, то тогава наистина сме загубени. 

От мен няма да чуете: „молете се за Париж“, защото религията не е отговорът. Нима атентаторите не се уповават на нея секунди преди да избухнат във въздуха? Няма да чуете и съчувствени думи само и единствено за Франция, защото по цял свят умират хора заради безумните войни, които сме убедени, че не можем да прекратим. Тогава за какво по дяволите съществуваме ако не вярваме дори минимално в потенциала на доброто, което можем да творим? Самосъзнанието се (само)възпитава. Ако НИЕ не променим хода на НАШАТА история в БЛИЗКО бъдеще, то днешните кръвопролития ще бъдат повторени отново, и отново и отново... 

Преди няколко години една голяма немска верига дрогерии фалира. Всъщност акциите им падаха ден след ден в продължение на месеци и години, пък после в медиите казаха, че изведнъж им били свършили парите. Хем хората очакваха да фалират, хем после, като наистина се случи, всички бяха изненадани. Включително и хилядите им работници, останали без работа. Изведнъж в продължение на около две дълги и напрегнати зимни седмици цялата нация се чудеше какво ще правят сега безработните продавачки.

Забележете, всички се бяха загрижили за продавачКите. Продавачите и общите работници (от мъжки пол) очевидно не заслужаваха да бъдат оплаквани. Всички съжаляваха „жените от Шлекер“, както станаха известни в медиите. И изведнъж на някого му хрумна спасителната идея: нека всички продавачки бъдат преквалифицирани и започнат незабавно работа като... възпитателки в детски градини! Не за друго, ами защото точно там има недостиг на работна ръка и сякаш никой не може да разбере защо. И... след като са жени, най-вероятно няма да им е трудно да работят в детски градини, беше скритата логика.

Дали наистина се случи и колко от бившите продавачки в момента възпитават бъдещото немско поколение, не знам. Темата спря да бъде модерна и медиите престанаха да обсъждат фалиралата фирма. Знам само, че преди няколко месеца имаше безсрочна стачка в много детски градини и много хора бяха принудени да си вземат неплатен отпуск, за да си гледат децата. Както и че изведнъж в медиите се залансира идеята, че то гледането на деца изобщо не било толкова проста работа. Направо да се чуди човек, дали същият гений, който предложи да изпратят безработните продавачки да работят в детски градини, не е направил и това важно откритие.

Теди завърши начална и предучилищна педагогика в Софийския. Не защото не ѝ стигна успехът за икономика, ами защото точно това искаше да учи. И завърши с отличие въпреки застрашаващата живота на обитателите сграда на факултета. След това започна работа в скъпа частна детска градина в покрайнините на София, до която пътуваше почти 2 часа и където трябваше да е доста упорита в напомнянията си, за да си получи заплатата. След като напусна, работи в кол център на един мобилен оператор, а после започна в нормална детска градина. Там са ѝ поверени 30 (три-де-сет!) деца на възраст между 1 и 3 годинки.

В немските детски градини се падат средно между 5 и 8 малки (до 3 години) деца на възпитателка. Едно от исканията по време на стачката беше бройката на намалее на максимум 5. Забележете, това е точно шест пъти по-малко от питомците на Теди в София. И не, не мисля, че немските деца имат нужда от повече грижи. Та те дори си нямат легла в детските градини, ами спят на матраци на пода! Нито пък мисля, че немската държава или немската нация са се загрижили особено за децата, та искат да им бъдат осигурени по-качествени грижи. Е, предполагам, че има и достатъчно хора, които искат - или поне искат за собствените им деца да се грижат добре - но впечатлението ми е, че държавата се притеснява повече как да отърве майките от децата им, за да може да ходят на работа, отколкото как да възпита децата, така че с времето да мислят самостоятелно и да се грижат сами за себе си.

Най-важният обект на грижи от страна на немската държава в цялата тази история са... възпитателките (и възпитателите де, има все пак и мъже). Възпитателките са изключително важни хора в немското общество. Почти толкова важни, колкото болногледачите в старческите домове. Не че се радват на кой знае какво всеобщо уважение, все пак не се изисква висше образование за тази работа, пък в Германия (съща като в България) на най-много почит се радва онзи, който е събрал най-многото хартийки. И все пак всички си признават, че зависят от тях. След противозачатъчните възпитателките в детските градини са второто най-важно нещо, което прави женската еманципация възможна. Само че тъй като противозачатъчните се набавят лесно, евтино и безболезнено и по разбираеми причини не очакват някой да им бъде признателен за свършената работа, цялото виновно и принудено признание на обществото се изсипва върху възпитателките...  И преди някой да възрази, че за различка от възпитателките противозачатъчните ни спасяват и от социалната отговорност да бъдем родители, ще спомена, че ролята на детската градина (, а после и на училището) е не само да осигури физическото оцеляване на детето далече и независимо от професионално заетото родителско тяло, ами и да превърне малкия индивид във функционираща частичка от обществото, която да е в състояние някой ден да замени амортизираните части (родители), с една дума, да го социализира, да го направи „социо-способно“, да го възпита...

А за повечето възпитателки това е просто работа. Отиваш сутрин, седиш там, прибираш се вечер, в края на месеца получаваш пари. Точка. Колкото по-голямо количеството на децата, толкова повече работа. Просто е. Само че ако децата са 30, трябва да има нещо повече от това. Може би и то е просто, не знам. А може би не е. Със сигурност обаче е поучително и мотивиращо за нас, останалите, които броим минутите в офиса, а вместо това можем да се запитаме как и ние можем да престанем да бъдем част от машината, как всяко наше действие може да бъде креативно и значимо, как всеки изминал ден може да е интересен и уникален, също както всяко дете е единствено по рода си, ако човек съумее да го види не като част от бройката, от колекцията от 5, 8 или 30 резервни части, ами само по себе си, като завършен шедьовър...

Камбаната на червената католическа църква бие и заглушава движението от булеварда. Дървената статуя на някакъв неизвестен изпит и полугол мъченик, закачена на фасадата от голи изпечени тухли, заплашва да падне на главите на минувачите. Старата постройка на спирката на метрото изглежда призрачно със сламения си покрив. Четири часá, а вече е почти тъмно. Уличните фенери са включени, а дъждът се смесва с тъмнината и мъглата.

Изборът е съвсем прост. По-лесното решение е да се депресираш. Забележете, „депресирам се“ е глагол, което означава, че се извършва действие. Извършено е от някого. От мен. Или да го кажем отново, но този път не в страдателен залог: някой (аз) извършва действието депресиране. Звучи малоумно. Граматиката очевидно подпомага „залагането на страдание“. Много е лесно да оставиш есенната картинка да „навлезе“ в съзнанието, да „вледени“ душата ти, да „изпие“ всеки спомен за лято, топлина и щастие. Или по-скоро много е лесно да си въобразиш, че някакви си метеорологични обстоятелства имат власт от такава величина. И е удобно, защото въобразявайки си, прехвърляш цялата отговорност към нещо, което е извън теб. Виждаш се като страдалец.

Та обратно към избора. По-трудното, но пък и далеч по-забавно решение е да се зарадваш. Да асоциираш старовремските фенери и дъжда с лондонското време, камбанния звън с Биг Бен и почти да очакваш, че Мери Попинз ей сега ще изскочи отнякъде, за да нахрани птичките. Какво прекрасно време! Възхитително наистина. И ей така от нищото ще почувстваш чиста радост. Няма как да не забележим, че „радвам се“ също е глагол, на всичкото отгоре и също възвратен. Подобно на „депресирам се“ и той не означава  просто състояние, ами активно действие. Странното е, че обикновено си представяме, че не точно ние, ами някаква материална или нематериална част (мозък, сърце, душа...) извършва действието, а ние само „обективно“ и почти „отвън“ наблюдаваме резултата радост. Или само аз съм се механизирала дотолкова? При всички положение далеч по-пълноценно е да се „слееш“ с радостта и да поемеш отговорността за нея.

Ако човек се разтърси, ще намери цял куп изследвания, доказващи, че слънчевата светлина е условие за щастие и че най-щастливите хора на света живеели в топли държави. Сигурно има нещо вярно. Чудя се само, дали хората в топлите страни са толкова щастливи, или онези в студените са толкова нещастни. Освен това ми е чудно, ако дългата ваканция на учениците беше през януари и февруари, а пък юли и август ходеха на училище (къде с климатик, къде без...), дали пък точно лятото щеше да е сезонът, зареден с най-положителните емоции. Да кажем, че се съмнявам.

Далеч съм от мисълта да оплювам хубавото време. Самата аз го предпочитам пред студа и дъжда. В последно време обаче откривам, че проявявам силна дискриминация към есента и зимата. Обвинявам ги за всякакви злини, каквито през лятото може би щях на бърза ръка да забравя. Мисля, че съм несправедлива. Облачното небе и дъждът могат и да стимулират креативността, защото карат човешкото съзнание да работи по-усилено. А като оставим това настрана, лошото време прилича на онези тъжни и меланхолични песни, които въпреки всичко ни карат да се чувстваме щастливи само със самото си съществуване.

– След 13-годишна връзка, която наскоро се разпадна, изобщо не знам как функционират срещите в момента, – оплака се от предната седалка моята красива и талантлива колежка Диана, която няма нужда от наръчник, за да произведе мъжко внимание, само от такъв, за да го разтълкува.

– О, много е лесно, – заразказва от шофьорското място Катерина, – аз постоянно си уговарям срещи по различни апликации и си ги уреждам между другото: понякога в обедната почивка, друг път – в ранния следобед.

– Много интересно!, – с нова надежда и светнал поглед възкликна Диана.

– Да, да, много е просто, – продължи да отваря очите й с изпробвани съвети Катерина, – обаче, тъй като времето ми е ценно, вече им казвам в началото на срещата, че ако не се харесаме, направо се сбогуваме след половин час и не се мотаем с преструвки от учтивост.

– Това наистина ли се прави в днешно време?!, – мигам на парцали, недоумявайки възхитена ли съм от немската организационна практичност или съм открито потресена от подобен тип прагматичност.

– Естествено, аз съм заета работеща жена!, – горда в апотеоза на своята еманципация заяви Катерина. 

– Оооо-кей, – това беше единственото, което успях да измрънкам, а и беше време да сляза от колата, защото бяхме пристигнали пред дома ми. Пожелах им приятни танци и донякъде съжалих, че няма да присъствам на продължението на раговора. Ама само донякъде. Заизкачвах се пеша по стълбите, за да имам повече време за размисъл. Или за спомени. Или и двете...

Последният път, когато са ме интересували онлайн срещи, то те се уговаряха по Мирка, само напредналите имаха сканирана снимка, а времето за свалки беше скъпо и се таксуваше на половин час. Струва ми се праисторично и ми досмешава от факта. Тогава ако очевидно кандидадът не ти допаднеше, това се показваше (по възможност) деликатно. Например, чрез криене зад ъгъла и изнизване по тарлъци, даване на номера на най-добрата ти приятелка вместо личния или чрез появата на НЕотложна работа като да си купиш нов лак за нокти например. Всички тези благородно замислени субтилни сигнали свидетелстват за желание за измъкване по тъч-линията. Германките очевидно не се дерзаят толкова и, вместо да уклонничат, ти плясват истината в лицето, сякаш са хвърлили сурова пържола върху нагорещен грил. И сигурно мъжкото его цвърчи и прегаря.


Не за първи път ме впечатляват любовните практики в Германия. В първи семестър имах един мотивиран обожател, който исках да отпратя деликатно, казвайки му, че през следващите месеци съм много заета с изпити и работа и ми е невъзможно да му обърна внимание. Тогава той си извади тефтерчето и ме попита дали след 4 месеца би ми било по-удобно...

Генерално намеците, невербалните сигнали и ироничните похвати на немска територия не са сред обичайния набор от методи за свалка. Темите традиционно са практични, жалко, че аз не дешифрирам успешно, че някой мъж проявява интерес към мен докато ме разпитва колко плащам за квартира – колко съм нечувствителна! „Остави таз песен любовна“ „на Изток от Рая“, на Запад нещата се дискутират по същество. „Това не беше среща, а интервю за работа!“, оплака ми се веднъж един български колега от университета, „ако знаех, щях да си взема и документите заедно с паспортна снимка, да го караме по протокол.“ Той беше възмутен, а аз се заливах от смях – нетактично, но неизбежно.

Обаче коя съм аз, че да се изказвам за немските любови! Сед дългогодишната ми такава с мой съученик от гимназията, тоест бългрин, се озовах във връзка с унгарски представител, израснал  в Сърбия. Момичето може да избяга от Балканите, но не и Балканите от момичето!

– Шац, как би реаграл ако.., – вече вкъщи се допитвам до другия пол и описвам метода на Катерина.
–  Бих й редложил да съкратим времето на петнадесет минути, няма какво да се мотаем цели тридесет, – ухилен до уши отвръща той и ме прегръща... На шега или не съвсем, той определено е далеч по-интегриран от мен!