Когато четете тази статия аз вероятно вече ще седя в самолета по трасето Берлин-Картагена. Не съм сигурна както да очаквам, освен поредното предизвикатество от нов мащаб. През следващите три месеца ще се намирам достатъчно близо до Карибско море, за да го виждам през прозореца, събуждайки се, и да го вдишвам, заедно с ароматите на новия ден. Това самó по себе си е колкото мотивиращо, толкова и мъчително, когато човек е поел ангажимента на първо място да работи. И все пак – нямам търпение.

„Ти си латина, без да си латина„ – това е едно от изказванията, които често ме развеселяват през последните години. Колкото повече представители на Латинска Америка навлизат в приятелския ми кръг, толкова повече разбирам кои прилики между нациите ни визират. Оказва се, че нарoднопсихологически убеждения като „И да паднем, и да бием, все ще се напием“ добре се съчетават с идеята на латиноамериканците за „Животът е карнавал“. От друга страна, те често се сблъскват с реплики на работното място като „Не ви плащаме да мислите, а да работите“, много от тях живеят в потресаваща нищета с минимални ресурси... 

От друга страна, преди известно време една приятелка ми сподели за масовата практика на експоатация на млади хора в елитни фирми в София, които по неписано правило са задължени да полагат допълнителен труд, естествено, без това да предполага някакъв вид финансово обещетение. 

Тласкани между крйности на къртовски труд и на празнуване до безпаметност, латиноамериканци и славяни не пестят енергия живееки. Важно е да умееш да се смееш от сърце, след като си си изплакал душата, нещо, което при германците функционира по много по-субтилен начин. НО, аз не заминавам за Колумбия като български представител, а като немски пратеник. Колкото и забавно да звучи, работата ми е в немски културен център, които се старае да доближи немската култура и език от колумбийското ежедневие. 

Престоят ми там е спонсориран от немски институции и от мен се очаква периодично да преподавам немски език. И Вие ли сте толкова потресени, колкото и аз? Съгласих се не само защото предпочитам да се варя в собствен сос през януари на Карибите, вместо да се размразявам в Берлин, а и защото това е моят шанс да обикна немската култура, светоглед и да обогатя колкото другите, толкова и себе си. Нали знаете как човек осъзнава, че е научил нещо, чак когато започне да го обяснява на други? Това ще се опитам и аз – най-после да простя на немското недостатъците, да благодаря за предимствата и да демонстрирам на колумбийското, че всички сме едно, и всичко това през призмата на българското. Светът ни става все по-враждебен поради фанатично-религиозни и меркантилно-политически интереси. Време е да намигнем на приликите и да работим в насоката на развитието им.

През следващите три месеца ще се постарая да не преустановявам работата по блога, защото вярвам, че ще имам какво да Ви разкажа. Фокусът на Алтер Его не е туристически, съответно нямам амбицията да го трансформирам. Алтер Его в моя случай е това, което отеква в съзнанието ми преди да затворя страницата на изживян ден, когато разбърквам с голямата лъжица лютеницата в казана на изживелиците, грешките и постиженията, с цел да науча нещо за себе си и околните. Очаквайте скоро първи щрихи на колумбийската душа. До скоро! 

И тазгодишните коледни празници в нашето семейство бяха традиционно белязани с вкусна храна за тялото и душата. Сред последната категория се нареждат две книги, които ме приобщиха към магията на турската литература. Обичаната космополитна разказвачка на истории Елиф Шафак и нобеловият лауреат за литература Орхан Памук са сред най-емблематичните модерни турски автори в световен мащаб. При това почеркът им е различен в своята тоналност. Майсторското детайлно обрисуване на „декора“ на действието, присъщ за романа на Орхан Памук („Сняг“), прави процеса на визуализиране и вникване в света на персонажите автентичен и естествен. В творбата му присъства сблъсъкът между източните традиции и западния просперитет, похват, който прави поредната копка в зайналата яма помежду им, но това разсъбличане на клишетата е фундаментално за поощряването на бъдеща приемственост помежду ум. Политическият реализъм на Орхан Памук и мистичният пашкул на състраданието на Елиф Шафак не просто ме развлекоха, но и ме накараха да се замисля. Ето защо съм благодарна, че, макар и временно, успях да надзърна зад колисите на турския бит през очите на тези двама сладкодумци....

В сура Жените от Свещения Коран е казано: „И не убивайте сами себе си!“ — рече Кадифе.

Орхан Памук „Сняг“

Това е книга, която не вярвах, че ще прочета докрай, поради факта, че тя е по своему бавна. Не мудна или скучна, а бавна, действието се случва, когато времето за него е узряло. Това ми костваше определена доза търпение, но упражнението си струваше...

Карс е невзрачнo турско селище със затихващи функции, в което човек не би могъл да съществува незабелязан, защото всяка дума и крачка на както на местните, така и на гостуващите, се следи и записва от полицията. На фона на идилично падащи симетрични снежинки, завиващи града за зимен сън, се разиграват няколко любовни драми и множество политически кръвопролития. Ето и няколко представителни карски групи и институции и тяхната дейност: театралните пиеси са подиум за политически преврат и убийства; пресата публикува новини преди те да се са случили и по този начин ги подстрекава към реализация; политическите ислямисти са готови да свалят кожата на всеки заподозрян атеист; жените държат да носят кърпа на главата, но правителството забранява това на територията на държавни институции като университетски факултети; младите момичета от своя страна в знак на протест масово посягат на живота си, хвърляйки сянка върху (отворения за интерпретации) въпрос за самоубийството като непоправим грях пред Аллах. „Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.“ 

Цялата тази паяжина от интереси се разиграва на сцената на потресаваща бедност, вяра като инструмент към престъпления и...любовните полети и падения на живеещия във Франкфурт поет Ка. В Карс той намира продължението на себе си и достига до извора на чистото вдъхновение и страстната любов. В последствие ги губи, но сърцето му не успява да се отърси от Карс, а престоят му там е повод за разстрела му четири години по-късно на немска територия.

„Сняг“ е роман, който бавно, но сигурно заплита читателя сякаш Карс е обсебил съзнанието на всеки, докоснал се до него.  В спомена остава да блести отразена представата за една огромна снежна пелена, в която капките кръв контрастират недвусмислено.

Някои от героите обичат, други предават близките си, някои убиват човек, други посягат на собствения си живот. „После всички се изгубиха в сгъстяващия се бавно, сняг.“ 

„Омагьосваща комбинация от жалост и жестокост“

Орхан Памук за „Речник на погледите“, Елиф Шафак

Какво виждаме и кого гледаме? Замисляме ли се за посланията, които очите ни отправят? Какво изживяват обектите на нашето наблюдение и това интересува ли ни изобщо? Елиф Шафак задава въпроси и ги нанизва на конеца, който развива от кълбото на историята, за да направи на читателите си красив подарък въпреки грозотата на обрисуваните от нея герои. Основно действието е разказано през очите на лирическата говорителка – жена с наднормено тегло, която живее в постоянно страдание и запълва емоционалната яма в душата си с... храна и още храна. Нейният партньор е джуджето с абсурдно име Б–В, което познава отблизо унижението на хорската преценка, отразена в очите им. Тя е огромна, той – миниатюрен. Гротескно. А ние хората обожаваме зрелища. Защото по този начин не се налага да се вглеждаме в себе си, тъй като е по-лесно да се зяпат другите. Б-В осмисля ежедневието си пишейки в обратен азбучен ред речник на погледите, един своеобразен алманах на човешката жестокост. Тя работи на половин щат в детска градина – при единствените, неосъждащи я за външния й вид, той позира гол пред ученици по изобразително изкуство и пише Речника.

Паралелно с историята на двамата обществени маргинали и тяхната рехава любов, Елиф Шафак тематизира показността на грозното, надниквайки в Черешовата шатра, към която множеството периодично се стича, за да бере с очи плодовете на чуждото нещастие... 

Ако самият ти имаш орисията да си зрелище за околните, единственото лекарсто срещу самотата е съпричастността към стадото на зяпачи, намерило нов обект на присмех.

„Това е свят на зрелища.

Гледаш и те гледат.

Приближавам и виждам онова, което всички виждат. Под лампата, в средата на улицата, петдесетинагодишна жена с бархетна нощница и чехли с помпони вика и играе кючек.

(...)

Затаявам дъх и гледам много внимателно.“  

Приятно четене!