Има книги, които пристрастяват. Хващат те в мрежите си и не ги пускаш, докато не ги изядеш с кориците, докато не изстискаш и последната капка живот от тях и не се напиеш с думи, случки и герои. Обикновено тези книги стават бестселъри, макар че много от тях имат сериозни недостатъци. Някои от тях стават моментни сензации и биват бързо забравяни, след като читателите им остареят. Други разбира се надживяват авторите си и стават любимци на много поколения.

А има и книги, които просто впечтляват, без да пленяват. Когато ги отвориш, от тях бликат идеи, отваря се различен свят, познат, но и едновременно непознат, защото е видян през очите на някой друг. А после, когато ги затвориш, кориците стават като безразлични бели стени, които не те приканват да дойдеш пак, не те пристрастяват, оставят ти свободата сама да решиш, дали и кога да се върнеш. Предполагам, че много хора не се връщат към не толкова увлекателните книги. Лесно е да не се върнеш. Да ги забравиш и да правиш нещо друго. Да ги подминеш в ежедневието, както подминаваш празна стена. Просто има книги, които не увличат. Не защото не са добри, ами просто… Защото.

Именно такъв е романът „Среднощни деца“ от индийския писател Салман Рушди. Неувлекателен и  впечатляващ. На пръв поглед с прост сюжет и исторически намерения, описващ детството и юношеството на един мюсюлманин в първите години след независимостта на Индия. На пръв поглед странен със своята комбинация от сарказъм и магически реализъм, нетипична за европейската литература. А всъщност изключително сложен не само заради купищата метафори и паралели, с които авторът работи ту открито, ту скрива зад действието, ами и заради дълбокия психологизъм, който надхвърля историческото и географското, така че всеки човек може да научи нещо за себе си.

Особеното на увлекателните книги е не, че авторите им умеят да си служат с думите добре нито пък оригиналните идеи, впечатляващите образи или особените сюжети. Разбира се всички тези неща може да бъдат факт, но това, което прави една книга увлекателна и кара читателите да я прочетат на един дъх, е желанието да разбереш „какво се случва после“, да схванеш голямото цяло зад историята.

„Среднощни деца“ няма това свойство. От една страна голямото цяло не изисква търсене и чакане. То се съдържа във всяка малка случка, във всеки герой, във всеки фрагмент. Прочитайки една-единствена глава, човек веднага вижда голямото цяло, именно историческото, обективното, което също като в реалния живот, „живее“ тук и сега, в настоящето. Но то не е важно. Важно е индивидуалното, субективното време, а то сякаш никога не свършва. „После“-то е безкрайно и това го прави по-малко интересно. И така, ако човек все пак прочете романа, то ще е не заради сляпото търсене на после, ами заради съзнателното решение да прекара време с него.

„Среднощни деца“ не е точно история. Той е по-скоро множество истории за това, как всеки отделен човек с всяко свое малко действие променя хода на историята, както и за това, как всяко малко историческо събитие може да окаже влияние върху най-прозаични неща от ежедневието. Той е роман за децата, родени в нощта на промените, децата, които историята дарява с необикновени магически дарове, децата, които носят географията на родината си върху чертите на лицето си, децата, чиито тела, умове и житейски пътища се променят според политическите промени в Индия. И не на последно място: „Среднощни деца“ е роман за това, как всеки от нас „ражда“ родителите си, как самите ние не раждаме собствените си деца. Как може би внуците ни имат по-силна кръвна връзка с нас от децата ни и как просячето зад ъгъла може да се окаже нашият брат-близнак. „Среднощни деца“ е роман за това, как Алтер Его винаги ни следва...

Офисът на Улрике Имхоф е задушен. На седмия етаж слънцето пече най-силно, удряйки мощно по стария ламаринен покрив на комунистическата сграда и превръщайки етажа в естествена фурна. Няма нито щори, нито климатик и всички прозорци са затворени, за да не влиза шумът от булеварда отдолу.

- Сядай, ей сега съм готова. - казва ми Ули, когато влизам и облизвайки мазнината от пълничките си червени ръчички, изхвърля празната консервна кутия.

Във въздуха се носи миризма на маринована риба тон и пресен лук от току-що привършилия обяд на счетоводителката. Наум си напомням следващия път да си уговоря час предиобед и сядам на посочения ми стол.

- Извинявай, много ли мирише? - Ули сякаш е забелязала изражението ми.

- А, не, съвсем малко, не се притеснявай. - отговарям й колкото се може по-мило. - Не е твоя вина, че бременните имаме по-силно обоняние.

- Ужасно е. - въздъхва тя. - Ама и покрай тая жега. Всичко мирише по-силно.

- Така е. - съгласявам се и започвам да се питам наум, дали няма предвид собствения си аромат.

- Аз вече съм им казала, че аз като напусна, не искам такива подаръци. - продължава Ули, а аз съвсем се обърквам.

- Ами да! Те си мислят, че е мило, а всъщност накрая става какво? - Ули става и пред неразбиращия ми поглед заобикаля стола ми и се оказва пред съседното бюро. - Цял ден да не можеш да се концентрираш! Да седиш тука, да трябва да мислиш за сметки и числа и всякакви простотии, а онова нещо да ти мирише през цялото време!

И чак когато пълничката, възчервена и възпотна счетоводителка посяга към ножа, разбирам. На съседната маса се намира чиния с три донъта. Шоколадовата им глазура се е поразтекла от топлото, а когато Ули разрязва единия на две, белият крем, с който е напълнен, изтича и се смесва с шоколада. Очевидно някой колега е напуснал и е донесъл на последния си работен ден малка почерпка в офиса - за ужас на диетуващата Улрике.

- Обслужвай се! - казва ми Ули с пълна уста, а аз любезно отказвам. Тя, взимайки и втората половина, ми хвърля завистлив поглед. - Цял ден ме мъчат. А се опитвам да се храня здравословно...

Случката с Ули ме хвърля в размисъл. Дали не е права? Дали няма нещо егоистично в това да носиш нездравословна храна на работа? Дали не е неуважително към останалите, независимо дали спазват диети? Един вид самоизтъкващо? От една страна, храната - и то най-вече собственоръчно приготвената храна - е нещо лично и един вид сплотяващо. От друга страна обаче колегите не са ни непременно близки и са далеч от това да ни бъдат семейство. Или поне в Германия повечето пъти е така. Доколко културата определя моралното значение на храна? Хм, може би изцяло. А доколко работните миризми зависят географската ширина? Това не знам...

Някои хора казват, че времето не се измервало с вдишвания и издишвания, а с това, колко пъти ти спира дъхът. Други, по-малко романтични хора пък казват, че 5 минути седене върху горещ котлон не са равни на 5 минути с красива жена. Предполагам, че и двете твърдения имат предвид, че времето тече по-бързо, когато правим нещо приятно.

Но дали е така? Летните ваканции определено бяха приятни. Но и ги усещах безкрайни. Всяко лято между две учебни години беше отделна ера само по себе си. От друга страна, наскоро установих, че без да забележа, е минала една трета от годината. Една трета! Колко бързо тече времето! Човек би казал, че съм правила хиляди приятни неща и затова не съм забелязала как е отминало. А всъщност... просто съм ходила на работа, която дори не ми харесва, правила съм твърде много неща, които ми се струват безсмислени, а през по-голямата част от останалото време съм се оплаквала и самосъжалявала. Да, седейки в офиса, понякога имам усещането, че времето е спряло. Но после, поглеждайки назад, когато съм си вкъщи имам усещането, че е отлетяло. С каква мерна единица се измерва скоростта на времето?

Човешките същества имаме различни сетива, но с никое от тях не може да уловим времето. Нито усещаме присъствието му, нито можем да измерим движението му без помощта на външни средства. И все пак вярваме във времето, доверяваме се на календара, часовника и движението на слънцето, съобразяваме се с тях и едновременно с това сравняваме показанията им със собствените си усещания. И понякога се чудим, че календарът измерва времето по друг начин от вътрешния ни усет.

Може би твърдението, че времето се измерва с пътите, когато ни спира дъхът, само в случаите, когато дъхът ни спира от присъствието на нещо ново. Може би времето тече по-бавно само когато растем, защото растейки и развивайки се, създаваме някакво свое контравреме и така не позволяваме на онова другото, обективното физическо и историческо, безлично и бездушно време да ни подмине. Може би фактът, че основната ни задача като деца е да растем, кара времето да тече по-бавно. И затова после като възрастни, като (ако) решим да спрем да растем, да „улегнем“ и  да си повярваме, че развитието ни в голямата си степен е приключило, времето минава бързо, също както експресният влак подминава скорострелно някоя малка селска гара.

Казват, че щастието е пътуване, а не дестинация. Ако е така, то щастливият човек е реката, която тече вечно паралелно с влака на времето и не му позволява да я подмине. Ако е така, улегналите хора са нещастни, а номадите са щастливи.

Хората очакват да ме е страх от раждането и от майчинството. Защото „след това всичко се променя“. Разбира се, че всяка промяна носи страх и след нея не си същият човек. Но аз не съм същият човек, откакто завърших гимназията, университета, откакто заминах за Германия, откакто се запознах със съпруга ми, откакто бабите ми и дядо ми починаха, откакто почнах тази работа, откакто посетих Гвинея, откакто откакто... Всъщност човек никога не е същият. И съзнанието, че промяната идва, носи страх. Но мен лично много повече би ме било страх, ако нищо не се променяше, ако си оставахме вечно едни и същи, като хербаризирани личности...

Още в първите дни на студентския си живот в Германия научих, че ако не познаваш никого в стаята и има свободни маси, то е за предпочитане да изпозваш тях, вместо да седнеш до някоя непозната личност и да рискуваш да я притесняваш. Или още по-лошо: да се чувстваш виновен, че го притесняваш, което чувство тя би могла да ти вмени по невербален, но много осезаем начин.

Едно от другите първи неща, които научих, е, че в градския транспорт има два вида хора: такива, които стоят на вратата и запречват движението, въпреки че автобусът вътре е празен, и такива, които още с качването си избират точно определена седалка и на всяка цена трябва да седнат на нея, независимо колко други пътници ще избутат и прегазят по пътя си.

- Извинете! - укорително ми казва възрастна жена и побутва торбата с размер 1 х 1 м., която съм сложила на вътрешната седалка в метрото, пътуваща назад.

Вдигам торбата и преди да съм успяла да наместя стърчащите от нея две франзели, стрък праз и връзка ревен, така че да не паднат, тя вече е успяла да накара човека на отсрещната седалка да си свие краката, настанила се е до мен и в седящо положение усилено дърпа дядото за бастуна, за да седна пък той срещу мен и  диагонално от нея. Ръката ми замръзва във въздуха заедно с торбата, която се оказва твърде голяма, за да се побере между бастуна на дядото и краката ми. Внимателно приземявайки покупките на пътечката в средата на метрото, забелязвам, че седалката отдясно на дядото и от другата страна на пътечката е празна. Ако беше седнала на нея, нямаше да се налага нито да сбутва мен и човека диагонално от мен, нито пък да дърпа дядото за бастуна, а можеше да си седи до него и да го подкрепя, докато седне и той.

И тогава в главата ми се случва нещо особено. Като балон с горещ въздух възмущението ми започва да се издува и да се очертава върху изражението на лицето ми. Едновременно с това във въображението ми гласът на бабичката прогърмява през горещия въздух, прерязвайки го на две: „Тази днешната младеж... Никакво уважение към възрастните хора...“ Опомням се и съзнателно насочвам погледа си далеч от бабата. Чудя се, дали гласът във въображението ми беше на немски? Защо тогава думите звучат така на български? И дали моята реакция беше реакцията на обидената източноевропейка? И ако да, защо беше така в синхрон с немската култура? Странно.

Усещам как бабичката се е вторачила в екрана на мобилния ми телефон, на който пиша съобщение на български. Любопитството й е толкова силно, че мога да чуя как дъвче сухото хлебче с кашкавал и мога да усетя дъха й отстрани на врата си. Рязко ставам и усещам как тя вече приканва дядото да се премести до нея.

- ...тези рускини... - долита до мен част от шепота й. Обръщам се към нея и погледите ни се срещат, а тя продължава вече на висок глас. - Също като Лена Майер-Ландрут или Лейди Гага се обличат. 

Време е да сляза от влака.

Забелязали ли сте, че с хората, с които си комуникираме често, винаги имаме какво да си кажем, докато с хората, с които говорим веднъж годишно, трябва известно време, докато разговорът потръгне, ако изобщо това се случи? Дори и да не са ни близки или пък особено приятни първите и колкото и да обичаме вторите, обикновено така се получава. Странно е, или? Всъщност е по-логично, когато редовно имаме контакт с някого, да сме „се изчерпали“, да сме си изговорили всичко и да нямаме много теми за разговор. Логично е също, ако не сме говорили дълго време с някого, да са се насъбрали много теми и всъщност да не можем да спрем да говорим. А всъщност поне при мен се получава точно обратното.

Предполагам, че има хора, които винаги могат да говорят независимо от ситуацията. Но когато става дума за балансиран, задълбочен разговор, в който хората проявяват интерес един към друг, а не към процеса на говорене, човек винаги трябва да вземе решение какво да каже. И тогава, ако не си комуникирала от дълго време с някого, или не знаеш откъде да започнеш, или всичко ти се случва маловажно и незаслужаващо чуждото внимание. Или може би само аз съм такава.

От друга страна, ако редовно си говориш с някого - било то на живо или не - темите изникват от самосебе си. Оправихте ли се вече от грипа? Помниш ли онзи колега, който от много време искаше да напуска? И какво стана с рецептата за спагети със сьомга? Изведнъж нещата не ти се струват малки и неважни, а напротив - само със споменаването им се вдига завесата, скриваща собствения ти свят от околните или пък успяваш да надникнеш в живота на другия. Темите не ти се струват прозаични, защото ви позволяват почти да се размените местата - или поне да си въобразите, че разбирате чуждия живот и че виждате през очите на другия.

Всъщност грипният сезон, успехът на някаква си рецепта или вероятността някой колега най-после да си намери друга работа са малки неща. И също така прозаични. От тях не зависи нищо и ако човек не им придава особена важност (което не е и много здравословно да прави), са и маловажни.

И въпреки това малките неща са градивните единици на реалността. На живота ни тук и сега. И то не защото, ако ги съберем, ще се получи нещо голямо - не, малките неща не са парченца от пъзел, които образуват заедно някаква еднозначна картина. Всъщност те са фрагменти - колкото свързани с голямото цяло, толкова и отделни единици. Но колкото и да са малки и маловажни от глобална перспектива, във всяко едно от тях пулсира един и същи ритъм - нашият собствен.

... попита ме една колежка деня след рождения ми ден. „Мислила съм, ама няма аз да съм сладкарката.“, отговорих й.

Странно е как един сладкиш може да промени изцяло отношението на хората. Дали в човешката природа има заложено нещо, което ни кара да отвърнем на всяко мило действие, или възпитанието ни кара да сме по-любезни, когато хората проявяват жестове към нас, не мога да реша, но след като занесох чийзкейк на работа на рождения си ден, колегите, които никога не са ми били приятели, изведнъж започнаха да се държат по различен начин с мен.

И като си помисля, че моят (нарушаващ всякакви диети) кекс се изяде в рамките на два часа, а пък този на колежката, който струваше 18 евро, беше веган и безглутенов и съдържаше само био продукти, се наложи да изхвърлим на третия ден, съм убедена, че не искам да си отворя сладкарница. Иначе наистина съм мислила по въпроса. Също както съм мислила да продавам в Интернет неща, които съм плела или шила, но и това не мога.

Истината е, че има неща, които не мога да разменям срещу пари. Неща, които мога само да подарявам. Понякога имам усещането, че никога няма да бъда достатъчно добра в правенето им, а понякога просто знам, че разменната им стойност просто не може да се равнява на сума пари.

Нещата, направени за конкретен човек. Бебешката играчка, плетена на една кука, чантата, ушита от приятелка, тортата за рождения ден на любимия човек, приказката, разказана преди сън, стихотворението, написано за точно определен получател. Тяхната стойност се измерва не с разходите за материали, прекараното в труд време или стойността на подобен продукт на пазара. Също както когато просто обичаш някого, възнаграждението се съдържа в самото действие, в правенето на сладкиша, в даването.

- Ама ето го бе! - провиква се една от най-важните говорителки на конгреса, докато й подавам договора за подпис. - Не го видях вчера, ама сега си е тука!

- Кое? - стреснато я питам и инстинктивно поглеждам към списъка с договорите.

- Ами коремчето...

- Аааа... - успокоена се усмихвам и продължавам да работя, без да знам какво да отговоря. - Тук си е през цялото време. Аз само го крия от време на време, за да не пречи.

Тя се смее и излиза от стаята, за да продължи към залата, докато аз наум се питам каква ли трябваше да бъде не-сконфузната реакция от моя страна в тази ситуация. Може би трябваше да започна разговор на тема бременност? Или да се покажа зарадвана от вниманието? Или пък не трябваше да реагирам по никакъв начин, защото радостта й не беше насочена точно към мен, ами към корема ми?

Немската култура не предполага да бъдеш мил към всички, които те заобикалят. Любезен, да, но мил - само към най-близките, ако изобщо ти се занимава. Искрено милото поведение дори често пъти се приема като неприятно, защото означава и навлизане в личното пространство на хората. Немците го наричат „да настъпиш някого по пръстите на краката“, един вид толкова  да го при - тесниш, че да не може да се движи и да диша свободно. Границата между приятелското изказване и навлизането в личното пространство понякога е много тънка.

Е, вярно е, че немците изглеждат на пръв поглед студени, но ако човек приеме културата им такава, каквато е, без да се опитва да я оценява като добра или лоша, бързо ще разбере, че понякога и те страдат от студенината така, както по-спокойните хора в България понякога страдат от липсата на лично пространство. Истината е, че за мен като по-тих човек тази особеност на немската култура има едно голямо предимство: нито съм задължена да правя (фалшиви) комплименти на непознати и малко познати хора, за да ги спечеля, нито пък се налага често да предлагам остроумни отговори на комплименти, отправени към мен. Или поне досега беше така.

Сега, когато вече не нося зимно палто и бременността ми личи, ако не от първи, то от втори поглед, изведнъж масово започнаха да ми „тъпчат по пръстите на краката“, образно казано. Хора, които виждам по конгреси два пъти годишно, ме пипат по корема, разпитват ме как съм и ми дават съвети за гледане на деца (най-много съвети дават мъжете с внуци). Възрастната касиерка в магазина ми препоръча от сега да пращам само мъжа си да пазарува, че да се научи, докато бебето се роди, а шефът ми най-подробно ми обясни как се е чувствала жена му в деветия месец и какви ужасни болки в ушите имали всички бебета. („Еми като реват толкова силно, така им се пада.“, отговорих му аз, а той заяви, че не ставам за майка.) Един познат, който в момента е в отпуск по... бащинство, ми каза, че много щяло да ми хареса по цял ден да си играя с бебето, а една колежка ми разказа за двата си (планирани) аборта и за ужасната депресия, която е имала през общо трите си седмици бременност и която след аборта веднага минала.

Най-странното е, че хората са мили. Каквото и да кажат или да направят, винаги е с добро чувство и с желанието да са полезни. Сякаш социалните норми за поведение отпадат, когато човек срещне бременна жена. Сякаш бременните спадат към друга категория хора, към които човек се отнася, както сметне за добре, а не както „трябва“. Сякаш бременността като феномен и социален статус носи някакво по-сложно значение, което хем е заложено културно, хем надхвърля културните ограничения. Сякаш, както казва Камил Палия, бременната жена е „съвършеният човек“, който не се стреми към нищо, защото е постигнал най-важното. Излишно е да казвам, че не съм съгласна с нея и част от причините имат общо с факта, че тя самата няма деца...