Как ли? Ами да смесим една щипка интерес към другите с една чаена лъжичка смях и да се вслушаме в историите, които сместа има да ни разкаже като не забравяме да я назоваваме по име. Формулата е лична адаптация на съветите на Дейл Карнеги, чиято книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от 1936 та до днешна дата е продадена в повече от 15 милиона екземпляра. За първи път пиша за книга, която още не съм дочела, защото нямам търпение да споделя и да предам нататък прочетеното. Ето и кратко резюме на личните ми, абсолютно субективни и нефинансирани от никое издателство впечатления.

Книгата сама по себе си е най-продаваната от стила „селф-хелп“, иначе казано „помогни си сам“. Ако се чудите защо Ви е необходимо подобно четиво, то отговорът според мен е, че в човешките комуникации винаги има какво да се научи, защото те оформят светогледа ни, степента на успех, щастие и удовлетвореност от живота, а и от самите себе си. За човека най-интересното нещо си остава човекът.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ е книга с гръмко заглавие, което звучи пренапомпано и обещаващо чудеса. Структурата е пределно проста и, по мое мнение, не особено добре обособена. Тя се състои от кратки истории, резюмирани примери за възхода на хора, които интуитивно или целенасочено са приложили някои от техниките за успешна комуникация. Тези кратки разказчета наподобяват притчи, чиято поука е сервирана на читателя наготово. В един момент от четенето настъпва едно своеобразно пренасищане на човешки съдби или така го усещам аз, тъй като имам навика да визуализирам описаната ситуация и след определен момент съзнанието ми се пренасища с персонажи, които играят отделна фрагментарна роля в структурната тъкан на книгата, но нямат пряка връзка помежду си. По тази причина Карнеги съветва книгата му да бъда многократно препрочетена. Наративната структура ми напомня тази на „Пилешка супа за душата“– друг бестселър, който представя понякога наивни истории, но пък докосва по определен начин душата.

Предимството на Карнеги като автор е простотата на езика и непосредствеността на текста, които водят до безпроблемно разбиране на посланието, което той доинтерпретира за читателя. Основният ми мотив да пиша за тази книга е на първо място убеждението ми в ефективността на някои от предложените от него техники. Ето и част от тях:

Шест начина да накараш хората да те харесват 

Започни да се интересуваш от другите

Банално, но факт! Всички имаме его и при всички ни то търси поле за изява. Давайки такова не само на себе си е чудесна предпоставка да предразположиш друго човешко същество...

Усмихвай се

Този съвет определено не е културна константа и вероятно е по-приложим сред американски представители, отколкото сред западноевропейски такива, но на общочовешко ниво усмивката е кодирано послание към приветливост или поне така би трябвало да бъде. Обаче говорим за усмивката, не за маската на угодничеството, а споделянето на светлината, която всички носим в себе си, за да ни стане осезаемо по-топло.

Запомни, че произнасянето на името на друг човек е най-красивият и сладък звук в ушите на носителя му, независимо от езика

Често сме свидетели на обратното – дразнещи грешки при произнасянето на името ни се закотвят в паметта, а потиснатото недоволство се опашкулва някъде дълбоко в съзнанието. Особено за живеещите в чужбина, но не само, правилното произнасяне на личното им име е подарък, които те няма да забравят. 

Бъди добър слушател. Окуражавай другите да говорят за себе си

Типичен пример за крещящата необходимост от споделяне проявяват хората, ходещи постоянно на лекар, за да си намерят слушател. При някои възрастови групи необходимостта е явна, но тя наистина е константна. Да говориш за себе си пред слушатели означава, че си важен, тоест осмислен, принадлежащ към живота и водещ смислено съществуване. Кой не желае да се чувста по този начин?

Говори за интересите на събеседника

Особено преди да му поискаш услуга, защото не само ще я получиш, но и ще утроиш облагите си. В този момент ми е трудничко да повярвам в безкористните дерзания на автора към чисти взаимоотношения, в които алтруистично и чистосърдечно се ориентираме към чуждите интереси. Вероятно поради факта, че примерите му директно свидетелстват за извличане на полза от събеседника след демонстриране на интерес към личните му страсти. Но фактите са си факти, обърнете се към хората с жив интерес към техните занимания, вместо да ги засипвате със собствените си такива и се пригответе за събирането на добра реколта.  

Накарай другия човек да се почувства важен и го направи чистосърдечно

Няма нищо по-мотивиращо от това. Да накараш ДРУГ ЧОВЕК да се чувста ВАЖЕН. Ако е постигнато безкористно, то това води до удовлетворение и за двамата събеседници и би могло да бележи началото на красиви отношения в различни поприща.

Струва си да опитаме. Току-виж на първо време сме успели да се сприятелим с и да повлиям на... себе си!

Беате Колосов изключи телевизора, за да запуши устата на стройната тъмноруса туркиня от сутрешния блок. Знаеше, че ако го остави включен, после час по час щеше да отскача до тоалетната, за да съзерцава в огледалото стърчащите от талията и бедрата си буци сланина и да се чувства недостойна за каквото и да било. Като че ли не й стигаха всички албански пубертети, които в последните месеци се изсипаха в общежитието за малолетни бежанци и с неприкрито презрение я обсъждаха на грубия си език. Нищо добро не идва от Балканите! Поне да беше наследила от проклетия си български баща стройната фигура и гъстата коса. А той какво ѝ беше оставил, преди да избяга завинаги? Само тая отвратителна фамилия Колосов, предизвикваща асоциации с клозет…

Беате не мразеше чужденците. Дори напротив, беше твърдо убедена, че ги обича и точно затова реши да стане социален педагог и да работи в общежитие за бежанци. Изпитваше безпределна жал към малките момиченца в Косово, които бяха принудени да работят, вместо да ходят на училище, и още по-голяма жал към онези в южна България, които трябваше да се женят на 12, още деца… Гореше от желание да им помогне, да се погрижи за тях и да им осигури бъдеще, спасявайки ги от несправедливия свят, в който живееха, и най-вече от недодяланите им бащи.

Заключвайки входната врата, Беате погледна със задоволство перфектните си ярколилави нокти, които издължаваха тумбестите й пръсти и ги правеха почти по-слаби. На кутрето лакът беше започнал да се лющи и притискайки го, за да провери колко стабилен е остатъкът, тя откърти още едно малко парченце от лилавия пласт, така че една трета от дългия ѝ нокът се показа.

Беате се гордееше с уменията си на маникюрист. Ако не изкарваше толкова хубави оценки в училище, сигурно щеше да се запише на курс и да си отвори студио, вместо да следва в университета, но и така ѝ беше добре. Уменията ѝ си оставаха само за нея и за най-добрите ѝ приятелки, а хубавите нокти се бяха превърнали в запазена марка, която почти компенсираше наднорменото тегло и прекалено чипия нос. Още в обедната почивка ще го ремонтирам тоя нокът, каза си тя в колата, чакайки в задръстването.

Влизайки в офиса си, завари нова камара изтъркани папки върху бюрото. Нова партида, помисли си Беате и се сети за осемте косовски деца, които изведнъж се оказа, че не са сирачета и се наложи да ги изпрати заедно с родителите им обратно в Косово. Шефът направо побесня. Караше се на всички за щяло и нещяло, а в петък следобед Беате го чу как по невнимание счупи десетте чаши за вино, които им бяха подарък от стария министър на социалната политика. Стъклото явно се беше разхвърчало на малки парченца във всички посоки, защото две от тях по някакъв начин се бях промъкнали под вратата на кабинета му и се бяха спрели в средата на коридора, където в събота сутрин двегодишното хлапе на малолетната Фикрета от втория етаж си поряза крачето.

Беате се ядоса повече от шефа, но не на измамата на родителите, които се бяха надявали да останат в Германия с вече легалните си деца, ами защото трябваше да се раздели с малката Али, която толкова обичаше да рисуват заедно. Али беше на шест години и Беате вече си представяше как в края на август ще организира тържество по случай записването ѝ в първи клас. Щеше да ѝ купи красива лилава раница и да обсъжда с нея всеки изминал учебен ден. Но ето, че август дойде и си отиде, някакси институциите разкриха измамата на глупавите ѝ родители и Али изведнъж се оказа дете с родители. Законът беше ясен в такива случаи. Само малолетни без родителска грижа задължително оставаха в Германия, а всички останали деца зависеха от легалния статус на родителите си. Пълнолетни албанци и косовари нямаха почти никакви шансове на фона на всички бежанци от Сирия. И ето, че Али си замина.

Стресната Беате забеляза, че от напрягане да мисли какво се е случило с момиченцето после е изчегъртала и остатъка от лака на кутрето си. Ядосана на глупостта си, скри опропастения нокът в шепата си и се зае с купчината папки, преди колегата ѝ Конрад да дойде и да умирише стаята на мухлясалото сирене, което ядеше за закуска.

- Здравей, Беа. - поздрави Конрад, а тя му кимна, четейки. - Ох, извинявай, много бяха тежки.

Без много да му мисли, беше стоварил нова купчина папки на мястото, където допреди малко се намираше ръката на Беате. Конрад беше типичният държавен служител. Рус, възслаб и сух, вечно придаващ си важност на приказки, но неспособен да извърши каквато и да било работа, включваща физическа сила или логическо мислене.

Беате дръпна ръката си изпод купа и заразтрива пръстите, без да спира да чете. Нещо като че ли я одра и тя отмести поглед от медицинското свидетелство, което изучаваше. Под тежестта на папките ноктите на палеца и показалеца ѝ се бяха счупили и висяха на тънка нишка лилав лак, заплашвайки да паднат. По дяволите, каза си наум и бързо ги откъсна, олющвайки малко и здравата част на ноктите. Знаеше, че колкото и да беше ядосана, не биваше да го показва. Когато дойдеше моментът, неща като факта, че държиш на маникюра си, изведнъж се оказваха важни за това, кой ще получи повишение и кой не. Трябваше да се концентрира върху съдържанието на папките. В крайна сметка тази информация щеше да ѝ е далеч по-полезна, когато след 2 часа започне да интервюира новодошлите, за да реши кой остава в общежитието и кой не. Или поне отстрани така изглеждаше.

Всъщност никой друг не знаеше колко е полезно да имаш страхотен маникюр, когато работиш с проблемни тийнейджъри. Някои бяха агресивни, а по време на първото интервю лицата на повечето излъчваха студенина и злоба. Беате имаше чувството, че ако не беше огромното тежко бюро помежду им, щяха да скочат и да я захапят. Знаеха, че оставането им тук зависеше от този разговор и от нея, и имаха вид на диви зверчета, готови да се бият, ако трябва, за да останат. Никой не разбираше колко много сила и смелост трябва да събере една възпълна стара мома с не толкова привлекателна външност, за да се изправи пред тия зверчета и да ги разпитва за всякакви неща. Колко много самочувствие беше необходимо и колко трудно беше точно в тези моменти да го призове от дълбочината на съзнанието си.

Маникюрът на Беате беше като талисман за самочувствие. Поглеждайки го, тя чувстваше, че е добро човешко същество, че решението ѝ ще бъде правилно и че беше заслужила властта, дадена ѝ чрез позицията на социален педагог. Беате погледна към ръцете си и въздъхна. Днес не можеше да разчита, че ноктите ще ѝ вдъхнат смелост. Стана и се отправи към вратата.

Прахосмукачката е машина на времето. Изсмуква отминалия сезон, изтрива следите, останали от него по килима и под мебелите. Като циклон отнася мислите, оставяйки място за нови. Спира времето, подарявайки ти момент на безвремие, докато се събере новият боклук, в който сега-то се материализира.

Готварската книга на прабаба ми също е машина на времето. Съживява отдавна изчезнали букви като "е двойно" и призовава духовете на отдавна неизползвани думи. Вълшебни думи, които завихрят въздуха около мен и се къдрят на сребърни струйки в съзнанието ми. Истинска магическа машина на времето. Не съперничи на прахосмукачката ми, а по-скоро я допълва. Всичките ми домакински уреди и пособия са се съюзили, за да ме забавят. Или по-скоро да забавят не мен, а времето, което е част от мен и от което аз съм част.

Странно е, че няма дума „бавнина“, която да бъде антоним на „бързина“. Търся, а не намирам такава неутрална и прозрачна дума, сякаш бавнина не може да бъде наблюдавана никога и никъде. А всъщност фактът, че очевидно нямаме потребност от такова понятие, може би означава, че „бавнината“ е навсякъде. Бавното движение на времето е естественото му състояние, затова няма нужда да го назоваваме. Времето по природа тече бавно. Само ние хората сме се научили да го забързваме в главите си, да го караме да препуска, докато ни се завие свят и не можем повече да издържим на мощта му. Опитваме се да го контролираме, а накрая се оказва, че то ни надвива със собствените ни трикове.

Бърз влак. Бърз преглед на новините. Бързо хранене. Нормалните неща. Съществуват, за да ни остане повече време… За повече пътуване с влак, за повече новини,… за повече храна? Не е ли странно, че влаковете, отиващи на далечни места, често се движат по-бързо от онези, които стигат само до близките градчета и селца? Че когато човек има време да яде бавно, всъщост поглъща по-малко калории? Че в Интернет блогъри, автори и маркетинг-експерти се опитват да пишат все повече и все по-често, независимо дали и колко имат да кажат, и с единствената цел да привлекат колкото се може повече внимание.

Против всякаква логика, аз обичам да пътувам до работа с (по-) бавния влак, защото е по-празен и мога да чета книги. Против неписаните закони на модерната работеща жена предпочитам да готвя ежедневно, защото ми помага да храносмеля работния ден преди вечеря. И напук на работата си чета бавно, дори и това да означава да прочета по-малко неща. Затова и що се отнася до писането, надявам се текстовете ми да предразполагат към бавно четене, а не „сканиране“.

Не бих казала, че е лесно да се устои на подобна вълнá. Бързината е навсякъде, идеализирана, изкушаваща и задължаваща. И въпреки това не я пускам да влезе у дома. Моите вълшебни машини на времето я спират, филтрират я и я връщат там, откъдето е дошла. Те са пазачи на бавнината, от която съм част и която е част от мен. И за разлика от предразполагащата към егоистичност бързина, бавно течащото време разширява човека хем навътре, хем навън, свързва го със самия него, но и с безкрая…

И докато пека някой сладкиш от книгата на прабаба, ако ми остане време да погледна в огледалото, знам, че ще видя всички тях: бабите ми, прабабите им, техните майки, сестри и лели, всички онези жени, които принадлежат към моето собствено време и които го образуват, всички те, като ефирна армия около мен, като невидими сенки в чертите на лицето ми да живеят извън забързания поток на историческото време, завинаги в бавността...

Тази статия е своеобразно продължение  на публикацията на моята колежка, а именно 300 марки и едно прасе: вариант за Германия. За първи път пиша продължение на статия, чиято първа част не е мое дело, но в рамките на Алтер Его това е повече от в реда на нещата. 

Аз бях клиент на консултантска фирма и, макар че оттогава минаха повече от седем години, през които завърших образованието си в Германия (разгеле), първите ми стъпки, и съответно грешки, по пътя от българското към немското не избледняват в съзнанието ми. Всяка година бъдещи студенти от български произход, целящи се в медийни професии в Германия, ме питат за опита ми и кое от него бих препоръчала или обратното. Банални, но верни фрази като „всичко е индивидуално“ и „зависи от теб“ очевидно не убедиха никого. Ето го конкретния ми път на Сантиаго при кандидатстването с всичките смислени или не съвсем аспекти от целия процес.  

Първата стъпка при кандидатстване в чужбина е свързана с намирането на информация (алелуя!). Къде се предлага съответната специалност, какви са сроковете, с какви такси е свързано обучението, кои документи са необходими за изпращане и по какъв път става това. Оттам нататък е въпрос на личен избор как да се подготвят съответните документи. В повечето случай кандидатстването на чуждестранни студенти протича чрез изпращане на документите чрез Уни Асист – институция, която ги проверява за адекватност и препраща към университетите. За българите, живеещи в градове, различни от София, преводът и легализацията на диплома, събирането на апостили и други весели скъпоплатени ваденки предполагат редовни разходки до китната ни столица или наемане на куриерски или консултантски услуги. Аз се обърнах към фирмата на М. Тогава тя беше първата и най-често споменаваната в Гугъл (в различен контекст). Вероятно, защото към самата М. не можеш да останеш равнодушен...

Услугите на М.

Важното е да всееш страх на 18-годишните, защото страхът се заплаща! Това включва следните действия:

– да ги убедиш да кандидатстват в баснословен брой университети, че може и да не ги приемат. (Шансът е наистина реален, особено при хора с диплома 6,00...Кандидатстването в много университети предполага таксуването им поотделно и съответно допълнителен хонорар за нея. Не че е лошо човек да има избор, но класациите и сроковете за записване в различните провинции се разминават. Хубаво е човек да има избор, но още по-добре е да знае какво иска, по-евтино излиза, поне при М.);

– да им обясниш как трябва да легализират всички хартийки, които са събрали по време на 12-годишното обучение, от грамота за олимпиада по биология в 6, до, едва ли не, лексикона от 3. клас, защото всичко било от полза, особено когато човек кандидатствал за медийна специалност (?!);

– да водиш от тяхно име кореспонденция с университетите срещу 15-20 лева на институция. (Тя се състои в банален въпрос по имейл, на който изтормозените служители отговарят, изпращайки линк с информация на заблудените кандидатстващи.);

– да им напишеш СиВи-то на немски, защото имаш повече опит от тях и знаеш какво очакват в Германия. (По мое мнение в Германия очакват бъдещи студенти, които имат потенциала сами да си напишат автобиографията, но да речем...);

– да създадеш индивидуално проучване на подходящите университети за конкретния кандидатстващ според неговите таланти и заложби, състоящо се в копи-пействане на началните страници на различни университети. Вярно, че с хартията и подвързията цената на папката се вдига до левче, ама останали 299 не виждам за какво точно М. изисква; 

– да ги пришпорваш, убеждавайки ги, че десет минути след връчване на дипломите трябва да седят във влака за София, за да смогне тя, неспящата, загрижената за тяхното бъдеще М., правейки НЕвъзможното, да ги изпрати на време. (Странно, по мой спомен сама ходих в Министерството на образованието. А когато получих официалното потвърждение от Уни Асист, че са получили документите ми, се оказа, че цялото тичане е било по-скоро за поддържането на спортен дух, защото папките са били изпратени в последния ден от срока за подаването им, който беше две седмици след фиаското с БДЖ).

Аз лично не се възползвах от всички незаменими услуги на нейно консултанстко величество, а ги сведох до минимум. Той все пак ми коства между 300 и 500 лева – „трай, бабо, за хубост“ и плащай, бабо, за глупост. Не малко мои съученици хвърлиха подобен курбан, някои и по-солиден, достигащ до 1000 лева – средства, които всеки бъдещ студент може да оползотвори далеч по-смислено. 

Моята колежка Зори вижда в цялата акция комплекса на източноевропееца, който се смята за по-нисш от германеца и затова има нужда от посредници. Може и да е права, но положението е по-критично според мен. Става въпрос за по-банален комплекс – този на провинциалиста, който смята, че столичанинът има връзките и познанията да се пребори с церберите на чиновнически постове в софийските министерства... Който е ходил без лична охрана от гише на гише в София знае, че някои от тях не само са свалили намордника, но и хапят. Но да не се оправдаваме, кучетата надушват страха и нападат слабите.

За финал, да обобщим фактите: бях приета, документите ми пристигнаха в последния момент, но все пак на време, повод да ям, пия и да се веселя три дни и три нощи. Реално погледнато, добрата фея М. си свърши работата, разходи ни само около 5 пъти до София в рамките на половин година и за това време успя да се премести в чисто нов офис, тип а-ла-Стъклен-дом. И всички заживели щастливо един без друг...



   

Напомнят ми на зомбита, инферии или диментори. Също като празни, лишени от душа тела, приближават, задават въпроси, чиито отговори могат да намерят и сами, говорят празни приказки, изсмукват енергията ми… Стига! Налагам си да престана да разсъждавам и да продължа да работя. Опитвам се да се видя, както страничен наблюдател би ме видял, и да преценя обективно, дали имам право да се оплаквам. Знам, че нямам. Хората не са ми виновни за нищо. Сама съм си избрала работата.

Има хора, които се зареждат от приказките. Най-вече от празните. Самият факт, че си контактуват с хора, ги кара да се чувстват добре. А има и хора като мен, които се изтощават от прекаления контакт с другите. Ако интроверт реши да се занимава с медийна професия, то е, защото обича думите. Ако след известен стаж се разочарова, то е поради липсата на комуникация и поради злоупотребата с говоренето. Трудно е да не намразиш словото, когато имаш усещането, че е отрова за съзнанието ти. Още по-трудно става, когато по природа обичаш думите. Мразейки ги, се чувстваш като предателка. Винаги си ги усещала като невидимо за другите магическо същество, което те съпътства и ти помага, а ето, че сега имаш желанието да се отървеш от него, да го изтриеш като с гумичка. И не само това. Винаги си мечтала да прекарваш повече време с това същество, може би някой ден да превърнеш работата с него в професия, а ето, че сега може би предаваш дори тази мечта.

Смисълът на думите е да въдворят тишина. Това е даоистка мъдрост, която преди мразех, но напоследък заобичах. Още не съм открила онова, което различава "добрите" от "лошите" думи, но знам, че няма никакво противоречие в това, да обичаш и словото, и тишината. В някакъв, за мен все още неясен смисъл дори е логично да е така. Ако думите водят след себе си само безкрайна, нищо не значеща и не променяща върволица от думи, те не изпълняват задачата си. В най-добрия случай напомнят на дъвка, която човек дъвче до безкрайност, уморявайки челюстта си, без изобщо да гълта нещо хранително. В най-лошия приличат на котел, омагьосан с тъмна магия, който като черна дупка поглъща всяка капка жизнена енергия…

Тишината не е противоположност на думите, а на шума. Не всички думи създават шум и не всеки шум е направен само от думи. Също като болката шумът е субективно нещо, съществуващо само в съзнанието на възприемащия. Онзи, който произвежда шум, обикновено има някаква друга цел и не усеща поведението си като шумно. За сметка на това тишината е всеобхватна.

Тишината е различен вид измерение. В нея има достатъчно пространство за всичко, което в материалния свят не би се побрало на едно място. Само в нея мислите има потенциала да станат думи, а думите - да придобият смисъл. Тишината е ред, условие за хармония. Хората може и да нямаме сетиво, което отмерва времето, но не ни е и необходимо, защото времето се ражда, узрява и умира в тишината. Всяка тишина е различна, изпълнена с различен смисъл. Тишината рано сутрин в парка е оптимистична и креативна, онази в университетската библиотека е вдъхновена и решена да успее, в притихналото по време на часовете училище тишината е пълна с усещане за защитеност… А тишината у дома е всичкото това наведнъж, че и още. Тя е онова, което прави дома дом и затова всяко притихване на света след дълга шумотевица и като завръщане. Завръщане към началото. Не материалното, географското, времевото начало. А моето собствено Сътворение на света.

„Някой трябва да опише мизерията на 97-ма, както и всички останали мизерии - зимата на 90-а, на 92-ра...“

Хм, мизерия, мизерия... колко да е било мизерно? В моята глава 97-ма беше хубава година. Научих се да чета и пиша, после завърших първи клас, написах едно смотано стихотворение и после лятото прочетох цял куп книги, които до ден-днешен са ми любими. Нямах търпение да почне втори клас, когато пък се роди братчето на най-добрата ми приятелка. Забавление ви казвам! За 90-а и 92-ра мога да ви кажа далеч по-малко неща. Аз самата съм родена 90-та, пък сестра ми 92-ра, та си спомням колко се чудих тогава, че от такова грозно нещо като бебетата накрая стават нормални хора. Главата ми не го побираше. Спомените ми за тия първи години на демокрацията се събират в две неща. Първото е тъмносиня престилка, зад която се криеше стройна, слаба фигура. Впоследствие ми казаха, че това бил чистачът на стълбището, който починал през 95-та. Второто нещо е:

„Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.“

„Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон.“

„Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът.“

Напушва ме смях. Четейки нататъка, смехът ми замира бързо. Не смятам да цитирам остатъка. Извинете, не, че не звучи правдоподобно, но ме бих могла да надвия отвращението си. Познато отвращение впрочем.

Мизерия, това е думата. Не безпаричие, не бедност, а именно мизерия. Разликата е огромна. Безпаричието е дума, изразяваща констатация. Просто човек констатира, че пари няма: „Добре, хубаво, няма. Точка.“ От това не следва нищо. Безпаричието може (и най-често е) моментно наблюдение. Бедността е по-различно нещо. Думата изразява повече от липса на пари: тя е социален факт. Бедността е идентичност, принадлежност към социална класа, маска, която човек носи пред другите и пред самия себе си. Бедността и усещането за бедност ограничават, но най-често материално. За разлика от това мизерията е съвсем друга класа усещане. Мизерията включва не просто икономически статус, но и примирение с него на интелектуално ниво. Докато безпаричието и бедността се намират в материалния свят извън нас, мизерията е част от нас, тя е един вид духовна и емоционална нищета. Тя превръща хората в „празни ламаринени кутии“, както поразяващо точно се беше изразил един от първите читатели на този блог.

Човек не бива да се страхува от безпаричието и бедността. Те не са толкова важни, щом за едно дете са дори невидими. Но мизерията, вижте тя е опасна. Страховита като болест, тя превръща човека в животно, способно да изрази с думи животинските си мисли, но неспособно на премине границите им (извинете, никак не обичам думата „скот“). Може би затова се казва „Естествен роман.“

Георги Господинов е един от най-четените български писатели. Както в България, така и по света. От доста време имах намерение да си купя негова книга и тъй като „Физика на тъгата“ беше изкупена във всички книжарници по време на тазгодишния ми престой в България, си купих „Естествен роман“. „14 години, 9 издания, 23 езика“ пише на корицата. Звучи обещаващо.

В „Естествен роман“ няма нищо естествено. През цялото време уж става дума за естествени неща като котки и пчелички, престой в тоалетната и наръчници за начинаещи градинари, но всеки път, когато разказвачът подеме някоя от тези теми, читателят научава повече за „естествоизпитателите“, отколкото за самите естествени процеси. В началото авторът обещава да напише роман от начала. Дали това означава, че няма да има край? Кой знае. Аз лично виждам няколко края, разпръснати из целия роман. В „Естествен роман“ има цяла редица истории. Малко прилича на огромно кълбо от различни цветове прежда, конците са омотани, заплетени, че даже и често завързани един за друг, така че кълбото хем изглежда като едно объркано цяло, хем човек ясно различава различните нишки. Дали ще ги разплете и развърже, остава решение на читателя.

Аз лично не смятам да ги разделям. Има нещо красиво в целостта им, въпреки че често се създава усещането за фрагментарност. Това, което не е ми допада, са героите. Може би са правдоподобни. Може би много хора биха се идентифицирали с тях. За мен обаче всички те са плашещи. Плашещи са реакциите и размислите им по т.нар. естествени теми, плашещи са причините за нещастието им, плашещ е и фактът, че единственият човек, който се опитва направи подробен анализ на реалността, се оказва луд. „Естествен роман“ е доста цинична книга, макар и не колкото „Непосилната лекота на битието“ и в този смисъл повече ми харесва (да, заповядайте, противоречете ми).

Очевидно е, че хората са нещастни и (може би?) разочаровани. Героите търсят причините за нещастието си в неща като развода си, изневярата на съпругата, липсата на пари и т.н. Според мен обаче причината е в Нищото, във вакуума, в който се намира духовният им живот. Не в наличието на множество негативни неща, а в липсата на позитивни, в неспособността им да ги създадат. Проблемът е може би, че все още живеят като Разрушители, но след като очевидно са разрушили стария режим, не е останало повече нищо за рушене. Истинска драма е да живееш като Разрушител във време, изискващо Съзидание. Единственото, което можеш да унищожиш, когато няма нищо повече за рушене, си самият ти.

„Ти си на Земята. За това няма лек.“
Самюъл Бекет

Едно от предимствата да живееш в Берлин е огромната палитра от ежедневна културна програма, недостатъкът е, че е предизвикателство да попаднеш на подходящото събитие, или по-скоро, да уловиш желаната риба измежду тоновете планктон. Когато майка ми ми се обади от България, за да ми препоръча театър (тя е моят театрален Гуру), то изобщо не се колебах, а директно хвърлих въдицата. Комбинацията от текста на литературния лауреат Самюъл Бекет и носителя на наградата Актьор на годината, Самуел Финци, поставя зрителя в позицията на  привилигирован арбитър на абсурдите на ежедневието, комуникацията и безсмислието на естеството. Ето и кратко резюме на събитието.

Пиесата сама по себе си е гениална в своята простота – четири основни действащи лица (Владимир, Eстрагон, Поцо и Лъки), минимален декор и привидно действие, за сметка на диалога. А той претендира да е повърхностен, а всъщност е задълбочен; да е банален, а е оригинален в своята сатира на скуката, недоразуменията в междучовешките взаимоотношения. Владимир и Естрагон чакат Годо да се появи и то ежедневно. Не става ясно защо го чакат, нито кой точно е той, но това остава на заден план. Основното е, че двамата говорят, играят, карат се, планират да се бесят заедно, подкрепят се взаимно, и, вероятно, се обичат. Чакането е предтекст. Взаимността – смисъл:

„ВЛАДИМИР: Искаш ли да си отида? (Пауза.) Гого! (Пауза. Владимир го гледа с внимание.) Биха ли те? (Пауза.) Гого! (Естрагон продължава да мълчи с наведена глава.) Къде прекара нощта? (Мълчание. Владимир пристъпва напред.)
ЕСТРАГОН: Не ме докосвай! Не ме питай нищо! Не казвай нищо! Остани при мен!
ВЛАДИМИР: Кога съм те напускал?
ЕСТРАГОН: Остави ме да си ида.
ВЛАДИМИР: Погледни ме! (Естрагон не се помръдва. Гръмогласно.) Погледни ме, ти казвам!“

Множеството библейски препратки към Кайн и Авел и Разпятието позволяват интерпретации в религиозен контекст. Самият Годо е носител на име, близко до божественото, а упоритостта, с която го чакат и жадуват биха били логични, приемайки богоподобната му роля. Обратно към диалога, в пиесата не липсват реторични диалози, чието съдържание привидно е безсмилено, а всъщност е олицетворение на смисъла:

„ВЛАДИМИР: Когато търсиш — чуваш.
ЕСТРАГОН: Така е.
ВЛАДИМИР: И това ти пречи да намериш.
ЕСТРАГОН: Вярно.
ВЛАДИМИР: И това ти пречи да мислиш.
ЕСТРАГОН: И все пак мислиш.
ВЛАДИМИР: Ами, не можеш.
ЕСТРАГОН: Точно така, дай да си противоречим.
ВЛАДИМИР: Не можем.
ЕСТРАГОН: Мислиш ли?
ВЛАДИМИР: Вече няма опасност да мислим.
ЕСТРАГОН: Тогава от какво се оплакваме?
ВЛАДИМИР: Мисленето не е най-страшното.
ЕСТРАГОН: Разбира се, разбира се, но вече е нещо.
ВЛАДИМИР: Какво значи „вече е нещо“?
ЕСТРАГОН: Точно така, дай да си поставяме въпроси.
ВЛАДИМИР: Какво искаш да кажеш с това „вече е нещо“?
ЕСТРАГОН: Ами едно нещо в по-малко.
ВЛАДИМИР: Е, да, естествено.
ЕСТРАГОН: Е тогава? Защо да не се сметнем за щастливи?“

Докато Диди (Владимир) и Гого (Естрагон) обичат да мислят, то Лъки го прави само по команда, все пак е третиран като куче, от което се очаква да забавлява собственика си Поцо. Лъки по дефиниция съществува, за да бъде унижаван. Между задачите му се нареждат още пеене, танцуване и мислене. Явно в зависимост от деня, защото на следващия може и да се окаже ням. Но какво точно означава представата за време?

- А за теб какво е типично немско? - обръща се той към мен.

- Чорапи в сандали, бирено коремче и неизгладени дрехи. - изстрелвам аз, полагайки сериозни усилия да не разсмея.

- Неиз-гла-дени дрехи?! - учудено и натъртено повтаря той. - Колежке, дори и в Източна Европа едва ли някой глади в днешно време!

- Не знам аз нито за Източна, нито за Западна Европа, ама аз гладя редовно. - отсичам и забивам нос в екрана, показвайки, че разговорът е приключил.

Навън е сиво. Онзи период между лятото и есента, когато вече не е топло нито светло, но листата на дърветата още не са се оцветили в ярки цветове. Няма слънце, няма още студ. Онзи сив период, типичен за Берлин през септември. Когато често вали, но рядко истински дъжд, а по-често нещо средно между дъжд и мъгла. Наистина, в Берлин за първи път видях да вали мъгла.

Онзи период, в който преди 7 години за първи път дойдох тук.

Не бях излъгала в разговора с колегата. Аз наистина гладя редовно и споделям мнението на баба ми, че една дреха е наистина чиста не след прането, ами едва след гладенето. Тя гладеше всичко: ризи, сака, дънки, поли, кухненски кърпи, чаршафи, тениски и дори бельо. Е, аз последните две си ги спестявам, но пък наистина се наслаждавам на гладенето на останалите.

В целия процес има нещо медитативно, отпускащо и ретроспективно. Хващаш дрехата (кърпата или чаршафа), наместваш я едно хубаво и веднага мислено си представяш как би изглеждала изгладена. Магията се случва в мозъка ти, преди изобщо да си посегнала към ютията. Спомняш си как е изглеждала дрехата, когато е била нова, опитваш се да наместиш шевовете да прилепнат точно, а когато това не може да се случи, защото платът се е разтегнал по свое усмотрение, веднага си даваш за пример другата тениска, която не е мръднала за 7 години, и си казваш наум, че трябва да започнеш да си купуваш само качествени дрехи.

Гладенето е един вид любовен акт. Забележете, не сексуален, а любовен, инвестиция във връзката ни с дрехата и със собственика й (да, понякога собственик сме самите ние). Да носиш изгладена дреха е приятно, но съвсем друго чувство от гладенето като процес. Гладенето е внимание, но и себеизразяване. Едно от онези малки действия, които превръщат думата „обичам“ в глагол и задействат в ежедневието ни механизма перпетуум мобиле на щастливото съжителство (със себе си или с някой друг).

Не знам, дали неизгладените дрехи са типично немско явление. Не знам, дали немците просто не обичат да гладят или се пазят от всякакви милувки. Дори не знам, дали българите гладят... Само за себе си мога да кажа, че гладенето е като прозаична метафора на малките жестове, в които се крие толкова много. Също като сравнението с цветната градинка на взаимоотношенията, която трябва редовно да бъде поливана...

„There are three constants in life: change, choice and principles.“
Stephen Covey

Това не е книга, а житейска философия, към която бях открито скептична. Нито 15-милионният тираж, нито заглавието, звучащо като формула за празни обещания, ме предразполагаха към четене. Решението да се преоделея беше по-скоро лично предизвикателство за преосмисляне на предразсъдъците си спрямо мотиваторските книги. За разлика от „Тайната“ и други клишета, при който се изисква човек да си клати краката и да визуализира банкноти, уповавайки се на вселенските благодати, то тази книга е наръчник за работа върху себе си.

Снимка: Andy Morffew

Тя действително онагледява сборен труд – Стивън Кови не претендира да открива топлата вода, защото голяма част, ако ли не всички, от така наречените навици, са ни до болка познати. До голямо степен биха могли да бъдат определени като комън сенс. Те са толкова простички, че е покъртително колко е трудно да се придържаме към тях, а и към личната си ценностна система, ежедневно, последователно и умно. В случая става въпрос за екзистенциална етика, която апелира за успех в съдействието с другите, а не чрез тях или въпреки тях. Вероятно много от Вас са чували, че продуктивният житейски път се базира върху проактивна гледна точка. Защо обаче е важно не непрекъснато да сме НЕзависими, а е по-възнаграждаващо и, както финансово, така и интелектуално, обогатяващо да сме ВЗАИМОзависими е един от важните аспекти на дневен ред, с който читателят бива конфронтиран.

Освен теорeтичния аспект на описаните навици, книгата предлага и немалко примери както от професионалния, така и от личния живот на автора. В случая на Кови (1932-2012) успехите и на двете поприща са впечатляващи. Обявен от списание Таймс за един от най-влиятелните американци, д-р Кови е носител на множество награди, между които тази на Сикхизката интернационална награда за мир, дванайсет почетни докторски степени и  медал на Thomas More College за принос към човечеството. Баща на девет и дядо на четиридесет и три деца, Кови е и носител на наградата за бащинство!

Списъкът е дълъг, а желанието ми далеч не е да хронологизирам успехите му, а да наблегна на факта, какво означава за мен успял човек и защо ме вълнува личният житейски път на този автор. Истината е, че в общество като немското ежедневно се сблъсквам с примери за успели хора по общоприетите стандарти. Цената обаче е ясна, в повечето обяви за работа ПИШЕ изрично, че търсят хора, които да се подпишат под договор за офисен роб без личен живот или желание за такъв, когато напускаш работното място, свеж като зомби от клип на Майкъл Джексън. Личният пример на автора не просто свидетелства за възможност за намиране за баланс, но и апелира към търсенето на такъв.

Няма да се впускам в подробно резюме на книгата, защото смятам, че тя трябва да бъде прочетена-преживяна лично. На тези от Вас, които действително възнамеряват да се впуснат в това себеоткриване, пожелам следното – нека погледнем навътре в себе си, понякога е плашещо действие, при което определено ставаме раними, но е и път към растежа ни като личности – има смисъл!

„By centering our lives on correct principles and creating a balanced focus between doing and increasing our ability to do, we become empowered in the task of creating effective, useful, and peaceful lives … for ourselves, and for our posterity.“

- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!