- С отстъпката, предвидена за ниски доходи, здравната осигуровка прави 285 евро месечно. - казва ми тя с компетентно спокойствие.

- Та това е огромна сума предвид доходите ми! - възкликвам аз с възмущението на източноевропейка, която упорито отказва да се възползва от социалните услуги в Германия. Тя се усмихва с престорено съчувствие и непресторена ирония.

Разговорът е приключил. Ядосано се прибирам пеша, пък дано успея така да потисна напиращата негативна енергия. В устата ми е горчиво раздразнение. Само че този път по изключение горчивината не предизвиква рефлекса ми да повърна, защото чувството е разредено с дестилирана вода, блудкаво като бульон от бамя и безвкусно като немски зимни домати. Ново чувство някакси. Онова горчивото, жлъчно разочарование е специалитет, запазен само за българските институции. За разлика от немските служители българските не те канят да седнеш, а опашката е сякаш подготовка за инквизицията.

- Джанан женско или мъжко име е? - пита тя зад стъкленото гише, а всички чакащи избухват в смях и иронични коментари, които ме карат само да си правя догадки, тъй като не разбирам турски език.

- Женско. - отговаря майката на бебето.

И аз се опитвам да не избухна в смях. Чувствам, че въпросът е доста глупав, но някаква горда етническо-българска част в мен ми подсказва, че служителката в българското посолство не би трябвало да е експерт по турски имена. В същото време от лявата ми страна някаква друга майка крещи на дъщеря си, която като повечето родени тук етнически турци разбира само турски и немски, но не и български.

- Ама госпожо, няма как да издадем български акт за раждане на дъщеря Ви, след като и Вие, и мъжът Ви имате турско гражданство. - обяснява шашнатата служителка.

- Ама ние българче искаме да го пишем детето... - отговаря госпожата и тръсва объркано дългата си черна плитка. - Защо да не може? Ето дошли сме до тука, нека да е българче.

Смехът отново напира в мен и почти съм забравила, че чакам вече половин час. Някакъв любезен младеж на опашката пред мен ми предлага да мина преди него, ако му помогна да попълни формуляра за лична карта. Кирилицата била твърде сложна. Съгласявам се.

Когато идва моят ред, служителката плаче. Разплакал я посетител, който поискал личната карта да му бъде пратена по пощата, че да не плащал 100 евро за бензин. Чувствам, че навлизам в нова четвърта емоционална фаза, откакто съм влязла тук. От страх пред бюрокрацията през раздразнение и смях сега преминавам към съчувствие. Не е лесно да работиш тук, заключавам мъдро.

- Гражданския си брак е най-добре да регистрирате в България. - казва ми тя без сянка от престорено съчувствие. - И през посолството може, но трае към шест месеца.

Обръщам се и излизам. На улицата започва петата фаза, разочарование. Вървя пеша, но знам, че няма да отмине. Не е блудкаво и разредено, а наситено, кипящо, отровно. Казвам си, че е време да подам документи за немско гражданство. Казвам си, че ще се откажа от българското. Българското посолство така или иначе съществува най-вече за да оказва помощ на турците. Чувствам се като раздавач на правосъдие, а в главата ми започва мислен спор с българските ми приятели. Опитвам се да аргументирам пред тях. Те са виновни, само те, извисява се прокурорският глас. Българските държавни служители. Заради тях не искам да имам българско гражданство, не искам да имам повече нищо общо с тях. Глупости, отговаря съдията в мен. С какво ти си по-различна?, пита ме той, а при мисълта за собствената ми работа нещо в мен се надига. Чакам сълзи, но вместо тях идва жлъчка. Има разочарования, които тровят бавно и незабелязано като пестициди. Те ми се предлагат любезно и естествено под формата на изискана вкусотия, а аз ги поглъщам почти безболезнено. А има и такива, които като миша отрова обръщат стомаха, без да си правят труда да заблудят със сладост езика и окото, и го карат болезнено и спазматично да изхвърли онова, което е поел, за да преживее. Пък дано собственикът му най-сетне вземе решение да живее, без да преживя отровите.

„Дали да си подаря смените този месец, за да имам време да си довърша докладите и да си възобновя ръждясалия социален живот, или да се изтормозя отново с нощни смени? Истината е, че ме блазнят парите, не че нямам спестени.“ Така звучеше откровението на една колежка в 1:25 в залата за пушене, тя вдишваше активно дим, аз пасивно остатъците от размисли, съответстващи на часа на денонощието и на налегналата ни среднощна скука. Като работещи студенти ние гледаме на смените като на пликче пари със съответна сума, почти като на българска сватба, само че сами определяме колко пликчета на месец можем да си позволим да заработим или респективно да загубим. Невъзможността за лично „обогатяване“ се превръща в подарък за някой друг колега, затова и първо се предлага на някой от симпатичните ти такива, ако и той/тя е възпрепятстван/а, тогава се разпраща имейл на всички със заглавие „подарък“ и следва съответната дата на предлаганата смяна. Само в Германия човек може да нарече подарък собствено изработени с тичане из 4 редакции пари.

Една кратка реминисценция по повод гостуването в Берлин на софийски учител по салса, чието име не е нужно да бъде споменавано, защото той надали би искал да се говори за него. Той беше поканен да преподава на един от многото берлински конгреси по салса, бачата и ко. през февруари 2014. Той не просто се справи със задачата, да спечели признанието на ученици и учители-колеги, но и щедро раздаде дивиди-тата си на участниците в уъркшопите, без и бегъл намек за парично възмездие. Това, което го направи специален, беше, и е, мотивацията му да предаде ВСИЧКО, което знае, без типичния егоизъм на можещите, далеч от арогантността на търсените учители и без претенцията сам да се назовава такъв. Както самият той се изрази, за него беше важно да сподели с нас какво е научил, но без това да поставя йерархични граници или дистанция между учител-ученик. Два дни той и партньорката му се раздадоха преподавайки, изнасяйки шоу пред публика и танцувайки със всички нас на партитата, без оглед на ниво, националност, тегло или външност. Та тези две личности очевидно беше предвидено да получат скромно заплащане. 

Дали защото беше първото им гостуване и представяне пред берлинска публика или защото българите не винаги умеем да се „продадем“ подобаващо, неговото пликче се оказало обидно тънко. В разговор с организатора станало ясно, че конгресът е бил далеч не печеливш и че приходите не са успели да покрият разходите. Какво мислите направил българският учител по салса? Обидил се от смешната сума? Демонстрирал разочарование и отказал бъдещо съдействие? Изкритикувал организатора? Спирам сугестивните въпроси защото нямам търпение да споделя истината. Той отворил пликчето със смешната сума, извадил почти половината му съдържание, пъхнал го в ръката на организатора и му казал: „Заповядай, приятелю, аз не дойдох тук заради парите.“...

Една от любимите ми немски думи е "gemütlich" (уютно). Това, което я прави толкова привлекателна за мен, е фактът, че в корена й се крие думата "Gemüt", която на български няма точен превод. В речниците пише, че означавала "душа", но това не е съвсем вярно, защото за "душа" има друга дума, "Seele", която съдържа същото религиозно и метафизично значение, което се влага и в българската дума. Но "Gemüt" е съвсем друго нещо, а именно някакво почти материализирано чувсто, нещо като духовен орган на тялото, който, ние, българите, усещаме "под лъжичката", а немците казват, че бил в корема.

Та точно тази дума, "gemütlich", ми се въртеше в главата, докато опаковах чиниите и чашите. Вземам една чиния, оглеждам я хубаво като за последно и докато я завивам в хартия, в главата ми изникват случки, при които съм я ползвала. Става ми хем малко тъжно, че трябва да се разделя с носителя на приятни спомени, хем и щастливо, че са ми се случили толкова много хубави неща и в крайна сметка... нещо напомня за себе си, там под лъжичката. Уютен е животът ми. Уютен именно в смисъл на "gemütlich". Правят го такъв и хората около мен, и интимната материална реалност у дома, която макар и не първо качество лукс, някакси през сетивата се свързва с душата. В моменти на промяна този съюз се превръща в емоционално късо съединение точно на границата, където душата и тялото се преливат едно в друго, а именно под лъжичката или по немски старомоден и романтичен израз im Gemüt.

Светът се променя. Всеки ден по мъничко, а понякога за няколко дни по много. Сега е един от тези дни. Имам си чисто нов сервиз, толкова голям, че дори нямам място в шкафа за него и трябва да прибера една част за по-добрите времена, когато ще имаме по-голям апартамент. И въпреки това ми е тъжно за старите чинии, които на първо време отиват в мазето, а после - кой знае... Страх ме е от промяната, а сякаш с това съвсем простичко порцеланово рокадо в кухнята ми се променя целият ми свят. Също като чиниите и моите желания и цели са безброй - толкова много, че трябваше някои да опаковам за мазето, за да ми стигне мястото в главата. Но и техният ред ще дойде някой ден, когато порасна още малко и имам по-голяма глава. След следващата промяна, защото съзнанието е като мускул: трябва да го натоварваш, за да расте.

Какво е сидра и защо е толкова специална, че всеки втори бар в Овиедо носи името сидрерия, лепне на ябълково разхищение и е един от основните символи на цялата северноиспанска провинция? След кратък социо-културен разбор (всичко в името на науката), хипотезата предстои да бъде разнищена, воденето на записки е препоръчително, на пищови - нежелателно, а проверяването на на е-майла по време на четене е строго забранено. Иначе казано: концентрация, моля!

Зелена бутилка от подлежащо на рециклиране стъкло, неангажиращ етикет, съдържащ само основното, натурален продукт без претенции за неповторимост, без добавки на захар и консерванти - колко е прекрасно човек да се докосне до нещо просто! Не е възможно поръчването на една чаша, защото сидрата се пие традиционно в компания, бутилките се трупат на масата сякаш е Нова година - испанците не си играят на половинчати ритуали.

Традиционно около минута след поръчването на шишето, сервитьорът вече жонглира прав до масата, вдигайки бутилката с дясна ръка над главата си (хубаво е човек да е над нещата и това е добра метафора). Чашата от своя страна се поставя пред центъра на тялото (това вече е колкото философски, толкова и анатомичен въпрос). Когато концентрацията е на лице, ритуалът може да започне. От дистанцията на около един метър, тънка струйка от слабоалкохолното вино бавно се изсипва в чашата, наподобявайки малък водоскок. 

Течността трябва първо да докосне вътрешната стена на чашата, за да се събуди, да се разпени, да се възстанови от престоя в тясната бутилка, сякаш е не вино, а джин, изпълняващ желания. По подобен начин си представям, че сутрин заливам мозъчната си кора с кафе, за да се стопли за предизвикателствата на деня, но признавам, с доста по-малко хъс и любов се отдавам на ежедневния ритуал от овиедовските представители.
Гореспоменатата малка доза газирана сидра се пие на екс, преди отново да се е успокоила в чашата, при това, никога до дъно, защото по този начин „се чисти чашата“. Скромният остатък от течността е границата между теб и следващия, който очаква реда си, за да отпие от същата тази чаша. Започнатото е твоя отговорност, вероятно си отровил част от течността буквално и фигуративно, затова е редно последната глътка да бъде излята в неслучайно намиращото се в непосредствена близост легенче за остатъци. Дали заради голямата посещаемост на баровете или заради неточността на подпииналите, човек би могъл да направи задно салто с неграциозно приземяване ако не внимава къде стъпва. 

„Че какво има да и чистят на чашата?“, мисля си и се сещам за родното високоградусово производство, с което българинът се пои консекветно в моменти на радост и тъга и в което с нестопяем ентусиазъм се потапя до дъно, честта трябва да се отстоява до край. Все ми се струва, че можем да опитаме испанската стратегия - вместо вечно да пием утайки на политически комплекси, родови неразбории, лични емоционални какафонии, първата крачка би била да разделим шишето с приятели, да намалим захарта в алкохола, защото тя не винаги подслажда ежедневието, и, не на последно място, да спрем упорито да се тровим с блуткави остатъци, които влизат в нас и се смесват с жлъчни течности, на които няма смисъл да се посвещавамe...Cheers!

   

- Представяш ли си колко е странно да пишеш на пишеща машина? - попита Момо.

- Сигурно губи ужасно много време. - каза сивият господин и дръпна от пурата си.

- Но въпреки това... - продължи Момо замислена. - Представи си връзката с написаното, представи си колко човек трябва да обмисля всяка дума, докато намери най-точната, защото на пишещата машина не можеш просто да изтриеш написаното, както правим на компютъра.

- Хм, пълна загуба на време. - изсумтя сивият господин през тютюневия дим. - Ти си представи колко по-смислени неща може да прави човек, вместо да обмисля думите. Може да прекара известно време във фейсбук например.

- Глупости! - извика Момо. - Аз обожавам да пиша и няма да си губя времето с фейсбук, този времекрадец...

Сивият господин изсумтя по-силно и изведнъж от "Хммм" сумтенето премина във "Ввввввуууууу" сякаш се бореше с нещо. Лицето му стана прозрачно, а димът от пурата му започна да изчезва.

***

Екранът стана черен. "Това пък какво означава?", запитах се аз и натиснах копчето, за да го включа отново. "Вввввууууу" раздаде се отново същият грозен звук, но екранът остана черен. "Хайде, времекрадецо, включи се. Моля те, сиви господине, не ми губи времето, имам толкова много работа.", примолих му се аз, но той не тръгна. Продължи да бръмчи, но аз знаех, че душата му е излетяла също като дим от корубата, която стоеше пред мен като зомби и се опитваше да открадне дигиталните останки на изминалите пет години от живота ми, които лежаха погребани във вътрешността му.

- Защо ми го причиняваш? - попитах.

- Ти сама си го причиняваш. - отговори от отвъдното сивата душа на лаптопа.

- А, значи сега аз съм виновна, така ли?

- Точно така - разнесе се отново пепелявият шепот на лаптопа ми. - Защо си станала толкова зависима от мен? Защо свикна всеки ден да ми подаряваш времето си? Сега твоето време ми принадлежи и аз ще го отнеса със себе си в отвъдното. А ти ще се разболееш от смъртоносна скука.


Той се изкикоти, а аз потреперих от студ.

- Глупости. - отвърнах му сухо аз. - Добре, че се отървах от тебе, времекрадецо. Сега ще намеря и начин да си върна всичко откраднато.

Облякох се и забързах към магазина. Взех кутийка за твърдия диск, а сивият призрак на лаптопа ми ме следеше от отвъдното с иронична усмивка.

- Нима си мислиш, че изгубеното ти време се крие в гигабайтите данни на този диск? - попита ме той през сухия си смях.

- Може би да, а може би не. - отвърнах аз облекчена, че твърдият диск беше непокътнат.

Спасих първо писанията от университетските си години, въпреки че нямаха реална стойност.

- Май ще трябва да си взема пишеща машина. - казах си, а от отвъдното се чу кикот.

- Ще си губиш времето с тракане по механична клавиатура и задраскване, вместо да оптимираш работата си. - присмя ми се той.

- Не, отговорих аз. Ще премислям всяка дума, за да бъде винаги най-точната.

Душата на лаптопа ми не отговори. Аз взех празното му тяло и го приготвих за мазето.

- Крем для рук. - избоботва той с две подчертано гърлени "р"-та.

- Да. - отговарям аз. На български. Пък той нека си мисли, че е на руски.

Той ми подава ръка за поздрав, а аз я стискам с прясно намазаните си пръсти. Защо пък не, нека и той да си вземе малко крем. Дори и на силните петдесетгодишни мъже кожата на ръцете става суха през зимата и се напуква.

Той въздъхва и сяда на огромната стъклена маса за срещи. Това е неговото, шефското, работно място в нашия офис. Аз го поглеждам крадешком иззад рафта с папки и отново обръщам поглед към монитора. Очите му са зачервени и подути. Дали има възпаление?

- Ах, колежке Тодорова, славянските езици ни най-малка логика нямат! Каква е тая работа винителен падеж, пък никакво окончание да не получава?!

Аз се смея и вдигам рамене.

- Ама то сигурно и на български е така. - заключава той.

- Не точно. - отговарям аз. - На български нямаме никакви окончания, защото няма и падежи. Или поне не за съществителните.

- Ето виждаш ли? Български е трябвало да уча навремето, не руски... Там кой предлог с кой падеж...

- Ама то и на немски "за" е с акузатив. - прекъсвам го аз.

- Че то това винителен падеж ли е?

- Ами да. Нали и двата "обвиняват"... - смея се аз.

- Как така? Кого обвиняват? - объркано пита той.

Аз продължавам да се смея, въпреки че никак не ми е смешно. Знам, че трябва да поддържам нормален разговор. А зачервените му очи не престават да привличат погледа ми. Торбичките под тях са огромни и издути като жабешки гуши. По сините ириси е плъзнала мъгла, а бръчките се вият като паяжинки около клепачите. Знам, че не е възпаление.

- Ами подлога в изречението. - опитвам се да обясня. - Заради това, че допълнението пряко страда от него.

Отново ме избива на смях. И той се смее.

- Ама и ти имаш едно въображение... - казва ми той и махва с ръка.

Ръката му е много бяла. Набръчкана, възлеста и с изпъкнали вени. Ръка на мъж на средна възраст. "Би могъл да ми е баща.", мисля си аз, но нещо в мен се противи. Пръстите му може и да са остарели, но в очите му се вижда малко безпомощно момче. Не би могъл да бъде дори на моята възраст. Сенки от сълзи плават под клепачите му, сякаш си е разбил коленете тази сутрин. Ръката му се отправя към очите и ги потърква. Аз обръщам поглед към монитора. Дали е забелязал, че го гледам втренчено в очите? Той не казва нищо.

- Ами... какво въображение? - питам го аз. - Ти си учил латински в училище, не аз. Ти трябва да ми обясниш как от кауза и обвинение е станал акузатив, винителен падеж.

- Значи във всяко изречение има виновен? - пита ме на шега той.

- Ами разбира се. Всички сме виновни в нещо, не е ли така?

Той се смее и бръчките се утрояват. Стават дълбоки и се впиват в подутата част на лицето му. "Да, виновна съм, мисля си аз. Виновна съм, че не ти казвам колко съжалявам за това, което се е случило. Че не мога да изкажа никакви съболезнования..."

Просто тук не е прието да говориш за това, че бащата на шефа е починал. Не е прието и той да говори с нас за това нито пък да си вземе отпуска за няколко дни. Дори и на погребението ни пишеше мейли и даваше указания от разстояние. Виждам зачервените му очи и говоря за падежите. Знам, че за другото няма смисъл да говоря. Той веднага ще ми обясни, че онова проклето прессъобщение цяла нощ мир не му е дало и затова очите му са подути.

Затова сме виновни. И вината ни расте с всяко изречение, което казваме. И още повече - с всяко изречение, което остава неизказано.

"Това ще е най-скучният понеделник, откакто... свърши миналият понеделник.", мисля си аз, докато излизам от гарата и се запътвам към светофара. Задният изход на централната гара на бившия източен Берлин много напомня на софийската гара: сиви плочки, миризма на тоалетна и купища бездомни, които спят в някой ъгъл заедно с кучетата си. Пътят през това миризливо място обаче е единствената ми възможност да стигна до работа.

Слънцето ме заслепява, докато пресичам, и се опитва да ме събуди. "Какво е това слънце?", питам се аз и се замислям, че зимата в България е далеч по-светла отколкото от Германия. Само че тази година тук няма точно зима (или поне засега не). Слънчево, положителни температури и само една седмица сняг. С една дума, за тукашните ширини направо лято. Наистина странно усещане през февруари, дори и за мен, която прекара миналата година февруари и март на над 40 градуса в западна Африка.

Веднъж влязла вътре, пускам компютъра. Сама съм и затова първо се мотая. Винаги като отворя някой "женски" сайт, преглеждам рецептите и си отварям късметче. "Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, стига до мъдростта." (Индианска поговорка) Изведнъж ме обзема чувството, че сайтът ме е "прочел" и се опитва да ми прати някакво послание. Може би са се наговорили с времето и се опитват да ме убедят да престана да работя толкова много и да живея все едно е лято. "После ще помисля за това.", казвам си и се впускам в таблици, мейли, писане и организиране.

- Знаеш ли, че една касиерка в "Алди" печели колкото нас? - пита ме по-късно колежката, докато си вади сандвича.

- Не знаех... - отговарям аз, докато дъвча моя.

При нас никой не прави обедна почивка. Едно, че никой не може да си позволи да се храни всеки ден навън и второ, че така трябва да останеш по-дълго в офиса. Далеч по-добре е да имаш свободно време след работа, все пак не работим за удоволствие, а за пари. Които така и така са малко.

- Като ми свърши отпуската, мисля да не се връщам на работа тук. - започва отново тя. - Дори и в "Алди" ще е по-добре да редя стоки или да седя на касата. Поне няма да се налага да мисля толкова.

Разбирам за какво говори. Когато работиш на непълно работно време, а имаш работа като за пълно, главата ти се препълва. Започваш да сънуваш неща, свързани с работата, през свободните си дни си представяш колко много работа имаш и накрая не успяваш да мислиш за нищо повече освен за работа. Може би имат право индианците.

След работа се прибирам вкъщи умряла от глад. Пускам компютъра и започвам да ровя из YouTube, за да гледам нещо, докато ям. Мисълта, да седна и да се храня сама, без каквата и да била компания, ми се струва абсурдна. Усещам се някакси празна и подозирам, че празнината идва откъм главата ми. Какво ли е станало с нея? Убедена съм, че допреди няколко месеца всичко ѝ беше наред. Знам, че като студентка редовно тренирах съдържанието в нея. Но сега го няма. Сякаш се е изпарило всичкото. Усещам проблема почти физически и знам, че ще му намеря физическо решение. Свършила съм със следобедната закуска, затова ставам и отварям кухненския шкаф. Усещам как бурканът с течен шоколад ме призовава, как самотната лъжица цял ден ме е чакала, за да ѝ помогна да докоснe тъмната лъскава шоколадова маса. Загребвам с пълна сила и... усещам как вкусът ме изпълва. Чувствам как способността ми да мечтая се завръща заедно с щастието, предизвикано на хормонална основа, изведнъж осъзнавам, че наистина е лято, време за почивка и... се запътвам към компютъра, за да напиша статия за блога.

ПП. В подобни екстатични моменти, които завършват в ода за любимия ми шоколад, ми става ясно защо Денят на влюбените е именно през февруари...

„Здравей“, почти изграчваме един на друг нещо като замръзнал поздрав изпод шаловете, качени почти до очите. Аз се прибирам от работа, а хърватският ми съсед разхожда кучето си в...2:45 във вторник при температурно безумие от минус 14 градуса. Не знам кой от двама ни е по-изненадан от среднощната ни среща пред блока. Редуваме се в отключване на входни врати и открехването им със замръзнали оръкавичени пръсти.