За вината на падежите и правото, да ти е тъжно

- Крем для рук. - избоботва той с две подчертано гърлени "р"-та.
- Да. - отговарям аз. На български. Пък той нека си мисли, че е на руски.
Той ми подава ръка за поздрав, а аз я стискам с прясно намазаните си пръсти. Защо пък не, нека и той да си вземе малко крем. Дори и на силните петдесетгодишни мъже кожата на ръцете става суха през зимата и се напуква.
Той въздъхва и сяда на огромната стъклена маса за срещи. Това е неговото, шефското, работно място в нашия офис. Аз го поглеждам крадешком иззад рафта с папки и отново обръщам поглед към монитора. Очите му са зачервени и подути. Дали има възпаление?
- Ах, колежке Тодорова, славянските езици ни най-малка логика нямат! Каква е тая работа винителен падеж, пък никакво окончание да не получава?!
Аз се смея и вдигам рамене.
- Ама то сигурно и на български е така. - заключава той.
- Не точно. - отговарям аз. - На български нямаме никакви окончания, защото няма и падежи. Или поне не за съществителните.
- Ето виждаш ли? Български е трябвало да уча навремето, не руски... Там кой предлог с кой падеж...
- Ама то и на немски "за" е с акузатив. - прекъсвам го аз.
- Че то това винителен падеж ли е?
- Ами да. Нали и двата "обвиняват"... - смея се аз.
- Как така? Кого обвиняват? - объркано пита той.
Аз продължавам да се смея, въпреки че никак не ми е смешно. Знам, че трябва да поддържам нормален разговор. А зачервените му очи не престават да привличат погледа ми. Торбичките под тях са огромни и издути като жабешки гуши. По сините ириси е плъзнала мъгла, а бръчките се вият като паяжинки около клепачите. Знам, че не е възпаление.
- Ами подлога в изречението. - опитвам се да обясня. - Заради това, че допълнението пряко страда от него.
Отново ме избива на смях. И той се смее.
- Ама и ти имаш едно въображение... - казва ми той и махва с ръка.
Ръката му е много бяла. Набръчкана, възлеста и с изпъкнали вени. Ръка на мъж на средна възраст. "Би могъл да ми е баща.", мисля си аз, но нещо в мен се противи. Пръстите му може и да са остарели, но в очите му се вижда малко безпомощно момче. Не би могъл да бъде дори на моята възраст. Сенки от сълзи плават под клепачите му, сякаш си е разбил коленете тази сутрин. Ръката му се отправя към очите и ги потърква. Аз обръщам поглед към монитора. Дали е забелязал, че го гледам втренчено в очите? Той не казва нищо.
- Ами... какво въображение? - питам го аз. - Ти си учил латински в училище, не аз. Ти трябва да ми обясниш как от кауза и обвинение е станал акузатив, винителен падеж.
- Значи във всяко изречение има виновен? - пита ме на шега той.
- Ами разбира се. Всички сме виновни в нещо, не е ли така?
Той се смее и бръчките се утрояват. Стават дълбоки и се впиват в подутата част на лицето му. "Да, виновна съм, мисля си аз. Виновна съм, че не ти казвам колко съжалявам за това, което се е случило. Че не мога да изкажа никакви съболезнования..."
Просто тук не е прието да говориш за това, че бащата на шефа е починал. Не е прието и той да говори с нас за това нито пък да си вземе отпуска за няколко дни. Дори и на погребението ни пишеше мейли и даваше указания от разстояние. Виждам зачервените му очи и говоря за падежите. Знам, че за другото няма смисъл да говоря. Той веднага ще ми обясни, че онова проклето прессъобщение цяла нощ мир не му е дало и затова очите му са подути.
Затова сме виновни. И вината ни расте с всяко изречение, което казваме. И още повече - с всяко изречение, което остава неизказано.
Към пълния текст

, , , ,

„Капки от любов“

Да пише човек за любов през февруари е по-комерсиално от турне на „Планета-Пайнер“ през лятото. Не че „няма любов, не намерих любов, преобърнах всичко, ала не намерих любов“, точно обратното! Не просто отдавна не я търся, ами тя ме е запреследвала като отчаяна фенка на Джъстин Бийбър след участие. Не че искам да се представям като жертва на съдбата и други врели-некипели, пардон, кармични истини, но все пак някои явления в живота ми биха изглеждали направо трагикомични без наличието на добро алиби. 

А да, за любов се бях разписала. „Любовта се прави, не се изписва“, мърмори философската ми мини-проекция, седнала на бюрото до 14-те книги, които са ме зяпнали широко. „Две курсови работи и магистърска степен за защитаване, а седнала да се вайка за любовта“, подиграва ми се тя и цъка с език като възмутена съседка при вида на целуващи се тийнейджъри пред входната врата на някой блок. 

Харесвам и философската, и романтичната госпожица поотделно, но не винаги мога да живея в хармония и с двете. Особено след като установих, че да се нуждаеш от някого до болка е една, но не единствената дефиниция на любовта, че безоблачната комуникация не е признак на посредственост в отношенията и липсата на постоянна драма не я ощетява. И може би, само може би, човек няма само една „истинска“ любов в живота си и това е красив, а не ужасяващ факт. 

Ако трябва да съм съвсем честна, най ми е на сърце любовта към любовта, тя не се изчерпва, защото е част от човешката същност на повярвалите в нея. И така, нека отново си поговорим, помислим, преосмислим, измечтаем, съчетаем, и, основното, приемем, любовта, такава, каквато имаме благословията да сътворим: понякога противоречива и разнолика, рядко монолитна, но най-заслужилата градивна единица на човешката на същност. Затова: „Наздраве!“, за празника на Любовта, Любовта към Любовта, Виното и Любовта към Виното!
Към пълния текст

,

Февруарско лято или за пътешествието на лъжицата до буркана с „Нутела“

"Това ще е най-скучният понеделник, откакто... свърши миналият понеделник.", мисля си аз, докато излизам от гарата и се запътвам към светофара. Задният изход на централната гара на бившия източен Берлин много напомня на софийската гара: сиви плочки, миризма на тоалетна и купища бездомни, които спят в някой ъгъл заедно с кучетата си. Пътят през това миризливо място обаче е единствената ми възможност да стигна до работа.
Слънцето ме заслепява, докато пресичам, и се опитва да ме събуди. "Какво е това слънце?", питам се аз и се замислям, че зимата в България е далеч по-светла отколкото от Германия. Само че тази година тук няма точно зима (или поне засега не). Слънчево, положителни температури и само една седмица сняг. С една дума, за тукашните ширини направо лято. Наистина странно усещане през февруари, дори и за мен, която прекара миналата година февруари и март на над 40 градуса в западна Африка.
Веднъж влязла вътре, пускам компютъра. Сама съм и затова първо се мотая. Винаги като отворя някой "женски" сайт, преглеждам рецептите и си отварям късметче. "Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, стига до мъдростта." (Индианска поговорка) Изведнъж ме обзема чувството, че сайтът ме е "прочел" и се опитва да ми прати някакво послание. Може би са се наговорили с времето и се опитват да ме убедят да престана да работя толкова много и да живея все едно е лято. "После ще помисля за това.", казвам си и се впускам в таблици, мейли, писане и организиране.
- Знаеш ли, че една касиерка в "Алди" печели колкото нас? - пита ме по-късно колежката, докато си вади сандвича.
- Не знаех... - отговарям аз, докато дъвча моя.
При нас никой не прави обедна почивка. Едно, че никой не може да си позволи да се храни всеки ден навън и второ, че така трябва да останеш по-дълго в офиса. Далеч по-добре е да имаш свободно време след работа, все пак не работим за удоволствие, а за пари. Които така и така са малко.
- Като ми свърши отпуската, мисля да не се връщам на работа тук. - започва отново тя. - Дори и в "Алди" ще е по-добре да редя стоки или да седя на касата. Поне няма да се налага да мисля толкова.
Разбирам за какво говори. Когато работиш на непълно работно време, а имаш работа като за пълно, главата ти се препълва. Започваш да сънуваш неща, свързани с работата, през свободните си дни си представяш колко много работа имаш и накрая не успяваш да мислиш за нищо повече освен за работа. Може би имат право индианците.
След работа се прибирам вкъщи умряла от глад. Пускам компютъра и започвам да ровя из YouTube, за да гледам нещо, докато ям. Мисълта, да седна и да се храня сама, без каквата и да била компания, ми се струва абсурдна. Усещам се някакси празна и подозирам, че празнината идва откъм главата ми. Какво ли е станало с нея? Убедена съм, че допреди няколко месеца всичко ѝ беше наред. Знам, че като студентка редовно тренирах съдържанието в нея. Но сега го няма. Сякаш се е изпарило всичкото. Усещам проблема почти физически и знам, че ще му намеря физическо решение. Свършила съм със следобедната закуска, затова ставам и отварям кухненския шкаф. Усещам как бурканът с течен шоколад ме призовава, как самотната лъжица цял ден ме е чакала, за да ѝ помогна да докоснe тъмната лъскава шоколадова маса. Загребвам с пълна сила и... усещам как вкусът ме изпълва. Чувствам как способността ми да мечтая се завръща заедно с щастието, предизвикано на хормонална основа, изведнъж осъзнавам, че наистина е лято, време за почивка и... се запътвам към компютъра, за да напиша статия за блога.

ПП. В подобни екстатични моменти, които завършват в ода за любимия ми шоколад, ми става ясно защо Денят на влюбените е именно през февруари...
Към пълния текст

, , , ,

Асансьори



Foto: Dieter Thau
„Здравей“, почти изграчваме един на друг нещо като замръзнал поздрав изпод шаловете, качени почти до очите. Аз се прибирам от работа, а хърватският ми съсед разхожда кучето си в...2:45 във вторник при температурно безумие от минус 14 градуса. Не знам кой от двама ни е по-изненадан от среднощната ни среща пред блока. Редуваме се в отключване на входни врати и открехването им със замръзнали оръкавичени пръсти.

Аз се приплъзвам по стълбите в стил „мъничка японка“, защото върху ботушите ми се е образувал леден слой и се стремя да се въздържа от поредния пирует върху стълбищната действителност. Той е доста по-пъргав, но се спира в 10-секунден такт, за да изчака възстарото си куче, което пръхтейки се изкачва трогателно бавно към асансьора. Веднъж влезли в него, забелязвам, че дробовете на черното животинче в краката ми свистят, а по средата на пода се подвизава „ароматна“ уринена локвичка. Докато се колебая между напушилия смях, че пътувам с кучешката версия на Дарт Вейдър, и съжалението, че възрастта не прощава на нито един живо същество, усещам, че автоматично блуждая с поглед. И това ми се струва логично, все пак се намирам в асансьор!!!

Като дете това тясно пространство ме задушаваше и ужасяваше, след като със съседката ми имахме неприятния опит да заседнем в него и да плачем истерично, докато ни измъкнат. След това години наред не си и помислих да се вмъкна отново в тази ръждясала кутия, чиито копчета липсват, биват запълнени с дъвка, обгорени със запалка, а от тавана капе машинно масло. Така изглежда и до ден днешен съответният асансьор, два пъти в годината от носталгия по детството се потапям в атмосферата на разруха. Десетина години катерих стълбите до петия етаж в безуспешен опит да убедя съседите, че не съм на диета, нито това е моята форма на фитнес, просто с асансьора бяхме временно скарани.

Един друг асансьор беляза първите ми дни в училище. Трябваше да задам гатанка пред целия клас, което за тогавашното притеснително дете беше предизвикателство. Баща ми ми подшушна историята за джуджето, което живеело на десетия етаж, но винаги натискало копчето за шестия и продължавало пеша. Никой не се сети, че горкото джудже е имало доброто желание да се доповози, но ръстът му го е ограничавал в достъпа до копчетата. И така, аз бях приета в групата на „умните деца“ с интересни истории, благодарение на баща ми и неговата асансьорна гатанка. Ето, че не били толкова демонични изобретения на инжeнерната мисъл тези асансьори.


По-късно мирогледът ми се разшири покрай многобройните екшън-каскади, в които типажи като Джеймс Бонд или поредният протагонист на Брат Пит щурмуват с невъзможни и неподлежащи на гравитация салта. Карамелизираните романтични комедии с еротични асансьорни истории обаче никак не ме спечелиха. Затворени в подвижна кутия, всякакви нежни чувства ми се струват окафезени.

Foto: Jose R. Borras
Веднъж случайно попаднах на статия, анализираща асоциалното поведение на хората в асансьорите. Оказва се, мнозинството не случайно блуждаело в себе си, предимно от притеснение и неудобство, защото разделението на личното пространство по принуда си е чисто излизане от комфортната зона. Макар и за секунди, това си е предизвикателство за комуникативните (не)умения на мнозина. Разбираемо, мен ако питате. Едно подобно придвижване нагоре към целта или надолу към изхода (или избавлението). Класическа опозиция на човешките търсения и падения. Една перманентна игра на времево-пространствени начала. Кутия на срещи и раздели, в която имаме време да влезем за малко в себе си, и тъкмо сме започнали да човъркаме на точното място,  асансьорът спира, камбанката известява достигане на целта, вратите се разтварят и ти излизаш от обвивката-пашкул от мисли, събличаш я като износена дреха и напускаш лично-общественото пространство, за което плащаш допълнително към наема си. „Лека нощ“, вече поразтопени си пожелаваме със съседа ми и аз правя крачка към входната врата на петия етаж, на 1800 километра от един друг пети етаж. Вече не ме е страх от асансьори. 
Към пълния текст

, , ,

Плюшкин и мъртвите души на колелетата

Отварям вратата на задната къща и се запътвам към предната. Задният двор е хлъзгав. Вали. Не дъжд, не сняг, ами мъгла вали. Сив облак от миниатюрни замръзнали частички е обгърнал света, бавно спускайки се в нахлуващата тъмнина. Чувствам как мъглата прониква в мен и вледенява дъха ми, а едновременно с това усещам как обувката ми се плъзга по бетона и земята ме дърпа към грубата си повърхност. Забавям крачка и така и не стигам до вратата на предната къща. Унесен и леко прегърбен, Плюшкин изплува като тъмносива сянка от безкрайно сивата действителност и плавно се носи към мен. Поздравявам го тихо. Той ми отговаря още по-тихо и сякаш за да направи поздрава си част от материалната реалност, ми подава ръка. Аз поемам грубата му възлеста лапа и ме обзема чувството, че пипам гума на велосипед. Дърпам бързо ръката си и го повеждам към мазето.

- Всичко е там долу, сега ще Ви го покажа. - обяснявам аз, слизайки стъпало по стъпало надолу по хлъзгавите стълби.

Плюшкин кимва и ме следва безмълвно. Едва сега забелязвам, че посредата на двора е оставил количката си, която много напомня на ремарке.

Вратата изскърцва, светвам лампата и тръгвам към нашето мазе. Той се движи зад мен бавно и онова, което вижда през решетките на другите мазета, кара погледа му да свети. Усещам как дъхът му се ускорява, очите му се навлажняват, коленете му се разтреперват и инстинктивно забързвам крачка. Плюшкин се затруднява да ме следва. Погледът му отключва катинарите, шари из мазетата и страстно гали прашасалото им съдържание. Аз отключвам нашето мазе и му показвам старите велосипеди. Обхваща ме истеричното чувство, че съм гола пред него, непознатия. Усещам как той плъзга погледа си към кашона с коледни играчки, старата прахосмукачка, неработещото радио и другите складирани неща в мазето.

- Това ли е всичко? - пита ме той.
- Това е.

Той прокарва ръка по ръждясалите рамки на колелата, дърпа звънеца и се усмихва като на сън. После грабва всеки велосипед в една ръка и се запътва навън. Опитите ми да му помогна по стълбите остават незабелязани. Плюшкин плавно вдига всяко от колелета в прегръдка, също като болно дете, пренася ги едно по едно внимателно по стълбите, полага ги върху количката си и ги завива със стар чувал.

- Благодаря Ви. - обръща се той към мен. - Ако някога имате още неща за изхвърляне, обадете ми се пак.
- Какво ще се случи с двата велосипеда сега? -любопитствам аз. - Ще ги продадете за старо желязо ли?

В съзнанието ми изплува приказката за старата улична лампа, която след дълги години служба бива изхвърлена. На края на приказката я претопяват и правят от нея писец. Дали и от моето колело пак ще стане нещо полезно? Или нещо опасно? Изведнъж се сещам за съдбовното падане с колелото пред един светофар. Дали има нещо като карма на вещите? Така че да се прераждат в нещо по-добро от това, което са били?

- За старо желязо ли? - сепва се той. - За да ги претопят? Не...

Плюшкин задърпва количката си. Задъхва се, старческите му кокали изпукват под тежестта ѝ, но той продължава уверено напред към предната къща. Аз му отварям вратата и за последен път поглеждам към количката. Знам, че в някое друго мазе старите велосипеди ще бъдат събудени за нов живот, материален или фантастичен...
Към пълния текст

, , , ,

Кажи ми откъде си и ще ти кажа колко струваш...

Честита нова година! Нека тя ни донесе много поводи за удовлетворение от самите себе си, мотивация, за да успеем да се обичаме въпреки себе си, и нека надмогнем някои персонални несъвършенства, наследени от предишните години. А на всички българи и румънци, живеещи в чужбина, пожелавам... да сме над някои неща.

Последната седмица се превърна в медийна дисекция на всевъзможни политически (не)коректни изказвания относно „прилива“ на български и румънски „емигранти по бедност“, както красиво са формулирали немските експерти. Вероятно се досещате кого визират, а именно тези хора, които по едни или други житейски, социални, образователни или трудови причини, по стечение на обстоятелствата до момента не са напуснали държавата, защото не са си го поставили за цел. Улесненията за нас (сборно понятие за българи и румънци, така и така винаги сме една „хомогенна“ група според немските и английските медии) са чисто банални. 

 Все още да си в чужбина на моменти е емоционална клизма, все така не говориш ли езика, по-добре се върни оттам, откъдето си тръгнал, а ако не успееш сам да си създадеш връзки, и след 4 магистратури можеш да си си безработен. Но не, падат ограниченията и източноевропейците хукват като отвързани към западна европа, jawohl, идва ми иронично да възкликна.

За чужденците в Германия от горепосочените народности, последните седмици не бяха примамливи, за да изразиш гласно националността, разпределена ти по рождение. Не че някой от хората, които познавам, се е крил, но и некоординираните реакции на питащите са си открито дразнещи. В някои аспекти опасенията не са съвсем безпочвени, социалните има да му умуват каква челяд водят със себе си някои български или румънски малцинства със себе си. Само че, за да сме политически коректни, а не само да се бием в гърдите, че това е факт, трябва да се направят някои вметки:

  • Румънецът не е българин и българинът не е румънец. Надали на някой германец би му харесало постоянно да го наричат датчанин например...
  • София и Букурещ не са дублетни форми, географската карта го онагледява.       
  • Емиграцията има много лица. Студентите най-малко от всички претендират да „ограбят“ работните места на местното населения.
  • Емигрират академици, лекари, много можещи хора, и се поднасят курбан на чужда икономическа система, само защото в България тази е ...да кажем... плачевна.
  • Ако в Германия се прави разграничение между немци и такива с чуждестранни корени, то не държа всички ромски представители да бъдат категоризирани заедно с лекарите под общ знаменател „българин“. Дали страдам от нетолерантност е въпрос, който ме мъчи в свободното ми време, но все пак...
  • Емиграцията е част от развитието на една държава, нейно голямо богатство и много силен икономически коз, извор на по-изгодна работна ръка и на квалифицирани кадри, от каквите местните западноевропейски икономики се нуждаят.     

Докато германците плюят змии и гущери по повод приема ни в ЕС, аз се сещам за преразпределението на пазарните възможности в родния ми град. От 2007 до днешна дата, на територията на неголемия Пазарджик се повиха Пенни, Кауфланд и какво ли още не. Иначе казано, монетата винаги има две страни. Експандирането на европейския пазар е изгодно на българска почва, а пък и черноморските ни курорти не остават извън полезрението на западноевропейците. Време е да престанем да се надиграваме термонологично със широко затворени очи. 

Настрана политиката и икономиката, от чисто етична гледна точка е недопустимо създаването на представа за човека въз основа само и единствено на националността му!      
Към пълния текст

, , , ,

50 нюанса сиво отегчение? Не и за мен!

Вратата се отваря рязко и той влиза. Крачката му е дълга, върви леко превит напред, сивият му зимен балтон е разкопчан, а черният шал му стига до средата на корема. В едната си ръка носи старомоден касетофон, а в другата - дървена закачалка за палта, висока почти колкото него. Съблича се и окача балтона на закачалката, така че половината черна дъска остава скрита. След това сяда зад катедрата, изважда прояденото чекмедже на бюрото и го слага пред себе си обърнато с дъното нагоре, където поставя касетофона.

В стаята постепенно става тихо. Някой бързо ми подава тетрадката, която е обиколила класа, за да може всеки да препише домашното.

- Такааммм. - потрива ръце той. - Нека да проверим домашното. Искам първо да знам някой намери ли определение на думата "смисъл".

Половината клас забива нос в чиновете. Другата половина, която е преписала домашното от мен, ме поглежда въпросително. Аз поклащам глава за "не". Колкото и да търсих в различни речници, не намерих задоволително определение на "смисъл".

Затварям очи и "се правя на празно място". Представям си как би изглеждал чинът, ако не бях днес на училище. Визуализирам в съзнанието си празния стол, масата без тетрадката ми и се надявам, че излъчвам спокойствие и... отсъствие.

- Зорничке, и ти ли нищо не намери? - изтръгва ме от унеса познатият глас.

- Ами не, господине. За всяка друга дума намерих, но за "смисъл" не намерих определение, което да отговаря на моите разбирания.

- Ами разкажи ни тогава какви са твоите разбирания. - с иронична усмивка ме подканва той.

- Амииии... - измрънквам аз и усещам как червенината избива по страните ми. Нямам отговор на този въпрос. "Какво е смисъл? Какво наистина?", гърми в главата ми, но не успявам нищо да измисля.

- Опитай се да мислиш в другата посока. - помага ми той. - Какво се слува, ако няма смисъл?

- Ако кое няма смисъл? - питам аз объркано.

- Ако нищо няма смисъл! - изкрещява той и аз се обърквам още повече. - Какво правят хора, които не виждат никакъв смисъл в живота си?

- Еми сигурно се самоубиват... - избърборвам аз и веднага ме хваща още повече срам, че пак съм казала някакъв бисер, който ще бъде цитиран в бъдеще.

- Точно така! - кима обаче одобрително учителят. - Това означава, че смисълът е условие на живота.

И аз кимам. След това той ме кара да прочета и другите определения и часът по философия продължава нормално…

***

Този епизод от гимназиалния ми живот изниква в съзнанието ми една декемврийска сутрин, докато прекосявам Берлин с влака, за да стигна на работа. Седнала съм до прозореца и пред очите ми се сменят различни сиви като балтона на учителя ми картини на немската зима, от време на време прогорени от топлината на някой коледен базар. В ръката ми е сборник с разкази на Калин Терзийски, който съм на път да прочета, а в главата ми се мъдри въпросът "Защо?". Защо героите извършват постъпки, които ги правят нещастни, пропиляват си живота и накрая дори убиват хора, които обичат, или се самоубиват? Защо някой би писал за тях с такъв език, почти толкова грозен, колкото самите сцени? Защо е толкова популярен в България и защо печели дори международни награди? Изведнъж ми хрумва, че въпросът "Защо?" винаги е свързан със смисъла на нещата. Героите на Терзийски не намират смисъл в реалността, в която живеят. Той самият явно също не намира смисъл в това, да търси смисъла, и затова се опитва да каже на читателите си също да престанат да го търсят. При него всичко е безсмислено, сиво и отегчително. Също като "Погнусата" от реалността на Жан-Пол Сартр. Също като пепелявата берлинска зима през януари без коледните базари, без светлините и миризмата на греяно вино. О, извинете, може би все пак с виното, не за друго, ами защото Терзийски все за алкохолизма пише…

***

И така, какво е смисъл? Смисълът е нещо екзистенциално важно, както е модерно да се казва, условие за живот. Само че не просто за биологичното съществуване, както отбеляза учителят ми по философия в гимназията, ами за истинския живот, онзи отвъд физически неща като храната, пиенето, лошото време и подобни. Най-важното нещо на смисъла е, че е нещо като очила на реалността: дали ще тя ще бъде сива, грозна и скучна, или топла, пъстра и вълнуваща, е наше собствено решение. Затова и начинът, по който осмисляме живота си, не е просто резултат от някаква преценка, ами е най-важната предпоставка на нови преценки, основата, върху която строим бъдещето си.
Към пълния текст

, , ,

Имен какво?

Декември е един от празнично безконкурентните месеци в моя живот. Той започва дори преди календарното си официално стартиране с отпразнуването на рожден ден на приятел. По-късно се смесва с многото имени и рождени дни, сред които са личният ми празник и този на майка ми. Преди да бъде коронясан като коледно-новогодишен принц, прекалено разглезеният от подаръци и суетно внимание (и позашеметен от аромат на алкохолни изпарения) галеник на календара не оставя нито мнозинството от хора, нито техните портфейли (или кредитни карти) несъпричастни към суетата.

Така претоплен, хрупкав и понатежал от различни гозби, месецът се разтапя и изчезва като шоколадов бонбон под езика. Оставя и същия меланхоличен (при)вкус на любов и уют, изконсумирани на един дъх, така сладки и провокиращи хормоните на щастието глезотии, които си позволяваме на воля сравнително рядко.

Снимка: hoodoo youdo
Гореописаната празнична палитра се смесва с немските коледни базари и необходимостта от някои транскултурни едукативни разяснения. Те са невъзможни за игнориране най-късно, когато застана с кутия бонбони пред някой колега и се опитам да го почерпя по повод имения си ден.

Снимка: Sebastian Dooris 
Имен какво? Ден на кое? Като рожден ден, но по-странно? Още един славянски празник, създаден заради самия празник с идеята цял месец бедните българи да давят екзистенциалната си мъка в алкохол? Не, не и не, припявам си Слави Трифонов и преглъщам настроението си с бонбон. А обиденото ми име се мръщи, събира вежди и тропа с крак, отказвайки да преодолее детското поведение. То така или иначе не им прощава, че вечно го произнасят приблизително... грешно, неразбирайки, че двойната функция на съгласните в българския не е куртоазна, а функционална единица в езика и никак не обича да я пренебрегват.

По този ежегодишно проявяващ се повод за диалог с доминантната култура, която имам замръзващия късмет да обитавам, реших да обобщя няколко основни аспекта на славянската приумица, наречена имен ден. Обеснявам го по следния начин:

това е ден, посветен на името на даден светец. По определена причина, най-често родословна такава, децата биват кръщавани на определени личности, били те светци, баби/дядовци по бащина линия, (или в по-модерните версии, на някой напомпан екшън-герой, фолк-идол или вип-брадър-супер-стар, ама това само си го мисля и си се подхилквам вътрешно, няма да вадя веднага кирливите ни ризи, все пак съм тръгнала да правя славянска епопея).

В моя случай, аз съм кръстена на две – по мое мнение – светици. Едната е бабата на Христос, а другата е моята баба, която ме е отгледала. За мен тези две баби са безкрайно важни! Едната обуславя появата на Спасител и поставя основите на цяла една религиозна система. Другата поставя основите на самото скеле на характера ми. Представете си строяща се сграда, без скеле; немислимо, нали?!

Добавям пред скептичните си слушатели, че имените дни принципно са на твърди дати с някои изключения като Цветница например. Този празник определено ги вдъхнови. Идеята за празник на цветята им се стори по-меродавна, от това да се разхождам с бонбони заради нечия баба, било то и тази и на Христос. Ама това не могат да го разберат хора, които ходят на гости при бабите си след уговаряне на час и се здравистват с тях. Моята преди известно време ми прати от България любимите ми домашни печени сладки, за да не съм се чувстала бездомна! Та не веднъж в годината, ама ежедневно трябва да се празнуват такива личности!

Снимка: Akane86
Та култът към света Анна датира от 6-ти век, Римокатолическата църква обаче става съпричастна към него чак през 13-ти век. И докато името й символизира едновременно закрилница на девици, бременни, вдовици и е гарант за плодородие, светлина, ново време, но и празник на самодивите и по тази причина мъжете не бива да излизат от къщи, докато жените им варят жито за плодородие... аз си мисля, че тя е била просто Жена. 

Снимка: Cea. 
Благодатна като етимологията на самото си име, и опасна, както всяка представителка на пола би могла да бъде. Все пак ми се струва красива идеята за идентифициране с някоя личност веднъж годишно, било тя и митологизирана. Така осъзнавам, че разликата между Светица, Самодива и Жена e въпрос на перспектива и трябва да храним у себе си тази, която е най-заслужила да бъде на бял свят...
Към пълния текст

, , , ,

Студентството в Берлин от птичи поглед и с прощална носталгия

Възможен сценарий на стартиране на студентството в Берлин или защо не бързам да завърша 

Студентството генерално е  неформулируемо, а това в чужбина е несъпоставимо с познатата до момента гимназиална действителност.

Попадайки не в различна държава, а в различна вселена, поглеждаш себе си в огледалото на миналото, преглъщаш страха и се пускаш по тънкия лед на пързалката на настоящето.
И тук идва кулминацията - доброволно, с ясното съзнание, че скокът е от голяма височина, а температурата на водата – отрицателна.
Снимка: личен архив

Често срещан, но не и неизбежен феномен, който би могъл да бъде смекчен при наличието на предварителна подготовка. Така например проучването на необходимите първи стъпки след преместването в Берлин спестява част от културния шок.
Снимка: личен архив

Уговарянето на час за записване в общината (някой от ратхаусите, без значение) е определено времеспестяващо и задължително условие за намиране на квартира и записване в университета.
Отварянето на банкова сметка пък е фундаментално не само за ежемесечното привеждане на наема, но и за получаване на парите, които всеки новопреместил се студент в Берлин еднократно получава за добре дошъл (Begrüßunsgeld).

Така с течение на времето по-лесно се свиква с плуването в тези северни води и с опознаването на странните обитатели (е, през първите няколко месеца по-вероятно е да се окажеш заровен на пясъчното дъно, подобно на рибите, които наблюдават с едно око ситуацията и се стремят да не се изпречат на пътя на акулите). Но пък е красиво, разнолико и подлежащо на обикване!
     

Снимки: личен архив
                                               
Алегориите настрана, студентството в Германия, а и в самия Берлин,  протича твърде различно при всеки един от нас и то не само поради териториални различия.
Програмите в университета, за разлика от тези в България, са предложения, от които всеки сам избира подходящите лекции. Вместо готова матрица, студентите, особено тези, които са бакалаври по няколко предмета паралелно, получават свобода, която е толкова всеобхватна, че изглежда на моменти заплашителна.
Снимка: личен архив

Аз лично намерих баланса след известни лутания и се научих, че човек следва, докато го смята за правилно, или успее да вмести всички взаимнозастъпващи се упражнения в графика си.

Ако пък се е ориентирал към изучаването на още един език, то пред него се откриват и чудесни шансове за еразъм, който не е изключение, а почти задължение в повечето специалности с филологическа насоченост.
Това е прекрасно, но и разтягащо времето на завършване и изисква определена доза непукизъм за пред роднини, съседки, продавачката в кварталния магазин, личната зъболекарка и  други, които живо се интересуват от това „в кой курс си“ и „още колко ти остава“.
Снимка: личен архив

Какво представлява студентството освен отговорности и планиране? Мога да говоря единствено за моето, а то е сплав от всички 300 емоции, през които преминавам дневно през последните 5 години, въртележка от хиляди лица и десетки души, сбирщайн от отговорности и купони, лудост от спомени и амбиции...
Снимка: личен архив
А Берлин предоставя много: налични са театрите и филмовите прожекции на роден език, благодарение на активната дейност на Българския културен институт, предлагат се народни танци в самата немска опера, а българските ресторанти в Берлин внасят топлина в сърцето на изгладнелите за дом.

Снимка: личен архив

Да пренесеш душата си на хиляди километри от семейство и приятели е достойно да се нарече борба. Само така вкусът на ежедневната победа си струва. Често пъти тези усилия събуждат неподозирани патриотични чувства.

Аз съм българка в Берлин, с корени, които обичам, но и с идеята, че ако живееш в чужбина, то смисълът е да се интегрираш, не да се капсулираш в познатото, нито пък да се асимилираш от новото.
Аз лично продължавам да се уча – от себе си и за себе си, изпит с много поправителни сесии и вечно недостатъчна подготовка.
Снимка: Marti Ondrésik
Към пълния текст

, , , ,

„Щастливите деца не четат“?!

Наскоро гледах един документален филм за Найджела Лоусън, една от любимите ми телвизионни готвачи. Животът й от самото начало е бил сложен: дъщеря е на журналист, който по-късно става член на кабинета на М. Тачер, майка й пък, наследник на ресторантска империя, всъщност искала момче и затова не я обичала много. Найджела пораства като тихо дете, което обаче изведнъж започва да проявява буйност в училище. В един от разговорите във филма тя споделя, че е открила четенето като начин за бягство от реалността. "Години по-късно", казва тя, " открих, че щастливите деца не четат."
В резултат на този си интерес завършва магистратура по езици и - като повечето от нас, които искат да се занимават професионално с писане - решава да стане журналист. Въпреки че се издига в журналистиката, в един определен момент от живота си написва готварска книга, която се оказва голям успех. Така от успешната журналистка и академичка става готвачка - аматьорка, която пише бестселъри с рецепти. Класическа история за това, как истинският талант си пробива път въпреки обстоятелствата и обществените очаквание и повлича като виелица всички други умения по пътя си, за да ги употреби, изразявайки се.

И все пак... щастливите деца не четат?! Означава ли това, че мнозинството от децата са щастливи? И ако не са: защо не са открили книгите като възможност за бягство от реалността? Нима пътят към изкуството непременно минава през нещастието? Или това се отнася само за децата? И накрая: защо???
Още като начинаещ антрополог научих, че въпросът "Защо?" е забранен. Той може да засенчи полезрението ти, така че да виждаш не реалност, а само сенки,  и едновременно с това може да подхлъзне мисълта ти върху гладката повърхност на замръзнали културни норми. И все пак твърдението, че щастливите деца не четяли, направо си крещи въпроса "Защо?" и не антропологът, а именно четящото дете в мен (било то щастливо или не) иска отговор.

***

Седнала съм в чакалнята на общината и се очертава да прекарам около час на неудобния метален стол, съзерцавайки екрана, на който съобщават кой номер е на ред. Около мен всички четат. Някои - вестници и списания, други - романи, а трети - книги със съвети за щастлив живот. До мен е седнала пълничка жена на средна възраст. Ноктите й са лакирани, облечена е в черно. Подпухналото й лице се е изкривило в умилително изражение, а пръстите й прелистват ту напред, ту назад в книгата. Поглеждам страницата, на която е отворила, и се изгубвам в съвети са щастие и духовност. Със заповедния си стил ми напомнят почти на самохипноза. Отмествам погледа си леко засрамено и продължавам да се питам каква е връзката между четенето и щастието.
Чакайки, ме обзема скука. Дали и аз да не почета? В крайна сметка защо съм я мъкнала тая книга в препълнената ми чанта? Поглеждам към таблото - пред мен има още само 8 души. Може би е по-добре да не чета, че ако си пропусна реда...
Жената до мен въздъхва и отново прелиства. Така ли изглежда щастливият човек, питам се. Не намирам отговор. Дали и аз изглеждам така, докато чета? Обхваща ме чувство за неудобство. Четенето на обществени места е нещо неизбежно, ако пътят до работата ти включва безкрайно пътуване с влак.

***

Свърших си работата в общината, а после си взех метрото за една спирка и се прибрах. Така и не отворих книгата. Но сега знам, че докато чета, изглеждам по друг начин. Не прелиствам напред и назад из книгата, а с нетърпение поглъщам съдържанието й и се оставям да бъда погълната от него. Също както когато излапвам нещо вкусно сготвено и то става после част от мен, прочетената книга остава в съзнанието ми. Четенето е един вид духовно съвкупление, един вид любовна връзка, която -като всички връзки - е разпъната между две полярности: това, да избягаш, да вземеш, да заграбиш и егоистично да отнесеш прочетеното към собственото си съществувание, и това, да обичаш, без да очакваш в замяна и без потребността да задоволиш собственото си его. И това важи както за възрастните, така и за децата. Ако щете, ми вярвайте!
Към пълния текст

, , ,

Абонамент за: Публикации (Atom)