Наскоро четох един разказ за един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си, защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен. Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им отговаря: на хляб.

Снимка: Pedro Ribeiro Simoes

Наистина вълнуваща история. И едновременно с това предизвикваща негодувание у мен. Вярно, главният герой е симпатичен. Вярно, не е лесно да изкараш достатъчно пари в България, особено ако жена ти не работи. Ама пък това никак не оправдава нечистоплътността му. Ама никак! Както и да го погледнеш, едното няма нищо общо с другото. Както има сили да отиде до кръчмата, така ще намери сили да отиде до банята. Хем е и разхлаждащо... Колкото и да размишлявам по въпроса, миризмата на крака не може да бъде метафора на нищо положително. На хляб пък съвсем. Точка.

След като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо? Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?

Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които обидих, но ми се струва, че освен

Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре

рушенето на мавзолея, изчезването на руския език от училищата в продължение на почти десет години и нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват. Липсва работата на хората със самите себе си.

И така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма? Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост" персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото" (забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един физиологичен процес.

Снимка:Vigfús Pór Rafnsson

Вижте, далече съм от мисълта, че комунизмът има само лоши страни. И от страна на теорията, и от страна на практика има предимства. Да кажем, че дори мога да приема хора, които вярват в идеологията и се борят за нея. Проблемът започва, когато в едно общество "комунист" е обидна дума, а същевременно дълбоко в морала на хората са залегнали комунистически идеали. Това довежда до пародийни ситуации, в които кандидат - политици обещават безплатни лекарства и други Исусови чудеса, а всяка предизборна кампания кулминира в безплатни кебапчета. Сякаш по този начин идеята, че държавата е длъжна да нахрани народа (една доста крайно лява идея), се материализира в кебапчетата.

В този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе си за собствените се миризми.

„Проклети евреи, детеубийци, вие не заслужавате живот“, този и други ясно изявени антисемитски крясъци се разнесоха под прозореца ми преди броени дни. Това не се дължи на факта, че имам нетолерантни съседи,а на този, че жилището ни се намира на ключова позиция, през която стандартно минават демонстриращите в Берлин, както и маратоните, празничните шествия, тн. Голям сеизмограф е при нас да си отвориш прозореца, чак след това евентуално можеш да прочетеш новините, за да си досвериш часовника. След края на световното по футбол, на улицата беше Трета световна война, осланяйки се на звуците. Скандирането срещу евреите ме насочи към подозрението, че духовете на Втората световна са разбунени.

Хора убиват хора...

Кризата в Украйна, нападките срещу путинска Русия, защитаващия се-нападащ Израел, завладяната от Хамас и плащаща с жертви в редиците на цивилното население ивица Газа, съкратено: световна политика, грандиозна помия, интернационална катастрофа, контрапродуктивна реакция на омраза. Вместо все по-научили си уроците, ставаме все по-озлобени, разделени и агресивни. В Германия се отключи заспалата омраза срещу евреите и пламна като динамит след години прилежен ауфарбайтунг на войната. „Как ли се чувства моята израснала в Берлин еврейска приятелка през последните дни? Кой свят е нейният? Или си остава чуждо тяло в рамките на едно общество, което цял живот привидно я интегрира, но я обича като мащеха, която публично я гали по главата, а вкъщи я налага през ръцете.“

Хóра, хора продължават да убиват хора!

...се очаква да изпитвам тази сутрин. А всъщност изпитвам само страха на опитното зайче преди експеримента, макар че този страх е напълно неоснователен, тъй като освен мен милиони хора са го правели, правят го и ще го правят: Рамадан. Но мен ме е страх: страх ме е от новото и непознатото, страх ме е и от провала - било то психически или физически.

Постите през свещения месец Рамадан са задължителни за всички мюсюлмани (освен за болните, децата, бременните и кърмещите). Те носят нещо празнично и гордо, още по-силно подчертано в контекста на Берлин през лятото, когато слънцето изгрява преди 4 часа сутринта и залязва след 9:30. От проклетия и времето се е заинатило, горещо е и задушно. 

Аз не съм мюсюлманка. Едва ли някога ще стана и то не защото имам нещо против тази религия, а защото не приемам социалните и иституционни граници, които всяка религия налага. Но тази неделя и аз ще премеря сили с времето, глада и жаждата. Решила съм, че няма да ям и да пия нищо от изгрев до залез слънце. Това е социален експеримент, може би малък начин за себепознаване. Пък религиозните аспекти... тях ги оставям на първо време настрана.

Ставам и автоматически посягам към шишето с вода. Лято е все пак... Но днес не може. Прибирам го в хладилника и ми става ясно, че е наложително всички храни и напитки да се скрият от полезрението ми, защото посягането към тях става по навик. Сутринта минава бързо. Опитвам се да не мисля за Рамадан. Представям си, че е нормален ден. Чистя цялото жилище. Излизам. До обяд така и не огладнявам наистина, само съм жадна. Но пък мисълта за храна се прокрадва по-често от тази за вода. Защо?

Това е първото ми откритие за деня: тъпча се по навик. Не че е толкова нова информация. Новото е, че емоционалният аспект изобщо не е толкова силен, колкото го описват по разни женски списания. Не се чувствам депресивно от факта, че не посягам към храната, въпреки че не е лесно. Напротив: започвам да се чувствам силна.

Преди да започна работа в офис пиех много малко вода. После наливането с вода стана един от най-ефикасните методи за прокрастинация: не изглежда подозрително, а губи известно време и има "приятния" страничен ефект, че човек трябва да ходи по-често до тоалетната, което пък от своя страна губи още повече време. Така от начин за губене на време пиенето на много вода се превърна в навик и накрая в необходимост.

Не казвам, че се гордея с факта, че започнах да пия повече вода по този начин. И не казвам, че е грешно да се пие много вода. Но всички медиални авторитети, които някога са се изказвали по този въпрос, изведнъж закрещяха в главата ми, когато за един ден реших, че ще пия вода чак след залез слънце. По обяд почти ми стана лошо, защото си въобразих, че ако човек не пие вода, може да умре. Всъщност не умрях. Вместо това отидохме на разходка и изведнъж се оказа, че се чувствам леко горда със себе си. Той много ми се смя, защото той пости всеки ден...

Тялото ми се държи по различен начин, когато пости. Усещам миризмите много по-силно от друг път, сякаш съм диво животно, търсещо храна. Усещам миризмата на пот на бабата в другия край на метрото, липовите дървета от другата страна на улицата и миризмата на дюнер от една будка. Не ми се яде дюнер, не ми мирише хубаво. За сметка на това ягодите от сергията до будката много хубаво ми миришат. Странна работа. Хем са по-малко калорични... Започвам да се чудя, дали Рамадан не е отпушил някакъв канал в носа ми, през който намирисвам здравословната храна...

Следобяда, като се прибрахме, реших, че е редно да направя и малко физически упражнения. Не се осмелих да тичам в парка, но пък си пуснах едно DVD със спорт за жени. Потя се по-малко от обикновено и имам по-малко сила. "Нещастните ми мускули...", мисля си, "откъде ли си набавят енергия сега?" Изведнъж ми хрумва: "Ами да! От запасите! Топи се, дупе, сега е моментът!"

Вечерта не усещам вече нито глад, нито жажда. Бих могла да мина и без храна, но чувствам лека слабост. Половин час преди указаното време започвам да отрупвам масата с храна. Има за закуска, обяд и вечеря, че даже и повече. Също като на Бъдни вечер е.

Той ме гони от кухнята и ме праща да ям една минута преди точното време. Аз захапвам мъфина и захарно-масленият крем се топи в устата ми. Захарта предизвиква сериозно емоционално сътресение у мен. Мозъкът ми се побърква и аз посягам към ледената вода. Тогава стомахът ми се побърква. Тежко ми е.

- С ледена вода ли се нагълта? - кара ми се той и се опитва да ме убеди да пия чай. Аз отказвам. - Хапни малко от топлия ориз...

Той ми набутва в ръцете чиния с джолоф, а аз му казвам, че нямам място за повече храна. Опитвам се ям въпреки това. Той изяжда огромно количество храна и отива да спази молитвеното време.

С броеницата отброяваш като мантра повторенията в молитвата

А аз си правя равносметка. Няма го страха вече, горда съм, че се справих. Чувствам, че съм разклатила закостенели правила у мен, че сега ментално съм поне мъничко по-адаптивна към нови неща. Радвам се, че не поддадох. Справих се с неяденето, а сега остава по-трудната задача: също толкова добре да се справя с яденето... А това си е задача за цял живот.

„Най-после се добрах до свободно място“, мисля си в нещастен опит да си възвърна способността за нормален аеробен процес след тичане по 3 влака поради ремонти на пътя. В този временен приют за пътуващи целенасоченци поне има климатик, а и съседът по седалка изглежда неразговорлив, тоест, чудесна предпоставка да си подготвя и без това слабо интересната рефератна тема.

„Не ми е изтрябвало точно сега да съм социална. Това е отживелица от друго време, друга държава, друга дестинация, други умения“, самооправдавам се аз и в съзнанието ми изникват картини от нощни влакове по посока българското черноморие, незатварящи се прозорци, неотключващи се отвътре врати на тоалетни, с две думи: бдж-романтика и пълни с въпроси съседи по купе. Не беше удобно, нито хигиенично, нито еврoпейско, нито разписанийно...обаче! Освен попълване на кулинарни пропуски и сглобяване на цялата родствена линия, информационният обмен вървеше без сериозни сътресения. „Колко чудесно, сега нито се очаква от мен да водя диалог, нито дори да поглеждам в очите човека, който седи срещу мен. Аз си слизам на гарата и крача към лекционната, той на неговата и край. Я виж ти, ето че дори проговори на полски по телефона, дано не интерпретира славянския ми разобличаващ поглед, че разговори за водка и ракия пък и-зоб-що не ми се водят.“ В главата ми се прокрадва подобие на научна съвест. Тя ми прошепва, че посветих последните 5 и половина години на образование в областта на КОМУНИКАЦИИТЕ, обратнопропорционално на практиката и задушаващо съответстващо на разринкани теории.

„Почти съм готова с тематиката на реферата, чудесно, още няколко спирки и изскачам от металния кафез. Момент, или съзнанието ми отново е като дерейлирал влак, или отнякъде долита българска народна музика. Не чалга от някоя кола в Берлин Ной-Кьолн и не от телефоните на проститутките по Ораниенбургер щрасе, това вече е нещо ново.“ Това е адреналин по вените, красота на звука, настръхване на душата, това е Валя Балканска! Вече или халюцинирам, което по дефиниция не е изключено, или от телефонa на поляка срещу мен се лее глас, които кара зениците ми да се разширят в опит на овладяване на разпознаването, примесено с желанието да му благодаря за припомнянето на културна ми принадлежност.

Сега вече го гледам в очите и чакам да ми отговори, надявам се да завържем разговор за малките неща, за славянските особености и за бабините тутманици.

„Искам да съм социална, искам, искам, обаче... как точно се случваше това...?“, докато аз се чудя, той не само, че не ме погледна, но и слезе. Претопени, асимилирани славяни, позабравили екзистенциални неща. Нека си спомним! 

Повече от единадесет месеца годишно живея във футболна държава. Тук футболът не просто съществува, гледа се и се празнува: не, той живее и бива живян. 
Подобно на задръстванията по пътищата, рекламите по улиците или закъсненията на метрото футболът няма как да не бъде забелязан в Берлин и не може да бъде заобиколен по никакъв начин от жителите на града, защото е част от ежедневието и от непосредствената материална реалност. Мачовете на Олимпийския стадион се усещат дори физически от хората, живеещи в нашия квартал, тъй като и двата влака за стадиона минават оттук и в определени дни се пълнят с полупияни запалянковци, от които извират песни, бира и псувни. Отделно са медиите, които непрестанно бълват футбол… Шампионска лига, купата на УЕФА, бундеслигата или немската купа, а защо не и три купи наведнъж: за футбол говори всеки, независимо, дали разбира или не. Любимите персонажи на националните медии за интервюиране на тази тема са президентът Йоахим Гаук и канцлерът Ангела Меркел, които винаги имат компетентни мнения от типа на "Нека да спечелим, пък как, не е важно…" (Ангела Меркел преди мача срещу Португалия на 16.06.2014).

Още две седмици преди Световното един от големите немски  супермаркети пусна в седмичния си каталог план на мачовете

От самосебе си се разбира, че Световното по футбол, в което участва и Германия, е топтемата на лятото. Всички мачове биват предавани и коментирани на живо по двете национални телевизии от журналисти, специалисти и бивши футболисти, стационирани в Бразилия, и дори централната емисия на новините е "смачкана" и избутана в паузата след първото полувреме, за да отстъпи място на безкрайните коментари, спекулации, интервюта и репортажи, които започват в късния следобед и свършват някъде в малките часове на новия
ден. Немският национализъм, осмелил се тогава 60 години след края на Втората Световна война за първи път на Световното по футбол през 2006 г. да си подаде публично носа извън килера, сега избуява под формата на знаменца, закачени по колите, огромни флагове, видящи от прозорците, маникюр в цветовете на немското знаме и традиционните публични показвания на мачовете (Public Viewing).
Собствениците на почти всяко кафене, пицария, ресторант или кръчма са купили огромен телевизор, който се вижда още от улицата. Отделно, мачовете биват предавани на живо не само по телевизията или навсякъде в дигиталното пространство: всяко движение на немския отбор по време на мач отеква гръмко по улиците, дворовете, жилищните блокове и детските площадки, така че дори хората, които не гледат, могат да разберат по виковете какво се случва и дори понякога да доловят името на футболиста, вкарал гол.

Мога да сравня четирите седмици, които трае Световното, само със свещения за мюсюлманите месец Рамадан, който хем не трябва да нарушава ежедневието, хем чисто практическите обстоятелства няма как да не му повлияят и да придадат на всеки ден тържествена нотка. Футболът е един вид международна религия, политеистична, издигаща в култ винаги нови кумири, непрестанно кланяща се на златни телци и вечно търсеща Божеството. Във футболния контекст "ние" и "те" имат особени измерения: имигрантите, говорещи с грешки и акцент, които по принцип са част от чуждото, може изведнъж да се превърнат в "по-свои" от своите, ако са част от националния отбор. Типичен пример са братята Боатенг, които, родени и израснали в Берлин с майка немкиня и баща ганаец, играят за два различни национални отбора и в мача Германия - Гана се изправиха един срещу друг, единият като нападател за Гана, другият като защитник за Германия.

Изведнъж се оказва, че социалната реалност на немското общество с всичките си идеали, стремежи, самооценки, с множеството стериотипи и цялата самоувереност, но и ксенофобия се пренася на стадиона, променяйки за 90 минути представите си за това, кой е чужд и кой е свой, смесва се с другите национални истории, фантасми, страхове и шансове, премерва сили с тях и така образува едно особено общество, което съществува независимо географските, политическите и социалните граници. Едно гражданско общество, политически управлявано от ФИФА и електронните медии. Футболът е държава...

За псевдонима и работата

Един необикновено небуреносен работен ден в телевизионна редакция, неделен, в пряк и преносен смисъл. Преглеждам репортаж на един от колегите ни, но името му ми е странно непознато. Вярно, че сме голяма, многоезична редакция, но след година и половина на поста, повечето колеги ако не съм ги виждала, то поне съм ги чувала. Разлиствам папката със списъци на всевъзможни неща, нашата малка асистентска Библия, в търсене на яснота и тя не закъснява: попадам на листа с псевдонимите. В рамките на новините те имат практическа цел и далеч не са подбрани по ексцентричност или поради творчески каприз, а са строго регулирани и премислени. Имаш ли два репортажа в рамките на едно предаване, единият трябва да бъде привидно не-твой. Така да бъде.

За псевдонима и университета

Той там е трансформиран в цифри. Ти рядко си човек, по-скоро временно наел факултетен номер индивид, който досажда за кратък период от семестри на определени доценти. Или поне някои успяват да преоктират това ти чувство за вина всеки път, когато дръзнеш да нарушиш пушаческата им пауза пред института, поздравявайки ги. Има и изключения. Но ти пак си си факултетен номер. Или грешно произнесено име. Моля, наричайте ме по номер, по-малко болезнено е.

За псевдонима и бъдещите работодатели

Половината ми приятели се прекръстиха във фейсбук, да не бъдат лесно откриваеми. Една позната ми сподели, че преди използвала истинското си име, но на едно интервю за работата, бъдещият и wanna-be шеф направил ехиден коментар относно профилната ѝ снимка. И тя решила да я смени. И нея, и името си.

Снимка: Sean MacEntee

Това му е хубавото на интернет: триеш се, пренаписваш се, фотошопваш се и таратадааам, имаш си съвсем нова визитка за пред света.

За псевдонима и свободното време, тоест това, в което правиш каквото искаш, а не това, което се очаква

Когато танцувам съм Ана, просто Ана, всъщност дори не се казвам така, но за германците една буква между приятели не обръща каруцата. Там фамилия нямам. По моя избор. Спестявам го на учениците си и подобрявам маркетинговата стратегия на шефа. Хората си мислят, че съм испанка и са по-склонни да взимат уроци по танци от мен. Е, те не знаят, че испанците са доста по-спънати от българите, но да не се отклоняваме. Та там имам голяма част от малко име.

Напоследък ми се дописа. Нов проблем. Започне ли човек да си съблича душата, трябва да си опъшкули самоличността. При съмнения препоръчвам книгата „Лице“ на Блага Димитрова или биографична справка относно Джордж Елиот (Мари Ан Евънс). Примерите, които манипулативно и целенасочено избрах така, че субективно да потвърдят личната ми теза, навеждат към идеята за необходимостта на псевдоним в женския артистичен свят. Не че толкова ме тормозят подхвърляния от различни страни относно неуместността на еротиката в писането или какво ли още не, щом зад думите стоят жени, нито самата идея, че изчегъртвайки емоционална ръжда от някой болт на душата, третата ми братовчедка по майчина линия би могла да се изгуби в текста.

Снимка: Simon Cocks

Просто си избрах псевдоним, за да публикувам когато и както желая, без цензура на очакванията спрямо мен, или поне само под моята собствена критичност. Защото във време, когато си снимаме храната и си описваме ежедневието по форуми става все по-трудно да бъдеш истински. Понеже постоянно парадираш, че си. А все по-малко истинност остава в ролята и тя се сплавява с маската. И в един момент вече не се знае кой е псевдо и кой е мним.  

- Юридическата литература и наказателните кодекси са най-страшните порнографски творения, които едно общество може да създаде. - обичаше да казва един леко изкукуригал социолог в университета, цитирайки Лакан и Фуко. Ние се споглеждахме с недоверие и се подсмихвахме, надявайки се да не се налага да държим реферат на тази тема.

- Кметът на Берлин може и да е гей, ама е сексист. - обичах да казвам на състудентите си преди време.

По пътя на вдъхновението, някъде по средата на емоционалната еволюция, на сълза разстояние от Радичковите врабчета и на въздишка време от ангелите на Алберти...се роди ТО...колибрито! Секунди преди да го стъпча по невнимание в бързината, отскочих потресена, после го погалих с очи и в последствие се сетих, че трябва да му внуша, че правилната посока на полет НЕ е назад! А то ме погледна с укор, неизказаните обвинения ме засипаха като градушка:

– Те искаха да ме наранят, а теб те нямаше!

– Така е, ако можеш прости ми, аз наистина отсъствах престъпно дълго!

После... тишина. 

Снимка:Yannick TURBE

Така се стекоха обстоятелствата при случайната ни среща със шизофреничната ми душа. Отношенията ни в последно време бяха твърде обтегнати и подобно на отегчена двойка пред развод, изгубила смисъла на комуникацията някъде по трасето, аз, да, аз, по сходен начин бях обърнала гръб на Нея и я оставих да я изнасилват ветровете. Перверзно си запушвах ушите, за да не чувам писъците й... 

Но не, това няма да са песимистични драсканици на една студентка (в работно време при това), за песимизъм време НЯ-МА.

...

Затова да си отворим душата, да затворим широко очи и да се посветим на колибриукротяването. Тази автоанализа май е единствената с проекция за развитие. Горката криатура дълго се храни в немски кафез с био-червеи, но пък вече не е само, този път няма да го предам, то си има само мен на света и от моята благосклонност зависи съдбата му, крилата му, чистотата му...