– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...

– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?

– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.

– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.

Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...

– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...

– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.

– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.

– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.

– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.

– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...

– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!

– Нито пък аз...

- Скъпи братя и сестри, - започна свещеникът, оправяйки микрофона. - Събрали сме се тук, за да отпразнуваме...

"Дрън, дрън дрън...", звучеше в главата ми. Колко ли дълго ще продължи? Може би половин час, може би един, а може и два... Сега му е паднало да говори пред хора, сигурно ще е по-дълго. Че иначе кой знае кога ще се съберат толкова слушатели в църквата, колкото са дошли днес за комуниона (един вид второ кръщение при католиците) на децата.

- Защото при първото кръщение обикновено сме бебета и родителите ни ни носят на ръце... - тътнеше равният му глас и отекваше в дългия кораб на старата готическа църква. - а при комуниона ние сами решаваме да станем част от религиозната общност...

Изведнъж свещеникът се спира, вади тетрадка и започва да чете речта си на полски. Полската двойка, стояща зад мен изсумтява с презрение. Свещеникът избухва в нервен смях, отдъхвайки си в края на полската си реч. После следва на английски, френски, руски, арабски, италиански и испански. Руският му коства най-много усилия. Чудя се защо ли се старае толкова много. Още повече, че руснаците не са католици... Поглеждам към часовника. Изминал е час.

Защо се съгласих да присъстваме? Можеше да отидем само на празненството след церемонията. И без това сега, като закъсняхме, не можем да видим и едно познато лице. Той е в задната част на църквата. Не се интересува от случващото се. Аз съм почти най-отпред. Права, защото няма и едно свободно място на безбройните пейки. Отзад са седнали най-нетърпеливите роднини и приятели, готови са скочат да си тръгнат всеки момент, в средата са най-набожните, които слушат думите на свещеника, без да отделят очи от него, а най-отпред, непосредствено зад децата, седят най-елегантните. Луи Витон, Прада, Гучи. Маркови чанти, костюми, обувки. Полската група.

Несъзнателно поглеждам към изтърканите токчета на собствените си обувки - единствените, които отиваха на остатъка от облеклото ми. Спряла съм се в средата на пътеката в левия край на църквата. Не искам да създавам впечатлението, че принадлежа към полската група. Не че имам нещо против тях. Не, просто се чувствам като част от културата им.

До мен пълна цветнокожа жена на дванайсетсантиметрови токчета, които се подават изпод ярко жълтата ѝ рокля, търси с поглед съпруга си. И той като моя се е свил в задната част на църквата с надеждата да си намери място за сядане. За разлика от моя обаче той веднага доприпква, щом усеща упрека в погледа ѝ. Дъщеричката им е седнала на първия ред, заедно с другите деца, в чиято чест е церемонията. Също като останалите момиченца прилича на малка булка с бялата си дантелена роклична, която сякаш свети в тъмната църква.

Отпред свещеникът продължава да говори. За миналото и бъдещето, за история и идентичност, за многообразие, братска любов, равенство и така нататък. Също като социално слаб немец, живеещ -по професия - от социални помощи, в пъти по-високи от минамалната заплата в България, и немската католическа църква е готова да направи всичко, за да вземе колкото може повече поклонници, пък било то и за сметка на националната гордост.

Започвайки молитвата, допреди малко хихикащата полска двойка зад мен изведнъж пада на колене на пода и започва да се моли. Синчето очевидно не проявява желание да се присъедини и започва да дърпа якето на майка си от скука. Свещеникът игнорира шума на тичащите из църквата деца и продължава да се моли. Искам вече да се прибирам.

Молитвата свършва след десетина минути чак. Започвам да се чудя, дали не са им изтръпнали краката... Никой не се оплаква. Всички си подават ръка. Оглеждам се. Полската група ме игнорира. Дали някой на мен ще подаде ръка? Сконфузна ситуация наистина... Дребничкият съпруг на пълната жена до мен се приближава с усмивка и стиска вкоченената ми ръка. Слава Богу. Нека говорим сега за минало и бъдеще, за идентичност и равенство... За един момент и аз станах равна... ако не на привидно религиозните префърцунени поляци, то поне на африканските ми съседи. А после? После всички се разделиха на групи по семейства и националности, игнорираха се едни други и си правиха снимки, сякаш е не комунално, ами семейно събитие... Толкова за комун-иона...

Накъдето и да погледнеш – прах. Прах по рафта, прах по телевизора, прах по компютъра, даже и по мивката в банята се събира прах през седмицата. Само по мобилния ми телефон няма прах, ами пръстови отпечатъци. Улики, които издават, че съм се опитвала да избягам от офисната скука или пък съм се спотайвала от къщната работа. Следи от физическия контакт между уреда и мен.

Признавам си, откакто имам смартфон, връзката ми с интернет не е платонична. Дори напротив: чисто физическа е, няма вече никакви чувства. Нито от моя, нито пък от негова страна. Сутрин като ме събуди, го удрям, че да млъкне. После го галя по време на закуска, за да прочета всички новости по социалните мрежи. Цял ден го докосвам, приласкавам го, че да ме спаси от скуката, а вечер, когато до мен има живо човешко същество, го зарязвам някъде, където да не пречи.

Преди – когато бях още нова във фейсбук – цялото дигитално село ми честитеше рождения ден. Сега, след като си изтрих рождения ден от всички профили, дори и Гугъл не се сеща да ми измайстори специална лична честитка на началната си страница. Единствено онлайн – магазините знаят кога съм родена – не за друго, ами защото обикновено ми пращат купони с намаления по случая. Брак по сметка и туйто.

***

В по-голямата част от Западна Африка, най-вече сред мюсюлманското население хората не празнуват рождени дни. Датата, на която определен човек е роден, не е важна за никого. Помни я само майката и държавната институция, която издава документи за самоличност. Никой друг. Нито приятелите, нито братята и сестрите, нито другите познати и роднини някога си честитят рождените дни.

Разбира се, както е с повечето културни особености, никой не знае защо. "Защо?" е просто грешният въпрос. Фактът е просто факт и толкоз. Човек се съобразява, без да се замисля.

Често пъти и от различни хора съм чувала думите "Не искам да ми честитиш рождения ден, защото това изобщо не е празник за мен." Не че е тайна, ами просто не е от значение.

Рожденият ден е празник на отделния индивид. Може би е важен за еманципацията на отделната личност от колектива, но много лесно може да се превърне в егоистичен празник. В лъжа, празни думи, прахосани пари и време.

Толкова по-любопитен е фактът, че с напредването на новите технологии младите хора в Западна Африка изведнъж започнаха да си честитят рождените дни. Масово във фейсбук, умерено в реалния живот. А аз си скрих моя. Оставих го да се напраши, но да не хване пръстовите отпечатъци на непознати и отчуждени хора.

Снимка: Chinchiller92

Колко мнооого неща съм планирала само! Впечатляващо! След шест години в Германия съм способна да предвидя и менюто за бала на непланираните си внуци, все пак за всичко трябва да се помисли на време. Сигурно сте чували за немската радио-програма, в която водещите преди няколко години разиграха ковчег. А може и да не сте, българите нито умираме от нетърпение да си планираме кончината, нито ни е сладко да говорим за нея. Докато за германците това си е продължение на естеството и съответно също толкова неминуемо. Та играта сама по себе си отговаряше на критериите на медийните забавления. Като някогашните загадки по местното радио – задават ти малоумен въпрос и можеш да се ощастливиш с албум на Екстра Нина, който трябва да отидеш да си вземеш от офиса, тоест от някой гараж в квартала. Германците са над тези (и много други) неща, те мислят перспективно, все пак русите каки са мимолетна радост (славянската душа за малките неща живее), но всеки рано или късно има нужда от...дървено легло с капак да го наречем и германците планират ли планират. Защото времето лети. „И тичай, хамстере, тичай, колелото се върти!“

Къде съм аз в целия този source code? Някъде между Момо и Алиса, емоционално имам предвид, нито съм бездомна, нито пия сиропи за смаляване или обратно, основно поради липса на дистрибутори на немска територия. До степен съм господар на времето си и негова трагична жертва. Иска ми се да порасна, както на Пинокио му се иска да бъде „истинско момче“, от друга страна предпочитам да вярвам, че някой ден може съдбата на Бенджамин Батън да сполети човечеството и да започнем да стареем наобратно, на връщане към детството. Защото в противен случай или ежедневно те гонят хората със сивите костюми, или и ти се дегизираш като тях, уж да ги заблудиш, а впоследствие заблуждаваш себе си, че не си се претопил в един бързащ, мърморещ, „сериозен човек“ и така до...края, да речем.

Снимка: Russ Sanderlin

НО докато аз припиликвам с часовник в ръка като вечно закъсняващия заек при Алиса, една приятелка ме приземи обратно към земната ос с един необорим факт, сподели ми, че майка й е диагностицирана с алцхаймер. Новина, която даде повод за дисекция на ежедневните ни (ненужни) суетни. Планове имам и сега в календара до края на месец юни (не уточнявам годината). А нейното семейство вече няма да може да планира дори настоящия ден, защото не можеш да планираш и да озаптиш нещо, което не ти принадлежи. Като времето примерно. 

Снимка: DaDaAce

- Ще свариш ли малко кафе? - пита Биргит Поморин и вперва жабешкия си поглед в обецата на носа на събеседничката си.

- Да Ви приличам на барманка? - пита я тя. -  Ето Ви филтъра и кафето, кухнята е директно срещу офиса ни. Сварете си сама.

- Вие трябва да сте Мели. - казва бавно Фрау Поморин, надявайки се да започне разговор.

- Мелинда се казвам. - тросва се младата жена, без да откъсва поглед от екрана на монитора си.

Снимка: Holly & Chris Melton

Биргит Поморин раздвижва трътлестото си тяло и насочва вниманието си към стъклената кана на кафеварката. Движенията ѝ са бавни и за пореден път имам чувството, че е под влиянието на някакъв наркотик. Знам, че не е. Добре де, не знам, но ми се струва, че самата ѝ природа е такава - олицетворение на флегмата. Също като робот се придвижва към вратата, отваря я бавно, сякаш очаква някакво чудовище да я нападне в коридора и изчезва в кухнята. Чуваме я как си мърмори под носа, че кранчето на водата е твърде стегнато. При мисълта за отпуснатите ѝ торбести бицепси, които се напъват, за да пуснат водата, губя желание да обядвам.

- Очите ѝ са като блата. - шепне Мелинда. - И сякаш гледа не мен, ами нещо невидимо зад мен. Понякога се чудя, дали не е алкохоличка.

- Ама и ти добре я нареди. Сама да си вари кафе. Какво ще каже Йорг? - одобрявам аз. - Човек не би си помислил, че са ни спонсори.

- Хм, спонсори... - сумти колежката с пренебрежение. - Тя е бъкана с пари, а не знае какво да ги прави. Ама нищо чудно... Кой знае с кого е спала навремето, че да стане шефка...

Биргит Поморин е главно действащо лице, що се отнася до спонсорирането на нашите проекти. Всяка година по едно и също време идва при нас, за да обсъжда финансови въпроси с шефа. И всяка година по едно и също време се случват едни и същи неща: тя влиза, говори бавно, едни и същи клишета, спори с шефа, без да аргументира, и накрая ни дава точно толкова пари, от колкото имаме нужда, за да финансираме проектите.

И аз често пъти се питам как се е издигнала в кариерата си. Дали цял живот е била такава - подобна на жаба - или някога е била чевръста попова лъжичка, която растейки професионално, се е "развила" във влечуго? Повечето немкини - шефки приличат на нея. В сравнение с нея Меркел е принцеса от приказките. Направо да му се отще човек да има успехи в работата...

- Бих я взела да играе зомби в новия ми филм. - размечтава се Мелинда. - Може би ще ме номинират за "Оскар".

Мелинда прави късометражни филми през свободното си време. Прави също и фотопроекти с надеждата някой ден да бъдат изложени в галерия. Обикновено ги прави за без пари. Дори и да успее да събере някакви, те отиват за материали или ги дава на актьорите и моделите.

- Имам толкова много работа. - започва тя. - Лятото го снимаме, а на мен сценарият не ми е съвсем готов.

- А, ти затова ли напускаш? - смея ѝ се аз.

- Ами да... - въодушевено отговаря тя. - Имам си аз работа, за какво ми е тукашната? Крадат ми идеите, докато аз върша секретарска работа и хората очакват да им правя кафе... Затова ли съм следвала толкова години в университета? Имам си достатъчно работа, само пари ми трябват.

И двете сме се научили да се смеем на противоречието.

- Е, аз пък ще остана... - казвам ѝ. - Току-виж след десет години и аз съм станала като колежката Поморин...

- Никакви шансове. - убедена е Мелинда. - Аз няма да ти го позволя. За да станеш шефка, трябва да си родена жаба. Само глупавите хора стават шефове.

Казват, че религията е опиум за народа. Или по-точно Маркс го казва и описва заблудите, манипулациите и контрола, който налагат религиозните институции над делника и празника на обикновените хора. Дефиницията на Маркс за религия силно ми напомня на българска предизборна кампания: надежди и успокоения, които карат човека да забрави тежкия делник, и не на последно място обещания за живот след смъртта / след изборите. Аргументите се простират от логични - например развитието, което е претърпял човешкият род от Сътворението на света / след 89та - до емоционално-апокалиптични: Адът / онова, което ще настъпи, ако друга партия спечели.

Хората - какво да правят - или като кротки овце следват духовния си водач, или стават Антихристи / анархисти, или пък проявяват пълна аполитична атеистична апатия.

Но потърпевшите не ме интересуват. Те са скучни поради липсата си на избор. Интересуват ме онези, които разпространяват опиума, онези, които си служат с фалша, онези които - да го кажем по-дипломатично и непреднамерено - стратегически инструментализират комуникацията. А те на са просто политиците, застанали на публичната медийна арена в България, Германия или Украйна, стратегическите комуникатори са навсякъде: в офиса, в университета, дори в съседния жилищен блок. И примерът им показва, че често не този, който се труди най-много успява и не този, който най-много заслужава, печели, ами този, който най-добре продава себе си, получава най-много.

В историческия роман "Кралица Марго" Александър Дюма описва същия фалш в контекста на френския двор през 16. век. Двайсетгодишната Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на кралската регентка Катерина Медичи и сестра на тогавашния крал Шарл, бива принудена да се омъжи за наварския принц Анри, когото тя дори не познава. Сватбата е отчаяна политическа мярка, за да бъдат помирени католици и протестанти, което обаче не се случва и скоро след сватбата по-голямата част от протестантите в Париж биват избити от католиците. Анри, който е протестант, изпада в немилост в двореца със заплаха за живота му. Отношенията между членовете на кралското семейство са белязани от политическите интереси на всеки един от тях: кралицата майка Катерина иска да управлява страната чрез когото и да било от синовете си, стига той да се остави да бъде манипулиран от нея, като неудобните играчи биват отстранявани с отрова, двамата по-малки братя на краля искат да управляват, затова се опитват да го убият, Марго и съпругът й искат да управлява, затова се съюзяват и играят театъра на идеалния брак, въпреки че и двамата имат извънбрачни връзки, за които никой не бива да узнае. Семейни отношения не съществуват: майката е готова да убие сина си, както е убила съпруга си, братът е готов на убие брат си и само добрата стратегия може да спаси живота на политическите конкуренти на Катерина Медичи.

Снимка: The lost gallery

Фалшът и лъжата са начин на живот. Отначало е потресаващо, след това откритието, че в днешния свят, в който иначе кралете и принцесите са рядкост, нищо не се е променило, води до отвращение, а накрая възможностите на човешката интелигентност и способността на иначе фалшивите актьори да оцеляват в най-екстремни ситуации заинтригува. Властта, която носи манипулацията, е привлекателна. Усещането за превъзходство над другите, които се оставят да бъдат "прочетени" и употребени според слабостите им, е упоително. Аргументът, че всеки заслужава съдбата си и че от еволюционна гледна точка по-умните и по-силните оцеляват за сметка на по-глупавите и по-слабите, звучи логичен и най-вече удобен.

И все пак... Може ли да бъде оправдан фалшът? И ако да, в кои ситуации? Трябва ли да бъде оправдаван? Трябва ли да бъде оценяван като нещо добро или лошо? От гледна точка на какво и кого? В реда на нещата ли е да погъделичкаш самочувствието на шефа, за да си спечелиш благоволението му? В реда на нещата ли е да "чуруликаш" безгрижно -  разбира се точно избрани неща -  в офиса, ако това ще ти донесе желания проект или повишението, което чакаш от време? В реда на нещата ли е да се отнасяш най-приятелски с колежката, която не можеш да понасяш, само за да няма скандали в офиса и за да не направиш лошо впечатление? Или може би дори е морално по-правилното, защото тя не е виновна, че ти не я харесваш? Не почива ли "доброто възпитание" на лъжи?

Като бях малка, не исках да поздравявам определени хора с "Добър ден." Усещах, че не мога да им го пожелая чистосърдечно. Чувствах, че не ме интересува здравословното състояние на бабичката от първия етаж, която редовно се провикваше от балкона, че "ще ти се откачат циците, като скачаш на това въже". Защо тогава да я питам как е? Не разбирах защо трябва да се държа възпитано.

Дълго време смятах, че доброто възпитание е един вид лъжа, върху която се гради мирът в обществото. После взех решението, че ще се държа добре с другите не защото "така се прави, когато си възрастен", ами заради самата мен, че вместо да подминавам неприятния човек, без да го поздравя, ще го поздравя и ще се насиля да ми е приятен, въобразявах си, че мога да надмогна негативното у себе си и да се разбирам с всички хора. Илюзия? Може би. Но беше добро упражнение за морала. Лошото е, че често се налагаше да напусна полесражението, за да не раздавам удари под пояса. Достойно? Кой знае... Едно обаче е сигурно: човек не разполага с неограничено време живот, за да си тръгва винаги, когато истината изчезне. Времето тече и игнорираните желания започват да притискат от вътре, за да излязат. Може би истината е в компромиса: между собствените принципи и цели, правилата за социално поведение и онова неизказуемо нещо, което се крие дълбоко във всички хора и ги обединява...

- Добро утро на всички! Името ми е Андреас и продавам списанието на бездомните "Улични метачи"...

Гласът на младия мъж кънти из целия вагон. Забивам нос в книгата и още по-усърдно зачитам, въпреки че написаните думи започват да се губят за сметка на изкрещяните. Упорито не вдигам поглед, когато бездомният минава съвсем близо и се обръща директно към мен с въпроса, дали не искам да си купя едно списание за евро и двайсет. Правя се, че не го чувам, а той продължава радушно нататък, пожелавайки ми приятен ден.

Денят ще е далеч от приятен предвид количеството работа, което ме чака в офиса. И фактът, че някакъв бездомен ми го пожелава, определено не го прави по-приятен, високомерно изсумтявам наум и продължавам да чета. Да бързаш, да сумтиш и да се възмущаваш: това са предимства, които човек не познава като дете. Само един възрастен може да изпита удоволствие от учестения пулс при припряната нервна крачка и да се потопи във вълната от адреналин, която носи достойно изразеното възмущение. Отмяташ глава назад, раменете автоматично се изпъват, тръсваш грива, а погледът ти бълва реки от... важност. Чувстваш се важен и в правото си.

Като ученичка понякога играех тази игра в трамвая: качвайки се, оглеждах добре хората и се настанявах близо до най-неприятния човек. Понякога това бяха бездомни, друг път просто хора, които не ми бяха симпатични. Бях прочела за играта в един немски роман и веднага ми допадна идеята да тренираш собствените си възприятия да бъдат по-търпеливи и да се научиш да приемаш хората такива, каквито са. Тогава не отвръщах поглед от просяците и бездомните, ами понякога им давах солети или някаква друга закуска, която ми се намираше. После, след училище сядахме с една приятелка на една пейка на бул. "Витоша" и обсъждахме хората. Критикувахме походката, начина на обличане, поведението им и се чувствахме... важни.

Не знам как двете ми гимназиални занимания се спогаждаха в главата ми, но предполагам, че се дължи на гъвкавостта на човешкото съзнание да вярва в и на всичко. Чувството за важност има различно измерение, когато човек е в присъствие на други важни, познати или непознати. Сякаш тогава вълната се разлива извън пределите на съзнанието ни и придобива театралната форма на ритуал, който свързва групата в едно цяло и изолира обекта на възмущение.

Възмущението е универсална добродетел. Не зависи от пола, професията или доходите, придава важност на сивото ежедневие, кара както самия теб, така и околните да се чувстват значими и защитава моралните принципи на скуката. Възмущението е дрога за съзнанието: не го храни нито лекува, но го упоява и заглушава крясъците на изоставените несбъднати желания.

Възмущението води до пристрастяване. Но ако успееш да преодолееш зависимостта си, ако успееш да устоиш на онова, на което те подлага съзнанието ти, когато потушиш възмущението, откриваш, че отвъд него живее непознат свят, в който коминочистачите не само носят късмет, но и пеят и танцуват, а бездомните рисуват приказки по асфалта...

"Работата е на първо място затова, за да те храни.", гласеше една от максимите, които проповядваше учителят ми по философия в гимназията.

Източник: flickr.com

Такъв беше той. Влизаше в час, носейки старо касетофонче и двуметрова дървена закачалка, окачваше огромното си сиво палто на нея, закривайки половината дъска, а после - между поканите за кафе, които отправяше към всяка ученичка, готова да го слуша, и описанията на Атман, Световния дух, открит от индийците и популяризиран от Сьорен Киркегор - ни даваше съвети за живота, по които обаче, кой знае защо, той самият не беше живял.

- Не се притеснявай да умреш млада. - беше казал той на една съученичка. - Тъкмо ще бъдеш красив труп.

- Отличниците в училище обикновено не са отличници и в живота. - заплаши той друг път друга.

- Ти, Зорничке, най-добре да се занимаваш с роботика. - посъветва и мен в едно междучасие. - Или може също с генетика и молекулярна биология, че нали си момиче, вие сте по-емоционални и такива неща ви вълнуват.

- Ама мен биологията никак не ме интересува. - запротестирах аз. - А пък за роботика трябва много математика и физика, които ми костват и сега доста усилия...

- Ееее, колко му е, ще се понапънеш малко, ще се справиш! То не е да ти е интересно, ами тези науки много се търсят сега. Ще завършиш университет, ще си намериш хубава работа, пък после може и мама и татко да вземеш в Германия, като имаш много пари.

Излишно е да казвам, че не послушах съвета му. Нито взех мама и татко, нито записах роботика или молекулярна биология, нито пък имам много пари. За сметка на това обаче работата ми се води креативна, та затова и заплатата ми е ниска.

Час по пазарлък. "Който на късмет случи, той ще сполучи."

"Ама аз сега, като не съм студентка, имам доста повече разходи...", опитвах се наскоро в разговор с шефа ми да извадя достойни доводи, за да ми повиши заплатата. "Освен това работата ми е свързана с много стрес, а задачите ми са ключови за развитието на фирмата..." Дори и не се изпотих, преговаряйки за пари. Всъщност беше доста досаден разговор, изнервящ поради необходимостта да се оправдавам, да рекламирам себе си и да продавам труда си на някаква прилична цена. За мен беше някакси очевидно защо искам повече пари, имайки предвид колко много усилия инвестирам в работата си. Защо трябва да се самоизтъквам?

Източник: flickr.com

"Защо не ти ги обясняват тия неща в училище?", запитах се после на път за вкъщи и не успях да намеря отговор. Може би отличниците в училище наистина не стават отличници в живота, казах си, но причината за това не е в тях, ами в училището. Ако дванайсет години подред те учат, че "Който се учи, той ще сполучи." и че ако се трудиш, ще бъдеш възнаграден, то свикваш именно с това и после, като пораснеш, се чудиш защо в живота никой не ти пише шестица, като си предадеш отличното съчинение. Не само че никой не ти пише шестица, ами и може да не успееш да си платиш наема, ако не усетиш правилния момент, в който да се откажеш от съчинението и да започнеш да вършиш нещо, за което не се очаква много мислене, но пък времето, прекарано  в седене пред компютър, се заплаща.

Наскоро четох една статия за креативните професии, в която се твърдеше между изкуството и бизнеса съществува един вид напрежение, което ту тласка двете в противоположни посоки, ту ги събира в необходимостта да намериш баланс между материалното и нематериалното.

От една страна, някои застъпват максимата l'art pour l'art, изкуството като самоцел, която няма нужда да бъде оправдавана, а чрез самото си съществуване и чрез силата си да въздейства над хората заслужава да бъде хранена (в пряк и преносен смисъл) от обществото. От друга страна, в други епохи креативните професии са били възприемани като занаяти, не по-различни от останалите. Шекспир е бил човек, който създава продукта пиеса, Микеланджело е бил майстор в занаята си и е командвал чираците в ателието. Също като грънчарството или обущарството литературата, изобразителното изкуство и музиката са били занаяти със своите правила, които трябва да бъдат научени.

Източник: flickr.com

В днешно време разбиранията ни за изкуство не са толкова ясни, както преди. Тласкаме се от едната крайност в другата, някои приемат ролята на неразбрания артист за своя екзистенциална задача, за един вид лайфстайл, докато други кандидатстват за стипендии и посещават университети, блъскайки се в институционализираните правила, за да бъдат официално признат за хора на изкуството, получавайки престижната хартийка. Едната крайност вероятно не носи никаква материална сигурност, докато другата често пъти превръща креативното в стока, която трябва да бъде рекламирана, продадена и консумирана. Съществуването на изкуството трябва да бъде оправдано, онези, които ти дават пари, трябва да бъдат убедени, че имат полза от теб... Остават въпросите: къде е истината? Има ли истина? И не на последно място: какво остава от изкуството, след като бъде "изконсумирано"?

Предполагам, че няма еднозначен отговор на тези въпроси и че решението е свързано изцяло с това, какво разбира човек под "изкуство" и "креативност" и какво влияние имат тези лични разбирания върху себеусещането и идентичността, професионалните цели и очакванията от личния живот на отделния индивид.

За себе си мога да кажа, че не бих могла да се възприема като молекулярен биолог, но едновременно с това не бих пожертвала икономическата си стабилност в името на някакво - било то и на пръв поглед артистично - съществувание, което обаче е също толкова социално наложено, колкото и скучното, но престижното следване в престижен университет, последвано от скучна, но престижна работа, водещи до забравени детски мечти и изгубено време.

Източник: flickr.com

За мен истината е в баланса, в това, да бъдат взети предвид всички желания и нужди, а не само единични. Затова и не мисля, че изкуството съществува като абсолютна самоцел, а че човек трябва да го създава на първо място за самия себе си, а чак след това заради другите. И вярвам, че тогава то ще бъде възнаградено - по материален или нематериален начин - вярвам, че всички хора, принадлежащи към едно общество, държава или към глобалното село, живеят в един естествен духовен и материален обмен на идеи, стоки и ценности, който рано или късно принуждава както отделния индивид, така и общността да дава. А щом всеки дава, то ще има достатъчно за всеки да получи.