Помните ли звуците на лятото? Вероятно не е лесно да ги пресъздадем в съзнанието си през февруари, но те не са само ехо от далечен спомен. Усещанията ни се просмукват в нас и ни съпровождат през целия процес на порастване. А летните традиционно оставят емоционални вáди в градината на спомените. Отворени прозорци, свистещи гуми по още нагорещен асфалт, съседи, които обсъждат на висок глас актуални футболни резултати, неповторимите качества на домашната ракия и цената на купешките домати. Деца, които играят на стражари и апаши пред блока, делейки си пространството с целуващи се тийнейджъри. Oбсебили беседките им, с качени крака на седалките, те се надпреварват по потенциал на бирена вместимост, пушат и играят карти, под назидателните погледи от стожерите на патриархалния ред - кварталните баби, които ги заплашват с полиция, а всъщност се опитват да преглътнат неумолимостта на отминалата си младост .... 

През деветдесетте за мен лятото беше безгрижие и топлина, която разширяваше пространството на домовете и отваряше входните врати, за да се смеси ароматът на пържена риба от един етаж с този на печени чужки и домашна лютеница от друг. Докато зимата всеки се шмугваше в себе си като разярена костенурка, през летните месеци сякаш хората се отваряха като божур при изгрев слънце - ненаситни да съберат ароматите, топлината и своеобразните емоционални гъделичкания на преходния коктейл от задух, пот и хормони. Още оттогава лятото винаги ми навява усещане за облагородяване и свобода. И ето ме днес, от около двайсет години напуснала лятото на детството и обратно, доста далеч от родните географски ширини на усилните августовски дни, попаднала в град на вечно лято. 

Картахена. 

Не знам как, но по някакъв начин този град ме води към нов етап от развитието ми. Седейки на горещия под на открита тераса с бира в краката и лаптоп в скута, пред мен се разкрива трудно описуем изглед от палми, сергии за книги, кофи за боклук, рухващи бараки и до тях осветени молове. Свят на изобилие от тонове, аромати, контрасти, еуфория, бедност, музика, живот. Сякаш някой неопитен художник се е захванал с непосилна за него задача и в безизходицата си просто е изсипал цялата палитра вурху платното, а цветовете така необратимо, но хармонично са се прелели в един друг, че е невъзможно да се каже кои са преобладаващите. Едно обаче е сигурно - пред такова пъстроцветие безразличието е изключено.

След седем години привикване към немската сдържаност, ко;лумбийската нагласа към живота ми се струва потресаващо разточителна. Цветовете на дрехите са крещящи, улиците вибрират под натиска на гърмящи тонколони, от които извират салса, бачата, бадженато, чампета, кумбия и безброй африкански ритми. Освен музикалния съпровод, движението по тесните тротоари, специално за представителите на женски пол, е съпроводено с усилена хвалебствия относно нейната красота, божественост, неповторимост и грация. Тези излияния биват подправени с елегантни подсвирквания и субтилно изсъскване, по възможност в непосредствена близост и при наличието на рентгеново зяпане. "Знаеш ли, докато учех в Германия започна да ми липсва фактът, че никой не ми казваше нищо мило по улицата", - оплака ми се още първата седмица колумбийската ми колежка Ибис, която е в състояние да съпоставя, но и да приласкава и двата свята. Тя е човек, когото обикнах за около 10 минути. С нея дълго стояхме замислени пред цитата от Херта Мюлер, оафишен на работното ни място - "Родината е това, което човек не може да понася докато е в нея и това, с което му е невъзможно да се раздели, когато е далеч от нея."

Петък вечер е, а лятото е даденост. По улицата препускат туристически файтони с очебийно бели наематели, които контрастират на фона на над 50-те срещащи се нации по улиците на Картахена - градът, вдъхновил Маркес. Изобилието от африкански корени. които при много обитатели на регионите около карибско море са изографисани чрез карамелена кожа и невъзможна за сресване коса и неотменно са белязаля жаждата за живот на тази държава на несигурност, в която единствената константа е необходимостта да живее за мига. 

Като изучаваща занаята и вече два пъти паднала (и станала) от хамак на плажа, държа да отбележа, че това самó по себе си е изкуство, обратнопропорционално на хроничния работохолизъм. 

Вдишвам (не)реалното фебруарското лято на Картахена и дробовете ми поямат смесица от аромати. Сладостта от уличните будки за пресни сокове от папая и ананас се прегръща сластно с парфюма от кофите за боклук, гарнирани с рибни останки. Дали поради свежестта от цъфтящите мангота по улицата или от вълмáта oт марихуана, която се пуши в парка под процореца, започвам да си представям потенциален дует между Мано Чао и Марк Антъни и примерна сценографията на видео-клипа. Наблизо звучат тимбали и пачанга. Облагородена и благодарна съм за това предварително лято, което  започна да препограмира нещо фундаментално в софтуера на личните ми убеждения....Нека да е лято!  

Когато четете тази статия аз вероятно вече ще седя в самолета по трасето Берлин-Картагена. Не съм сигурна както да очаквам, освен поредното предизвикатество от нов мащаб. През следващите три месеца ще се намирам достатъчно близо до Карибско море, за да го виждам през прозореца, събуждайки се, и да го вдишвам, заедно с ароматите на новия ден. Това самó по себе си е колкото мотивиращо, толкова и мъчително, когато човек е поел ангажимента на първо място да работи. И все пак – нямам търпение.

„Ти си латина, без да си латина„ – това е едно от изказванията, които често ме развеселяват през последните години. Колкото повече представители на Латинска Америка навлизат в приятелския ми кръг, толкова повече разбирам кои прилики между нациите ни визират. Оказва се, че нарoднопсихологически убеждения като „И да паднем, и да бием, все ще се напием“ добре се съчетават с идеята на латиноамериканците за „Животът е карнавал“. От друга страна, те често се сблъскват с реплики на работното място като „Не ви плащаме да мислите, а да работите“, много от тях живеят в потресаваща нищета с минимални ресурси... 

От друга страна, преди известно време една приятелка ми сподели за масовата практика на експоатация на млади хора в елитни фирми в София, които по неписано правило са задължени да полагат допълнителен труд, естествено, без това да предполага някакъв вид финансово обещетение. 

Тласкани между крйности на къртовски труд и на празнуване до безпаметност, латиноамериканци и славяни не пестят енергия живееки. Важно е да умееш да се смееш от сърце, след като си си изплакал душата, нещо, което при германците функционира по много по-субтилен начин. НО, аз не заминавам за Колумбия като български представител, а като немски пратеник. Колкото и забавно да звучи, работата ми е в немски културен център, които се старае да доближи немската култура и език от колумбийското ежедневие. 

Престоят ми там е спонсориран от немски институции и от мен се очаква периодично да преподавам немски език. И Вие ли сте толкова потресени, колкото и аз? Съгласих се не само защото предпочитам да се варя в собствен сос през януари на Карибите, вместо да се размразявам в Берлин, а и защото това е моят шанс да обикна немската култура, светоглед и да обогатя колкото другите, толкова и себе си. Нали знаете как човек осъзнава, че е научил нещо, чак когато започне да го обяснява на други? Това ще се опитам и аз – най-после да простя на немското недостатъците, да благодаря за предимствата и да демонстрирам на колумбийското, че всички сме едно, и всичко това през призмата на българското. Светът ни става все по-враждебен поради фанатично-религиозни и меркантилно-политически интереси. Време е да намигнем на приликите и да работим в насоката на развитието им.

През следващите три месеца ще се постарая да не преустановявам работата по блога, защото вярвам, че ще имам какво да Ви разкажа. Фокусът на Алтер Его не е туристически, съответно нямам амбицията да го трансформирам. Алтер Его в моя случай е това, което отеква в съзнанието ми преди да затворя страницата на изживян ден, когато разбърквам с голямата лъжица лютеницата в казана на изживелиците, грешките и постиженията, с цел да науча нещо за себе си и околните. Очаквайте скоро първи щрихи на колумбийската душа. До скоро! 

И тазгодишните коледни празници в нашето семейство бяха традиционно белязани с вкусна храна за тялото и душата. Сред последната категория се нареждат две книги, които ме приобщиха към магията на турската литература. Обичаната космополитна разказвачка на истории Елиф Шафак и нобеловият лауреат за литература Орхан Памук са сред най-емблематичните модерни турски автори в световен мащаб. При това почеркът им е различен в своята тоналност. Майсторското детайлно обрисуване на „декора“ на действието, присъщ за романа на Орхан Памук („Сняг“), прави процеса на визуализиране и вникване в света на персонажите автентичен и естествен. В творбата му присъства сблъсъкът между източните традиции и западния просперитет, похват, който прави поредната копка в зайналата яма помежду им, но това разсъбличане на клишетата е фундаментално за поощряването на бъдеща приемственост помежду ум. Политическият реализъм на Орхан Памук и мистичният пашкул на състраданието на Елиф Шафак не просто ме развлекоха, но и ме накараха да се замисля. Ето защо съм благодарна, че, макар и временно, успях да надзърна зад колисите на турския бит през очите на тези двама сладкодумци....

В сура Жените от Свещения Коран е казано: „И не убивайте сами себе си!“ — рече Кадифе.

Орхан Памук „Сняг“

Това е книга, която не вярвах, че ще прочета докрай, поради факта, че тя е по своему бавна. Не мудна или скучна, а бавна, действието се случва, когато времето за него е узряло. Това ми костваше определена доза търпение, но упражнението си струваше...

Карс е невзрачнo турско селище със затихващи функции, в което човек не би могъл да съществува незабелязан, защото всяка дума и крачка на както на местните, така и на гостуващите, се следи и записва от полицията. На фона на идилично падащи симетрични снежинки, завиващи града за зимен сън, се разиграват няколко любовни драми и множество политически кръвопролития. Ето и няколко представителни карски групи и институции и тяхната дейност: театралните пиеси са подиум за политически преврат и убийства; пресата публикува новини преди те да се са случили и по този начин ги подстрекава към реализация; политическите ислямисти са готови да свалят кожата на всеки заподозрян атеист; жените държат да носят кърпа на главата, но правителството забранява това на територията на държавни институции като университетски факултети; младите момичета от своя страна в знак на протест масово посягат на живота си, хвърляйки сянка върху (отворения за интерпретации) въпрос за самоубийството като непоправим грях пред Аллах. „Въпросът за Аллах е еквивалентен на осъзнаването, че това не е проблем на разума и на вярата, а е проблем на начина на живот.“ 

Цялата тази паяжина от интереси се разиграва на сцената на потресаваща бедност, вяра като инструмент към престъпления и...любовните полети и падения на живеещия във Франкфурт поет Ка. В Карс той намира продължението на себе си и достига до извора на чистото вдъхновение и страстната любов. В последствие ги губи, но сърцето му не успява да се отърси от Карс, а престоят му там е повод за разстрела му четири години по-късно на немска територия.

„Сняг“ е роман, който бавно, но сигурно заплита читателя сякаш Карс е обсебил съзнанието на всеки, докоснал се до него.  В спомена остава да блести отразена представата за една огромна снежна пелена, в която капките кръв контрастират недвусмислено.

Някои от героите обичат, други предават близките си, някои убиват човек, други посягат на собствения си живот. „После всички се изгубиха в сгъстяващия се бавно, сняг.“ 

„Омагьосваща комбинация от жалост и жестокост“

Орхан Памук за „Речник на погледите“, Елиф Шафак

Какво виждаме и кого гледаме? Замисляме ли се за посланията, които очите ни отправят? Какво изживяват обектите на нашето наблюдение и това интересува ли ни изобщо? Елиф Шафак задава въпроси и ги нанизва на конеца, който развива от кълбото на историята, за да направи на читателите си красив подарък въпреки грозотата на обрисуваните от нея герои. Основно действието е разказано през очите на лирическата говорителка – жена с наднормено тегло, която живее в постоянно страдание и запълва емоционалната яма в душата си с... храна и още храна. Нейният партньор е джуджето с абсурдно име Б–В, което познава отблизо унижението на хорската преценка, отразена в очите им. Тя е огромна, той – миниатюрен. Гротескно. А ние хората обожаваме зрелища. Защото по този начин не се налага да се вглеждаме в себе си, тъй като е по-лесно да се зяпат другите. Б-В осмисля ежедневието си пишейки в обратен азбучен ред речник на погледите, един своеобразен алманах на човешката жестокост. Тя работи на половин щат в детска градина – при единствените, неосъждащи я за външния й вид, той позира гол пред ученици по изобразително изкуство и пише Речника.

Паралелно с историята на двамата обществени маргинали и тяхната рехава любов, Елиф Шафак тематизира показността на грозното, надниквайки в Черешовата шатра, към която множеството периодично се стича, за да бере с очи плодовете на чуждото нещастие... 

Ако самият ти имаш орисията да си зрелище за околните, единственото лекарсто срещу самотата е съпричастността към стадото на зяпачи, намерило нов обект на присмех.

„Това е свят на зрелища.

Гледаш и те гледат.

Приближавам и виждам онова, което всички виждат. Под лампата, в средата на улицата, петдесетинагодишна жена с бархетна нощница и чехли с помпони вика и играе кючек.

(...)

Затаявам дъх и гледам много внимателно.“  

Приятно четене!

Има статии, които не желаят да бъдат написани, или това поне е най-щадящото обяснение за несполучливите ми опити за коледен текст. Исках да е оптимистично-реалистичен, с прагматична нотка, в унисон с немската действителност, хем не прекомерно комерсиален, като празника, хем не и религиозен, поради липса на лични убеждения. Съответно натоварих неродения текст с толкова очаквания и изисквания, че той предпочете да не излиза на бял свят. Вместо него реших просто да опиша какво представляваше празникът за мен през изминалите години. Той е предполагал и много радост, но и тревога, и работа, и, вероятно поради смесените ми чувства, ми е невъзможно да предам само едно основно токова...

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период никога не съм се прибирала за Коледа, което вероятно автоматично ме причислява към категорията безотговорна дъщеря. Ето как стояха нещата до момента...

Като чуждестранен студент, който работеше, за да се издържа, бързо научих, че празниците придобиват ново значение и то предимно меркантилно. В Германия традиционно надницата на смяна на официалните празници е чувствително по-висока, в повечето нормални фирми – двойна. В такива моменти екзистенциалният въпрос е „Да работиш или да работиш“, особено когато това е добра алтернатива на самотата. Аз рядко съм се сблъсквала с такава, защото част от семейството ми живее в Берлин, но много други (чуждестранни) студенти познават дилемата. Предимствата, освен финансови, се състоят в доброто разположение на колегите и шефовете. 

Работила съм в хотел, на пързалка за кънки, училище по танци и в телевизионна редакция на Коледа. Особено при последната работа наблюдавах солидарност при разпределянето на смени – който имаше щастието да работи на Коледа, можеше и да пропусне 1-ви януари, все пак и останалите колеги имаха право на парче от тортата. Тази логика има и своите предимства. Трудът на официални празници, погледнат като чист подарък, вместо като наказание, влияе на мотивацията и на настроението на работниците. През последните години свикнах с идеята, че Коледа е това, което искаш да бъде, можеш да си позволиш и решиш да повярваш във. И че дали да празнуваш, да работиш или да си почиваш, е въпрос на избор и приоритети. Имало е Коледи на домашна питка и баклава у брат ми и такива на суши и кракери на работа – и какво от това?

Вероятно коледната ми мотивация до степен се изтощава от обратното броене и това до някъде е свързано с преекспонирането на празника. Коледните базари са нещо магическо, греяното вино се доближава най-близо до личната ми представа за амброзия, обаче сладките с канела, които се продават от август месец, до 24 декември губят своя чар. На самия празник хранителните магазини затварят, а в дните преди това да се случи пазаруването в супермаркета наподобява нещо средно между бягане с препятствия и блъскащи колички. Всички са в такъв бесен коледен дух, че с лакти в ребрата на другите нежно си пробиват път към заветния щанда със щолен. Магазините за дрехи в аркадите (тукашната версия на мол) са препълнени с хора с чанти и чанти с хора. Винаги, когато поредната леличка ме затегли по погрешка с висяща закачалка, се сещам за една от любимите ми книги, a именно „Дивото зове“... Тази година обаче (идва оптимистичната част) имам гости (странна дефиниция, когато очакваш собствените си родители, но все пак)! Тоест, не се прибирам вкъщи, а вкъщито идва при мен!!!

Седем години и четири месеца. От толкова време живея в Берлин. През този период (почти) винаги съм се прибирала вкъщи за Великден. Краят на април и началото на май е времето, когато в България мирише на цъфнал живот и на предстоящи абитуриентски балове. Не мога да си представя нищо по-хубаво от това да боядисвам яйца в чорапогащник с листа от здравец на двора на село и „тайно“ да измъквам още недопечените великденски сладки от фурната на баба ми (липсата на търпение е сериозен порок). Великден е празник, който толкова обичам, че отбелязвам два пъти – веднъж по немския и веднъж по българския календар, вероятно така компенсирам сложната си връзка с Коледата, кой знае...

На всички Вас, четящи ни през годината и по този начин познаващи ни все-добре, желая от сърце да се чувствате „вкъщи“, на Коледа, на Великден, винаги!