Кои сме ние? Защо И ние? И какво изобщо ни прави по-различни?

събота, септември 22, 2012 0 Коментара

В буквален превод „зора“ и „радост”,  в действителност често Борба и Тревога, ние сме истински пишейки от, за, чрез и напук на себе си. Без оглед на географска ширина, берлински ветрове, но с български крила...

Септември, Берлин, студ. Дърветата още не са се обагрили в червено и жълто-оранжево, но студеният вятър вече събаря листата и ги трупа по свежата зелена трева, недокосната от слънце през лятото. Тъмнината от време на време покрива света дори и през деня, често вали съвсем слаб дъжд-мъгла, става мокро, трябва да е дъжд! В метрото хората са също като времето: мрачни, сърдити, заспали, заети със Себе си. Също като в българския градски транспорт, но без шума от словестни дуели на надкрещяващи се хора.

Немците, казват, били студени и безсърдечни. Що се отнася до сърцето, немците и българите имаме много общо: сърцето ни не е в гърдите, ами на съвсем неподходящо място. У нас, българите, сърцето е в гърлото. Няма как да не го видиш! То ни кара да викаме, да се смеем на висок глас, да плачем лесно, да се караме често и да пеем/пием много. Така близо до лицето, то праща непрестанни вълни от руменина към бузите и от сълзи към очите. Лошото на това местоположение е, че е твърде близо до главата. Замъглява мозъка, преставаш да мислиш „нормално“. При немците пък сърцето е скрито чак долу в корема. Нищо чудно, че на немски изразът "решение, взето със сърцето" означава в превод "решение, взето с корема". Скрило се там, то е на пръв поглед инкогнито. Дебелият колан около талията, породен от злоупотребата с бира, потушава още повече всеки опит на сърцето да напомни за съществуването си. Само когато се вслушаш много концентрирано, се чува някакво далечно туптене-ехо. В този случай сърцето е така далече от главата, че рядко има достъп до решенията, взети от разума.

В тази анатомично-физиологична обърканост ние се стараем да локализираме нашето: не винаги безропотно му се подчиняваме, често го тъпчем, ругаем, наказваме чрез неизказване. А то е неуморимо и присъства тук, сега, винаги, приема друга форма, приплъзва се по вените камофлажно редом с кръвта и като средновековно клеймо се отпечатва върху белия лист. Сега то е пред вас в невръстен вид, плахо и срамежливо като дете, което подава ръка при запознанство, когато всъщност му се иска да се затича към Вас и да Ви целуне по бузата!

Зори и Ани