Кой аспект от сегашния ти живот би разплакал осемгодишното ти Аз?

Нестандартен въпрос. Особено предвид факта, че идва от статия в Интернет на тема кариера. Обикновено те карат да се запиташ как би прекарал времето си, ако днес беше последният ден от живота ти или ако не се налагаше да изкарваш пари… Не че не помага да се позанимаеш с подобни мисли, но онова, което би разплакало осемгодишното ти Аз, може да е нещо, което не подозираш. Нещо, което се крие в теб от времето, когато си се катерила по дървета и си боядисвала косата на куклата си с фулмастер. С една дума от времето, преди социалните норми да ти подрежат крилцата.

Думата, която най-добре описва моето осемгодишно Аз, е "образцово". Сещате ли се за онези красиви, спретнати и стилни къщички с градинки в старите квартали на градовете, които преди носеха метална табелка "Образцов дом"? Точно така изглеждаше животът ми тогава. Училището, приятелствата, малките къщни задължения. Всичко беше чисто, подредено и усърдно поддържано. Наистина старателно. Вършех си работата без мрънкане, защото така ме беше научила баба ми и защото самата аз усещах, че така е правилно.

Ако осемгодишното ми Аз видеше как си върша работата в момента, би останало много разочаровано. Не знам, дали чак би плакало, но знам, че не би било доволно. Голяма част от работата ми и сега е спретната и подредена. Но истинската ми работа, онази, която върша "на работа" и за която ми плащат, не е свършена усърдно. По-скоро е свършена набързо и веднага след това забравена.

Дали съм поумняла с времето и съм се научила кое си струва усилията и кое - не? Дали съм станала мързелива? Меркантилна и заинтересована най-вече от онова, което получавам в замяна? Кой знае. Пословично е изказването на учителя ми по философия, че отличниците в училище не стават отличници в живота. Може би е прав. Но ми се струва, че не е.

Като за начало струва ми се, че сравнението между училището и живота е погрешно. В училище е по-лесно да работиш, без да очакваш нещо в замяна. Тогава яденето ти е осигурено, стандартът ти на живот е предопределен от този на родителите ти и дори и да не ти харесва, никой не може да вини за социалния ти статус. Колкото и да се ядосваш и да мрънкаш, като дете не носиш отговорност за това, колко пари имаш и каква социална роля играеш. Вярно е, че учиш и за оценки, както е и вярно, че оценките (и съответно признанието, което носят те) са стимул да се трудиш и по предметите, които не обичаш, но - очевидно е - оценките не са пари. Вярно, те носят някаква малка социална идентичност - тази на доброто дете, на отличничката, на тази, която има големи шансове да успее в неопределеното бъдеще, но парите, работата и професията създават една много по-комплексна и многопластова идентичност, която определя почти всичко, което имаме.

И въпреки тази разлика - нещо ми подсказва, че осемгодишното ми Аз има право да се сърди. Че човек трябва да се старае с всичко, с което се захваща. Не заради парите, уважението, не защото го дължи на шефа си или когото да било човек от обкръжението си. Ами заради самия себе си. Заради собствената си оценка, от уважение към собственото си време и собствените си възможности. Защото всеки ден е миниатюра на живота и има значение сам по себе си. Всеки ден е като квадратче от шоколадово блокче, като бонбон от кутията на Форест Гъмп. Не знаеш какво ще ти се падне, преди да отхапеш, но трябва да си уверена, че ще е вкусно. Не защото кутията някой ден ще се окаже празна, а защото точно сега, в този момент е пълна. И това има значение. Трябва да има значение. Трябва да си заслужава усилието. Иначе кой би направил такъв шоколад, който не си заслужава да бъде изяден?

Прахосмукачката е машина на времето. Изсмуква отминалия сезон, изтрива следите, останали от него по килима и под мебелите. Като циклон отнася мислите, оставяйки място за нови. Спира времето, подарявайки ти момент на безвремие, докато се събере новият боклук, в който сега-то се материализира.

Готварската книга на прабаба ми също е машина на времето. Съживява отдавна изчезнали букви като "е двойно" и призовава духовете на отдавна неизползвани думи. Вълшебни думи, които завихрят въздуха около мен и се къдрят на сребърни струйки в съзнанието ми. Истинска магическа машина на времето. Не съперничи на прахосмукачката ми, а по-скоро я допълва. Всичките ми домакински уреди и пособия са се съюзили, за да ме забавят. Или по-скоро да забавят не мен, а времето, което е част от мен и от което аз съм част.

Странно е, че няма дума „бавнина“, която да бъде антоним на „бързина“. Търся, а не намирам такава неутрална и прозрачна дума, сякаш бавнина не може да бъде наблюдавана никога и никъде. А всъщност фактът, че очевидно нямаме потребност от такова понятие, може би означава, че „бавнината“ е навсякъде. Бавното движение на времето е естественото му състояние, затова няма нужда да го назоваваме. Времето по природа тече бавно. Само ние хората сме се научили да го забързваме в главите си, да го караме да препуска, докато ни се завие свят и не можем повече да издържим на мощта му. Опитваме се да го контролираме, а накрая се оказва, че то ни надвива със собствените ни трикове.

Бърз влак. Бърз преглед на новините. Бързо хранене. Нормалните неща. Съществуват, за да ни остане повече време… За повече пътуване с влак, за повече новини,… за повече храна? Не е ли странно, че влаковете, отиващи на далечни места, често се движат по-бързо от онези, които стигат само до близките градчета и селца? Че когато човек има време да яде бавно, всъщост поглъща по-малко калории? Че в Интернет блогъри, автори и маркетинг-експерти се опитват да пишат все повече и все по-често, независимо дали и колко имат да кажат, и с единствената цел да привлекат колкото се може повече внимание.

Против всякаква логика, аз обичам да пътувам до работа с (по-) бавния влак, защото е по-празен и мога да чета книги. Против неписаните закони на модерната работеща жена предпочитам да готвя ежедневно, защото ми помага да храносмеля работния ден преди вечеря. И напук на работата си чета бавно, дори и това да означава да прочета по-малко неща. Затова и що се отнася до писането, надявам се текстовете ми да предразполагат към бавно четене, а не „сканиране“.

Не бих казала, че е лесно да се устои на подобна вълнá. Бързината е навсякъде, идеализирана, изкушаваща и задължаваща. И въпреки това не я пускам да влезе у дома. Моите вълшебни машини на времето я спират, филтрират я и я връщат там, откъдето е дошла. Те са пазачи на бавнината, от която съм част и която е част от мен. И за разлика от предразполагащата към егоистичност бързина, бавно течащото време разширява човека хем навътре, хем навън, свързва го със самия него, но и с безкрая…

И докато пека някой сладкиш от книгата на прабаба, ако ми остане време да погледна в огледалото, знам, че ще видя всички тях: бабите ми, прабабите им, техните майки, сестри и лели, всички онези жени, които принадлежат към моето собствено време и които го образуват, всички те, като ефирна армия около мен, като невидими сенки в чертите на лицето ми да живеят извън забързания поток на историческото време, завинаги в бавността...

„Някой трябва да опише мизерията на 97-ма, както и всички останали мизерии - зимата на 90-а, на 92-ра...“

Хм, мизерия, мизерия... колко да е било мизерно? В моята глава 97-ма беше хубава година. Научих се да чета и пиша, после завърших първи клас, написах едно смотано стихотворение и после лятото прочетох цял куп книги, които до ден-днешен са ми любими. Нямах търпение да почне втори клас, когато пък се роди братчето на най-добрата ми приятелка. Забавление ви казвам! За 90-а и 92-ра мога да ви кажа далеч по-малко неща. Аз самата съм родена 90-та, пък сестра ми 92-ра, та си спомням колко се чудих тогава, че от такова грозно нещо като бебетата накрая стават нормални хора. Главата ми не го побираше. Спомените ми за тия първи години на демокрацията се събират в две неща. Първото е тъмносиня престилка, зад която се криеше стройна, слаба фигура. Впоследствие ми казаха, че това бил чистачът на стълбището, който починал през 95-та. Второто нещо е:

„Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.“

„Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон.“

„Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът.“

Напушва ме смях. Четейки нататъка, смехът ми замира бързо. Не смятам да цитирам остатъка. Извинете, не, че не звучи правдоподобно, но ме бих могла да надвия отвращението си. Познато отвращение впрочем.

Мизерия, това е думата. Не безпаричие, не бедност, а именно мизерия. Разликата е огромна. Безпаричието е дума, изразяваща констатация. Просто човек констатира, че пари няма: „Добре, хубаво, няма. Точка.“ От това не следва нищо. Безпаричието може (и най-често е) моментно наблюдение. Бедността е по-различно нещо. Думата изразява повече от липса на пари: тя е социален факт. Бедността е идентичност, принадлежност към социална класа, маска, която човек носи пред другите и пред самия себе си. Бедността и усещането за бедност ограничават, но най-често материално. За разлика от това мизерията е съвсем друга класа усещане. Мизерията включва не просто икономически статус, но и примирение с него на интелектуално ниво. Докато безпаричието и бедността се намират в материалния свят извън нас, мизерията е част от нас, тя е един вид духовна и емоционална нищета. Тя превръща хората в „празни ламаринени кутии“, както поразяващо точно се беше изразил един от първите читатели на този блог.

Човек не бива да се страхува от безпаричието и бедността. Те не са толкова важни, щом за едно дете са дори невидими. Но мизерията, вижте тя е опасна. Страховита като болест, тя превръща човека в животно, способно да изрази с думи животинските си мисли, но неспособно на премине границите им (извинете, никак не обичам думата „скот“). Може би затова се казва „Естествен роман.“

Георги Господинов е един от най-четените български писатели. Както в България, така и по света. От доста време имах намерение да си купя негова книга и тъй като „Физика на тъгата“ беше изкупена във всички книжарници по време на тазгодишния ми престой в България, си купих „Естествен роман“. „14 години, 9 издания, 23 езика“ пише на корицата. Звучи обещаващо.

В „Естествен роман“ няма нищо естествено. През цялото време уж става дума за естествени неща като котки и пчелички, престой в тоалетната и наръчници за начинаещи градинари, но всеки път, когато разказвачът подеме някоя от тези теми, читателят научава повече за „естествоизпитателите“, отколкото за самите естествени процеси. В началото авторът обещава да напише роман от начала. Дали това означава, че няма да има край? Кой знае. Аз лично виждам няколко края, разпръснати из целия роман. В „Естествен роман“ има цяла редица истории. Малко прилича на огромно кълбо от различни цветове прежда, конците са омотани, заплетени, че даже и често завързани един за друг, така че кълбото хем изглежда като едно объркано цяло, хем човек ясно различава различните нишки. Дали ще ги разплете и развърже, остава решение на читателя.

Аз лично не смятам да ги разделям. Има нещо красиво в целостта им, въпреки че често се създава усещането за фрагментарност. Това, което не е ми допада, са героите. Може би са правдоподобни. Може би много хора биха се идентифицирали с тях. За мен обаче всички те са плашещи. Плашещи са реакциите и размислите им по т.нар. естествени теми, плашещи са причините за нещастието им, плашещ е и фактът, че единственият човек, който се опитва направи подробен анализ на реалността, се оказва луд. „Естествен роман“ е доста цинична книга, макар и не колкото „Непосилната лекота на битието“ и в този смисъл повече ми харесва (да, заповядайте, противоречете ми).

Очевидно е, че хората са нещастни и (може би?) разочаровани. Героите търсят причините за нещастието си в неща като развода си, изневярата на съпругата, липсата на пари и т.н. Според мен обаче причината е в Нищото, във вакуума, в който се намира духовният им живот. Не в наличието на множество негативни неща, а в липсата на позитивни, в неспособността им да ги създадат. Проблемът е може би, че все още живеят като Разрушители, но след като очевидно са разрушили стария режим, не е останало повече нищо за рушене. Истинска драма е да живееш като Разрушител във време, изискващо Съзидание. Единственото, което можеш да унищожиш, когато няма нищо повече за рушене, си самият ти.

Наскоро една колежка ми каза, че кукувиците били изчезващ вид. Просто били твърде тъпи и не схващали особеностите на глобалното затопляне. Другите птици усещали, че става по-рано по-топло и потегляли към Европа, за да си правят гнезда. Когато кукувиците забележат, че трябва да тръгват на път обаче, другите птици вече отдавна си имат пиленца и кукувиците не могат да си захвърлят яйцата в техните гнезда. Така малките кукувичета не оцеляват…

Подобно на кукувиците и книжните плъхове се водят изчезващ вид. Смята се, че не могат да се напаснат на глобалните технологични промени и затова измират малко по малко. Дори още по-зле: ако успеят да се напаснат, често пъти също като кукувици, отраснали с други птици, променят природата си и започват да изневеряват на навиците си.

Кой в днешно време се води книжен плъх? Питам пък аз… Дали тези, които обичат да четат, или само онези, които четат на хартия? Защото ако само вторите се броят, аз отдавна съм престанала да бъда. И някакси ми се струва, че що се отнася до четене, стериотипите са много упорити и с много силно присъствие. Да не говорим, че са толкова приети за даденост, че повечето хора ги смятат за самата истина. Пък аз не обичам стериотипи. За мен инструментите са средства към целта. А когато целта е качествено четене, дали е на хартия, или на екран, е въпрос на практически (и емоционални) съображения.

Преди години на някакъв изпит се беше паднала темата "Ще изяде ли мишката книжката?" Имаше се предвид компютърната мишка разбира се, въпреки че аз лично в този текст използвам плъха като метафора за четящите хора. От сегашната ми перспектива това заглавие на есе, което  тогава трябваше да бъде написано от (кандидат)гимназисти, съдържа голяма доза късогледство. На първо място думата "изяде" създава усещането за заплаха и унищожение. Книжката ще бъде унищожена от нещо голямо и хищно. От друга страна, глаголът е свързан и с действие, което предполага… ами един вид нецивилизованост или поне някаква физиологична нужда. Мишката е "диво" животно, тласкано от глада и незнанието си, което бива противопоставено на книжката, която пък от своя страна е не само беззащитната жертва, ами и символът на култура. Накратко казано, от културна и духовна гледна точка компютрите ни връщат в ледниковата епоха.

Тази гледна точка е много разпространена и днес въпреки неща като електронните четци или възможността да се чете на смартфон или таблет. Просто е лесно да се възмутиш как запада младото поколение и колко нецивилизовано става, вторачвайки се в тия екрани. Истината е, че и аз преди десетина години бях убедена в ретроградното влияние на новите технологични развития. Не си давах книжките и толкоз! Само че, откакто имам електронен четец и таблет, заедно с тях и достъп до много безплатни ресурси (които иначе не бих могла да си позволя да купя в книжен вариант), както и възможността да нося библиотеката си навсякъде и съответно да прекарам един приятен час в метрото по път за работа, бързо стопи възмущението ми.

Започнах да възприемам книжния плъх не като изчезващ вид (, което пък възприятие - да си го кажем веднага - често пъти е причина да вирнем носле), ами като вид с определена философия, способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Като вид, който еволюира заедно с трудностите и се усъвършенства всеки ден. Защото мотивацията при четенето винаги е една и съща и не зависи от медията:

1. (малко или много личен) контакт с хора, с които човек по географски или времеви причини не може да се запознае.

2. не се налага да преживееш определени неща (природни катаклизми, войни, нещастен брак…), за да се поучиш от тях. Освен това книгите ти позволяват да бъдеш безпристрастен наблюдател. Никой не очаква каквото и да било от теб. За сметка на това ти можеш да очакваш.

3. Бягство от (понякога неприятната, а понякога скучна) реалност

4. Това не би трябвало да е на последно място, но както и да е. Задоволява глада за истории. Ние всички обичаме истории. Така биваме възпитаваме като деца, така живеем и като възрастни. Историите са начинът, по който възприемаме реалността, в която живеем, и по който печелят доверието ни към законите й. Затова непрекъснато изпитваме глад за нови (, но и стари и познати) истории, които да нахранят съзнанието ни.

Всъщност четенето е здравословно. Успокоява тялото, карайки го да си почине от физически натоварвания, и дори понякога успокоява ума, разсейвайки го от моментни емоционални дисбаланси. Практикувано редовно и правилно, четенето стимулира креативността, допринася за обогатяванети на речника на четящия и влияе на мисленето ни. И това се отнася в различна степен за четенето на каквото и да било: от учебника по физика през шарения криминален роман и задължителните творби в час по Български език до спортния вестник. Четенето е като продължение на възпитанието и затова колкото по-големи ставаме, толкова по-важно става какво и колко често четем.

"Това ще е най-скучният понеделник, откакто... свърши миналият понеделник.", мисля си аз, докато излизам от гарата и се запътвам към светофара. Задният изход на централната гара на бившия източен Берлин много напомня на софийската гара: сиви плочки, миризма на тоалетна и купища бездомни, които спят в някой ъгъл заедно с кучетата си. Пътят през това миризливо място обаче е единствената ми възможност да стигна до работа.

Слънцето ме заслепява, докато пресичам, и се опитва да ме събуди. "Какво е това слънце?", питам се аз и се замислям, че зимата в България е далеч по-светла отколкото от Германия. Само че тази година тук няма точно зима (или поне засега не). Слънчево, положителни температури и само една седмица сняг. С една дума, за тукашните ширини направо лято. Наистина странно усещане през февруари, дори и за мен, която прекара миналата година февруари и март на над 40 градуса в западна Африка.

Веднъж влязла вътре, пускам компютъра. Сама съм и затова първо се мотая. Винаги като отворя някой "женски" сайт, преглеждам рецептите и си отварям късметче. "Хората, които само работят, нямат време да мечтаят. Само този, който мечтае, стига до мъдростта." (Индианска поговорка) Изведнъж ме обзема чувството, че сайтът ме е "прочел" и се опитва да ми прати някакво послание. Може би са се наговорили с времето и се опитват да ме убедят да престана да работя толкова много и да живея все едно е лято. "После ще помисля за това.", казвам си и се впускам в таблици, мейли, писане и организиране.

- Знаеш ли, че една касиерка в "Алди" печели колкото нас? - пита ме по-късно колежката, докато си вади сандвича.

- Не знаех... - отговарям аз, докато дъвча моя.

При нас никой не прави обедна почивка. Едно, че никой не може да си позволи да се храни всеки ден навън и второ, че така трябва да останеш по-дълго в офиса. Далеч по-добре е да имаш свободно време след работа, все пак не работим за удоволствие, а за пари. Които така и така са малко.

- Като ми свърши отпуската, мисля да не се връщам на работа тук. - започва отново тя. - Дори и в "Алди" ще е по-добре да редя стоки или да седя на касата. Поне няма да се налага да мисля толкова.

Разбирам за какво говори. Когато работиш на непълно работно време, а имаш работа като за пълно, главата ти се препълва. Започваш да сънуваш неща, свързани с работата, през свободните си дни си представяш колко много работа имаш и накрая не успяваш да мислиш за нищо повече освен за работа. Може би имат право индианците.

След работа се прибирам вкъщи умряла от глад. Пускам компютъра и започвам да ровя из YouTube, за да гледам нещо, докато ям. Мисълта, да седна и да се храня сама, без каквата и да била компания, ми се струва абсурдна. Усещам се някакси празна и подозирам, че празнината идва откъм главата ми. Какво ли е станало с нея? Убедена съм, че допреди няколко месеца всичко ѝ беше наред. Знам, че като студентка редовно тренирах съдържанието в нея. Но сега го няма. Сякаш се е изпарило всичкото. Усещам проблема почти физически и знам, че ще му намеря физическо решение. Свършила съм със следобедната закуска, затова ставам и отварям кухненския шкаф. Усещам как бурканът с течен шоколад ме призовава, как самотната лъжица цял ден ме е чакала, за да ѝ помогна да докоснe тъмната лъскава шоколадова маса. Загребвам с пълна сила и... усещам как вкусът ме изпълва. Чувствам как способността ми да мечтая се завръща заедно с щастието, предизвикано на хормонална основа, изведнъж осъзнавам, че наистина е лято, време за почивка и... се запътвам към компютъра, за да напиша статия за блога.

ПП. В подобни екстатични моменти, които завършват в ода за любимия ми шоколад, ми става ясно защо Денят на влюбените е именно през февруари...

A.: Женските списания се предполага, че са отъждествена писмена форма на женската душа. Тези сравнително кратки статии с много естетически снимки на сочна салата, модел, захапващ ябълка или друг с метър в ръка, който обръща строен крак с рахитично телосложение, за да онагледи статия за борба с целулита. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам женски списания, чета ги периодично от 15-годишна възраст, особено подходящи са при дълъг път с БДЖ, грип, засягащ стомашно-чревния тракт или досадна студентска работа пред монитор, когато трябва да изглеждащ съсредоточен пред екрана. Нима това е женската душа? „Не е! Не е!“, крещи обиденото ми его и ми обявява краткотрайна война. Това, което ми прави впечатление не е всъщност фактът, че повечето статии в подобни женски формати са нескопосано преведени от английски, украсени с порнографски снимки за привкус към статиите за поддържане на либидото ДОРИ след брака (звучи впечатляващо, трябва да признаем).
В интерес на истината ми се струва привлекателно да се прибера вкъщи след уморителен ден и да oтворя четива, които ме карат да мисля, да се чувствам отъждествена с теми и интереси на съмишленици и да се развивам в посока на себепознанието. Това се оказва немалко предизвикателство, имайки предвид, че от 15-годишна възраст до сега се сблъсквам с буквално едни и същи неща. Всяка година, прибирайки се в България, грижовната ми майка ме запознава с българската преса и ми поднася кафе със захаросан опит да опишем женските необходимости, които сякаш са спряли да еволюират според редакторите на гореспоменатите издания... 

З.: Казват, че най-отличителното качество на жените била грижовността. Затова, прочитайки за чудодейните свойства на някой антицелулитен крем, ние жертвоготовно се втурваме към магазина да спасяваме задниците на целия свят: собствените си от целулит, а пък тези на козметичните концерни - от фалит. Такава е женската душа: себеотдайна, вечно подготвена да се разголи пред света, показвайки силата на волята пред глада. Аз отдавна се отказах да спасявам когото и да било. В течение на творческия процес, свързан с дипломната ми работа, комуникацията с депресивната ми женска душа се изразява в егоистични екскурзии до буркана с течен шоколад, въоръжена с лъжица в ръка. И ако шоколадените ми ексцесии противоречат на идеалите, проповядвани в някои списания, то поне шоколадът, за разлика от последните, задоволява глада ми за нещо истинско.

Като малка често обичах да дъвча краката на барбитата си. Гумата се огъваше в устата ми, зъбите ми се впиваха в меката тъкан, която отскачаше със синтетично съпротивление. Моите кукли никога нямаха целулит. С каквото и да ги хранех все си оставаха слабички и спортни като манекенки от списание. От друга страна, четейки днес лъскави и прясно изпечени списания с изображения на манекенки върху тях, примлясквам и усещам отново така познатия гумен вкус на куклени крака. След това затварям списанието и се втурвам не към магазина, а към широкия свят, пълен с изненади, сладко-горчив и наситен като течен шоколад...

А.: И докато моята колежка поглежда към широкия свят за отговори, аз потъвам в дебрите на женския си хороскоп, обещаващ ми тази седмица „любовни предизвикателства, проблемна комуникация с колегите и необходимост от пътувания“. Или това беше предложението за вчера, или беше миналато седмица. Нима има значение щом вярваш. Женските списания са мъртви. Да живеят женските списания!

Наскоро даваха „Титаник“ по немската телевизия. Не го гледах, но въпреки това нямаше как да не си припомня първия и единствен път, когато го гледах. Беше странно преживяване, особено в онзи момент, когато корабът потъва. Не знам защо, но всички плачат. Аз не плача на тъжни филми. Има нещо много фарсово в тях, нещо фалшиво и предизвикващо самосъжаление. Сякаш душата ти се превръща в огромен пикочен мехур, който трябва незабавно да се изпразни. И тези сълзи не са чисти и освбождаващи от натрупалите се токсини, ами празни и натоварващи. Също като да пиеш кола, пълна със захар, но в крайна сметка тялото ти да отделя само вода, а захарта да остава в теб.

Накъдето и да погледнеш, всички се опитват да ти слагат памперси. Всякакви сладникави романчета и филмчета, лишени от всякаква хранителна стойност, но пълни с калории, те затрупват, играят си с душевната ти отделителна система и купуват без пари пълните със сълзи памперси. В университета също често ни захранват със сухи, несмилаеми теории, а на изпити очакват да им ги върнем същите, само че смлени. И после се чудят, че имаме мисловен запек! Но както казва Норбеков, това е като да изядеш една ябълка, да изчакаш да я преработи стомахът ти и да очакваш да излезе на бял свят същата ябълка, която си изял. Щуротии! Явно за това, което излиза на бял свят след храносмилането, се пише оценка, а не за това, което е прието като хранителна стойност и е усвоено от организма. След корекцията на пълните памперси от изпита, все още нетренираното бебешко дупе често пъти е наранено и кърви. Но няма страшно! Ще го намажем с мехлем от глухарчета, направени от красиви обещания за професионален успех, за реализация във всяко отношение и за престижна работа. Коя рана не би се излекувала след тази козметична процедура!

Днес, накрая на магистратурата, поглеждам към кантара, който показва с 5 килограма повече и се замислям откъде ли са дошли. След претеглянето на пълните памперси резултатите са записани в бакалавърската ми диплома, а скоро тя ще бъде последвана и от магистърска. Защо никой не претегли и мен?? Сещам се за онези моменти, когато не пълните памперси, а усвоената храна имаше значение. Когато вместо да се опитвам да пресъздавам, храносмилайки, се очакваше от мен да употребя хранителната стойност на приетата доза, за да вдишам въздух, да погледна на стария свят по нов начин и да размърдам онези сиви клетки между ушите, които придават тежест на главатa. Когато след храносмилането не изхвърленото имаше значение, а това, което възникваше от усвоеното. Дали някой някога ще погледне на мазнинките по мен по този начин? Дали някой някога ще се интересува от това, което усвоявам, а не от това, което ям? Или пълните памперси от миналото вечно ще ми служат като инструмент в търсенето на работа? Но нима по този начин можеш да намериш работа, която не просто те храни, но и засища?