И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.

На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...

Възраст: реална: 26, емоционална: варираща.
Пол: женски и то без операционни намеси.
Отличителни белези: месоядна.
Здравословно състояние: без установени алергии и с лактозна поносимост.
Диагноза: изчезващ вид. 

Реденето на опашка за кафе в Берлинска закусвалня може да продължи толкова дълго! Не защото работливите пчелички не наливат достатъчно бързо лате макиато, което по тези географски ширини се пие с литри и струва колкото дюнер или повече, а понеже клиентите са с комплексни желания. Дамата пред мен го предпочиташе (не просто) горещо, а и с обезмаслено соево мляко, екстра пяна, подсладител, канела, какаов прах и с лешникова есенция. Чудя се само защо не замени и кафето с уиски. Следващият клиент залагаше на кафявата захар, но и той държеше вместо мляко в чашата му да плува нещо блудкаво, наподобяващо го само по цвят. Масово съм заобиколена или от вегани, които отказват да пият мляко поради идеологически убеждения, или от хора, които имат лактозна нетолерантност (вече почти не познавам германци, които да не страдат от тази толкова модерна болест). Как да не съчувстваш на горките продавачи/ресторантьори, вече всеки втори е „клиент ли бе, та да го опишеш“!

Малко хора от сегашното ми обкръжение подозират, но аз израснах на село, буквално. Братът на баба ми постоянно ме питаше дали децата в училище не ми се смеят задето бързам при всяка възможност да се върна при мисирките и козите, вместо да се гоня с децата по асфалта в града. Нито бях чула някой да ми се подиграва, нито щеше да ми пука. От край време комуникацията с животни ми беше по–приятна от тази с не малко хора. Първите умеят да слушат! 

Та на село закуската ми беше съпроводена от чаша прясно издоено козе мляко. Толкова маслено, че една чаша засища с часове. Оттогава съм и месоядна. Харесваше ми да храня кокошки и да събирам яйца, да си говоря с козите, да се надбягвам с кучето и да паса мисирки, защото контактът с животните е обогатяващ, учи на толерантност, грижа и взаимонеобходимост. Единствената ми вегетарианска постъпка се състоя в отказ да опитам от едно сготвено козле, по онова време беше най-добрият ми приятел, вие бихте ли обядвали с вашия, гарниран с ориз? Със зайците имах сходен проблем, ако прекарваш ежедневно часове с тях, единственото, което можеш да преглътнеш на обяд, е буцата в гърлото си. Имали сме и прасета, но на баща ми му домиляваше да ги коли. Да убиваш никак не е лесно, особено, когато човек има шанс да си го спести. Поуката в историята? Да си месояден не означава непременно, че си егоистичен варварин, по-скоро е въпрос е на ценностна система, здравословно състояние, усет за мярка, култура и какво ли още не. 

По повод 70-тата годишнина от приключване на Втората световна война, темата отново беше отразена детайлно в медиите. Междувременно една моя позната публикуваше снимки във фейсбук, едните показващи наредени трупове на евреи, другите – заклани животни във фабрика. Госпожицата апелира за контролиране на насилието над животни и други сходни зверства, подчертавайки сходства с преследването на евреите, които не успях аналогично да открия. Може и да настъпя някого по-мазола, затова ще формилирам много внимателно мнението си, което се отличава с лека критична нотка, а именно – по-голяма тъпотия не бях чела скоро (особено откакто спрях да отделям време и внимание на голяма част от българските политически издания)! Да сравняваш месопроизводството, произтичащо от отгледани за целта животни, които служат за храна (да ме прощават вегетарианците и веганите, ама еволюционно погледнато не сме тревопасни и няма да бъдем), с геноцид (като този по време на войната), е най-малкото лишено от обосновка, респект и елементарна обща култура. Уважавам личния избор на хората до голяма степен, обаче, когато те не уважават моя и ме засипват с морални присъди, толерантността ми се стопява като масло в микровълнова. Огладнях!   

„Ние прощаваме, но не забравяме“, беше надраскано с черен маркер и небрежен почерк на вратата на една от кабинките на женската тоалетна на партера. До надписа се мъдреше поотлепен стикер, призоваващ посетителките да изхвърлят дамските си превръзки и тампоните в предназначеното за това кошче, защото „Ние всички сме пазители на околната среда“. Погледът ми се върна към декларацията за незабравяне и напускайки тоалетната, реших да се разходя до гробището.

Снимка: Hartwig

Гробището беше на петнайсетина минути пеша от Института по публицистика и политология. Септемврийското слънце беше се качило високо на небето, а успокоението, което ми беше донесъл фактът на приемането ми в желания езиков курс по арабски, постепенно се разстилаше по тялото ми и дори камъчетата, които заместваха настилка по тротоара и които болезнено забиваха малките си ръбчета във възглавничките на ходилата ми, не ми правеха впечатление. Бях почти втора година студентка и бях свикнала с факта, че университетската реалност е различна от тази на Берлин.

Минавайки по ул. „Руди Дучке“, в главата ми изплува гласът на представителката на студентската инциатива на института, която на първия ден ни развеждаше из сградите на университета и ни разказваше истории. Руди Дучке е бил убит през 1970, спомнях си съвсем ясно, защото цял живот се е противопоставял на властимащите и на (нео)нацистите. Улицата, кръстена на него, дори не е истинска улица обаче, ами по-скоро пътечка през едни храсти зад главната сграда на университета.

Снимка: Stefanog

Стигнах до гробището. И до ден-днешен не знам, дали е еврейско гробище, или просто всякакви хора, които са се противопоставяли на Хитлер и на последователите му, са били погребвани тук. Отваряйки вратата, гласът на студентката от по-горен семестър в главата ми изведнъж стана много силен. „Ние прощаваме, но не забравяме.“ Кои точно сме „ние“? Неясно. Първото, което ми направи впечатление по време на обиколката, беше, че ни говориха само за Втората световна и за националсоциализма. Разказваха ни истории, които всъщност винаги бяха само една история: тази на колективната лудост.

Тогава се дразнех на тези истории. Казвах си, че ние, а под „ние“ имам предвид не българите или европейците, ами нашето поколение, нямаме нищо общо с тези неща. В крайна сметка така ме бяха научили в училище, въпреки че България също е била на страната на Хитлер. „Нито един български войник не е отишъл на фронта.“, казваха ми. „България спасява толкова евреи...“, добавяха други. Успокоителни думи за възрастните, приспиващи за децата. Приспивни не само защото уроците по история бяха сухи и скучни, ами защото никой не обостряше сетивата ни за житейските уроци от историята, никой не ни учеше да мислим.

Днес знам, че някои истории не могат да бъдат разказвани достатъчно често. И макар да не съм съгласна с мнението на приятелката ми немкиня, която твърди, че те, немците, никога няма да изкупят вината на предците си, то съм убедена, че ние, наследниците на колективната жестокост не бива да я забравяме нито пък да се страхуваме да поемем отговорност. И под „ние“ разбирам всички ние, независимо, дали предците на са били нацисти, или „само“ са ги подкрепяли, защото макар голямата жестокост да се изразява в действия, тя се основава на думи, мисли, принципи и идеали, в които очевидно не само Хитлер е вярвал. Не мисля, че някой е свободен от отговорността към историята. Вярно е, че бъдещето е по-важно, защото можем да го променим, но миналото ни дава знанието, необходимо за тази промяна, а също така и основата за настоящата ни идентичност.

Снимка: Juan de Dios Santander

Всичко това придава нещо особено на месец май, който е изпълнен с християнски и национални празници, но този път ни донесе и 70-годишнината от края на Втората световна война, която започва началото на септември и свършва началото на май. Сякаш по предсказанието на Гео Милев:

„Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й - ще бъде!“

„Проклети евреи, детеубийци, вие не заслужавате живот“, този и други ясно изявени антисемитски крясъци се разнесоха под прозореца ми преди броени дни. Това не се дължи на факта, че имам нетолерантни съседи,а на този, че жилището ни се намира на ключова позиция, през която стандартно минават демонстриращите в Берлин, както и маратоните, празничните шествия, тн. Голям сеизмограф е при нас да си отвориш прозореца, чак след това евентуално можеш да прочетеш новините, за да си досвериш часовника. След края на световното по футбол, на улицата беше Трета световна война, осланяйки се на звуците. Скандирането срещу евреите ме насочи към подозрението, че духовете на Втората световна са разбунени.

Хора убиват хора...

Кризата в Украйна, нападките срещу путинска Русия, защитаващия се-нападащ Израел, завладяната от Хамас и плащаща с жертви в редиците на цивилното население ивица Газа, съкратено: световна политика, грандиозна помия, интернационална катастрофа, контрапродуктивна реакция на омраза. Вместо все по-научили си уроците, ставаме все по-озлобени, разделени и агресивни. В Германия се отключи заспалата омраза срещу евреите и пламна като динамит след години прилежен ауфарбайтунг на войната. „Как ли се чувства моята израснала в Берлин еврейска приятелка през последните дни? Кой свят е нейният? Или си остава чуждо тяло в рамките на едно общество, което цял живот привидно я интегрира, но я обича като мащеха, която публично я гали по главата, а вкъщи я налага през ръцете.“

Хóра, хора продължават да убиват хора!