Напоследък т.нар. "женски квоти" предизвикват големи дискусии в немското обществено пространство. Феминистки организации се оплакват от факта, че твърде малко жени са на ръководни позиции и че жените печелят по-малко в сравнение с мъжките си колеги на същата позиция. Политиката се опитва да отговори на проблема с въвеждането на "женски квоти", определен от закона процент жени, които трябва да са назначени по високите етажи. Едновременно с това много жени са против подобно вмешателство на държавата в човешките ресурси на фирмите. Плаши ги вероятността да бъдат дискриминирани още повече в работното ежедневие поради факта, че може би са взели работното място на някой мъж.

В цялата тази полемична какафония аз се питам: кога стигнахме до тук? Кога аз самата започнах да се виждам като обект на сексистка дискриминация? Не мога да си спомня. Сядам на една пейка на една детска площадка и наблюдавам децата. Момченцата не ми изглеждат да дискриминират момиченцата. Скришом поглеждам към учениците в метрото и пак не откривам йерархия между половете. Не само че момченцата не командват момиченцата, ами дори е по-скоро обратното.

Кога започва тогава? Кога от равноправни деца се превръщаме във възрастни с различни права? Не мога да си спомня, но някакси ми се струва, че трябва да е в пубертета. Уж в днешно време нямаме ритуали за инициация както в миналото, но сякаш с първия сутиен ставаме други хора. Сякаш откриваме, че половете са повече различни отколкото еднакви и веднага търсим "добрите" и лошите". Реално само се заблуждаваме. Заблуждаваме се, че активно решаваме бъдещето си, лъжем се, че знаем кои сме и само си въобразяваме, че можем да си изберем идентичност. Всъщност "правилните" решения винаги ни биват наложени от обществото и ние интуитивно ги приемаме като свои собствени. "Матрицата" ни обрязва също както в миналото са инициирали пубертиращите младежи и по този начин ни прави възрастни, превръща ни в мъже и жени.

Женската инициация е болезнена. Крилата са отрязани, а упойката не държи вечно, но затова пък води до амнезия. Където са били летателните органи, сега е зейнала кървяща дупка, която е още по-болезнена поради факта, че споменът за онова, какво е било там, е изчезнал. Знаеш, че не можеш да летиш, защото си вързана за земята. Знанието ти идва от нищото, от онази болка, която свършва в неуловима черна дупка и която колкото и да се мъчиш, не можеш да проследиш. Единствено чувството, че си момиче, а не жена, ти дава облекчение, потапящо съзнанието ти в хладната илюзия за безполова реалност.

Лъжовно облекчение, което изчезва веднага щом видиш някое истинско момиче. Чувстваш завист, защото интуитивно усещаш, че то има нещо невидимо, което ти си изгубила, но едновременно с това потъваш в усещане за превъзходство заради знанието, което ти е донесла болката. Затова, когато дойде моментът, с готовност оставяш матрицата да обреже дъщеря ти: от една страна от чувство за отмъщение към Електра, а от друга - защото знаеш, че на този свят необрязаните са обречени на изгнание.

- Крем для рук. - избоботва той с две подчертано гърлени "р"-та.

- Да. - отговарям аз. На български. Пък той нека си мисли, че е на руски.

Той ми подава ръка за поздрав, а аз я стискам с прясно намазаните си пръсти. Защо пък не, нека и той да си вземе малко крем. Дори и на силните петдесетгодишни мъже кожата на ръцете става суха през зимата и се напуква.

Той въздъхва и сяда на огромната стъклена маса за срещи. Това е неговото, шефското, работно място в нашия офис. Аз го поглеждам крадешком иззад рафта с папки и отново обръщам поглед към монитора. Очите му са зачервени и подути. Дали има възпаление?

- Ах, колежке Тодорова, славянските езици ни най-малка логика нямат! Каква е тая работа винителен падеж, пък никакво окончание да не получава?!

Аз се смея и вдигам рамене.

- Ама то сигурно и на български е така. - заключава той.

- Не точно. - отговарям аз. - На български нямаме никакви окончания, защото няма и падежи. Или поне не за съществителните.

- Ето виждаш ли? Български е трябвало да уча навремето, не руски... Там кой предлог с кой падеж...

- Ама то и на немски "за" е с акузатив. - прекъсвам го аз.

- Че то това винителен падеж ли е?

- Ами да. Нали и двата "обвиняват"... - смея се аз.

- Как така? Кого обвиняват? - объркано пита той.

Аз продължавам да се смея, въпреки че никак не ми е смешно. Знам, че трябва да поддържам нормален разговор. А зачервените му очи не престават да привличат погледа ми. Торбичките под тях са огромни и издути като жабешки гуши. По сините ириси е плъзнала мъгла, а бръчките се вият като паяжинки около клепачите. Знам, че не е възпаление.

- Ами подлога в изречението. - опитвам се да обясня. - Заради това, че допълнението пряко страда от него.

Отново ме избива на смях. И той се смее.

- Ама и ти имаш едно въображение... - казва ми той и махва с ръка.

Ръката му е много бяла. Набръчкана, възлеста и с изпъкнали вени. Ръка на мъж на средна възраст. "Би могъл да ми е баща.", мисля си аз, но нещо в мен се противи. Пръстите му може и да са остарели, но в очите му се вижда малко безпомощно момче. Не би могъл да бъде дори на моята възраст. Сенки от сълзи плават под клепачите му, сякаш си е разбил коленете тази сутрин. Ръката му се отправя към очите и ги потърква. Аз обръщам поглед към монитора. Дали е забелязал, че го гледам втренчено в очите? Той не казва нищо.

- Ами... какво въображение? - питам го аз. - Ти си учил латински в училище, не аз. Ти трябва да ми обясниш как от кауза и обвинение е станал акузатив, винителен падеж.

- Значи във всяко изречение има виновен? - пита ме на шега той.

- Ами разбира се. Всички сме виновни в нещо, не е ли така?

Той се смее и бръчките се утрояват. Стават дълбоки и се впиват в подутата част на лицето му. "Да, виновна съм, мисля си аз. Виновна съм, че не ти казвам колко съжалявам за това, което се е случило. Че не мога да изкажа никакви съболезнования..."

Просто тук не е прието да говориш за това, че бащата на шефа е починал. Не е прието и той да говори с нас за това нито пък да си вземе отпуска за няколко дни. Дори и на погребението ни пишеше мейли и даваше указания от разстояние. Виждам зачервените му очи и говоря за падежите. Знам, че за другото няма смисъл да говоря. Той веднага ще ми обясни, че онова проклето прессъобщение цяла нощ мир не му е дало и затова очите му са подути.

Затова сме виновни. И вината ни расте с всяко изречение, което казваме. И още повече - с всяко изречение, което остава неизказано.