Израстнах с приказката от Ангел Каралийчев за житената питка, която обикаляла ли обикаляла нивата. Въпреки аналогичната форма на кулинарния продукт, моето лично сладко отроче не е тестено и не пътешества самичко. През последните години аз редовно произвеждам и транспортирам из берлинското метро торти, сътворени по спонтанни (без) поводи. Това е колкото необходимост да стигна крайната цел, тоест дома на човека, получател на сладкиша, толкова и своеобразно по рода си социологическо проучване. 

Първият път, когато се качих в метрото и половината жени (!) ме зяпнаха с желание в очите, честно да си призная, се постреснах. Директният поглед в немското метро е характерен само за чужденци, неусвоили немската сдържаност и неписан принцип за апатия, която трябва да бъде демонстрирана на обществени места, за да се избегнат потенциални словестни контакти.  Нямах време да осмисля интереса към гледката, която явно съм представлявала в техните очи, защото междувременно един пътник ми отсъпи мястото си, за да „не пострада тортата“, една поддържана жена на възрастта на баба ми сподели няколко лични рецепти, един друг пътник ми съобщи, че ще ме съпровожда до крайната ми цел ако му предложа парче от тортата, а трима испански туристи от съседния вагон дойдоха с разговорник в ръка и търсиха няколко минути думата „вкусно“, за да ми споделят впечатлението си. Изведнъж тези позадрямали пътници се държаха като любопитни деца пред витрина в сладкарница и ме заговаряха не сякаш съм чужденка в техния хол, а домакиня, в чиято кухня искат да бъдат.  

Самата тортена необходимост се зароди по време на първата ми практика като студентка. Шефката ми беше меко казано нестандартна, беше отличена с орден за храброст 64-годишна хомосексуална жена, която всеки ден ми правеше комплименти за външния вид, смесени с огромна доза критика затова, че не съм изпълнила задачи, които тя бе забравила да ми постави. Да речем че балканското ми его дерзаеше, но се осмелих да сменя тактиката и вместо да споря директно, реших да я манипулирам дискретно – направих й торта. Тя  на самият ден съумя да ме обиди и аз демонстративно напуснах. Още същата вечер тя ме молеше да се върна с извинението: „Моето кисело настроение никак не пасва към твоята сладка торта. Извинявай!“. Три месеца и две торти по-късно ние се разделихме, взели най-важното от съвместната ни работа. 

Оттогава тортата се превърна за мен в метафора на внимание, компромис, необходимост, плюс стандартното си предназначение да е кралицата на рождените дни на хората, които обичам. Не винаги е с перфектна текстура, веднъж се стопи още докато я режех, но основната идея остана. Хората оценяват жестовете, помнят ги и се оставят душата им да бъде „извадена с памук“, както обича да казва майка ми. Оказва се, че точно когато бързаме най-много, притиснати сме от наложени ангажименти и екзистенциални страхове, ни трябва потресаващо малко, за да се усмихнем – захар за добро настроение, сметана за глезотия, малко шоколад за успокоение на нервите и малко нарязани плодове за красива гарнитура. 

Извод: Ако обичате някого – направете му торта, ако сте в конфликт с някого – направете му торта! Опитът за по-сладко ежедневие си струва! 

...се очаква да изпитвам тази сутрин. А всъщност изпитвам само страха на опитното зайче преди експеримента, макар че този страх е напълно неоснователен, тъй като освен мен милиони хора са го правели, правят го и ще го правят: Рамадан. Но мен ме е страх: страх ме е от новото и непознатото, страх ме е и от провала - било то психически или физически.

Постите през свещения месец Рамадан са задължителни за всички мюсюлмани (освен за болните, децата, бременните и кърмещите). Те носят нещо празнично и гордо, още по-силно подчертано в контекста на Берлин през лятото, когато слънцето изгрява преди 4 часа сутринта и залязва след 9:30. От проклетия и времето се е заинатило, горещо е и задушно. 

Аз не съм мюсюлманка. Едва ли някога ще стана и то не защото имам нещо против тази религия, а защото не приемам социалните и иституционни граници, които всяка религия налага. Но тази неделя и аз ще премеря сили с времето, глада и жаждата. Решила съм, че няма да ям и да пия нищо от изгрев до залез слънце. Това е социален експеримент, може би малък начин за себепознаване. Пък религиозните аспекти... тях ги оставям на първо време настрана.

Ставам и автоматически посягам към шишето с вода. Лято е все пак... Но днес не може. Прибирам го в хладилника и ми става ясно, че е наложително всички храни и напитки да се скрият от полезрението ми, защото посягането към тях става по навик. Сутринта минава бързо. Опитвам се да не мисля за Рамадан. Представям си, че е нормален ден. Чистя цялото жилище. Излизам. До обяд така и не огладнявам наистина, само съм жадна. Но пък мисълта за храна се прокрадва по-често от тази за вода. Защо?

Това е първото ми откритие за деня: тъпча се по навик. Не че е толкова нова информация. Новото е, че емоционалният аспект изобщо не е толкова силен, колкото го описват по разни женски списания. Не се чувствам депресивно от факта, че не посягам към храната, въпреки че не е лесно. Напротив: започвам да се чувствам силна.

Преди да започна работа в офис пиех много малко вода. После наливането с вода стана един от най-ефикасните методи за прокрастинация: не изглежда подозрително, а губи известно време и има "приятния" страничен ефект, че човек трябва да ходи по-често до тоалетната, което пък от своя страна губи още повече време. Така от начин за губене на време пиенето на много вода се превърна в навик и накрая в необходимост.

Не казвам, че се гордея с факта, че започнах да пия повече вода по този начин. И не казвам, че е грешно да се пие много вода. Но всички медиални авторитети, които някога са се изказвали по този въпрос, изведнъж закрещяха в главата ми, когато за един ден реших, че ще пия вода чак след залез слънце. По обяд почти ми стана лошо, защото си въобразих, че ако човек не пие вода, може да умре. Всъщност не умрях. Вместо това отидохме на разходка и изведнъж се оказа, че се чувствам леко горда със себе си. Той много ми се смя, защото той пости всеки ден...

Тялото ми се държи по различен начин, когато пости. Усещам миризмите много по-силно от друг път, сякаш съм диво животно, търсещо храна. Усещам миризмата на пот на бабата в другия край на метрото, липовите дървета от другата страна на улицата и миризмата на дюнер от една будка. Не ми се яде дюнер, не ми мирише хубаво. За сметка на това ягодите от сергията до будката много хубаво ми миришат. Странна работа. Хем са по-малко калорични... Започвам да се чудя, дали Рамадан не е отпушил някакъв канал в носа ми, през който намирисвам здравословната храна...

Следобяда, като се прибрахме, реших, че е редно да направя и малко физически упражнения. Не се осмелих да тичам в парка, но пък си пуснах едно DVD със спорт за жени. Потя се по-малко от обикновено и имам по-малко сила. "Нещастните ми мускули...", мисля си, "откъде ли си набавят енергия сега?" Изведнъж ми хрумва: "Ами да! От запасите! Топи се, дупе, сега е моментът!"

Вечерта не усещам вече нито глад, нито жажда. Бих могла да мина и без храна, но чувствам лека слабост. Половин час преди указаното време започвам да отрупвам масата с храна. Има за закуска, обяд и вечеря, че даже и повече. Също като на Бъдни вечер е.

Той ме гони от кухнята и ме праща да ям една минута преди точното време. Аз захапвам мъфина и захарно-масленият крем се топи в устата ми. Захарта предизвиква сериозно емоционално сътресение у мен. Мозъкът ми се побърква и аз посягам към ледената вода. Тогава стомахът ми се побърква. Тежко ми е.

- С ледена вода ли се нагълта? - кара ми се той и се опитва да ме убеди да пия чай. Аз отказвам. - Хапни малко от топлия ориз...

Той ми набутва в ръцете чиния с джолоф, а аз му казвам, че нямам място за повече храна. Опитвам се ям въпреки това. Той изяжда огромно количество храна и отива да спази молитвеното време.

С броеницата отброяваш като мантра повторенията в молитвата

А аз си правя равносметка. Няма го страха вече, горда съм, че се справих. Чувствам, че съм разклатила закостенели правила у мен, че сега ментално съм поне мъничко по-адаптивна към нови неща. Радвам се, че не поддадох. Справих се с неяденето, а сега остава по-трудната задача: също толкова добре да се справя с яденето... А това си е задача за цял живот.