Наскоро една колежка ми каза, че кукувиците били изчезващ вид. Просто били твърде тъпи и не схващали особеностите на глобалното затопляне. Другите птици усещали, че става по-рано по-топло и потегляли към Европа, за да си правят гнезда. Когато кукувиците забележат, че трябва да тръгват на път обаче, другите птици вече отдавна си имат пиленца и кукувиците не могат да си захвърлят яйцата в техните гнезда. Така малките кукувичета не оцеляват…

Подобно на кукувиците и книжните плъхове се водят изчезващ вид. Смята се, че не могат да се напаснат на глобалните технологични промени и затова измират малко по малко. Дори още по-зле: ако успеят да се напаснат, често пъти също като кукувици, отраснали с други птици, променят природата си и започват да изневеряват на навиците си.

Кой в днешно време се води книжен плъх? Питам пък аз… Дали тези, които обичат да четат, или само онези, които четат на хартия? Защото ако само вторите се броят, аз отдавна съм престанала да бъда. И някакси ми се струва, че що се отнася до четене, стериотипите са много упорити и с много силно присъствие. Да не говорим, че са толкова приети за даденост, че повечето хора ги смятат за самата истина. Пък аз не обичам стериотипи. За мен инструментите са средства към целта. А когато целта е качествено четене, дали е на хартия, или на екран, е въпрос на практически (и емоционални) съображения.

Преди години на някакъв изпит се беше паднала темата "Ще изяде ли мишката книжката?" Имаше се предвид компютърната мишка разбира се, въпреки че аз лично в този текст използвам плъха като метафора за четящите хора. От сегашната ми перспектива това заглавие на есе, което  тогава трябваше да бъде написано от (кандидат)гимназисти, съдържа голяма доза късогледство. На първо място думата "изяде" създава усещането за заплаха и унищожение. Книжката ще бъде унищожена от нещо голямо и хищно. От друга страна, глаголът е свързан и с действие, което предполага… ами един вид нецивилизованост или поне някаква физиологична нужда. Мишката е "диво" животно, тласкано от глада и незнанието си, което бива противопоставено на книжката, която пък от своя страна е не само беззащитната жертва, ами и символът на култура. Накратко казано, от културна и духовна гледна точка компютрите ни връщат в ледниковата епоха.

Тази гледна точка е много разпространена и днес въпреки неща като електронните четци или възможността да се чете на смартфон или таблет. Просто е лесно да се възмутиш как запада младото поколение и колко нецивилизовано става, вторачвайки се в тия екрани. Истината е, че и аз преди десетина години бях убедена в ретроградното влияние на новите технологични развития. Не си давах книжките и толкоз! Само че, откакто имам електронен четец и таблет, заедно с тях и достъп до много безплатни ресурси (които иначе не бих могла да си позволя да купя в книжен вариант), както и възможността да нося библиотеката си навсякъде и съответно да прекарам един приятен час в метрото по път за работа, бързо стопи възмущението ми.

Започнах да възприемам книжния плъх не като изчезващ вид (, което пък възприятие - да си го кажем веднага - често пъти е причина да вирнем носле), ами като вид с определена философия, способен да оцелее при всякакви обстоятелства. Като вид, който еволюира заедно с трудностите и се усъвършенства всеки ден. Защото мотивацията при четенето винаги е една и съща и не зависи от медията:

1. (малко или много личен) контакт с хора, с които човек по географски или времеви причини не може да се запознае.

2. не се налага да преживееш определени неща (природни катаклизми, войни, нещастен брак…), за да се поучиш от тях. Освен това книгите ти позволяват да бъдеш безпристрастен наблюдател. Никой не очаква каквото и да било от теб. За сметка на това ти можеш да очакваш.

3. Бягство от (понякога неприятната, а понякога скучна) реалност

4. Това не би трябвало да е на последно място, но както и да е. Задоволява глада за истории. Ние всички обичаме истории. Така биваме възпитаваме като деца, така живеем и като възрастни. Историите са начинът, по който възприемаме реалността, в която живеем, и по който печелят доверието ни към законите й. Затова непрекъснато изпитваме глад за нови (, но и стари и познати) истории, които да нахранят съзнанието ни.

Като новоизлюпена студентка често ми се случваше: нямах време, дето се вика, да си измия зъбите! („Ааа, Зори, зъбите трябва да се мият...“, проточваше баба ми по телефона и в главата си ясно виждах как размахва пръст. „Бабо, това беше метафора!“) Лекции, работа, библиотека, новопоявили се домакински задължения, нови социални контакти. Имах чувството, че денонощието изведнъж е станало тясно за моите нужди. Просто ми трябваше повече време. А нямах!

Понякога, когато лампите във влакчето на метрото не са достатъчно силни или някои изобщо не светят, докато се движим между две спирки, поглеждам към някой тъмен прозорец на влакчето и почти виждам в него лицето на майка ми. По различни причини никога не станах толкова близка с нея, колкото предполагат някои стериотипи, а най-големият ми страх през пубертета беше да стана като нея: дебела и със скучна, неуспешна кариера. Толкова по-шокиращ беше първият път, когато блеейки в метрото, разпознах нея в собственото си отражение. Не цветовете ми напомняха за нея нито пък чертите на лицето: единствената ни прилика е във формата на лицето, която на слабата светлина на метрото придобива основно значение. Значи все пак имаме нещо общо, казах си, осъзнавайки, че досега за четвърт век никой от роднините не успя да го види.

Много психолози подчертават важната роля, която връзката с родителите ни играе при формирането на личността. Някои дори твърдят, че самоосъзнатата позиция в рода определя начина, по който възприемаме себе си. Аз, от друга страна, досега винаги съм дефинирала понятията "род" и "родители" по-широко. В крайна сметка онова, което хората казват, и онова, което наистина правят, са две различни неща и най-важна е не платоничната теория, а конкретното субективно възприятие. И все пак мисълта, че не само майка ми, но и дядо ми - баща й - има същата форма на лицето, ми донесе успокоение. Да имам прилики с него, това със сигурност е комплимент.

Казват, че религията е опиум за народа. Или по-точно Маркс го казва и описва заблудите, манипулациите и контрола, който налагат религиозните институции над делника и празника на обикновените хора. Дефиницията на Маркс за религия силно ми напомня на българска предизборна кампания: надежди и успокоения, които карат човека да забрави тежкия делник, и не на последно място обещания за живот след смъртта / след изборите. Аргументите се простират от логични - например развитието, което е претърпял човешкият род от Сътворението на света / след 89та - до емоционално-апокалиптични: Адът / онова, което ще настъпи, ако друга партия спечели.

Хората - какво да правят - или като кротки овце следват духовния си водач, или стават Антихристи / анархисти, или пък проявяват пълна аполитична атеистична апатия.

Но потърпевшите не ме интересуват. Те са скучни поради липсата си на избор. Интересуват ме онези, които разпространяват опиума, онези, които си служат с фалша, онези които - да го кажем по-дипломатично и непреднамерено - стратегически инструментализират комуникацията. А те на са просто политиците, застанали на публичната медийна арена в България, Германия или Украйна, стратегическите комуникатори са навсякъде: в офиса, в университета, дори в съседния жилищен блок. И примерът им показва, че често не този, който се труди най-много успява и не този, който най-много заслужава, печели, ами този, който най-добре продава себе си, получава най-много.

В историческия роман "Кралица Марго" Александър Дюма описва същия фалш в контекста на френския двор през 16. век. Двайсетгодишната Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на кралската регентка Катерина Медичи и сестра на тогавашния крал Шарл, бива принудена да се омъжи за наварския принц Анри, когото тя дори не познава. Сватбата е отчаяна политическа мярка, за да бъдат помирени католици и протестанти, което обаче не се случва и скоро след сватбата по-голямата част от протестантите в Париж биват избити от католиците. Анри, който е протестант, изпада в немилост в двореца със заплаха за живота му. Отношенията между членовете на кралското семейство са белязани от политическите интереси на всеки един от тях: кралицата майка Катерина иска да управлява страната чрез когото и да било от синовете си, стига той да се остави да бъде манипулиран от нея, като неудобните играчи биват отстранявани с отрова, двамата по-малки братя на краля искат да управляват, затова се опитват да го убият, Марго и съпругът й искат да управлява, затова се съюзяват и играят театъра на идеалния брак, въпреки че и двамата имат извънбрачни връзки, за които никой не бива да узнае. Семейни отношения не съществуват: майката е готова да убие сина си, както е убила съпруга си, братът е готов на убие брат си и само добрата стратегия може да спаси живота на политическите конкуренти на Катерина Медичи.

Снимка: The lost gallery

Фалшът и лъжата са начин на живот. Отначало е потресаващо, след това откритието, че в днешния свят, в който иначе кралете и принцесите са рядкост, нищо не се е променило, води до отвращение, а накрая възможностите на човешката интелигентност и способността на иначе фалшивите актьори да оцеляват в най-екстремни ситуации заинтригува. Властта, която носи манипулацията, е привлекателна. Усещането за превъзходство над другите, които се оставят да бъдат "прочетени" и употребени според слабостите им, е упоително. Аргументът, че всеки заслужава съдбата си и че от еволюционна гледна точка по-умните и по-силните оцеляват за сметка на по-глупавите и по-слабите, звучи логичен и най-вече удобен.

И все пак... Може ли да бъде оправдан фалшът? И ако да, в кои ситуации? Трябва ли да бъде оправдаван? Трябва ли да бъде оценяван като нещо добро или лошо? От гледна точка на какво и кого? В реда на нещата ли е да погъделичкаш самочувствието на шефа, за да си спечелиш благоволението му? В реда на нещата ли е да "чуруликаш" безгрижно -  разбира се точно избрани неща -  в офиса, ако това ще ти донесе желания проект или повишението, което чакаш от време? В реда на нещата ли е да се отнасяш най-приятелски с колежката, която не можеш да понасяш, само за да няма скандали в офиса и за да не направиш лошо впечатление? Или може би дори е морално по-правилното, защото тя не е виновна, че ти не я харесваш? Не почива ли "доброто възпитание" на лъжи?

Като бях малка, не исках да поздравявам определени хора с "Добър ден." Усещах, че не мога да им го пожелая чистосърдечно. Чувствах, че не ме интересува здравословното състояние на бабичката от първия етаж, която редовно се провикваше от балкона, че "ще ти се откачат циците, като скачаш на това въже". Защо тогава да я питам как е? Не разбирах защо трябва да се държа възпитано.

Дълго време смятах, че доброто възпитание е един вид лъжа, върху която се гради мирът в обществото. После взех решението, че ще се държа добре с другите не защото "така се прави, когато си възрастен", ами заради самата мен, че вместо да подминавам неприятния човек, без да го поздравя, ще го поздравя и ще се насиля да ми е приятен, въобразявах си, че мога да надмогна негативното у себе си и да се разбирам с всички хора. Илюзия? Може би. Но беше добро упражнение за морала. Лошото е, че често се налагаше да напусна полесражението, за да не раздавам удари под пояса. Достойно? Кой знае... Едно обаче е сигурно: човек не разполага с неограничено време живот, за да си тръгва винаги, когато истината изчезне. Времето тече и игнорираните желания започват да притискат от вътре, за да излязат. Може би истината е в компромиса: между собствените принципи и цели, правилата за социално поведение и онова неизказуемо нещо, което се крие дълбоко във всички хора и ги обединява...

И така, да си признаем, че понякога не времето, а желанието за печене е оскъдно. Тогава забъркваш някакви неща и става... ами да, може и пълна катастрофа да стане... Или да изобретиш нова рецепта... Ето една така, възникнала в момент на мързел...

 

Също като главния герой в „Моби Дик“ и аз си имам свой начин да избегна мръщенето и сивотата, които ми носи понякога ежедневието. Също като него и аз обичам да потеглям в открито море и да се нося из непознати води, макар че моето море е книжно или напоследък дигитално. Лесно е: отваряш книгата, платната се опъват още с отгръщането на първата страница и... отплаваш. Скоро от реалността остават само далечни шумове и неясни очертания, които по някое време също изчезват. Оставаш сам на кораба. В открито море.

Ами ако магията не се получи? Ако стаята запази ясните си очертания? Ако телевизорът продължи все така да бълва риалити-глупости въпреки усилията ти да чуеш вълните? Ако плетката на бабата, която седи до теб в метрото се окаже по-интересна от пътешествието по море? Ако мекият звук, който издават нейните проблясващи игли за плетене, се окаже твърде мощен, за да бъде надвикан от виртуалната реалност на книгата? Ако въпреки безбройните опити да се концентрираш и да потънеш в романа той просто се окаже толкова плитък, че ти стига до коленете? Какво правим тогава? А???

Като книжен плъх по призвание не съм зарязвала книга през живота си. Имам предвид книги, които доброволно съм започнала да чета, по собствено желание, а не такива, които някой професор в университета ме е накарал да погълна. Колкото и скучна да е била книгата, винаги съм се насилвала да продължа да чета и в повечето случаи съм се увличала. Всъщност май винаги съм се увличала, след като прочета 20% от книгата. В моите представи да зарежа книга беше почти равносилно на предателство към всички хубави книги, които някога съм чела. И наистина нямам предвид само романи или художествена литература. Имам предвид всички книги. Знам, странно звучи, но ми изглеждаше проява на слабост да откажеш да изслушаш някоя книга. До днес. Днес за първи път в живота си зарязвам книга. И за да си заслужа още повече публичното порицание, ще кажа, че зарязвам класическа книга: "Моби Дик".

Преди 10 години щях да продължа да чета, опитвайки се да се заинтересовам от моралните проповеди, описанията на цветнокожите ловци на китове и опитите за биологични наблюдения над морските обитатели. Щях да се опитам да надвия скуката при четене и да я прочета до края.

Само че от сегашната си гледна точка наистина не виждам смисъл. Обичам да чета, откакто се научих. Ако не и от преди това. От този момент до сега съм прочела ТОЛКОВА много, че повторенията на мотиви, сюжети, характери и послания са поразяващи. Повечето книги не казват нови неща, а просто повтарят старите. Някои казват нови неща, поставени в познат контекст. Други казват неща, нови само за определени читатели. За да може една история или едно твърдение да е разбираемо, то неизменно трябва да се базира на познатото. Излиза, че ако човек прочете определен брой книги в живота си, може просто да спре по някое време, защото ще разполага с достатъчно "материал"... Излиза, че хората трябва да престанат да пишат, защото вече всичко е казано.

Е, грешно излиза разбира се. Вярно е, че обикновено не се запознаваме лично с човека, написал определена книга, но четейки я, ние четем и автора. А хората са различни, затова и книгите се различават помежду си, въпреки че казват едни и същи неща. В човека се крие нещо огромно и блестящо, нещо, което не може да се изрази с думи, образи и художествени похвати, защото не се вмества в простосмъртните измерения на културите и обществата. Именно това огромно нещо преобразява познатото, създава нови вариации, но и понякога прекрачва границите и счупва оковите, които езикът сам си е наложил. Заради това си струва да се пишат и четат книги.

Та именно затова зарязах "Моби Дик". Защото на 14 човек все още събира "материал", сравнява и "архивира", за да си създаде представа за света. Само че на 24 вече си събрал известно количество и започваш да се позиционираш. Научил си се да разпознаваш в зародиша концепции и си изградил собствено мнение за тях. Освен това знаеш, че времето ти е ценно и не бива да го губиш с неща, които не те обогатяват, но за сметка на това са отегчителни и изпълнени с разкази за  ирационална омраза, неразбираема за мен (а и честно казано, не искам някога да я разбирам). Знаеш, че както в материалния свят, така и в художествения и виртуалния има хора, с които си струва да си прекараш времето, както и такива, с които не си струва. Точка.

В 6:00 ч. будилникът звъни. Навън е още нощ. В стаята е студено. В 8:00 ч. пристигам в офиса. Навън се е съмнало. В стаята е студено. 16:00 ч. приготвям се да си ходя. В стаята е още студено, но заради парното носът ми пари. Навън отново е нощ. Зимните дни в Берлин траят по 8 часа? Тъкмо да си свърши човек работата в офиса? Не, не точно. През зимата тук почти няма ден. Дори и да се е съмнало, лампата свети, защото облаците играят ролята на "щори", които скриват слънцето. Реално е 24 часа тъмно.

Преди време четох един роман на Тери Пратчет, в който главният герой развиваше теорията, че европейците били стигнали до този си етап на индуструално развитие, защото това е бил единствената им възможност да оцелеят през зимата. Е, предполагам, че е имал предвид западноевропейците, защото в България рядко ми се е налагало да си търся начин да оцелея в тъмнината и първичния студ. Е, така де, рядко ми се е случвало през деня... В България може и да има много причини хората да издивяват, но мисля, че времето не е една от тях... Е, освен когато снегът ни изненада през декември разбира се... Но за да успокоя недоволните, ще кажа, че и берлинският градски транспорт обикновено се "изненадва" от подобни бедствия. Още по-голяма е изненадата разбира се, ако снегът дойде през януари, а пък през декември не е валяло изобщо... Та толкова за подредените германци.

„Трол с наднормено тегло и прическа на изрусен динозавър, що за танцьор е това?!“, този е въпросът, който си задава почти всеки средностатистически самозабравил се салсеро или бачатеро при първия си досег с неповторимия стил на Габриел. Всички сме чували клишетата за перфектната фигура на професионалните танцьори, за манията им да се поддържат в изряден вид и... да се показват на дансинга, подтискайки партньорката и блестейки за нейна сметка. Кой би предположил, че изрусеният пухкав испанец с дрезгав глас на заклет пушач е не просто пример за танцьор, но и за личност. „Същественото е невидимо за очите“, колко пъти трябва да прочета „Малкият принц“, за да го проумея не само с интелекта, но и със сърцето си!

Четири часá в събота вечер на международен конгрес, всъщност, на един от най-обичаните европейски в латино средите. Отдавна съм на стенд бай, а емоцията на споделена цялост с толкова талантливи танцьори ме е дрогирала до степен, че не смея да си поръчам бира, за да не разваля собствено произведените хормони на щастието, няма да ги разреждам с нищо, освен с още танц. Дебна Габриел от няколко часа, но след края на всяка песен, на рамото му увисва поредната госпожица, мотивирана да танцува с него. А той дори не е привлекателен. За разлика от някои негови колеги, при които тахикардията е неизбежна. Но Габриел е на дансинга вече четири часа без пауза. Другите се отегчават по-бързичко. Вече съм се примирила със съдбата си на не достатъчно нахална, но минавам в манипулативна офензива, заговарям го, докато горкият се опитва да си опита питието, поръчано преди часове, но го нападам на испански, няма мърдане. Той ме гледа с нещо средно между изненада, липса на оправдание и любопитсво, вероятно една българка, заговаряща го на испански във Варшава му се струва екзотична, е и аз съм виждала по-конвенционални танцьори от него, но да не издребняваме. Та да танцуваш с Габриел е като да летиш, но използвайки краката си само от стилистична необходимост, за да не дразниш другите със способността си да се рееш. Сигурност, яснота на воденето и респект към жената беше коктейлът от усещания, които той подари на сетивата ми. И точно когато от стенд бай бях достигнала емоционална нирвана, песента свърши, но не и за мен, тази песен ще я помня. И той ми благодари за поканата, той на мен! Явен джентълмен, просто Габриел. Същата вечер подобно удоволствие имаха още 57 жени, респект!

На следващата сутрин мои приятели имаха уговорен частен урок с горевъзхвалявания учител, който се оказа и на поносима цена, имайки предвид опита му. Оля и Тим са прясно влюбени един в друг, но вече с опит на дансинга поотделно и като двойка, и двамата силно повлияни от стила на Габриел и Бегония. Подлагам на съмнение прагматичните подбуди на учителите, за да уважат желанието на Оля и Тим за едночасовия урок. Това де факто е подаръкът за Тим от Ола за рожденния му ден, вместо вещ, тя му подарява емоция, споделена при това, между тях четиримата. Един час им бива посветен и той е изпълнен с танци, съвети, критика, но и вицове. И Оля решава да плати ценното време на тези танцьори. Те отказват. Отварят широко ръце за прегръдка и с усмивка изтананикват пожеланието, отправено към Тим „Happy birthday!!!" От този момент насетне вярвам, че танцът е чиста емоция, ако е споделена не просто между танцьори, но и между хора. Благодаря на Габриел за танца, за вдъхновението, за урока по човечност. До скоро танцуване заедно, било то и в четири сутринта. 

Точно преди една седмица бях зашеметена от откритието на наличието на атеистична църква и смятах да пиша статия за етнографско-антрополигическия аспект на този феномен. Смятах да охулвам идеята за осмиване на иституция црез създаването на друга такава, която е до 90 % идентична по идеология, само формулировката на върховната власт е друга. И в ежедневието ми отново нахлу Теодора Димова, за да преобърне представата ми за църква или да ми припомни това, което може би интуитивно съм знаела. Тази авторка е безкрайно неудобна, омръзна ми да си преструктурирам ежедневието, само защото не мога да се посветя на нищо друго, освен да дочета вече започната нейна книга. „Адриана“ беше като свръхдоза любов, която те зашеметява, заради „Емине“ се возих до освестяване в градския транспорт, защото бях глуха за всичко около себе си, „Майките“ беляза и без друго кратките ми нощи в родния дом. Тъкмо когато смятах, че съм израснала тази психическа и, на моменти, дори физическа зависимост към пулсиращите й кървящи книги, „Влакът за Емаус“ не ме пуска вече от часове да сляза на спирката си-ежедневие, сякаш една огромна лавина от любов е застанала от другата страна на вратата и нежно оказва съпротива да бъде отворена и да ме допусне отново до реалността. Или това е усещането от разтягащата ми се душа, която се чуди как да побере толкова вяра и (към) любов(та) и се огъва в предродилни контракции, напасвайки се на оформящия се в нея живот...Пълнота и смисъл.

Това не е литературна критика, нито напомпана издателска реклама, а една изповед, която не би могла да звучи по-истински, освен казана с думите, които излизат от самия извор на емоционалната бездна, наречена...

„...църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени, и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са (...) Защото не знаем какво е църква, не знаем защо сме там, не знаем за какво сме събрани, за какво се молим, какво правим на богослуженията, какво е същественото, за да бъде църквата църква, не! стоим като зрители на двучасов ритуал, в който не искаме, а и не ни е разрешено да вземем участие. Църквата в България се е обезцърковила (...) Няма смисъл от строенето на нови храмове, храмовете трябва първо да се изпълнят с църква и едва след това, ако отеснеят, да се строят нови, иначе те си остават празни и безсмислени.“

Да запалим свещ в собствената си църква!

Какво е общото между загубен чорап, преяждане с шоколадови бонбони с ром, счупена фиба за кок и рисувани мустаци с молив за очи?

Много просто – състав „Албена“! За 11-те години, танцувайки от детството към пубертета, изпогубихме много чорапи по различни физкултурни салони и незаключващи се пробни. Бяха изядени неприлични количества бонбони по международни бензиностинации, оползотворени много продукти за коса, които да фиксират непослушни кокове и нестоящи мирно госпожици.

Вече поотраснали, овършавахме предястията в някой и друг пазарджишки ресторант с пищни руско-цигански шалове... Защо ви разказвам всичко това? Защото за мен е урок по надскачане на егоизма на личността в името на колектива, но не политическо-идеологически такъв, а един доста по-простичък и непретенциозен – този на Човека. Сплотеност.

„Момичета, много сте, а солистичният костюм е един, заставайте зад какичката и учете партията самостоятелно, която се справи най-добре, тя ще влезе в танца.“ Такова и други подобни изказвания от ръководителката на състава бяха ежедневие. Неуместно е да я нарека само по този начин, все пак тя беше създател, творчески ръководител, учител и хореограф, на моменти пъдар, в други – цербер, но винаги душата и пулсът на нашия колектив. В нейно отсъствие нищо не беше същото, нямаше тръпка измъкването нелегално по средата на репетиция до толетна, нито обиколките в дъжд из виенския пратер въпреки забрана за излизане сами, докато тя се грижеше за някоя от болните ни колежки... Конкуренция. Авторитет. Респект. 

Старата школа. Пъстри танци, пищни костюми, бели цвички, стегнати кокове, желязна дисциплина, безкомпромисна критика – архайчна носталгия?

Така израснахме ние във и чрез танцовия състав, който съпровождаше образованието ни. Не извънучебна дейност, а второ училище, което неминуемо става част от опитите ни да се самоизявим, със, чрез, въпреки другите.
Момичето, с което имах най-голямата детска вражда въз основа на конкуренция за солистична партия, се превърна в толкова важен за мен човек, че и до ден днешен се възприемаме като родни сестри. Мотивация. Завист. Любов? Любов! 

Беше дълго 9-дневно турне до Беларус, безумна организация, която предвиди 6 дни път и 3 дни изява на международен конкурс. Ние отидохме, видяхме, спечелихме! Пътувайки обратно към България вече си бяхме омръзнали, половината момичета бяха с варицела, една девойка беше на системи, а най-малките сред нас хленчеха за майките си непоносимо. Споменът за наградата не ни топлеше достатъчно, че да пренебрегнем неудобствата на натоварен с 30 деца автобус. Стигайки на сръбската граница ние вече бяхме в еуфорията на завръщането. Шофьорът улавяше вече българско радио, по което в съответния момент звучеше „Бяла роза“. В полунощ ние така се развълнувахме, че слязохме като една от автобуса на „благоуханната“ бензиностанция, хванахме се за ръце, толкова различни, изморени и до скоро задрямали, ние се усетихме. 

Може би за някои други посетители на бенсиностанцията е било страна гледка да наблюдават 30 деца, хванати за ръце на играят криво хоро в полумрака и да пеят с цяло гърло. „Моите момичета!“, това беше гордостта на учителката ни, синтезирана в чист вид. Родолюбие. Задружност. Носталгия. Колектив. 

Липсвате ми!

Често пъти ученици, а и приятели, които имат желание да започнат да танцуват, ми задават въпроса: „мога ли да започна да танцувам сега или е твърде късно?“. В интерес на истината, не бих могла да отговоря еднозначно, защото самата аз се питам същото ежедневно. Всички сме чували съветите за започване с уроци по балет от ранна детска възраст, някои родители отиват в крайности, записващи тъкмо проходили дечица да правят пируети, което вместо да развие кординацията и любовта към движението, травмира потенциалните танцьори. Ако човек съумее да уважи таланта на детето си, без да го форсира или пък да пренебрегва желанията му, подозирам, че се получава подобен резултат:

Комбинацията от енергиите на тези двама сладури е достойна за уважение и конкурира изявите на много изявени салса-танцьори...

Що се отнася до лични наблюдения, аз бях записана на танци на 8-годишна възраст и това е може би първото ми горещо желание да се посветя на нещо, което, за голям мой късмет, родителите ми не просто уважиха, но и се нагърбиха с финансирането на месечни такси, турнета, да не споменаваме поддръжката на костюми и посрещанията след тренировки два пъти седмично в продължение на ... доста години. Освен факта, че бях привилeгирована да започна да танцувам сравнително „на време“, първата година от обучението ми беше посветена само на техника, координация, основни комбинации и полагане на основи на музикалността. Всичко това е безкрайно важно за развитието на кординационната памет на тялото, да кажем, че посвещаването на техниката е като първият блат на торта, ако той е подходящ да поеме заливка и крем без да се разпадне, значи първата крачка е направена,а в танците, колкото и да не ни се иска да признаем, всяка крачка е научена, изстрадана, родена от дълбините на душата и...никога не е достатъчна...

Друг любим въпрос, който ме поставя в ситуация да се самооправдавам, е следният: „след колко време ще мога да танцувам подобно? На теб колко време ти отне?“. И започва голямата калкулация. При положение, че в моя случай танците са нарочено хоби, което мога да си позволя да вместя между работни смени и реферати в университета, не знам дали да сумирам времето, прекарано единствено в залата, дали пък да не започна да изброявам дните от първото посещение в училището по латино-танци или да взема в предвид часовете, прекарани в тренировки с моя партьор, което всъщност допринесе за най-бързи резултати поради своята интензивност. Да попиташ човек, заразен от треската на танците, откога и по каква причина е в това състояние на лудост, е като да попиташ влюбен откога се чувства по подобен начин. Предполагам, че често пъти отговорът е сходен: „когато опасността да загубиш това, което имаш, е най-реална“. Красивото на танците е, че веднъж обикнал ги, трудно можеш да ги загубиш, защото те стават начинът ти да се изразиш пред света. Можеш да ги игнорираш, дори да ги загърбиш с години, но те си остават част от същността ти. 

Обратно към първоначалният въпрос за стартовата възраст на танцуващите. Предполагам, че основният критерий е интензивността на посвещаване. Не твърдя, че 40 е перфектната възраст за стартиране на танцова кариера, от друга страна, дори това не е невъзможно. От малки слушаме колко е безсмилено посвещаването на професии, в който човек е пряко зависим от тялото си: „не ставай тенисист, няма да си следващия Надал. Не ставай балерина, ще се пенсионираш на 30, етсетера...“. Сякаш всички трябва да станем „сериозни хора“ като в Малкия принц. Сякаш икономиката и правото са смисълът на кариерното развитие, а изкуството е забавление за петък вечер, а спортът е чудесна алтернатива за неделите. Това, което нетанцуващите не разбират, е, че дисциплината и владеенето на тялото са предпоставка за шлифоване на душата. 

„И все пак, коя е най-подходящата възраст за танци?„ Няма такава. Има време, в което необходимостта да танцуваш е по-силна от самооправданията защо да не го правиш. Тази жена доказа, че възрастта е въпрос на самопреодоляване, и макар ограничаваща капацитета на тялото, не е решаваща за търсенията на душата.

... са напълно достатъчни за спираща дъха и духа хореография, споменава между другото партньорът ми по танци, докато гледаме 4-минутно видео от участие на иначе невероятни изпълнители. След втората минута обаче и най-вълнуващата фигура идва в повече, дали защото сетивата също имат капацитет на попиване на красота, или просто човек се изморява да затаява дъх прекалено дълго. Границата между прекрасно и пренаситено е на едно туптящо сърце разстояние, деликатна дистанция, която веднъж стопена, става безвъзвратно изживяна. Основното в танците, а и като многократно изричам, и в живота, защото танците СА живот, е есенцията, а не продължителността. Латиноамериканците го наричат "сабор", означава буквално преведено "вкус", но в по-далечна перспектива "усет" за движение, което идва преди съзнанието и диктува своя собствена траектория...

"In der Kürze liegt die Würze", eдна от първите и най-интересни за мен поговорки, които интегрирах в активния си речник на немски. Естествено, понятията за времетраене са субективни и биват операционализирани от много творци. Лично фаворизирам двама от доста популярните  такива, Паулу Коелю, с неговите "11 минути", и Салвадор Дали, с часовниците, които се разтапят по масата на сюрреалистични капки безвремие. Дали защото сме толкова тленни, колкото Стинг пее, или сме толкова обсебени от собствените си критерии за време, то чутовната борба с надмогването и обуздаването му понякога ни играе лоша шега. Обречени сме да преобръщаме света си постоянно в борба за преоткриване на тръпката, която сме изживели в едни от най-кратките промеждутъци от време. Честотата и чистотата на усещането нямат нищо общо с продължителността и разтегливостта на моментите, за които така се борим да превърнем в безкрайност и така прекарваме един живот на пресекулки от неповторимости, които митологизираме до безпамет. А за истинските неща в много случаи са достатъчни скромните 120 секунди, достатъчно време да се усмихнеш, да се разплачеш, да се влюбиш или да се погубиш. Да ги използваме по предназначение...

- Страх ли те е, Бела?- пита я той, а лицето му, бяло, като че ли покрито с пресято брашно, помръква. Тя гледа настрани без отговор. Студенината на Кристен Стюарт се смесва с призрачността на гората и прави цялата ситуация почти страховита.

- Не.-отговаря най-сетне тя.- Не ме е страх от теб.

Едуард избеснява. На бързи обороти започва да хвърчи напред-назад из гората, да се катери като катерица по дърветата и да святка с вампирските си очи като с фарове на развален трабант. Напушва ме смях. А Едуард не спира да крещи.

- Като че ли би могла да ми избягаш! Като че ли би могла да се отбранявaш! Като че ли би могла да се спасиш от мен!

***

По-късно двамата са вече в нейната стая. Едуард иска да опита нещо. Напудреното му личице издава страх и невинност. Той бавно се приближава към нея, сякаш го е страх, че тя ще го ухапе, а тя стои неподвижна като статуя. Лицата им са на милиметри едно от друго, хайде, още малко де! Израженията им така и не се променят. Този момент официално печели наградата за най-ужасна холивудска целувка. Аз не издържам и избухвам в смях, като си навличам възмутен поглед отляво. Извинете. Едуард и Бела вече са разделили устни, а той е изхвърчал пет метра назад, че да се сдържи да не я изконсумира. Това ли беше всичко? Признавам, че не ми липсват останалите холивудски целувачески техники от типа „основно почистване на устната кухина“, но все пак това си е малко разочароващо.

***

Twilight определено не принадлежи към любимите ми филми и книги. За мен сюжетът е повече комедия, отколкото драматична любовна история. И все пак... Признавам, че идеята за нормалното смъртно момиче, което се влюбва във вампир, и най-вече за вампира, който се влюбва в нормално момиче, уцелва много точно основните характеристики на романтичната любов. Питам се, дали ако Едуард не беше вампир, книгите и филмите биха имали такъв успех. Повече от съмнително е. Именно фактът, че е вампир, прави историята така...ехем, романтична. Едуард е силен, красив, интелигентен и... опасен. Той би могъл да убие Бела във всеки момент, ако пожелае. От друга страна, тя има един вид предимство над неговите свръхестествени възможности. Той чете мисли, но не може да прочете нейните. Дали това я прави просто интересна, защото мъжете обичат загадъчни жени? Или има и още нещо, което убягва на пръв поглед? Дали не й дава известна власт над него?

Власт, власт и власт. Властта – или по-точно неравномерното разпределение на властта – стои в основата на драмата. Едуард е могъщ, но това, което го прави симпатичен и романтичен, е фактът, че не употребява властта си над Бела. От друга страна, Бела, имайки способността си да скрие мислите си от него, има власт над него, която към края на последната книга се превръща във възможност за демонстрация на чувства. Властта създава неравенството и драмата, но именно чрез нея любовта може да се прояви по най-ясен начин, противодействайки на властта и неравенството. Да не говорим, че начинът, по който Едуард би убил Бела – именно изпивайки й кръвта – граничи с определени представи за любовния акт. И преди някой да повдигне вежди и да ме обяви за извратена, нека да си помисли откъде идва изразът „да консумираш брака си“, както и поговорката, че любовта на мъжа минавала през стомаха. Връзката между яденето и секса е много стара и съществува в много култури, но тя отразява абсолютно същите отношения на власт и неравенство. И ако в патриархалния ред мъжът може да „изконсумира“ жената, то той е и зависим от нея и от нейните готварски способности. Така и двамата имат различен вид власт един над друг, но именно любовта е онова, което създава равенство, надмогва и релативира властта. И ако любовта не се превърне в зависимост, то именно тази динамика на властта и преодоляването й отличава романтичната любов от другите видове и стои в основната на почти всяка холивудска история.