„Научих се, че любовта не винаги е добър съветник. Може да ни доведе до голяма глупост, но все пак следваме сърцата си… каквото и да ни струва.“

„- Джон, замислял ли си се някога защо мъжете на Нощния страж не си взимат жени и не зачеват деца? - попита майстер Емон.

-  Не - сви рамене Джон. Хвърли още месо в птичата клетка. Пръстите му бяха полепнали от кръвта, а дясната му ръка пулсираше от тежестта на ведрото. 

- За да не обичат — отговори старецът. — Защото любовта е отрова за доблестта и смърт за дълга.“

„Глупости“, отговарям му наум и неприятното чувство се засилва. Въпреки че първата част от „Песен за огън и лед“ не ми допадна много, прочетох и втората, а след това и третата. Колкото и да не ми харесваха, продължавах да чета и знам, че ще ги прочета всичките. И колкото повече чета, толкова повече не ми харесват. И все пак... имат някаква магия, нещо, което ти приковава вниманието и те кара да четеш нататък. Сюжетът е сложен и заплетен и кара аналитичния ум да се активира, да го разплита и разгадава, да го сглобява като пъзел и да продължи да чете, за да намери още и още парченца. А пъзелът е безкраен...

Пъзелът е наистина красив. Изящен и зловещ. Както и двуизмерен, плосък. Мъртъв и безкръвен. Липсва му дълбочина, защото тя идва от героите, а персонажите на Джордж Р. Р. Мартин са повърхностни. Празни са също като сенки. Може би точно затова и филмовите версии се оказаха такъв успех: защото всеки актьор „изпълва“ персонажа чрез играта си, доизгражда го, вдъхвайки му живот. Когато персонажът в романа е добре изграден и читателят има ясна представа за него, разочарованието е неминуемо, защото никой актьор не може да се превъплъти на 100% в литературния образ. Но когато героите в романа са празни, работата на актьорите е лесна.

А всички герои в „Песен за огън и лед“ са празни. Когато затвориш книгата, в главата ти остават единствено отпечатъкът от действията и може би някое изказване, което те е накарало да се замислиш, но никога усещането, че си прекарал време с героите. Нито пък с автора. Джордж Р. Р. Мартин не е психолог. Той е по-скоро сценарист и аналист. Той планира и описва действия, а не хората, които ги извършват. Самият той липсва в текста. Понякога, четейки твърдения като горните, човек може да си помисли, че авторът не храни много любов към човечеството. Че направо ненавижда жените, които в „Песен за огън и лед“ са изцяло подчинени на мъжете и им отстъпват почти във всяко отношение. Авторът може би би се оправдал с това, че черпи вдъхновение от Средновековието, а тогава отношенията между половете са били такива, но все пак романът гъмжи от неща, които не са съществували и през Средновековието, като драконите например. Как е възможно човек да си представи реалност, в която съществуват дракони, но не може да си представи в нея да съществува дори една-единствена жена, която във всяко отношение да е равностойна на мъжете?

Може би съм си направила изводите леко прибързано. Може би авторът няма нищо против жените и не смята наистина любовта за слабост. Може би предстои да се докаже и пред мен в последните три книги. И може би ще му повярвам, че е добронамерен и че не храни лоши чувства към човешкия род. Кой знае.

Това, което си мисля обаче, четейки думи като горните, е, че може би говорим за различни емоции, а ги наричаме с едно име. Индонезийците имат много думи за „любов“, защото чувството е различно в зависимост от вида на връзката. Самата аз си преставям чувствата си към различните хора, дейности и обекти в различни цветове. Затова и вярвам, че човек може да обича много приятели, в полигамията можеш да обичаш всичките си партньор/ки, а в моногамията може да обичаш само един-единствен човек: защото става дума за различни чувства. Затова в крайна сметка ми се струва, че „Песен за огън и лед“ е пропита от любов: не към и между хората, а от любовта на автора към динамиката, към историята, към сюжета, хрониките, действията и вечно сменящите се сцени. Само че този вид любов, въпреки че не ми е съвсем чужда, е по-скоро лед, отколкото огън и е съвсем различна от моята природа. Затова не спирам да чета, но четейки, мислено се бунтувам.