Андрже седна, паркирайки куфара пред себе си, и отвори черната раница.

- Вземи. - подаде той наполовина пълно шише с вода на Марчело, а за себе си извади бира.

Кръстоса крака също като останалите чакащи и отпи бавно. Жената до него беше рошава, по джапанки и леко понамирисваше. Беше заровила глава в една огромна книга, която прелистваше бързо и с нетърпение. Кой знае откога висеше тук и чакаше закъснелия си полет. Напомняше му малко на Малгоржата по време на сесия, изгубена сред хилядите й записки, далечна и недостъпна за него. Ех, Малгоржата, какво ли е станало с нея? Дали се е взела с онова докторче, дето все тичаше след нея в университета? Дали се вози в лъскава кола и носи скъпи рокли?

Хубаво момиче беше Малгоржата. И умно, все четеше някакви книги и уговаряше Андрже да се запише и той в университета. Пък на него хич не му харесваше ученето. Искаше да е свободен, да лети и пее като птичка. Птиците не се записват в университета, каза й той.

Ех, да можеше Малгоржата да го види сега. Изпечен от слънцето, заякнал от ходенето, дори няколко бели косъма имаше. Пиеше само скъпа бира, имаше си марков куфар и хубава раница. Че и дете имаше под своя опека. Той погледна към Марчело, който беше седнал на пода и кротко гледаше опашката от хора, чакащи за закъснелия полет до Брюксел. Андрже намери Марчело една зима под моста. Беше замръзнал и лежеше в безсъзнание. Андрже го стопли, нахрани го и накрая му даде малко водка за подкрепа. Марчело носеше в джоба си замръзнал бюрек от онзиден, който отказваше да изяде, защото после пак трябвало да проси. Беше избягал преди две седмици от баща си, който го биел.

Марчело свиреше малко на хармоника и знаеше да пее "Катюша" с руски акцент. Дума руски не говореше, ама руснаците били най-щедрите пътници в метрото, та баща му набързо го научил им пее, барем стане някой ден прочут уличен музикант и спре да проси. Марчело нямаше възраст. Беше дребничък, хилавичък, с малки детски ръчички, ама около очите му имаше бръчки, а кожата на лицето му беше опъната и суха като на възрастен човек. Черните му очи бяха винаги спокойни и някак примирени. Андрже никога не можеше да изкопчи от него за какво си мисли.

Рошавата жена прибра книгата и стана. Май ставаше време за качване на самолета. Андрже също нетърпеливо се размърда. Започна да му омръзва да седи тука. Погледна към часовника. Оставаше около час до полета. Време беше вече. Хората се раздвижиха и постепенно завлизаха един по един през стъклената врата. След малко пред гишето за регистрация на багаж нямаше вече никой освен Андрже и Марчело.

Андрже стана и се протегна. Прибра шишето с бира в раницата и я затвори.

- Време е. -  каза той, а Марчело вдигайки се от пода, се огледа плахо. После отиде до кошчето, остави празното шише от вода до него, огледа се отново, за да е сигурен, че никой не го наблюдава и бръкна в кошчето. Извади бутилка с недопита кола и я подаде на Андрже.

- Това ли е всичко? - попита той, а Марчело поклати глава. После се наведе отново над кошчето, пъхна си ръката вътре и затърси. Кошчето беше твърде дълбоко за малкото телце на Марчело и след малко той почти потъна вътре, без да успее да извади нищо.

- Мръдни се оттук. -  каза Андрже, бръкна в кошчето и  извади сандвич.

После се обърна, отвори претъпкания си куфар и напъха сандвича вътре. Махна на Марчело и тръгнаха. Язък за чакането, помисли си той. За едната кола и единия смачкан сандвич. Ама човек никога не знае на летището. Всеки закъснял полет е като билет от лотарията: до последно чакаш и не знаеш, дали и колко печелиш. Понякога печелиш, пък понякога губиш. Андрже нямаше много за губене освен времето си. А губенето на време му беше станало професия.

Андрже не считаше себе си за безделник или клошар. Той не взимаше социални помощи нито пък просеше, ами вместо това живееше от онова, което хората доброволно, макар и несъзнателно му даваха. Виждаше себе като ходеща и дишаща машина за рециклиране. Благородна машина беше Андрже, защото не само вземаше, ами и даваше на другите. Марчело направо разцъфна при него. Андрже не беше и бездомник. Какво да направи той, като се чувства у дома навсякъде? Като птичка беше: пееше и летеше от място на място. А гнездото му беше тук, на летището, при големите стоманени птици и милионите заблудени пътници, които минаваха също като мравки и оставяха храна, напитки, куфари и дрехи...

След толкова много разговори с физици, географи, философи, вярващи мюсюлмани, биолози, студенти от Семинарията и т.н. така и не разбрах кой е създал Земята. Който и да е бил, се е оказал изключително благоразумен, създавайки разстоянията между държавите и континентите толкова огромни и аз наистина съм му благодарна за това. Освен това бих желала да му благодаря за това, че телепортирането все още не е открито, а се налага да пътуваме с влакове, автобуси или самолети, както и за това, че зимата въпросните превозни средства впечатляват с огромни закъснения. И преди да съм си навлякла гнева на всички изстрадали от хилядите закъснения на градския или на самолетния транспорт, ще спомена, че дванайсетте часа от Берлин до Конакри и след това двадесет и осемте часа в обратната посока, които наскоро прекарах в път, не биха могли да спечелят класацията за най-приятно изживяване. Отпадналите заради снега полети, изнервените пътници и служители, пълните самолети, двете спирания посред нощ някъде из Африка, както и инфарктните разговори със служителите на самолетната компания, които трябваше да ми намерят полет от Брюксел до Берлин, без да се налага да спя на летището, бяха доста уморителни. И въпреки това... когато се затвори една врата, се отваря друга. Ако нямах възможността да се прибера вкъщи толкова бързо, колкото исках, то имах възможността да прекарам доста часове на летището в Брюксел. И да мисля. Да наблюдавам, сравнявам и да се настройвам на различна културна честота.

Прическата на жената до мен прилича на тесто за мъфини: огромна, пухкава и без крайности. В къдриците й няма ред, цветът е пепеляв, а консистенцията - доста безформена и въздушна. Три идеални предпоставки за перфектни кексчета, както и три знака за това, че е прекарала доста време на този стол на летището. Най-вероятно без гребен и огледало. На стола от другата ми страна седи млад мъж с азиатски произход, който говори по телефона. До него се вижда забележителна камара от три куфара, две пътни чанти, чанта за лаптоп и ръчна чанта. Слухът ми не долавя интонацията на езика му, но отчаянието в изражението на лицето му е достатъчно красноречиво. Очите ми срещат облекчения поглед на възрастна жена с бастун пред мен, която се е запътила към изхода. Тя поне е пристигнала. А ние кога ли ще пристигнем?

Макар че не се движим, усещането на летището в Брюксел е точно като в самолет. Хората са се постарали да направят огромно количество магазини, ресторанти, кафенета, дори и супермаркет, за да се чувстваш уютно (и за да успеят да си платят сметките за ток, предполагам). Но макар да си слязъл от самолета, знаеш, че още не си пристигнал. Някои учени твърдят дори, че гарите, моловете, летищата и други подобни не са точно места, а са по-скоро не-места (вж. non-lieux, Marc Augé). На тях се срещат, без да искат, хиляди непознати хора, които за определен период от време образуват един вид социални групи, които после се разделят. Усещането на брюкселското летище е точно такова: сякаш си на не-място. Има толкова много различни култури, че сякаш култура липсва. Тогава имаш две възможности: да се опиташ да избягаш от обезличаващата те реалност, търсейки собствената си култура в някоя книга или телефонен разговор, или да се опиташ да избягаш от въпроса за това, каква по-точно е собствената ти култура, и да се потопиш в реалността пред теб. Идвайки от страна, в която таксиметровите шофьори качват пътници, докато наистина няма място в колата, и в която минералната вода най-често бива продавана в пластмасово пликче, аз избрах да избягам от въпроса за собствената ми култура и реших да се отдам на живото кино пред очите. Да наблюдавам хората, които чакат полети, тези, които спят на летището, децата, които крещят и отчаяните им родители, които не знаят какво да направят, хората, които чакат да посрещнат някого, както и тези, които чакат да бъдат посрещнати от роднини, приятели или бизнес партньори. Някое иранско семейство изпада в силни емоции, събирайки се отново заедно, а някои белгийски деца не желаят да прегърнат баба си. Една млада французойка се затичва да прегърне майка си, докато до нея момчето от турски или арабски произход не показва каквито и да било емоции пред родителите си.

Хората са различни, мисля си аз. Хората са еднакви, отговаря ми нещо в мен. Хората са различни, но имат еднакви истории, опитвам се да се поправя аз. Все пак няма какво толкова различно да изживееш на тоя свят... Хората са еднакви, но имат различни истории, отговаря нещото в мен. Спирам се. В крайна сметка кой измисля историите освен самите хора? И кой определя какви са хората освен други хора? А и моята функция не е в това, да съдя, дали хората са различни или еднакви, дали историите им са прави или криви, а да ги "чета" и да  разказвам за тях. Усещам как нещото в мен се усмихва и мълчи. Хубаво е от време на време да постигаш съгласие със себе си. И накрая, както това летище е събрало толкова много култури, толкова много случки и истории и затова се е превърнало в не-място, то и в мен има място за много различни хора с техните различни истории, които може би не са си у дома, но минават транзитно през живота ми. Ако успея поне за малко да бъда не-субект, който не съди другите и не ги наблюдава само през собствените си очила, то може и да успея да разбера някаква минимална част от света.

- Тежко ли е, мадам? - притичва ми се веднага на помощ един служител на летището, а аз бързам да измънкам, че мога да се справя и сама.

Оставила куфара, бързам да изляза отново навън на паркинга, където ме чакат познати лица, които няма да виждам за твърде дълго. Пътят навън е дълъг и води през различни заграждения и бариери, пред които стоят по двама полицаи, да не би случайно някой непътуващ да се промъкне в сградата на летището.

- Всичко наред ли е, мадам? Мога ли да Ви помогна с нещо? - пита ме пътьом всеки от тях, а аз, благодарейки на всеки, забързвам крачка, за да стигна по-бързо до изхода.

Излязла навън, виждам, че колата е празна и чака самотна на паркинга. От познатите лица никаква следа. Сядам на ръба на тротоара и изваждам книга. При мен веднага долита загрижен служител на реда.

- Добре ли сте, мадам? Какво се е случило? - пита той, а аз веднага му казвам, че само чакам мъжа ми.

- Къде е отишъл той, мадам? Как може да Ви остави сама тук? - аз отговарям, че нямам идея къде е, но тъй като колата е тук, трябва да дойде все някога.

- Хайде да го потърсим, мадам! Аз ще Ви помогна. Бял ли е съпругът Ви? - загриженият полицай поема лаптопа ми, а аз се опитвам да му докажа, че няма нужда да ми помага. Обяснявам му, че съпругът ми е цветнокож и той веднага ме пита за името му.

- Туре. - отговарям аз и се опитвам да остана на едно място.

- Мадам Туре значи. Елате да се поразходим из паркинга. Все някъде тук ще бъде.

Аз благодаря, ставам и тръгвам. След кратко ходене зървам моето познато лице далече на другия край на паркинга и веднага споделям откритието си с моя закрилник. Той се усмихва и ми казва да отида при съпруга си.

- Мадам Туре! - казва той въодушевен, когато искам да се сбогувам с него. - Щом съпругът Ви е оттук, значи идвате честичко насам. Ще запомня името Ви и следващия път като дойдете, ще бъда на Ваше разположение. Но моля Ви, оставете ми нещо в замяна, дори и 5 евро да бъдат, за мен това би означавало наистина много.

От самото начало се страхувах от този момент. Кръвта тръгва към бузите и ушите ми, ръцете ми почват да треперят, дали гласът ми е още там? Така мразя да казвам „не“! Леко смутена обяснявам, че съм студентка, която се издържа сама и няма възможност да оставя тук и там излишни пари. Той ме поглежда и в очите му има неверие. Въпреки това се усмихва и ми пожелава някой ден да стана богата дама и Бог да ми даде много деца. Аз благодаря тържествено и с бърза крачка се запътвам към другия край на паркинга.

***

След около 2 часа сбогуване е станало време да отивам към самолета. Запътвам се отново към хилядите заграждения и разменям по някакъв поздрав с всеки от полицаите. Някои се опитват да получат пари от мен, но аз бързо отказвам и отминавам. При последния полицай, който ми беше помогнал с попълването на един формуляр, се оказва невъзможно да откажа. Стандартният отказ, че нямам пари, не работи. 5 евро за теб са нищо, казва той, в Европа ще живееш един ден с тях. Но тук аз ще живея цяла седмица с тях. Аз се сещам за това, колко пари отидоха за бензин от вкъщи до летището и понечвам да възразя, че той с 5 евро дори и на работа не може да отиде. Но той нямал кола. Мозъкът ми започва да се схваща. Не ми се занимава с това! Сега знам, че дори и да имах пари, на този тип нямаше да му дам. Какво да правя? Отчаяние и яд се смесват и вече съм на ръба да му се развикам. А това винаги е лоша идея.

- Я да оставиш жена ми на мира! - провиква се някой от една кола.

И двамата се обръщаме и виждаме как от една излизаща от паркинга кола ръкомаха моето любимо познато лице. Спасена съм! Полицаят избухва в смях и започва да поздравява на висок глас и да благодари, а аз бързам да вляза в летището. Зная, че не е приключило всичко. На паспортната проверка жената се опитва да измъкне нещо от мен, след това мъжът на проверката за метал ми предлага да не ми проверява ръчния багаж, ако му оставя малко пари. Аз отказвам. Нямам какво да крия. Една друга полицайка ме заговаря и започва да ме разпитва с подробности за личния ми живот. Очаквам и тя да ми поиска нещо, но тя ме оставя да мина. Полицаят, който е с нея ми предлага брак, а като разбира, че вече съм даденa на някой друг, ми казва да му доведа сестра ми. Смея се и му обещавам, че ще я питам.

Постепенно свиквам с тази игра на поздрави, в която парите са просто допълнение към поздрава. Така или иначе не можеш да дадеш пари на всички, но пък можеш да си поговориш с всички. Всички са любезни, усмихват се и наистина могат да ти помогнат. Има нещо забавно във всичко това. Нещо непознато за мен, студената европейка. Те, африканците, биха казали, че са просто сърдечни. Че всички чернокожи са братя и трябва да се подкрепят. Че аз на всички тях съм им снаха, затова трябва да ми помагат и да ме напътстват. Знам, че не е така. Чувствам, че не е съвсем истинско, че има един вид лицемерие зад всичко това. Има интереси, борба и власт. Но от друга страна, участвайки в тази игра и бидейки принуден да бъдеш мил и да се усмихваш на всички през цялото време, няма как по някое време наистина да не се почувстваш весел и доволен. Сякаш фалшивата в началото усмивка води след себе си истинска, сякаш усещането, че си уважаван, колкото и повърхностно да изглежда това уважение, прави човека щастлив. А парите? Това си е чиста корупция, изниква в съзнанието ми. Неприятно е и е срамно. Или е просия? Каква по-точно е разликата между корупцията и просията?

Сложен въпрос. Трудно е да размишляваш за корупцията, ако у теб тя предизвиква повече чувство отколкото мисъл. И наистина, сблъсквайки се с подкупните гвинейски полицаи, нито веднъж в съзнанието ми не се появи някаква реална мисъл, от онези стандартните: корупцията е несправедливост, тя отнема правата на другите, тя не е присъща на демокрацията и т.н. През цялото време у мен живееше само едно чувство, че това всичкото е погрешно. Но това не беше чувство на несправедливост или на страх, че бих отнела правата на някого, ако бях дала подкуп. Не. Това беше чисто и просто чувство на срам. Срам, че някой се унижава да ми иска пари, създавайки по този начин непреодолима бариера между мен, бялата, и него, чернокожия. Срам, че имам желание да му помогна, защото знам, че наистина е беден. Срам, че една част от мен всъщност няма желание да му помогне, защото това не е моя работа, а работа на държавата. Срам, че дори и да знаех, дали искам, или не искам да му помогна, нямам възможността да дам каквото и да било. Срам, че създадената от него ситуация на неравенство дори не отговаря на реалността, че аз всъщност не съм толкова богата и могъща, колкото той си мисли. Срам, че аз не мога по никакъв начин да разруша неговата самозаблуда и самопринизяване, защото нямам никакви реални доказателства за това, че нямам много повече пари и власт от него. Целият този срам потиска мисленето, прави действията странни и нервни. И все пак: нима, обективно погледнато, имам основание да се срамувам или да се притеснявам? Нима той наистина се принизява, искайки пари? Все пак той ми предлага нещо в замяна, макар и против правилата на демокрацията. Той ми предлага аз да стана негова благодетелка, а той да ми служи. Патрон-клиентелизъм, изниква в уморения ми мозък с антропологически отклонение. Аз съм патронът и съм по-високо в йерархията, а той е клиентът и е по-ниско. Основата на нашата връзка обаче не е йерархията между нас, а самата връзка, лоялността и подкрепата. Нима това е толкова лошо? В крайна сметка кой би страдал толкова много от това? Лошо е, лошо е!, крещи някакво чувство у мен. Може би това е сянката на собствената ми европейска култура, която никога няма да бъде асимилирана. А може би това е чувството ми за справедливост, онази идеалистична вяра, че хората трябва да бъдат равни помежду си, наистина равни! Ами ако това е погрешно? Може би няма как да бъдат равни, може би равенството се изразява във възможността да изберат да бъдат такива. Ами ако те сами изберат да не бъдат равни? Нима налагането на моите собствени вярвания, било то и в морално възвишени неща, не е друг вид неравенство?

Усещам, че мисълта ми започва да се губи във вакуума между културите! И все пак една малка, наивна част от мен се надява, че има общочовешки ценности, валидни във всички култури.