... са напълно достатъчни за спираща дъха и духа хореография, споменава между другото партньорът ми по танци, докато гледаме 4-минутно видео от участие на иначе невероятни изпълнители. След втората минута обаче и най-вълнуващата фигура идва в повече, дали защото сетивата също имат капацитет на попиване на красота, или просто човек се изморява да затаява дъх прекалено дълго. Границата между прекрасно и пренаситено е на едно туптящо сърце разстояние, деликатна дистанция, която веднъж стопена, става безвъзвратно изживяна. Основното в танците, а и като многократно изричам, и в живота, защото танците СА живот, е есенцията, а не продължителността. Латиноамериканците го наричат "сабор", означава буквално преведено "вкус", но в по-далечна перспектива "усет" за движение, което идва преди съзнанието и диктува своя собствена траектория...

"In der Kürze liegt die Würze", eдна от първите и най-интересни за мен поговорки, които интегрирах в активния си речник на немски. Естествено, понятията за времетраене са субективни и биват операционализирани от много творци. Лично фаворизирам двама от доста популярните  такива, Паулу Коелю, с неговите "11 минути", и Салвадор Дали, с часовниците, които се разтапят по масата на сюрреалистични капки безвремие. Дали защото сме толкова тленни, колкото Стинг пее, или сме толкова обсебени от собствените си критерии за време, то чутовната борба с надмогването и обуздаването му понякога ни играе лоша шега. Обречени сме да преобръщаме света си постоянно в борба за преоткриване на тръпката, която сме изживели в едни от най-кратките промеждутъци от време. Честотата и чистотата на усещането нямат нищо общо с продължителността и разтегливостта на моментите, за които така се борим да превърнем в безкрайност и така прекарваме един живот на пресекулки от неповторимости, които митологизираме до безпамет. А за истинските неща в много случаи са достатъчни скромните 120 секунди, достатъчно време да се усмихнеш, да се разплачеш, да се влюбиш или да се погубиш. Да ги използваме по предназначение...

A.: Женските списания се предполага, че са отъждествена писмена форма на женската душа. Тези сравнително кратки статии с много естетически снимки на сочна салата, модел, захапващ ябълка или друг с метър в ръка, който обръща строен крак с рахитично телосложение, за да онагледи статия за борба с целулита. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам женски списания, чета ги периодично от 15-годишна възраст, особено подходящи са при дълъг път с БДЖ, грип, засягащ стомашно-чревния тракт или досадна студентска работа пред монитор, когато трябва да изглеждащ съсредоточен пред екрана. Нима това е женската душа? „Не е! Не е!“, крещи обиденото ми его и ми обявява краткотрайна война. Това, което ми прави впечатление не е всъщност фактът, че повечето статии в подобни женски формати са нескопосано преведени от английски, украсени с порнографски снимки за привкус към статиите за поддържане на либидото ДОРИ след брака (звучи впечатляващо, трябва да признаем).
В интерес на истината ми се струва привлекателно да се прибера вкъщи след уморителен ден и да oтворя четива, които ме карат да мисля, да се чувствам отъждествена с теми и интереси на съмишленици и да се развивам в посока на себепознанието. Това се оказва немалко предизвикателство, имайки предвид, че от 15-годишна възраст до сега се сблъсквам с буквално едни и същи неща. Всяка година, прибирайки се в България, грижовната ми майка ме запознава с българската преса и ми поднася кафе със захаросан опит да опишем женските необходимости, които сякаш са спряли да еволюират според редакторите на гореспоменатите издания... 

З.: Казват, че най-отличителното качество на жените била грижовността. Затова, прочитайки за чудодейните свойства на някой антицелулитен крем, ние жертвоготовно се втурваме към магазина да спасяваме задниците на целия свят: собствените си от целулит, а пък тези на козметичните концерни - от фалит. Такава е женската душа: себеотдайна, вечно подготвена да се разголи пред света, показвайки силата на волята пред глада. Аз отдавна се отказах да спасявам когото и да било. В течение на творческия процес, свързан с дипломната ми работа, комуникацията с депресивната ми женска душа се изразява в егоистични екскурзии до буркана с течен шоколад, въоръжена с лъжица в ръка. И ако шоколадените ми ексцесии противоречат на идеалите, проповядвани в някои списания, то поне шоколадът, за разлика от последните, задоволява глада ми за нещо истинско.

Като малка често обичах да дъвча краката на барбитата си. Гумата се огъваше в устата ми, зъбите ми се впиваха в меката тъкан, която отскачаше със синтетично съпротивление. Моите кукли никога нямаха целулит. С каквото и да ги хранех все си оставаха слабички и спортни като манекенки от списание. От друга страна, четейки днес лъскави и прясно изпечени списания с изображения на манекенки върху тях, примлясквам и усещам отново така познатия гумен вкус на куклени крака. След това затварям списанието и се втурвам не към магазина, а към широкия свят, пълен с изненади, сладко-горчив и наситен като течен шоколад...

А.: И докато моята колежка поглежда към широкия свят за отговори, аз потъвам в дебрите на женския си хороскоп, обещаващ ми тази седмица „любовни предизвикателства, проблемна комуникация с колегите и необходимост от пътувания“. Или това беше предложението за вчера, или беше миналато седмица. Нима има значение щом вярваш. Женските списания са мъртви. Да живеят женските списания!

Красиво, или?! Винаги съм се затруднявала да следвам, особено ако не знам наизуст хореографията, така или винаги мога да се притека на помощ на мъжа, или направо да заема лидерската позиция... По този начин си спестявам изкълчена китка, счупени нокти, пооскубана прическа и, основното, не напускам комфортната си зона на самодостатъчна и независима жена. Какво губя: чувството за цялост, (защото танцуващата двойка е едно) доверие, страст.

Приятелите ми вече се подсмихват многозначително, някои подхвърлят шеги относно феминизма на съвременната „супер-жена“.  Обеснявам многократно, че се опитвам да отворя дансинга на възприятията, да го направя двупосочна улица с две платна, повече възможност за маневриране и импровизация.  Обаче от соло-танцьор не се става шампион по румба ако не си отвориш душата, затвориш очите и повярваш в тялото си. Като съм започнала с любими цитати, продължавам с превъплъщението на J. Lo. в спираща дъха учителка по танци: ”The rumba is a vertical expression of a horizontal wish.”

Реших естествено да оборя инсинуацията за сексуалната мотивация при избора на стил на танц, дрехи, партньор... обаче суетата наподобява среща с бъдещ любовник: не знаеш какво те очаква, но интуитивно предвкусваш сладостта на непознатото. Повтарям, непознатото, в танците и в любовта (ако те могат да бъдат разглеждани поотделно) това е сериозен фактор, който води от оплескана хореография до любовни кошмари, прониква и на подсъзнателните нива на временно поотпусналата юздата душа.

Истината е, че красиво танцуват двама/ две души, когато са в синхрона на компромиса, тогава няма значение дали си вмъкнал танго-стъпка в бачатата, защото телата се слушат взаимно и реагират на провокациите. Нямам сила вече да отричам страха от предаване на контрола, както и да оспорвам очевидната сексуалност на танца. Защо иначе човек би прекарал целите си почивни дни търкайки бални обувки по разнородни workshop-и?! Но не става въпрос за секс, а за любов, когато опознаеш тялото си, подчиниш го и спреш да го мъчиш с предписания за благовъзпитание и опознаеш капацитета му, да, тогава танцът изглежда като симултанно правене на любов. По моя преценка, подобен вид допускане на друго човешко същество би могло да бъде много по-интимно от разнородна крeватна гимнастика. И нека приказката да започне сега: Дами, оставете се на музиката, емоцията, партньора да ви отнесат в друга реалност, струва си! Нека отново бъдем Жени!