- А за теб какво е типично немско? - обръща се той към мен.

- Чорапи в сандали, бирено коремче и неизгладени дрехи. - изстрелвам аз, полагайки сериозни усилия да не разсмея.

- Неиз-гла-дени дрехи?! - учудено и натъртено повтаря той. - Колежке, дори и в Източна Европа едва ли някой глади в днешно време!

- Не знам аз нито за Източна, нито за Западна Европа, ама аз гладя редовно. - отсичам и забивам нос в екрана, показвайки, че разговорът е приключил.

Навън е сиво. Онзи период между лятото и есента, когато вече не е топло нито светло, но листата на дърветата още не са се оцветили в ярки цветове. Няма слънце, няма още студ. Онзи сив период, типичен за Берлин през септември. Когато често вали, но рядко истински дъжд, а по-често нещо средно между дъжд и мъгла. Наистина, в Берлин за първи път видях да вали мъгла.

Онзи период, в който преди 7 години за първи път дойдох тук.

Не бях излъгала в разговора с колегата. Аз наистина гладя редовно и споделям мнението на баба ми, че една дреха е наистина чиста не след прането, ами едва след гладенето. Тя гладеше всичко: ризи, сака, дънки, поли, кухненски кърпи, чаршафи, тениски и дори бельо. Е, аз последните две си ги спестявам, но пък наистина се наслаждавам на гладенето на останалите.

В целия процес има нещо медитативно, отпускащо и ретроспективно. Хващаш дрехата (кърпата или чаршафа), наместваш я едно хубаво и веднага мислено си представяш как би изглеждала изгладена. Магията се случва в мозъка ти, преди изобщо да си посегнала към ютията. Спомняш си как е изглеждала дрехата, когато е била нова, опитваш се да наместиш шевовете да прилепнат точно, а когато това не може да се случи, защото платът се е разтегнал по свое усмотрение, веднага си даваш за пример другата тениска, която не е мръднала за 7 години, и си казваш наум, че трябва да започнеш да си купуваш само качествени дрехи.

Гладенето е един вид любовен акт. Забележете, не сексуален, а любовен, инвестиция във връзката ни с дрехата и със собственика й (да, понякога собственик сме самите ние). Да носиш изгладена дреха е приятно, но съвсем друго чувство от гладенето като процес. Гладенето е внимание, но и себеизразяване. Едно от онези малки действия, които превръщат думата „обичам“ в глагол и задействат в ежедневието ни механизма перпетуум мобиле на щастливото съжителство (със себе си или с някой друг).

Не знам, дали неизгладените дрехи са типично немско явление. Не знам, дали немците просто не обичат да гладят или се пазят от всякакви милувки. Дори не знам, дали българите гладят... Само за себе си мога да кажа, че гладенето е като прозаична метафора на малките жестове, в които се крие толкова много. Също като сравнението с цветната градинка на взаимоотношенията, която трябва редовно да бъде поливана...

Казват, че религията е опиум за народа. Или по-точно Маркс го казва и описва заблудите, манипулациите и контрола, който налагат религиозните институции над делника и празника на обикновените хора. Дефиницията на Маркс за религия силно ми напомня на българска предизборна кампания: надежди и успокоения, които карат човека да забрави тежкия делник, и не на последно място обещания за живот след смъртта / след изборите. Аргументите се простират от логични - например развитието, което е претърпял човешкият род от Сътворението на света / след 89та - до емоционално-апокалиптични: Адът / онова, което ще настъпи, ако друга партия спечели.

Хората - какво да правят - или като кротки овце следват духовния си водач, или стават Антихристи / анархисти, или пък проявяват пълна аполитична атеистична апатия.

Но потърпевшите не ме интересуват. Те са скучни поради липсата си на избор. Интересуват ме онези, които разпространяват опиума, онези, които си служат с фалша, онези които - да го кажем по-дипломатично и непреднамерено - стратегически инструментализират комуникацията. А те на са просто политиците, застанали на публичната медийна арена в България, Германия или Украйна, стратегическите комуникатори са навсякъде: в офиса, в университета, дори в съседния жилищен блок. И примерът им показва, че често не този, който се труди най-много успява и не този, който най-много заслужава, печели, ами този, който най-добре продава себе си, получава най-много.

В историческия роман "Кралица Марго" Александър Дюма описва същия фалш в контекста на френския двор през 16. век. Двайсетгодишната Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на кралската регентка Катерина Медичи и сестра на тогавашния крал Шарл, бива принудена да се омъжи за наварския принц Анри, когото тя дори не познава. Сватбата е отчаяна политическа мярка, за да бъдат помирени католици и протестанти, което обаче не се случва и скоро след сватбата по-голямата част от протестантите в Париж биват избити от католиците. Анри, който е протестант, изпада в немилост в двореца със заплаха за живота му. Отношенията между членовете на кралското семейство са белязани от политическите интереси на всеки един от тях: кралицата майка Катерина иска да управлява страната чрез когото и да било от синовете си, стига той да се остави да бъде манипулиран от нея, като неудобните играчи биват отстранявани с отрова, двамата по-малки братя на краля искат да управляват, затова се опитват да го убият, Марго и съпругът й искат да управлява, затова се съюзяват и играят театъра на идеалния брак, въпреки че и двамата имат извънбрачни връзки, за които никой не бива да узнае. Семейни отношения не съществуват: майката е готова да убие сина си, както е убила съпруга си, братът е готов на убие брат си и само добрата стратегия може да спаси живота на политическите конкуренти на Катерина Медичи.

Снимка: The lost gallery

Фалшът и лъжата са начин на живот. Отначало е потресаващо, след това откритието, че в днешния свят, в който иначе кралете и принцесите са рядкост, нищо не се е променило, води до отвращение, а накрая възможностите на човешката интелигентност и способността на иначе фалшивите актьори да оцеляват в най-екстремни ситуации заинтригува. Властта, която носи манипулацията, е привлекателна. Усещането за превъзходство над другите, които се оставят да бъдат "прочетени" и употребени според слабостите им, е упоително. Аргументът, че всеки заслужава съдбата си и че от еволюционна гледна точка по-умните и по-силните оцеляват за сметка на по-глупавите и по-слабите, звучи логичен и най-вече удобен.

И все пак... Може ли да бъде оправдан фалшът? И ако да, в кои ситуации? Трябва ли да бъде оправдаван? Трябва ли да бъде оценяван като нещо добро или лошо? От гледна точка на какво и кого? В реда на нещата ли е да погъделичкаш самочувствието на шефа, за да си спечелиш благоволението му? В реда на нещата ли е да "чуруликаш" безгрижно -  разбира се точно избрани неща -  в офиса, ако това ще ти донесе желания проект или повишението, което чакаш от време? В реда на нещата ли е да се отнасяш най-приятелски с колежката, която не можеш да понасяш, само за да няма скандали в офиса и за да не направиш лошо впечатление? Или може би дори е морално по-правилното, защото тя не е виновна, че ти не я харесваш? Не почива ли "доброто възпитание" на лъжи?

Като бях малка, не исках да поздравявам определени хора с "Добър ден." Усещах, че не мога да им го пожелая чистосърдечно. Чувствах, че не ме интересува здравословното състояние на бабичката от първия етаж, която редовно се провикваше от балкона, че "ще ти се откачат циците, като скачаш на това въже". Защо тогава да я питам как е? Не разбирах защо трябва да се държа възпитано.

Дълго време смятах, че доброто възпитание е един вид лъжа, върху която се гради мирът в обществото. После взех решението, че ще се държа добре с другите не защото "така се прави, когато си възрастен", ами заради самата мен, че вместо да подминавам неприятния човек, без да го поздравя, ще го поздравя и ще се насиля да ми е приятен, въобразявах си, че мога да надмогна негативното у себе си и да се разбирам с всички хора. Илюзия? Може би. Но беше добро упражнение за морала. Лошото е, че често се налагаше да напусна полесражението, за да не раздавам удари под пояса. Достойно? Кой знае... Едно обаче е сигурно: човек не разполага с неограничено време живот, за да си тръгва винаги, когато истината изчезне. Времето тече и игнорираните желания започват да притискат от вътре, за да излязат. Може би истината е в компромиса: между собствените принципи и цели, правилата за социално поведение и онова неизказуемо нещо, което се крие дълбоко във всички хора и ги обединява...