Показват се публикациите с етикет шеф. Показване на всички публикации

Парашут

Ралица и Павел се обожаваха взаимно. За нея, той беше личният й супергерой, който винаги я спасяваше от скуката с някоя нова игра. Освен това в негово лице виждаше още ходеща енциклопедия с умни отговори на всички належащи въпроси и неизчерпаем източник на топлина, чиято прегръдка олицетворяваше представата й за рай. За Павел пък дъщеря му беше колкото неговата Ахилесова пета, толкова и най-голямата му мотивация да се примирява с баналността на булевардните журналистически еднодневки, които се налагаше да пише, за да преживява. Той открито ненавиждаше настоящата си работа като повечето средностатистически граждани на Скукоград. Топлеше го мисълта, че след 12-часовия работен ден пред офиса ще го очакват два чифта топли очи и една пълна торбичка с карамелизирани пуканки за из път към къщи. 


– Казвам ти, той е нечие протеже, парашутист, въздух под налягане..., нареждаше Павел епитетите на възмущението си, които за съжаление тровеха семейната разходка в люляковата пролетна вечер.

– Недей така, Скъпи, разбирам, че си афектиран, но сигурно и той има своите аргументи, все пак е на много отговорна длъжност и под не малък натиск, – дипломатична както винаги съпругата му Мая се опитваше да смекчи щетите от вербалната експлозия, все пак бяха тръгнали да се разхождат, а и се притесняваше за високото кръвно на съпруга си.

– Тате, тате, ама той наистина ли е парафутист?, – попита 5-годишната Ралица, а сините и очи бяха на път да изскочат от орбитите си от възхищение.

– Да, детето ми, за съжаление е точно такъв!, – изсъска Павел.

– Скъпи, не знам дали е удачно да объркваме детето...

– Ехаааааа, – възкликна Ралица.

– В днешно време само такива като него сядат на шефски позиции...Ако аз бях шеф...

– Той е шеф на парафутистите ли? А те къде седят, не скачат ли от небето?, – Ралица подскачаше на пета около баща си като ту подаваше лявата, ту дясната си ръчичка. Ако не усещаше топлината й в своята шепа, Павел би имал чувството, че тя ще литне от вълнение. Въпреки това гневът му пречеше да предусети предстоящата грешка. 

– Това имам предвид, утре ще шашне лелките в предучилищната и ще ни извикат на разговор, – въздъхна Мая и преглътна примиренчески вкуса на предстоящата дискусия. Беше свикнала с изблиците на разочарование на съпруга си. Откакто Симеон стана шеф на редакцията им, Павел получаваше само незначителни задачи като репортажи за печелившите от лотарията и  интервюта с местни фолкзвезди. Нито едното не съответстваше на отличната му диплома от журналистическия факулет на Самския университет. Той заслужаваше да пише политически коментари в столицата, а не мижитурски драсканици в провинцията. В това му убеждение Мая усещаше индиректния упрек към нея за уж съвместното им решение да се установят в родния й град.

– Нека знае в какъв свят живее, в противен случай ще вярва до пълнолетие и в Дядо Коледа и други измишльотини!,– морав от яд изкрещя Павел.

– Измишльотини ли?– Ралица пусна като опарена ръката на баща си, застана по средата на тротоара, и го погледна с разочарованието на предадено доверие. Брадичката й се разтрепера, предвещавайки буря под мокрите й клепачи.

– Браво, само това ни липсваше..., – поклати глава Мая.

– Тате... истина ли е?

– Виж, Миличка, не исках да те разстройвам, Белобрадият старец...

– Не говоря за него, Тате, това ми го каза Петьо още преди 3 седмици в предучилищната. Сега остана да ми кажеш, че е и шефът ти не е парафутист?, – запремигва авторитетно Палица и зае поза на раздразнена учителка по химия. 

– А, той е такъв, обаче..., – запелтечи Павел, пристъпвайки в плаващите пясъци на собствените си оправдания.

– Добре, всичко е решено, един ден и аз ще стана шефка, тогава всеки ден ще скачам с парафут!, – вече по-скоро оморитворена, отколкото тържествуваща, Ралица се усмихна на родителите си, а те от своя страна се спогледаха виновно...

Поливайте си цветята!

- А за теб какво е типично немско? - обръща се той към мен.

- Чорапи в сандали, бирено коремче и неизгладени дрехи. - изстрелвам аз, полагайки сериозни усилия да не разсмея.

- Неиз-гла-дени дрехи?! - учудено и натъртено повтаря той. - Колежке, дори и в Източна Европа едва ли някой глади в днешно време!

- Не знам аз нито за Източна, нито за Западна Европа, ама аз гладя редовно. - отсичам и забивам нос в екрана, показвайки, че разговорът е приключил.



Навън е сиво. Онзи период между лятото и есента, когато вече не е топло нито светло, но листата на дърветата още не са се оцветили в ярки цветове. Няма слънце, няма още студ. Онзи сив период, типичен за Берлин през септември. Когато често вали, но рядко истински дъжд, а по-често нещо средно между дъжд и мъгла. Наистина, в Берлин за първи път видях да вали мъгла.

Онзи период, в който преди 7 години за първи път дойдох тук.

Не бях излъгала в разговора с колегата. Аз наистина гладя редовно и споделям мнението на баба ми, че една дреха е наистина чиста не след прането, ами едва след гладенето. Тя гладеше всичко: ризи, сака, дънки, поли, кухненски кърпи, чаршафи, тениски и дори бельо. Е, аз последните две си ги спестявам, но пък наистина се наслаждавам на гладенето на останалите.

В целия процес има нещо медитативно, отпускащо и ретроспективно. Хващаш дрехата (кърпата или чаршафа), наместваш я едно хубаво и веднага мислено си представяш как би изглеждала изгладена. Магията се случва в мозъка ти, преди изобщо да си посегнала към ютията. Спомняш си как е изглеждала дрехата, когато е била нова, опитваш се да наместиш шевовете да прилепнат точно, а когато това не може да се случи, защото платът се е разтегнал по свое усмотрение, веднага си даваш за пример другата тениска, която не е мръднала за 7 години, и си казваш наум, че трябва да започнеш да си купуваш само качествени дрехи.

Гладенето е един вид любовен акт. Забележете, не сексуален, а любовен, инвестиция във връзката ни с дрехата и със собственика й (да, понякога собственик сме самите ние). Да носиш изгладена дреха е приятно, но съвсем друго чувство от гладенето като процес. Гладенето е внимание, но и себеизразяване. Едно от онези малки действия, които превръщат думата „обичам“ в глагол и задействат в ежедневието ни механизма перпетуум мобиле на щастливото съжителство (със себе си или с някой друг).



Не знам, дали неизгладените дрехи са типично немско явление. Не знам, дали немците просто не обичат да гладят или се пазят от всякакви милувки. Дори не знам, дали българите гладят... Само за себе си мога да кажа, че гладенето е като прозаична метафора на малките жестове, в които се крие толкова много. Също като сравнението с цветната градинка на взаимоотношенията, която трябва редовно да бъде поливана...

Професия стажант? I

Снимка: JD Hancock

В Германия практическият опит, събран в определена фирма или друг тип институция, се нарича практика, в България – стаж, а по международному може да се нарече и експлоатация. За всички бъдещи стажанти, които доброволно, или не съвсем, са на път да се впуснат в това приключение, си позволявам да дам няколко примерни сценария за това, какво биха могли да очакват. Не говоря от теоретична, а от съвсем практична страна, като човек, преживял 3 стажа и намиращ се на кръстопът, дали да си причини още един такъв. Всеки един от тях е в синхрон с възгледите ми в определен етап от живота и е показателен за нивото ми на себеуважение. Тъй като често ме питат за следването в Германия, защото, оказва се, да учиш медии звучи привлекатлено за много завършващи гимназия, реших да синтезирам съвсем негримирано опита си от последните години. Всеки сам е отговорен за житейските си избори, но наличието на предварителна, макар и субективна, информация би могла да бъде от помощ. Ето го и моят стажантски опит (не броя студентската работа, въпреки че тя не е спирала по време на стажовете, но се намира е в съвсем друга графа, именно – в платената).

Стаж номер едно – в небраното лозе

Първият ми опит за намиране на стаж не беше увенчан с множество интервюта, а по-скоро с тяхната инцидентност. Рабираем факт, когато си на 20 години, идващ от „Източна Европа“ и до момента не си имал практически опит на немски език. Така попаднах в една агенция за организиране на музикални събития, или нещо подобно. Всъщност беше мазе в Кройцберг, тапицирано с партитури. В тоалетната имаше календар със снимки в близък план на...вагина. Шефката беше носител на активистка награда за забележителни постиженията в борбата за правата на лесбийките (като техен представител). Обръсната глава с изрусена средна част и облечена с едно червено елече от Казахстан, което тя никога не сваляше, тя бързо ме приземи, споделяйки ми, че повечето музиканти са застаряващи наркозависими, фирмата й отдавна е на минус, а самата тя се издържа само от социални помощи. Ако се абстрахираме от факта, че работих без пари и тя често ми правеше комплименти за външния вид със светнал поглед, три-месечният престой ме научи на някои неща. Сред тях са няколко рецепти (тя готвеше всеки ден), толерантност към различни обществени представители и прослойки, резистентност към откази от страна на потенциални партньори и няколко комуникативни стратегии. Имах шанса да правя... почти всичко по време на джаз-фестивал на открито, Бергманщрасенфест, защото имахме собствена сцена. Задачите ми включваха построяване на сцената, продаване на дискографиите на музикантите пред нея, заснемане на концертите и хонориране на изпълнителите в бекстейджа. А, да, и разглобяване на сцената съответно. По време на съвместната ни работа тя осъзна колко горди могат да са българските представители и колко лесно раними, когато критикуват работата им. Аз пък научих, че ако към вербално извинение направиш на някого и торта, то после можеш да му извадиш душата с памук. Две години след приключване на стажа тя ме канеше на рождените си дни и си поръчваше торта. Мило наистина.

Снимка: Evil Erin

Стаж номер две – знам, че мога

На това интервю се бях полирала визуално, пък и егото ми беше процъфтяващо, все пак бях на края на бакалавърското следване, имах практика зад гърба си, еразъм в Испания (и минус 500 евро на банковата сметка), че и ново гадже, иначе казано, бях ЪнстопЪбЪл. Там се внедрих в екипа бързо и дори се харесахме взаимно с шефката. Координирах им медийните изяви в лицето на един от двамата членове на отдела по комуникации, тоест бях момичето им за всичко, но не и за кафе, това го бяха споменали и в обявата. Грижех се за блога им, което беше началният импулс на осъзнаване, че ми харесва да пиша не само в хартиен формат, когато ме удари инсомнията. Това откритие ми е ценно до момента. Свобода не ми липсваше – още на втората седмица шефката си остъпи стола и цялата работа и замина на море, оставяйки ме да координирам всичко в продължение на следващите 14 дни. Тоест, след 2 работни дни трябваше да я замествам за 14, това определено ме поизпоти, но и ми хареса. После осъзнах, че записвайки магистратура, ще съм по-образована от нея и че ако искам да се развивам може би трябва да продължа по трасето. А и собственикът на фирмата, така нареченият бетер-шеф, грък, израснал в Австралия, имаше два недостатъка – не говореше немски и следеше постоянно подчинените си. Не бях забелязала в договора графа „перманентен скрийн-шеринг с боса“, но явно е било по подразбиране. Или нещо такова. Позитивите са – нови контакти, действително практически опит и дори заплащане от 300 евро, работех на половин щат и имах свободно време за университета и работа, тоест – три в едно, но се чувствах пo-намерила себе си.

Снимка: Sean MacEntee

***
Следва продължение...