.png)
Парашут
Ралица и Павел се обожаваха взаимно. За нея, той беше личният й супергерой, който винаги я спасяваше от скуката с някоя нова игра. Освен това в негово лице виждаше още ходеща енциклопедия с умни отговори на всички належащи въпроси и неизчерпаем източник на топлина, чиято прегръдка олицетворяваше представата й за рай. За Павел пък дъщеря му беше колкото неговата Ахилесова пета, толкова и най-голямата му мотивация да се примирява с баналността на булевардните журналистически еднодневки, които се налагаше да пише, за да преживява. Той открито ненавиждаше настоящата си работа като повечето средностатистически граждани на Скукоград. Топлеше го мисълта, че след 12-часовия работен ден пред офиса ще го очакват два чифта топли очи и една пълна торбичка с карамелизирани пуканки за из път към къщи.
– Казвам ти, той е нечие протеже, парашутист, въздух под налягане..., нареждаше Павел епитетите на възмущението си, които за съжаление тровеха семейната разходка в люляковата пролетна вечер.
– Недей така, Скъпи, разбирам, че си афектиран, но сигурно и той има своите аргументи, все пак е на много отговорна длъжност и под не малък натиск, – дипломатична както винаги съпругата му Мая се опитваше да смекчи щетите от вербалната експлозия, все пак бяха тръгнали да се разхождат, а и се притесняваше за високото кръвно на съпруга си.
– Тате, тате, ама той наистина ли е парафутист?, – попита 5-годишната Ралица, а сините и очи бяха на път да изскочат от орбитите си от възхищение.
– Да, детето ми, за съжаление е точно такъв!, – изсъска Павел.
– Скъпи, не знам дали е удачно да объркваме детето...
– Ехаааааа, – възкликна Ралица.
– В днешно време само такива като него сядат на шефски позиции...Ако аз бях шеф...
– Той е шеф на парафутистите ли? А те къде седят, не скачат ли от небето?, – Ралица подскачаше на пета около баща си като ту подаваше лявата, ту дясната си ръчичка. Ако не усещаше топлината й в своята шепа, Павел би имал чувството, че тя ще литне от вълнение. Въпреки това гневът му пречеше да предусети предстоящата грешка.
– Това имам предвид, утре ще шашне лелките в предучилищната и ще ни извикат на разговор, – въздъхна Мая и преглътна примиренчески вкуса на предстоящата дискусия. Беше свикнала с изблиците на разочарование на съпруга си. Откакто Симеон стана шеф на редакцията им, Павел получаваше само незначителни задачи като репортажи за печелившите от лотарията и интервюта с местни фолкзвезди. Нито едното не съответстваше на отличната му диплома от журналистическия факулет на Самския университет. Той заслужаваше да пише политически коментари в столицата, а не мижитурски драсканици в провинцията. В това му убеждение Мая усещаше индиректния упрек към нея за уж съвместното им решение да се установят в родния й град.
– Нека знае в какъв свят живее, в противен случай ще вярва до пълнолетие и в Дядо Коледа и други измишльотини!,– морав от яд изкрещя Павел.
– Измишльотини ли?– Ралица пусна като опарена ръката на баща си, застана по средата на тротоара, и го погледна с разочарованието на предадено доверие. Брадичката й се разтрепера, предвещавайки буря под мокрите й клепачи.
– Браво, само това ни липсваше..., – поклати глава Мая.
– Тате... истина ли е?
– Виж, Миличка, не исках да те разстройвам, Белобрадият старец...
– Не говоря за него, Тате, това ми го каза Петьо още преди 3 седмици в предучилищната. Сега остана да ми кажеш, че е и шефът ти не е парафутист?, – запремигва авторитетно Палица и зае поза на раздразнена учителка по химия.
– А, той е такъв, обаче..., – запелтечи Павел, пристъпвайки в плаващите пясъци на собствените си оправдания.
– Добре, всичко е решено, един ден и аз ще стана шефка, тогава всеки ден ще скачам с парафут!, – вече по-скоро оморитворена, отколкото тържествуваща, Ралица се усмихна на родителите си, а те от своя страна се спогледаха виновно...
