Показват се публикациите с етикет мода. Показване на всички публикации

Настъпване по пръстите

Още в първите дни на студентския си живот в Германия научих, че ако не познаваш никого в стаята и има свободни маси, то е за предпочитане да изпозваш тях, вместо да седнеш до някоя непозната личност и да рискуваш да я притесняваш. Или още по-лошо: да се чувстваш виновен, че го притесняваш, което чувство тя би могла да ти вмени по невербален, но много осезаем начин.

Едно от другите първи неща, които научих, е, че в градския транспорт има два вида хора: такива, които стоят на вратата и запречват движението, въпреки че автобусът вътре е празен, и такива, които още с качването си избират точно определена седалка и на всяка цена трябва да седнат на нея, независимо колко други пътници ще избутат и прегазят по пътя си.



- Извинете! - укорително ми казва възрастна жена и побутва торбата с размер 1 х 1 м., която съм сложила на вътрешната седалка в метрото, пътуваща назад.

Вдигам торбата и преди да съм успяла да наместя стърчащите от нея две франзели, стрък праз и връзка ревен, така че да не паднат, тя вече е успяла да накара човека на отсрещната седалка да си свие краката, настанила се е до мен и в седящо положение усилено дърпа дядото за бастуна, за да седна пък той срещу мен и  диагонално от нея. Ръката ми замръзва във въздуха заедно с торбата, която се оказва твърде голяма, за да се побере между бастуна на дядото и краката ми. Внимателно приземявайки покупките на пътечката в средата на метрото, забелязвам, че седалката отдясно на дядото и от другата страна на пътечката е празна. Ако беше седнала на нея, нямаше да се налага нито да сбутва мен и човека диагонално от мен, нито пък да дърпа дядото за бастуна, а можеше да си седи до него и да го подкрепя, докато седне и той.

И тогава в главата ми се случва нещо особено. Като балон с горещ въздух възмущението ми започва да се издува и да се очертава върху изражението на лицето ми. Едновременно с това във въображението ми гласът на бабичката прогърмява през горещия въздух, прерязвайки го на две: „Тази днешната младеж... Никакво уважение към възрастните хора...“ Опомням се и съзнателно насочвам погледа си далеч от бабата. Чудя се, дали гласът във въображението ми беше на немски? Защо тогава думите звучат така на български? И дали моята реакция беше реакцията на обидената източноевропейка? И ако да, защо беше така в синхрон с немската култура? Странно.

Усещам как бабичката се е вторачила в екрана на мобилния ми телефон, на който пиша съобщение на български. Любопитството й е толкова силно, че мога да чуя как дъвче сухото хлебче с кашкавал и мога да усетя дъха й отстрани на врата си. Рязко ставам и усещам как тя вече приканва дядото да се премести до нея.

- ...тези рускини... - долита до мен част от шепота й. Обръщам се към нея и погледите ни се срещат, а тя продължава вече на висок глас. - Също като Лена Майер-Ландрут или Лейди Гага се обличат. 

Време е да сляза от влака.
Към пълния текст

, , , , ,

Игли от стомана

Металното колело се въртеше с шеметна скорост назад, докато баба ми въртеше ръчката напред. Приличаше на неръждаемо слънце, опитващо се да избяга, но затворено в кръг, сякаш за да бъде задържано в служба на домакините. Старият Сингер на баба ми е правен някъде в първите години на 20. век, когато пък нейната баба още е шиела на него дрехите на цялото семейство. Сега баба ми шиеше само за удоволствие и за да се фука пред съседките. Никой нямаше като нейната шевна машина.

- Бабо, защо това колело се върти назад, след като ти въртиш напред? - попитах за пореден път, намествайки се върху стария дървен капак на машината.
- Ами такъв й е механизмът. - вдигаше рамене баба ми, без да отмества поглед от конеца. - Хайде, съблечи се. Пак ще го пробваш.

Пробването на дрехите беше най-неприятната част. Съблякох се, а баба ми навлече недоушитата рокля, за да провери коя част от кройката е била крива. После ми набута един конец в устата - за да не ми зашие и акъла - и се зае да тропосва талията наново.



Пътувайки с колата из Конакри, редовно виждах шивачки и шивачи, седнали на сянка в дворовете си и шиещи на шевни машини от същото това поколение, към което принадлежеше Сингерът на баба ми. В Гвинея хората по-често си шият дрехите, отколкото да си ги купуват готови в магазина. Не бих казала, че е по-евтино, дори напротив, но хората го правят. Просто така. Без защо и как. Има разбира се и магазини за дрехи, където - най-вече по-младите - си купуват неща като дънки или суитчъри, но въпреки това шивашкият бизнес процъфтява. Никоя себеуважаваща гвинейка не си купува готови поли или рокли. Блузи и тениски - да. Панталони - понякога. Но рокли и поли - никога. Дори ми се струва, че ако човек отвори магазин за дрехи - било то по европейска или по гвинейска мода, никак няма да е лесно да се наложи, защото хората наистина обичат да си шият дрехи. И жените, и мъжете.

Всъщност баба ми имаше и електрическа машина, която дядо ми беше купил около 15 години, преди да се родя. Само че баба ми отказваше да я ползва и машината си седеше неотворена на тавана. Консерватизмът на баба ми беше толкова силен и заразителен, че после, когато се научих да шия на Сингера, известно време и аз чистосърдечно отказвах да ползвам електрическата машина и дядо ми направо се видя в чудо. Предполагам, че е трудно разбираемо за човек, който никога не е шил на механична машина, но разликата е като писането на ръка и писането на компютър или като карането на колело и шофирането. В първия случай се чувстваш част от процеса, усещаш връзката между собствената си ръка и движенията й и движенията на машината, сякаш енергията, която извира от теб, се влива в процеса на шиене и ушитото е пряк видим резултат от тази ти невидима сила. С електрическата машина е различно. Там енергията идва от тока и в началото все ми се струваше, че губя контрол и че машината прави каквото си иска, защото не моята сила я направлява.

Е, шивачите и шивачките в Гвинея не се замисляха толкова за тези неща, не защото не биха ги разбрали, ами защото тези, които аз видях, нямаха особен избор. Електрическата шевна машина е голям риск в Гвинея, защото токът спира непрекъснато. Затова, въпреки че механичната е по-бавна, тя е далеч по-сигурна. Само вече наложилите се и изявени шивачки си имаха собствен генератор и ползваха електрически машини. Само че такива не видях, защото те имаха и климатизирани ателиета и не работеха на двора.

За мен шиенето е магия. Вярно, магия, която не владея особено добре, но магия. Знам, че за повечето хора е отживелица. Дори за повечето немци е знак за изостаналост, един вид доказателство, че т.нар. „развиващи се държави“ всъщност са недоразвити като култура. А всъщност всички дрехи са шити някога и някъде. Разликата е в обстоятелствата и определено не разбирам защо фабричните условия, при които работят шивачките в Китай и Бангладеш трябва да са знак за нашето културно превъзходство. По-скоро е тъкмо обратното - решението да шиеш дрехите си по поръчка показва зрялост и отговорност, и ако беше по-разпространено, би елиминирало по естествен начин детския труд, би създало работни места на територията на самата държава и би позволило на хората, надарени с такъв вид талант, свободно да изживеят креативната си природа. Да не говорим как би се променило отношението на хората към модата и собствените им дрехи... Стандартните размери биха изчезнали, а краткотрайното вълнение след шопинг би било заменено с дълготрайна връзка между дрехата и собственика й, който със собствените си очи е проследил сътворението й.

Може би затова не мога да живея без шевна машина вкъщи. Не само защото мога да се погрижа сама за всякакви малки ремонти, ами и защото знам, че ако вдъхновението благоволи да дойде, ще имам възможността да му отделя малко време, колкото и да не ме бива в кройките. А машината ми може да е немска и електрическа, но иглите й са български. Онези същите игли от неръждаема стомана, които си вървяха със стария Сингер на баба ми...
Към пълния текст

, , , , ,

Статия с плънка от подплънка

A.: Женските списания се предполага, че са отъждествена писмена форма на женската душа. Тези сравнително кратки статии с много естетически снимки на сочна салата, модел, захапващ ябълка или друг с метър в ръка, който обръща строен крак с рахитично телосложение, за да онагледи статия за борба с целулита. Не ме разбирайте погрешно, аз обичам женски списания, чета ги периодично от 15-годишна възраст, особено подходящи са при дълъг път с БДЖ, грип, засягащ стомашно-чревния тракт или досадна студентска работа пред монитор, когато трябва да изглеждащ съсредоточен пред екрана. Нима това е женската душа? „Не е! Не е!“, крещи обиденото ми его и ми обявява краткотрайна война. Това, което ми прави впечатление не е всъщност фактът, че повечето статии в подобни женски формати са нескопосано преведени от английски, украсени с порнографски снимки за привкус към статиите за поддържане на либидото ДОРИ след брака (звучи впечатляващо, трябва да признаем).
В интерес на истината ми се струва привлекателно да се прибера вкъщи след уморителен ден и да oтворя четива, които ме карат да мисля, да се чувствам отъждествена с теми и интереси на съмишленици и да се развивам в посока на себепознанието. Това се оказва немалко предизвикателство, имайки предвид, че от 15-годишна възраст до сега се сблъсквам с буквално едни и същи неща. Всяка година, прибирайки се в България, грижовната ми майка ме запознава с българската преса и ми поднася кафе със захаросан опит да опишем женските необходимости, които сякаш са спряли да еволюират според редакторите на гореспоменатите издания... 

З.: Казват, че най-отличителното качество на жените била грижовността. Затова, прочитайки за чудодейните свойства на някой антицелулитен крем, ние жертвоготовно се втурваме към магазина да спасяваме задниците на целия свят: собствените си от целулит, а пък тези на козметичните концерни - от фалит. Такава е женската душа: себеотдайна, вечно подготвена да се разголи пред света, показвайки силата на волята пред глада. Аз отдавна се отказах да спасявам когото и да било. В течение на творческия процес, свързан с дипломната ми работа, комуникацията с депресивната ми женска душа се изразява в егоистични екскурзии до буркана с течен шоколад, въоръжена с лъжица в ръка. И ако шоколадените ми ексцесии противоречат на идеалите, проповядвани в някои списания, то поне шоколадът, за разлика от последните, задоволява глада ми за нещо истинско.

Като малка често обичах да дъвча краката на барбитата си. Гумата се огъваше в устата ми, зъбите ми се впиваха в меката тъкан, която отскачаше със синтетично съпротивление. Моите кукли никога нямаха целулит. С каквото и да ги хранех все си оставаха слабички и спортни като манекенки от списание. От друга страна, четейки днес лъскави и прясно изпечени списания с изображения на манекенки върху тях, примлясквам и усещам отново така познатия гумен вкус на куклени крака. След това затварям списанието и се втурвам не към магазина, а към широкия свят, пълен с изненади, сладко-горчив и наситен като течен шоколад...

А.: И докато моята колежка поглежда към широкия свят за отговори, аз потъвам в дебрите на женския си хороскоп, обещаващ ми тази седмица „любовни предизвикателства, проблемна комуникация с колегите и необходимост от пътувания“. Или това беше предложението за вчера, или беше миналато седмица. Нима има значение щом вярваш. Женските списания са мъртви. Да живеят женските списания!
Към пълния текст

, , , ,

Абонамент за: Публикации (Atom)