Металното колело се въртеше с шеметна скорост назад, докато баба ми въртеше ръчката напред. Приличаше на неръждаемо слънце, опитващо се да избяга, но затворено в кръг, сякаш за да бъде задържано в служба на домакините. Старият Сингер на баба ми е правен някъде в първите години на 20. век, когато пък нейната баба още е шиела на него дрехите на цялото семейство. Сега баба ми шиеше само за удоволствие и за да се фука пред съседките. Никой нямаше като нейната шевна машина.

- Бабо, защо това колело се върти назад, след като ти въртиш напред? - попитах за пореден път, намествайки се върху стария дървен капак на машината.

- Ами такъв й е механизмът. - вдигаше рамене баба ми, без да отмества поглед от конеца. - Хайде, съблечи се. Пак ще го пробваш.

Пробването на дрехите беше най-неприятната част. Съблякох се, а баба ми навлече недоушитата рокля, за да провери коя част от кройката е била крива. После ми набута един конец в устата - за да не ми зашие и акъла - и се зае да тропосва талията наново.

Пътувайки с колата из Конакри, редовно виждах шивачки и шивачи, седнали на сянка в дворовете си и шиещи на шевни машини от същото това поколение, към което принадлежеше Сингерът на баба ми. В Гвинея хората по-често си шият дрехите, отколкото да си ги купуват готови в магазина. Не бих казала, че е по-евтино, дори напротив, но хората го правят. Просто така. Без защо и как. Има разбира се и магазини за дрехи, където - най-вече по-младите - си купуват неща като дънки или суитчъри, но въпреки това шивашкият бизнес процъфтява. Никоя себеуважаваща гвинейка не си купува готови поли или рокли. Блузи и тениски - да. Панталони - понякога. Но рокли и поли - никога. Дори ми се струва, че ако човек отвори магазин за дрехи - било то по европейска или по гвинейска мода, никак няма да е лесно да се наложи, защото хората наистина обичат да си шият дрехи. И жените, и мъжете.

Всъщност баба ми имаше и електрическа машина, която дядо ми беше купил около 15 години, преди да се родя. Само че баба ми отказваше да я ползва и машината си седеше неотворена на тавана. Консерватизмът на баба ми беше толкова силен и заразителен, че после, когато се научих да шия на Сингера, известно време и аз чистосърдечно отказвах да ползвам електрическата машина и дядо ми направо се видя в чудо. Предполагам, че е трудно разбираемо за човек, който никога не е шил на механична машина, но разликата е като писането на ръка и писането на компютър или като карането на колело и шофирането. В първия случай се чувстваш част от процеса, усещаш връзката между собствената си ръка и движенията й и движенията на машината, сякаш енергията, която извира от теб, се влива в процеса на шиене и ушитото е пряк видим резултат от тази ти невидима сила. С електрическата машина е различно. Там енергията идва от тока и в началото все ми се струваше, че губя контрол и че машината прави каквото си иска, защото не моята сила я направлява.

Е, шивачите и шивачките в Гвинея не се замисляха толкова за тези неща, не защото не биха ги разбрали, ами защото тези, които аз видях, нямаха особен избор. Електрическата шевна машина е голям риск в Гвинея, защото токът спира непрекъснато. Затова, въпреки че механичната е по-бавна, тя е далеч по-сигурна. Само вече наложилите се и изявени шивачки си имаха собствен генератор и ползваха електрически машини. Само че такива не видях, защото те имаха и климатизирани ателиета и не работеха на двора.

За мен шиенето е магия. Вярно, магия, която не владея особено добре, но магия. Знам, че за повечето хора е отживелица. Дори за повечето немци е знак за изостаналост, един вид доказателство, че т.нар. „развиващи се държави“ всъщност са недоразвити като култура. А всъщност всички дрехи са шити някога и някъде. Разликата е в обстоятелствата и определено не разбирам защо фабричните условия, при които работят шивачките в Китай и Бангладеш трябва да са знак за нашето културно превъзходство. По-скоро е тъкмо обратното - решението да шиеш дрехите си по поръчка показва зрялост и отговорност, и ако беше по-разпространено, би елиминирало по естествен начин детския труд, би създало работни места на територията на самата държава и би позволило на хората, надарени с такъв вид талант, свободно да изживеят креативната си природа. Да не говорим как би се променило отношението на хората към модата и собствените им дрехи... Стандартните размери биха изчезнали, а краткотрайното вълнение след шопинг би било заменено с дълготрайна връзка между дрехата и собственика й, който със собствените си очи е проследил сътворението й.

Може би затова не мога да живея без шевна машина вкъщи. Не само защото мога да се погрижа сама за всякакви малки ремонти, ами и защото знам, че ако вдъхновението благоволи да дойде, ще имам възможността да му отделя малко време, колкото и да не ме бива в кройките. А машината ми може да е немска и електрическа, но иглите й са български. Онези същите игли от неръждаема стомана, които си вървяха със стария Сингер на баба ми...