Наскоро четох един разказ за един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си, защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен. Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им отговаря: на хляб.

Снимка: Pedro Ribeiro Simoes

Наистина вълнуваща история. И едновременно с това предизвикваща негодувание у мен. Вярно, главният герой е симпатичен. Вярно, не е лесно да изкараш достатъчно пари в България, особено ако жена ти не работи. Ама пък това никак не оправдава нечистоплътността му. Ама никак! Както и да го погледнеш, едното няма нищо общо с другото. Както има сили да отиде до кръчмата, така ще намери сили да отиде до банята. Хем е и разхлаждащо... Колкото и да размишлявам по въпроса, миризмата на крака не може да бъде метафора на нищо положително. На хляб пък съвсем. Точка.

След като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо? Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?

Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които обидих, но ми се струва, че освен

Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре

рушенето на мавзолея, изчезването на руския език от училищата в продължение на почти десет години и нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват. Липсва работата на хората със самите себе си.

И така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма? Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост" персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото" (забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един физиологичен процес.

Снимка:Vigfús Pór Rafnsson

Вижте, далече съм от мисълта, че комунизмът има само лоши страни. И от страна на теорията, и от страна на практика има предимства. Да кажем, че дори мога да приема хора, които вярват в идеологията и се борят за нея. Проблемът започва, когато в едно общество "комунист" е обидна дума, а същевременно дълбоко в морала на хората са залегнали комунистически идеали. Това довежда до пародийни ситуации, в които кандидат - политици обещават безплатни лекарства и други Исусови чудеса, а всяка предизборна кампания кулминира в безплатни кебапчета. Сякаш по този начин идеята, че държавата е длъжна да нахрани народа (една доста крайно лява идея), се материализира в кебапчетата.

В този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе си за собствените се миризми.

Полицаят ръкомаха усилено. Той набива спирачки и отваря прозореца, изключвайки климатика.

- Добър ден, мосю! - поздравява полицаят.

- Добър ден, татко! - отговаря той. На никой от местните езици в Гвинея няма формата „Вие“, затова и хората рядко я употребяват на френски. Ако искаш да покажеш уважение към някого, наричаш го „мамо“ или „тате“. По-голямо уважение от това към родител, здраве му кажи.

- Дай ми нещо, господине. - примолва се полицаят. За сметка на това „господине“ не е особено учтива форма, а по-скоро начин да покажеш, че някой ти е чужд.

- Приятен ден, татко. - той му подава една банкнота от 4000 франка и потегляме.

- Какво нарушение направи пък сега? - провиквам се аз от задната седалка, надвиквайки музиката. Думата „нарушение“ в Конакри, Гвинея има доста относителен характер предвид факта, че почти няма светофари (пък работещите са още по-голяма рядкост) нито пешеходни пътеки, мотоциклетите изпреварват от дясната страна, а колите дори понякога се качват на тротоара, за да изпреварят.

- Никакво нарушение не съм направил. - усмихва ми се той великодушно. - Човекът просто искаше да му помогнем финансово.

Аз кимам неразбиращо. 4000 франка са по-малко от един лев. Никакви пари! Дори и в Гвинея с тях не може да си купиш един литър минерална вода. Може само да пътуваш две спирки с препълните микробуси в крайните квартали. Но не повече от две спирки, после ще те свалят от колата, защото нямаш пари. Ако на български полицай дадеш едно левче като подкуп, мисля си аз, като нищо ще се окажеш в затвора за обида на държавен служител. Моят събеседник сякаш отгатва мислите ми.

- Полицаите тук са много лошо платени. - казва ми той. - С тяхната заплата не можеш да издържаш семейство.

- Но с такъв минимален подкуп -възразявам аз - не помагаш особено на (в повечето случаи) многобройната им челяд.

- Да, но помисли си какво ще стане, ако днес още десетима му дадат по 4000 франка. Ако още петима са направили нарушение и му дадат по 10 000 франка, за да ги пусне. Дали няма да събере пари? Пък и това не е точно подкуп, ако не си направил нарушение. Това е по-скоро показване на уважение.

- Как може да кажеш, че уважаваш такъв държавен служител? - недоумявам аз. - Та това си е чиста просия! Нима се чувстваш сигурен при мисълта за такава държава?

- Кой говори в момента за държавата? - пита ме той. - Аз показвам уважение към човека, пък държавата... тя се управлява от корумпирани политици. Това ни е проблемът тука в Африка. Тях не ги уважавам! Тоя беден човечец няма нищо общо с държавата. И той като всички нас страда от нея.

Аз спирам да споря. Знам накъде ще се извърти разговорът. Политиката е мръсна работа, никой свестен човек не си пъха ръцете там и така нататъка. Усещам как ще го обърна на български, защото се чувствам почти като в България.

Знам, че меланхоличните чувства към политиката не са чужди на никои избиратели в Европа. И все пак, замисляйки се за партията на Пиратите, която на миналите местни избори „превзе“ берлинския Сенат и чиято председателка е на 26, нямам усещането, че немците странят от политиката, защото е „мръсна“. В Германия данъците и осигуровките са космически, но пък и социалните помощи и детските надбавки са много високи, а здравните каси поемат огромна част от разходите по лекарства и лечение. Хората дават. Но не директно един на друг, а на държавата, която разпределя всичко. Държавата наистина има власт в обществото. Моят събеседник не може да си позволи да кара същата кола в Берлин, каквато кара в Гвинея, защото разходите са твърде високи. В Гвинея държавата няма особена власт. Държавните служители си вземат парите, от които имат нужда, лично от данъкоплатците: чрез подкупи. Така за онези, които имат пари, има и държавни услуги, а онези, които нямат... е, това си е един вид мотивация да забогатеят и те, нали? И в крайна сметка всички се оплакват от държавата. Тя е корумпирана, тя не успява да се погрижи за хората, тя подсилва социалното неравенство, не подпомага майките, промишлеността не се развива, защото няма кой да я развие, а евтините китайски стоки заливат пазара. Още ли говорим за Гвинея? Всъщност да, макар че почти същото може да се каже и за България с тази разлика, че поне токът рядко спира и че образованието – в идеалния случай - не е платено. Но защо има такава прилика между две толкова отдалечени една от друга държави? Не би ли трябвало България да има повече прилики с Германия, която е далеч по-близо от Гвинея? Какво е общото между България и Гвинея?

В училище ни учат, че България е създадена през 681 г. В гвинейските училища учат, че Гвинея е създадена през 1951 г. Реално погледнато, днешната българската държава е създадена 1878 г., а първата държава на територията на Гвинея е създадена през 9ти век. Всъщност една държава не се създава за една година, а в продължение на десетилетия и векове. Една държава съществува много преди да съществува официално и дълго, след като е създадена, не съществува реално. Освен това една държава се разрушава в продължение на десетилетия и векове. С различни методи и в продължение на години Османската империя е разрушавала държавата България. По същия начин първо Португалия, а после Франция е разрушавала държавите в Западна Африка. Така от България е останала само етническата група българи, а от държавите на територията на Гвинея са останали три етнически групи. В продължение на векове единствената форма на държавност за българите е била Османската империя, за африканските етнически групи това е била Франция. Нито на Османската империя, нито на Франция е можело да се разчита. И едните, и другите са експлоатирали поданиците си по всякакъв възможен начин, унищожавайки културата на раята като недостойна за уважение. Единствените, на които индивидът е можел да разчита, са били семейството, роднините, приятелите, съседите и останалите социални контакти. И ето, че днес, след като Великите Сили са определили каква територия заслужава България и каква Гвинея, недоверието към държавната власт все още е налице. Моралните задължения, резултат от социалните контакти, са се изродили в корупционна култура. И в България, и в Гвинея се чува лайтмотивът: „Всичките са маскари!“ И тълпите протестиращи пълнят улиците. СРЕЩУ какво протестират, е ясно. Това, което остава да се изясни обаче, е ЗА какво. И тогава може да се появят и български Пирати, които да превземат кораба и да поемат с нов курс.

- Тежко ли е, мадам? - притичва ми се веднага на помощ един служител на летището, а аз бързам да измънкам, че мога да се справя и сама.

Оставила куфара, бързам да изляза отново навън на паркинга, където ме чакат познати лица, които няма да виждам за твърде дълго. Пътят навън е дълъг и води през различни заграждения и бариери, пред които стоят по двама полицаи, да не би случайно някой непътуващ да се промъкне в сградата на летището.

- Всичко наред ли е, мадам? Мога ли да Ви помогна с нещо? - пита ме пътьом всеки от тях, а аз, благодарейки на всеки, забързвам крачка, за да стигна по-бързо до изхода.

Излязла навън, виждам, че колата е празна и чака самотна на паркинга. От познатите лица никаква следа. Сядам на ръба на тротоара и изваждам книга. При мен веднага долита загрижен служител на реда.

- Добре ли сте, мадам? Какво се е случило? - пита той, а аз веднага му казвам, че само чакам мъжа ми.

- Къде е отишъл той, мадам? Как може да Ви остави сама тук? - аз отговарям, че нямам идея къде е, но тъй като колата е тук, трябва да дойде все някога.

- Хайде да го потърсим, мадам! Аз ще Ви помогна. Бял ли е съпругът Ви? - загриженият полицай поема лаптопа ми, а аз се опитвам да му докажа, че няма нужда да ми помага. Обяснявам му, че съпругът ми е цветнокож и той веднага ме пита за името му.

- Туре. - отговарям аз и се опитвам да остана на едно място.

- Мадам Туре значи. Елате да се поразходим из паркинга. Все някъде тук ще бъде.

Аз благодаря, ставам и тръгвам. След кратко ходене зървам моето познато лице далече на другия край на паркинга и веднага споделям откритието си с моя закрилник. Той се усмихва и ми казва да отида при съпруга си.

- Мадам Туре! - казва той въодушевен, когато искам да се сбогувам с него. - Щом съпругът Ви е оттук, значи идвате честичко насам. Ще запомня името Ви и следващия път като дойдете, ще бъда на Ваше разположение. Но моля Ви, оставете ми нещо в замяна, дори и 5 евро да бъдат, за мен това би означавало наистина много.

От самото начало се страхувах от този момент. Кръвта тръгва към бузите и ушите ми, ръцете ми почват да треперят, дали гласът ми е още там? Така мразя да казвам „не“! Леко смутена обяснявам, че съм студентка, която се издържа сама и няма възможност да оставя тук и там излишни пари. Той ме поглежда и в очите му има неверие. Въпреки това се усмихва и ми пожелава някой ден да стана богата дама и Бог да ми даде много деца. Аз благодаря тържествено и с бърза крачка се запътвам към другия край на паркинга.

***

След около 2 часа сбогуване е станало време да отивам към самолета. Запътвам се отново към хилядите заграждения и разменям по някакъв поздрав с всеки от полицаите. Някои се опитват да получат пари от мен, но аз бързо отказвам и отминавам. При последния полицай, който ми беше помогнал с попълването на един формуляр, се оказва невъзможно да откажа. Стандартният отказ, че нямам пари, не работи. 5 евро за теб са нищо, казва той, в Европа ще живееш един ден с тях. Но тук аз ще живея цяла седмица с тях. Аз се сещам за това, колко пари отидоха за бензин от вкъщи до летището и понечвам да възразя, че той с 5 евро дори и на работа не може да отиде. Но той нямал кола. Мозъкът ми започва да се схваща. Не ми се занимава с това! Сега знам, че дори и да имах пари, на този тип нямаше да му дам. Какво да правя? Отчаяние и яд се смесват и вече съм на ръба да му се развикам. А това винаги е лоша идея.

- Я да оставиш жена ми на мира! - провиква се някой от една кола.

И двамата се обръщаме и виждаме как от една излизаща от паркинга кола ръкомаха моето любимо познато лице. Спасена съм! Полицаят избухва в смях и започва да поздравява на висок глас и да благодари, а аз бързам да вляза в летището. Зная, че не е приключило всичко. На паспортната проверка жената се опитва да измъкне нещо от мен, след това мъжът на проверката за метал ми предлага да не ми проверява ръчния багаж, ако му оставя малко пари. Аз отказвам. Нямам какво да крия. Една друга полицайка ме заговаря и започва да ме разпитва с подробности за личния ми живот. Очаквам и тя да ми поиска нещо, но тя ме оставя да мина. Полицаят, който е с нея ми предлага брак, а като разбира, че вече съм даденa на някой друг, ми казва да му доведа сестра ми. Смея се и му обещавам, че ще я питам.

Постепенно свиквам с тази игра на поздрави, в която парите са просто допълнение към поздрава. Така или иначе не можеш да дадеш пари на всички, но пък можеш да си поговориш с всички. Всички са любезни, усмихват се и наистина могат да ти помогнат. Има нещо забавно във всичко това. Нещо непознато за мен, студената европейка. Те, африканците, биха казали, че са просто сърдечни. Че всички чернокожи са братя и трябва да се подкрепят. Че аз на всички тях съм им снаха, затова трябва да ми помагат и да ме напътстват. Знам, че не е така. Чувствам, че не е съвсем истинско, че има един вид лицемерие зад всичко това. Има интереси, борба и власт. Но от друга страна, участвайки в тази игра и бидейки принуден да бъдеш мил и да се усмихваш на всички през цялото време, няма как по някое време наистина да не се почувстваш весел и доволен. Сякаш фалшивата в началото усмивка води след себе си истинска, сякаш усещането, че си уважаван, колкото и повърхностно да изглежда това уважение, прави човека щастлив. А парите? Това си е чиста корупция, изниква в съзнанието ми. Неприятно е и е срамно. Или е просия? Каква по-точно е разликата между корупцията и просията?

Сложен въпрос. Трудно е да размишляваш за корупцията, ако у теб тя предизвиква повече чувство отколкото мисъл. И наистина, сблъсквайки се с подкупните гвинейски полицаи, нито веднъж в съзнанието ми не се появи някаква реална мисъл, от онези стандартните: корупцията е несправедливост, тя отнема правата на другите, тя не е присъща на демокрацията и т.н. През цялото време у мен живееше само едно чувство, че това всичкото е погрешно. Но това не беше чувство на несправедливост или на страх, че бих отнела правата на някого, ако бях дала подкуп. Не. Това беше чисто и просто чувство на срам. Срам, че някой се унижава да ми иска пари, създавайки по този начин непреодолима бариера между мен, бялата, и него, чернокожия. Срам, че имам желание да му помогна, защото знам, че наистина е беден. Срам, че една част от мен всъщност няма желание да му помогне, защото това не е моя работа, а работа на държавата. Срам, че дори и да знаех, дали искам, или не искам да му помогна, нямам възможността да дам каквото и да било. Срам, че създадената от него ситуация на неравенство дори не отговаря на реалността, че аз всъщност не съм толкова богата и могъща, колкото той си мисли. Срам, че аз не мога по никакъв начин да разруша неговата самозаблуда и самопринизяване, защото нямам никакви реални доказателства за това, че нямам много повече пари и власт от него. Целият този срам потиска мисленето, прави действията странни и нервни. И все пак: нима, обективно погледнато, имам основание да се срамувам или да се притеснявам? Нима той наистина се принизява, искайки пари? Все пак той ми предлага нещо в замяна, макар и против правилата на демокрацията. Той ми предлага аз да стана негова благодетелка, а той да ми служи. Патрон-клиентелизъм, изниква в уморения ми мозък с антропологически отклонение. Аз съм патронът и съм по-високо в йерархията, а той е клиентът и е по-ниско. Основата на нашата връзка обаче не е йерархията между нас, а самата връзка, лоялността и подкрепата. Нима това е толкова лошо? В крайна сметка кой би страдал толкова много от това? Лошо е, лошо е!, крещи някакво чувство у мен. Може би това е сянката на собствената ми европейска култура, която никога няма да бъде асимилирана. А може би това е чувството ми за справедливост, онази идеалистична вяра, че хората трябва да бъдат равни помежду си, наистина равни! Ами ако това е погрешно? Може би няма как да бъдат равни, може би равенството се изразява във възможността да изберат да бъдат такива. Ами ако те сами изберат да не бъдат равни? Нима налагането на моите собствени вярвания, било то и в морално възвишени неща, не е друг вид неравенство?

Усещам, че мисълта ми започва да се губи във вакуума между културите! И все пак една малка, наивна част от мен се надява, че има общочовешки ценности, валидни във всички култури.