Как ли? Ами да смесим една щипка интерес към другите с една чаена лъжичка смях и да се вслушаме в историите, които сместа има да ни разкаже като не забравяме да я назоваваме по име. Формулата е лична адаптация на съветите на Дейл Карнеги, чиято книга „Как да печелим приятели и да влияем на другите“ от 1936 та до днешна дата е продадена в повече от 15 милиона екземпляра. За първи път пиша за книга, която още не съм дочела, защото нямам търпение да споделя и да предам нататък прочетеното. Ето и кратко резюме на личните ми, абсолютно субективни и нефинансирани от никое издателство впечатления.

Книгата сама по себе си е най-продаваната от стила „селф-хелп“, иначе казано „помогни си сам“. Ако се чудите защо Ви е необходимо подобно четиво, то отговорът според мен е, че в човешките комуникации винаги има какво да се научи, защото те оформят светогледа ни, степента на успех, щастие и удовлетвореност от живота, а и от самите себе си. За човека най-интересното нещо си остава човекът.

„Как да печелим приятели и да влияем на другите“ е книга с гръмко заглавие, което звучи пренапомпано и обещаващо чудеса. Структурата е пределно проста и, по мое мнение, не особено добре обособена. Тя се състои от кратки истории, резюмирани примери за възхода на хора, които интуитивно или целенасочено са приложили някои от техниките за успешна комуникация. Тези кратки разказчета наподобяват притчи, чиято поука е сервирана на читателя наготово. В един момент от четенето настъпва едно своеобразно пренасищане на човешки съдби или така го усещам аз, тъй като имам навика да визуализирам описаната ситуация и след определен момент съзнанието ми се пренасища с персонажи, които играят отделна фрагментарна роля в структурната тъкан на книгата, но нямат пряка връзка помежду си. По тази причина Карнеги съветва книгата му да бъда многократно препрочетена. Наративната структура ми напомня тази на „Пилешка супа за душата“– друг бестселър, който представя понякога наивни истории, но пък докосва по определен начин душата.

Предимството на Карнеги като автор е простотата на езика и непосредствеността на текста, които водят до безпроблемно разбиране на посланието, което той доинтерпретира за читателя. Основният ми мотив да пиша за тази книга е на първо място убеждението ми в ефективността на някои от предложените от него техники. Ето и част от тях:

Шест начина да накараш хората да те харесват 

Започни да се интересуваш от другите

Банално, но факт! Всички имаме его и при всички ни то търси поле за изява. Давайки такова не само на себе си е чудесна предпоставка да предразположиш друго човешко същество...

Усмихвай се

Този съвет определено не е културна константа и вероятно е по-приложим сред американски представители, отколкото сред западноевропейски такива, но на общочовешко ниво усмивката е кодирано послание към приветливост или поне така би трябвало да бъде. Обаче говорим за усмивката, не за маската на угодничеството, а споделянето на светлината, която всички носим в себе си, за да ни стане осезаемо по-топло.

Запомни, че произнасянето на името на друг човек е най-красивият и сладък звук в ушите на носителя му, независимо от езика

Често сме свидетели на обратното – дразнещи грешки при произнасянето на името ни се закотвят в паметта, а потиснатото недоволство се опашкулва някъде дълбоко в съзнанието. Особено за живеещите в чужбина, но не само, правилното произнасяне на личното им име е подарък, които те няма да забравят. 

Бъди добър слушател. Окуражавай другите да говорят за себе си

Типичен пример за крещящата необходимост от споделяне проявяват хората, ходещи постоянно на лекар, за да си намерят слушател. При някои възрастови групи необходимостта е явна, но тя наистина е константна. Да говориш за себе си пред слушатели означава, че си важен, тоест осмислен, принадлежащ към живота и водещ смислено съществуване. Кой не желае да се чувста по този начин?

Говори за интересите на събеседника

Особено преди да му поискаш услуга, защото не само ще я получиш, но и ще утроиш облагите си. В този момент ми е трудничко да повярвам в безкористните дерзания на автора към чисти взаимоотношения, в които алтруистично и чистосърдечно се ориентираме към чуждите интереси. Вероятно поради факта, че примерите му директно свидетелстват за извличане на полза от събеседника след демонстриране на интерес към личните му страсти. Но фактите са си факти, обърнете се към хората с жив интерес към техните занимания, вместо да ги засипвате със собствените си такива и се пригответе за събирането на добра реколта.  

Накарай другия човек да се почувства важен и го направи чистосърдечно

Няма нищо по-мотивиращо от това. Да накараш ДРУГ ЧОВЕК да се чувста ВАЖЕН. Ако е постигнато безкористно, то това води до удовлетворение и за двамата събеседници и би могло да бележи началото на красиви отношения в различни поприща.

Струва си да опитаме. Току-виж на първо време сме успели да се сприятелим с и да повлиям на... себе си!

- Хайде да прегърнем някое дърво. - беше казала тя, нахвърляйки се на един дъб. -  Казват, че успокоявало.

- Може и така да е. - бях отговорила аз и я бях последвала, потискайки порив на добро възпитание. - Само ако можеше да е малко по-тъничко, та ръцете ти да се срещнат от задната страна и да го заключиш в хватката си.

Казват, че горите били белият дроб на планетата. Може би е така, ако ги погледнеш обективно, от високо, без да обръщаш внимание на отделните дървета. Може би тогава Земята наистина е синя планета и диша не с бели дробове, ами със зелени. Само че планетата, на която аз живея, не е синя, а най-често сива. Освен това от моята гледна точка горите не са някаква дифузна зелена цялост, ами сбор от много единични дървета, на целогодишно кафяви, а през половината от годината и зелени.

Да прегърнеш дърво може би наистина успокоява. А може би е и акт на насилие срещу дървото, което няма нито правото, нито възможността да се брани от подобни нападения. Ако дърветата обичаха да се гушкат, най-вероятно щяха да го правят помежду си, или? А може би някаква лоша карма ги е направила неподвижни, така че да не могат да се прегърнат едно друго. В такъв случай да прегърнеш дърво е един вид израз на състрадание към него, акт на приобщаване към единната природа.

Не знам. Аз като цяло не прегръщам дървета. Вместо това понякога, тичайки в парка, си представям, че съм част от тях. Че въпреки всички усилия, които полагам, тичайки, въпреки цялата енергия, която се генерира, циркулира и освобождава в мен, съм неподвижна в продължение на векове също като тях. Имам времето да живея в сегашния момент, защото той няма да отлети толкова бързо. Сегашният момент на едно дърво не е като сегашния момент на едно човешко същество. Когато живееш толкова дълго в пълна неподвижност, имаш свободата да наблюдаваш света около теб. Не попадаш в дяволския кръг на навиците и автопилота. Августкото слънце те пече, но ти не се помръдваш. Януарските виелици те огъват, смразяват се, но си седиш там. Търпеливо. Имаш време. Имаш време за щастие.

Колкото по-голям ставаш, толкова по-бързо тече времето. Изведнъж започваш да забравяш неща. Дните си приличат. Лятото току-що е започнало и ето, че скоро свършва. Кога мина времето? А исках да направя толкова много неща! Пак не ми остана време. Тръшкаш се, но знаеш, че нищо не можеш да направиш.

Липсата на време е привилегия на възрастните. Децата никога не се оплакват от липса на време. Децата винаги всичко помнят. С детайлите. Когато си дете, времето тече ужасно бавно. Особено през ваканцията. Дните са години, а годините - векове. имаш чувството, че детството ти трае цяла вечност. И после… изведнъж си възрастен. Просто един ден осъзнаваш, че си пораснал. Кога стана? Знаеш: не е било за една нощ. Но усещаш, че времето тече по друг начин. Какво се е променило? Ти самата? Или начинът, по който другите те възприемат?

Може би и двете са се променили. Може би дефиницията за време е социален конструкт. И въпреки всичко промените у самата теб са по-важни. А основната промяна е липсата на промени. Животът на автопилот е живот, построен на навици, които сме си изградили съзнателно или не. Поемем ли контрол над нещата, които смятаме за даденост, изведнъж се връщаме към началото. Онова начало, в което живее цялата планета. И тогава имаме време за любовни връзки с дървета.

– Вие имате ли билет изобщо? Ако това не е факт, то трябва да си купите такъв от шофьора, в противен случай – пътувате нелегално!, – назидателно реди една побеляла германка в автобуса в лицето на една майка с няколко антрибута – количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. Последното се отразява в последствие и върху моето.

Снимка: Paul Gorbould

–...., – тъмнокожата майка се усмихва повече от горчиво и се оглежда на всички посоки, като животинче, опряло гръб в студените решетки на полуръждясала клетка. Тя вади месечната си карта за градски транспорт и я показва вяло на самопроизнеслата се цивилна кондукторка, която, вместо да се извини за открития си неприязън, само доволно клати глава, сякаш произнася: „Този път ти се размина, но знам, че е пълно с други като теб, такива, нелегални...“
В непосредствена близост до „нелегалната“-легална пътничка и до немската й събеседница седи съпругът на последната като се опитва да се смее, сконфузен от преекспонираната гражданска съвест на доживотната си спътница. Двамата слизат на следващата спирка, а жената с кърпата на главата, количката и недоумението, изписано на лицето, отива до шофьора и му показва още веднъж картата си за пътуване, очевидно травмирана и озадачена от случката. Какво означава това?

Снимка: Bob Suir

Просто лични предположения и то от субективните такива. Има аспекти на немския манталитет, с които не успявам съвсем да се примиря. Не че моето недоумение променя нещо в ситуацията, само ми показва, че  съм като орхидея, пуснала корени върху скалиста почва, която се е адаптирала да фотосинтезира над нея, но знае, че никога няма да пие сокове директно от влажната ронлива почва под скалистата повърхност. Цветнокожата жена беше с количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. В препълнен автобус, по моя лична (и очевидно – архаична) преценка, въпросите, отправени към тази жена, би трябвало да се въртят около статуса й на майка, като на пример: „Имате ли нужда от помощ?“. Защото, ако се абстрахираме от подробностите, тя е просто Жена с количка. За някои – жена с кърпа на главата; за мен си остава жената с недоумението, изписано на лицето...

Често пъти ни питат за бакалавъра по публицистика в Берлин. Когато си току-що завършил училище, наистина това, което най-много те интересува е непосредствено идващото, а именно университетът. Така е било досега в живота ти: след десети клас е идвал единадесети и никога не е имало смисъл човек да се занимава толкова рано с това, което ще се случи в дванадесети.

Само че започнеш ли веднъж да следваш - или по-точно излезнеш ли сам-самичък на екзистенциалната си магистрала - нещата се променят. Всяко разочарование е решаващо. Изведнъж изчезва сигурността на системата, която възрастните са създали, защото ти самият си възрастен и трябва да си създадеш своя система. Свободата, за която винаги си мечтал, е пред теб, а ето, че нещата са оказват доста по-сложни от предвиденото. Най-силното препятствие, което не си предвидил, е страхът. Страхът от провал, от промяна, от светкавичен растеж. Страхът, създаден от възпитанието.

Предполагам, че 90% от следващите публицистика в първи семестър искат да станат журналисти. Останалите 10% искат да станат пиар- или маркетинг-експерти. Наблюденията ми показват, че около 50% от следващите в трети семестър искат да станат журналисти. Останалите 50% са объркани и не знаят какво искат. В крайна сметка може би 10% от завършилите публицистика наистина стават журналисти. Останалите... ами избират най-разнообразни професии. Една позната на позната например след 5 години работа в една маркетингова агенция наскоро си отвори ресторант.

По една или друга причина аз не съм от онези 10%. Още в трети семестър реших, че ще правя магистратура по социална антропология, която макар и по-малко „перспективна“ (т.е. куцат й малко пъблик рилейшъните), беше моята наука. Знам, че би било по-лесно да кажа, че ми беше интересно, че имах добри оценки и т.н. Само че това не би било достатъчно. Социалната антропология беше нещо, с което можех - и днес още го правя - да се идентифицирам в личния си живот. Нещо, което ме правеше повече Аз, отколкото всичко друго.

Хората ми казваха, че с публицистика и антропология най-много да мога да правя документарни филми за изчезващи племена. Днес знам, че хората са расисти и на всичкото отгоре се страхуват от успехите на другите и затова с всички сили се опитват да ги предотвратят. Само че аз, зодия Овен, никога не съм се подлагала на пълно подрязване на крилцата. Та записах магистратура по социална антропология и днес съм... ами антрополог.

Не, казвам го с цялата сериозност, на която съм способна. Вярно, антрополог, работещ като проект-мениджър, но с достатъчно място за креативност и куп идеи за бъдещето. За мен това беше много важно: хем да се помиря със скучната си работа, хем да да мога да изживея креативното си Аз, да бъда себе си, както е модерно да се казва. Повечето професионални съветници казват, че човек трябва да зареже всичко и да следва мечтите си, което може би е вярно в известна степен, но частта със зарязването на всичко не работи за мен. Като чужденка в Германия с минимални спестявания, но току-що омъжена и с надежди в близкото бъдеще да увеличи броя на членовете на семейството си, просто не мога да си позволя да „зарежа всичко“.

Затова след цяла редица от професионални разочарования, след пълно затъване в скуката и след период на пълно отчаяние човек, живял преди 300 години, ме върна в релси. За първи път от много години имах свой личен супергерой, който наистина беше съществувал и който не беше писател: Бенджамин Франклин. Прочетох автобиографията му за няколко дни и бързо ми стана ясно, че далеч не всички хора, имали успехи в дадена област, са си изкарвали прехраната чрез тази област. Той също е имал куп хобита и интереси, с които се е занимавал през обедната почивка или вечер. Дълго време е работил с хора, които не харесва, за сравнително малко пари, за да може да се издържа. И с огромни дози търпение е сбъдвал мечтите си: да отиде в Европа, да започне да издава вестник, да създаде библиотека (по това време в Щатите не е имало библиотеки, от които нормалните хора да могат да си взимат книги) и т.н.

Не смятам да преразказвам тук автобиографията му, която човек може да намери безплатно (поне на английски) в интернет. Това, което искам да кажа е, че неговият живот е много вдъхновяващ, защото доказва, че ако човек наистина иска нещо и има идеи, в които въпреки другите вярва, то винаги може да го постигне. Ще го постигне не чрез вярването и искането разбира се, а с упорит труд. И въпреки това научих за себе си, че онова, което работим, не определя идентичността ни. Че работата може, но не трябва да е любовна връзка. Че трябва да имаме визия за бъдещето си, но трябва и да сме отворени за онова, което случайността и сегашният момент ни предлага и да го инструментализираме. Че трябва да придаваме по-голям Смисъл на нещата, отколкото ни се струва в началото, че те имат. И то не защото този смисъл наистина съществува, ами защото ние самите имаме нужда от него, за да продължим.

***

Започвайки тази статия, имах намерения да пиша за нещо съвсем друго. За една друга книга, която в последно време дооформи представите ми за това, как човек (трябва да) сътвори / изобрети живота си. Бързо ми стана ясно обаче, че значението, което тази книга има за мен, ще остане скрито, ако не разкажа всички за тези лично-тривиални трансформации, които в последно време се случват с мен.

Причината този филм да съпровожда мисловния ми процес трети ден се състои в убедеността ми, че присъствието на вдъхновяващ ментор в живота на човек бележи до не малка степен неговото развитие. Не твърдя, че желая да бъда ругана и замеряна със столове от страна на авторитети, тъкмо обратното. Най-мотивиращо за мен винаги е било доверието, което учители са ми гласували и съответно, нищо по-плашещо от понижаване на гласа и разочарование в погледа им. Те възпитаха у мен лоялност, а не страх; дисциплина, а не покорство; любознателност, а не любопитство. 

Ако се чудите защо редя архаични термини, излезли като от читанка от 90-те, то трябва да призная, че навиците ми от онази епоха ме съпроводиха до края на висшето ми образование. Никога не закъснях с предаване на курсова работа, тя винаги биваше изпратена седмици преди крайният срок, защото просто не мога да гледам на ангажимента по друг начин (или 'щото съм зубър). Така, както от първи клас сядах на кухненската маса и си пишех домашното преди да посегна към обяда. Докато сме на кулинарна вълна се изкушавам да вметна, че не всички учители по образователната стълбица на последното десетилетие имаха реално какво да предложат на академичния свят. Някои от тях като нищо действително биха могли да бъдат заменени с чийзбургер. Но вселената уравновесява везните, да стискаме палци, че скоро ще отдели енергия и за Софийския университет и ще вдъхне на влизащите с двойки бъдещи педагози малко съвест и мотивация, че да се научат да пишат преди да застанат фронтално пред „бъдещето на България“. 

Снимка: Roberto Verzo

В шеги и закачки се отклоних от темата, а именно – ролята на учителите в живота на всеки/ някои от нас. Оставям на страна безпорния факт, че родословното ми дърво е натежало от педагози, което обуславя симпатиите ми към тях и благодарността ми пред търпението им, когато не те искаха да ме изпитват, а аз ги преследвах с учебника, защото държах да съм подготвена на следващия ден в училище.

Следващият ден, който нямах търпение да дойде. Затова и до края на средното си образование продължих да купувам цветя на 24 май. Не само за да подпомагам просперитета на цветарската индустрия, давайки три лева за роза, която иначе струва един, а защото образованието е реципрочност, при която малките жестове правят чудеса.

Днес аз също преподавам, но не съм педагог. Имам учители, които ме вдъхновяват, но и съм в търсене на нови, за да продължа да се развивам.
На всички учители не само по професия, а по призвание, благодаря за смислените житейски уроци. Защото във време на фастфууд и на фона на все повече интелектуална пластмаса, Вие наистина сте бисерът, който „в кал не се топи“. 

Честит 24 май!

„С тия пера цялата леля Дъмша приличаше на голяма черна пеперуда, която бе разперила пипалата си и чакаше нещо. Върху плещите й висеше малко червено шалче. Лице сухо, кокалесто, с цвета на ощавена гайда, с голямо мъхнато разстояние между носа и устата, с редки дълги косми по брадата, с вежди, паднали отстрани, дърпани от безчислените бръчки около свитите й очи. Тя говореше гръмко и из устата й се показваха два стари зеленясали зъба като камъни пред някоя тъмна пещера.“ (Елин Пелин)

Тя натисна някакво копче и облегалката на стола започна да се спуска назад, докато не останах почти в легнало положение. Сивата пластмаса зад тила ми, която уж беше направена, за да се подпра по-удобно, започна да натиска кока ми в посока върха на главата ми, а огромната лампа светеше директно в лицето ми като на полицейски разпит.

- Ооооо, ама Вие си имате 4 мъдреца! - възкликна тя, впервайки малките си очички в мен.

- Ааха. - потвърдих нечленоразделно, надявайки се, че няма да ми предложи да се разделя  с тях. Немските зъболекари изпитват невероятно удоволствие да вадят мъдреци, независимо дали ваденето е необходимо, или не.

Но тя не каза нищо повече. Зачовърка из устната ми кухина, мърморейки си "Зъбен камък ли казахте? О, да...", а жълтите ѝ гумени ръкавици проскърцваха, триейки се в зъбите ми. „Два стари зеленясали зъба“, изплува изведнъж в съзнанието ми спомен от седми клас. Преди десетина години още се сравнявах с Ангелинка, а сега изведнъж се чувствам като леля Дъмша? Как стават тези неща? Питам се, дали лампата има за цел да освети устата ми, т.е. пещерата зад камъните... Избива ме на смях, а дори не мога да прехапя устни, защото устата ми е блокирана от машинката.

- Почистване и полиране е наложително. - заключи тя. - Не само от хигиенични, ами и от естетически причини.

Предполагам, че „от естетически причини“ ще рече, за да премахнем зеленясалото. Съгласявам се и удоволствието ще ми струва 85 евро. Стискам изчистените си от зъбен камък зъби, чиито недоизгладени ръбчета дерат като планински гранит по езика ми, и не противореча. Правим нов час за 22.05. и си тръгвам. Седенето под лампата и пиленето не струват пари. Само за естетическите процедури се плаща.

22.05. е денят след Възнесение. Казват, че на Възнесение небето се отваряло и каквото човек си пожелае, се сбъдвало. Като ученичка редовно си пожелавах разни неща, ама откакто открих, че католическото Възнесение се разминава с православното, вярата ми нещо се поразклати също като старите зъби на леля Дъмша. Тоя път обаче явно православното ще се окаже истинското, защото ще ми донесе нови зъби и кой знае... може би ще ме отърве от леля Дъмша.

Ако реша, че искам да се отърва от нея де, понеже то с времето се свиква и започва да ми харесва. Знаете ли, дори си мисля, че Ангелинка и леля Дъмша биха могли да бъдат един и същи човек, само че в два различни предиода от живота си. Виждали ли сте някога ученически снимки на баба си? Опитвали ли сте се да откриете момичешкото лице от старата фотография в лицето на възрастната жена, която познавате? А съзерцавали ли сте бебешко лице в опит да си представите как ще изглежда след 5, 10 или 20 години? Виждате ли от време на време Човека, без да виждате възрастта?

Аз обичам да търся единството между детето и възрастния човек. Невинаги го намирам, но винаги го търся. Нямам представа откъде идва името на леля Дъмша, но на мен винаги ми е звучало като „душа“, напомняло ми е на нещо нематериално. Може би точно затова имам чувството, че Ангелинка и леля Дъмша са един и същи човек: защото нематериалното не остарява с времето, а зрее и отлежава също като мед или вино.

Като бях малка, много исках вените на ръката ми да изпъкнат като тези на баба ми. Мислех си, че това е правилно и за мен тогава беше и най-естетичното нещо, затова редовно си стягах китката с ластик с надеждата, че и моято ръка ще придобие такъв вид. „Детски фантасмагории“ може би ще кажат повечето хора. Но точно заради тях не ме е страх да мия чинии без ръкавици. Мажа се с крем, но знам, че някой ден, когато ръцете ми загрубеят, също ще бъдат естетични. Само че с друго излъчване, а именно: на уют, топлота и сигурност. И това ми стига.

Възраст: реална: 26, емоционална: варираща.
Пол: женски и то без операционни намеси.
Отличителни белези: месоядна.
Здравословно състояние: без установени алергии и с лактозна поносимост.
Диагноза: изчезващ вид. 

Реденето на опашка за кафе в Берлинска закусвалня може да продължи толкова дълго! Не защото работливите пчелички не наливат достатъчно бързо лате макиато, което по тези географски ширини се пие с литри и струва колкото дюнер или повече, а понеже клиентите са с комплексни желания. Дамата пред мен го предпочиташе (не просто) горещо, а и с обезмаслено соево мляко, екстра пяна, подсладител, канела, какаов прах и с лешникова есенция. Чудя се само защо не замени и кафето с уиски. Следващият клиент залагаше на кафявата захар, но и той държеше вместо мляко в чашата му да плува нещо блудкаво, наподобяващо го само по цвят. Масово съм заобиколена или от вегани, които отказват да пият мляко поради идеологически убеждения, или от хора, които имат лактозна нетолерантност (вече почти не познавам германци, които да не страдат от тази толкова модерна болест). Как да не съчувстваш на горките продавачи/ресторантьори, вече всеки втори е „клиент ли бе, та да го опишеш“!

Малко хора от сегашното ми обкръжение подозират, но аз израснах на село, буквално. Братът на баба ми постоянно ме питаше дали децата в училище не ми се смеят задето бързам при всяка възможност да се върна при мисирките и козите, вместо да се гоня с децата по асфалта в града. Нито бях чула някой да ми се подиграва, нито щеше да ми пука. От край време комуникацията с животни ми беше по–приятна от тази с не малко хора. Първите умеят да слушат! 

Та на село закуската ми беше съпроводена от чаша прясно издоено козе мляко. Толкова маслено, че една чаша засища с часове. Оттогава съм и месоядна. Харесваше ми да храня кокошки и да събирам яйца, да си говоря с козите, да се надбягвам с кучето и да паса мисирки, защото контактът с животните е обогатяващ, учи на толерантност, грижа и взаимонеобходимост. Единствената ми вегетарианска постъпка се състоя в отказ да опитам от едно сготвено козле, по онова време беше най-добрият ми приятел, вие бихте ли обядвали с вашия, гарниран с ориз? Със зайците имах сходен проблем, ако прекарваш ежедневно часове с тях, единственото, което можеш да преглътнеш на обяд, е буцата в гърлото си. Имали сме и прасета, но на баща ми му домиляваше да ги коли. Да убиваш никак не е лесно, особено, когато човек има шанс да си го спести. Поуката в историята? Да си месояден не означава непременно, че си егоистичен варварин, по-скоро е въпрос е на ценностна система, здравословно състояние, усет за мярка, култура и какво ли още не. 

По повод 70-тата годишнина от приключване на Втората световна война, темата отново беше отразена детайлно в медиите. Междувременно една моя позната публикуваше снимки във фейсбук, едните показващи наредени трупове на евреи, другите – заклани животни във фабрика. Госпожицата апелира за контролиране на насилието над животни и други сходни зверства, подчертавайки сходства с преследването на евреите, които не успях аналогично да открия. Може и да настъпя някого по-мазола, затова ще формилирам много внимателно мнението си, което се отличава с лека критична нотка, а именно – по-голяма тъпотия не бях чела скоро (особено откакто спрях да отделям време и внимание на голяма част от българските политически издания)! Да сравняваш месопроизводството, произтичащо от отгледани за целта животни, които служат за храна (да ме прощават вегетарианците и веганите, ама еволюционно погледнато не сме тревопасни и няма да бъдем), с геноцид (като този по време на войната), е най-малкото лишено от обосновка, респект и елементарна обща култура. Уважавам личния избор на хората до голяма степен, обаче, когато те не уважават моя и ме засипват с морални присъди, толерантността ми се стопява като масло в микровълнова. Огладнях!   

„Ние прощаваме, но не забравяме“, беше надраскано с черен маркер и небрежен почерк на вратата на една от кабинките на женската тоалетна на партера. До надписа се мъдреше поотлепен стикер, призоваващ посетителките да изхвърлят дамските си превръзки и тампоните в предназначеното за това кошче, защото „Ние всички сме пазители на околната среда“. Погледът ми се върна към декларацията за незабравяне и напускайки тоалетната, реших да се разходя до гробището.

Снимка: Hartwig

Гробището беше на петнайсетина минути пеша от Института по публицистика и политология. Септемврийското слънце беше се качило високо на небето, а успокоението, което ми беше донесъл фактът на приемането ми в желания езиков курс по арабски, постепенно се разстилаше по тялото ми и дори камъчетата, които заместваха настилка по тротоара и които болезнено забиваха малките си ръбчета във възглавничките на ходилата ми, не ми правеха впечатление. Бях почти втора година студентка и бях свикнала с факта, че университетската реалност е различна от тази на Берлин.

Минавайки по ул. „Руди Дучке“, в главата ми изплува гласът на представителката на студентската инциатива на института, която на първия ден ни развеждаше из сградите на университета и ни разказваше истории. Руди Дучке е бил убит през 1970, спомнях си съвсем ясно, защото цял живот се е противопоставял на властимащите и на (нео)нацистите. Улицата, кръстена на него, дори не е истинска улица обаче, ами по-скоро пътечка през едни храсти зад главната сграда на университета.

Снимка: Stefanog

Стигнах до гробището. И до ден-днешен не знам, дали е еврейско гробище, или просто всякакви хора, които са се противопоставяли на Хитлер и на последователите му, са били погребвани тук. Отваряйки вратата, гласът на студентката от по-горен семестър в главата ми изведнъж стана много силен. „Ние прощаваме, но не забравяме.“ Кои точно сме „ние“? Неясно. Първото, което ми направи впечатление по време на обиколката, беше, че ни говориха само за Втората световна и за националсоциализма. Разказваха ни истории, които всъщност винаги бяха само една история: тази на колективната лудост.

Тогава се дразнех на тези истории. Казвах си, че ние, а под „ние“ имам предвид не българите или европейците, ами нашето поколение, нямаме нищо общо с тези неща. В крайна сметка така ме бяха научили в училище, въпреки че България също е била на страната на Хитлер. „Нито един български войник не е отишъл на фронта.“, казваха ми. „България спасява толкова евреи...“, добавяха други. Успокоителни думи за възрастните, приспиващи за децата. Приспивни не само защото уроците по история бяха сухи и скучни, ами защото никой не обостряше сетивата ни за житейските уроци от историята, никой не ни учеше да мислим.

Днес знам, че някои истории не могат да бъдат разказвани достатъчно често. И макар да не съм съгласна с мнението на приятелката ми немкиня, която твърди, че те, немците, никога няма да изкупят вината на предците си, то съм убедена, че ние, наследниците на колективната жестокост не бива да я забравяме нито пък да се страхуваме да поемем отговорност. И под „ние“ разбирам всички ние, независимо, дали предците на са били нацисти, или „само“ са ги подкрепяли, защото макар голямата жестокост да се изразява в действия, тя се основава на думи, мисли, принципи и идеали, в които очевидно не само Хитлер е вярвал. Не мисля, че някой е свободен от отговорността към историята. Вярно е, че бъдещето е по-важно, защото можем да го променим, но миналото ни дава знанието, необходимо за тази промяна, а също така и основата за настоящата ни идентичност.

Снимка: Juan de Dios Santander

Всичко това придава нещо особено на месец май, който е изпълнен с християнски и национални празници, но този път ни донесе и 70-годишнината от края на Втората световна война, която започва началото на септември и свършва началото на май. Сякаш по предсказанието на Гео Милев:

„Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й - ще бъде!“

– Пак ми създавате главоболия!, – мърмори секретарката в университета, а челото й по релеф наподобява Стара планина. – Вие сте сменили заглавието на дипломната си работа, така не мога да я приема!

– Не бих се изразила точно така, – започвам да изстъргвам аргументи от пещерата на попресъхналото си търпение, – практически просто размених мястото на две думи в заглавието, те все още присъстват в него и смисълът по никакъв начин не търпи промени, – въздъхвам по-скоро развеселена, отколкото притеснена от привкуса на предстоящата безсмислената софистика.

– Дори така да е, не ми е позволено да приема дипломна работа, освен ако заглавието й не съответства на 100 % на предварително заявеното. 

– Но то семантично съответства, графичната подредба на думите е по-скоро въпрос на вкус, като нулите в 100 %, нима има промяна ако размените реда им?!

– Не зная как да постъпим. Вариантът е да смените заглавната страница, – гледа ме назидателно дамата. 

– Звучи логично, за целта само трябва да се върна до Берлин (влаковете не пътуват заради стачка), после да отворя вече подвързани 3 екземпляра, да разменя хартииките и съответно да изгубя минимум още един ден по влаковете, както и после, чакайки отново пред бюрото Ви, –не й споменах, че според собствения ми календар работата трябваше да бъде предадена ден преди рождения ми такъв и точно в този момент аз седях пред нея с ината на изпечен телец да не отстъпва дори сантиметър назад, особено когато е нагазил в плаващи пясъци. А и към собствените си крайни срокове съм деспотична до безбожие.

– Не виждам наистина друг вариант за спазване на протокола, – безкопромисно отсича тя.

– Разбирам, – привидно глуповато кимам и отказвам да се опитвам да разбирам. Преглъщам жлъчен сок, защото усещам, че арогантност няма да ме спаси от немската бюрокрация, било то и в наполовина полски университет. – Нека обобщим: научната ми ръководителка се намира в Африка и ще получи единствено електронна версия на текста, въпреки това съм длъжна да жертвопринасям дървесина заради университетските протоколи. Наистина ли е необходимо всичкото ТОВА?

– Както Ви казах, трябвало е да внимавате повече със заглавието...

– Ясно...

– Съжалявам, но както казах в университетския протокол стои...

– Няма проблем, нека уважим правилата, – шест години на немска територия все трябва да са ме понаучили на нещо, в случая май е ехидна дипломация: неприятна, но необходима,– имам простичка идея, – бъркам в дебрите на дамската си чанта с надеждата да не измъкна оттам анаконда, но попадам на търсеното: син химикал. Вече претръпнала. – Бихте ли ми върнали екземплярите само за момент?

– Ами Вие какво възнамерявате да правите?, – пита ме тя и примигва зад очилата със строгостта на Макгонъгол.

– Очевидното: да спазя протокола, коригирайки фаталната си грешка!, – хубавото на работата ми с телевизионери е разработването на антистресова реакция, нещо като емоционален файеруоу. Когато телесната ми температура се повиши със скоростта на живак в термометър (доближен до котлон), превключвам на самозащитна фаза номер 734 или още наречената „Майната му“.

– Не съм съгласна, така ще изглежда грозно!, – потриса се от обрата на събитията тя. 

– Обаче ще е вярно, на кое да заложим: на естетика или на коректност?, – подсмихвам се вече тържествуващо и наблюдавам титаничната борба, изписана по лицето й.

– Добре, печелите!,– вече буквално вдигнала ръце се тюхка секретарката, чийто емоционален баланс размесих като тесто за питка и май оставих да попревтаса. Тя продължава да ме убеждава как въпреки всичко трябва да се обърна за разрешение към други инстанции, но че тя щяла да направи компромис. Аз я слушам сякаш  през перде от преминаващо в газообразно състояние напрежение, което ме е обвило като пашкул. Всепроникващо чувство за дежа ву ме застига и пренася в офиси, в които съм се чувстала отчаяна пред бетонната непроницаемост на правила и закони, понякога институционализирани такива, друг път лични, на хора, които смятат, че тяхната житейска призма е конституционно призната.  

И така, ден преди да навърша 26 години най-после се чувствам пораснала или поне надраснала себе си. Цяла една образователна епоха се затваря зад гърба ми, а с нея притеснения за оценки, крайни срокове, професорски произволности и секретарски абсурди. Научих много и малко. Последното е по-лесно за синтезиране. Състои се в нагласата към екстерно наложен стрес. Моментите, в които той е наистина неизбежен, са по-малко от предполагаемото, просто понякога човек трябва да погледне навътре в себе си и да преброи до колкото издържи, ако ще и да попрепсува обстоятелствата и събитията в храма на собствената си глава. За да има повече време и енергия за наистина стойностните неща!

Колко странно работи човешката памет! Ако се опиташ да си спомниш хората, с които преди 10 минути се пътувал в автобуса, няма да успееш. А те са били до теб, делили сте си толкова тясно пространство в продължение на може би 10, 15, 20 минути? А може и по-дълго. И въпреки това, щом слезем от превозното средство, автоматично ги забравяме. Сякаш мозъкът отваря някакво бездънно чекмедже и ги напъхва вътре, за да не му се пречкат. За сметка на това обаче една единствена дума, една песен или, в моя случай, една статия, може да отключи спомени от преди няколко години за съвсем незначителни ежедневни неща.

Помня как преди няколко години седях в една съвсем друга, мъничка стаичка, на стария ми лаптоп и размишлявах за това, какво искам. Размишлявах чрез пръстите си. Мислите ми течаха като електрически вълни от главата надолу към ръцете и се вливаха в тракащата клавиатура на компютъра ми. Материализираха се в черни редици думи, които се лееха на екрана, за да ми донесат единственото заключение, че не знам да искам. Не, не, че не знам какво искам, а че искам по грешен начин, че не съм се научила да работя с желанията си, че медиите, възрастните (, които и аз постепенно се причислявах) или кой знае кой ме бяха научили да си пожелавам чужди желания. Открих, че единственото, което искам, е повече.

Излишно е да казвам, че макар да е добър пътеводител, „повече“ не е точно желание, което може да бъде постигнато някога. Затова започнах да мисля какво наистина искам. Ама наистина наистина, а не наистина заради общественото мнение. И след три години успях да го измисля: искам всичко.

Знам, че „всичко“ също не звучи като нещо, което човек може да постигне някога, но въпреки това има две големи предимства пред „повече“: „всичко“ не налага ограничения и не се сравнява с нищо и никого.

Спомням си как в края на десети клас трябваше да си изберем профилни предмети, които да изучаваме усилено. Моето училище предлагаше добри възможности: химия и биология, математика и информатика, литература и история. Дотук добре, ама човек можеше да ги посещава само по двойки, а на мен най-интересни ми бяха литературата, химията и информатика, точно в този ред. Решението беше трудно, но еднозначно и голямото чудене завърши разбира се в полза на литературата и с двумесечно сърдене от страна на преподавателката ми по химия. Знаех, че е правилното решение, знаех също, че правилата в училище са направени с оглед най-лесното преструктуриране на класовете, ясно ми беше, че ако иска да следва точно определена кариера, човек трябва да се задълбочи в точно определени неща, но въпреки това беше разочароващо. Още тогава исках всичко. Сега, почти десет години по-късно, макар че имам завършено образование по хуманитарни науки, в офиса съм тази, която отговаря за компютрите и помага на колегите с excel, а когато приятели - химици говорят за експериментите си, слушам с интерес, въпреки че очевидно съм изостанала с материала.

Хората отказват да вярват във всестранните личности. А аз искам да бъда такава. Не защото имам всестранни таланти и възможности, а защото интересите ми са много разнообразни и защото знам, че с упорит и дълъг труд от всеки интерес могат да се развият умения.

Затова се дразня на стериотипите. Не ми харесва, че трябва да дефинираме идентичността си само чрез сравнение с другите и чрез отрицание на различното, че казвайки кои и какво сме, трябва автоматично да приемем, че не можем едновременно да сме и нещо друго. Не разбирам защо трябва да работим с двойки противоположости (мъжко - женско, научно - популярно, емоционално - рационално, хуманитарно - природно, личен - професионален успех и т.н.), след като обединявайки ги, разполагаме с много повече. Затова и искам всичко.

– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...

– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?

– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.

– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.

Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...

– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...

– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.

– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.

– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.

– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.

– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...

– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!

– Нито пък аз...

- Скъпи братя и сестри, - започна свещеникът, оправяйки микрофона. - Събрали сме се тук, за да отпразнуваме...

"Дрън, дрън дрън...", звучеше в главата ми. Колко ли дълго ще продължи? Може би половин час, може би един, а може и два... Сега му е паднало да говори пред хора, сигурно ще е по-дълго. Че иначе кой знае кога ще се съберат толкова слушатели в църквата, колкото са дошли днес за комуниона (един вид второ кръщение при католиците) на децата.

- Защото при първото кръщение обикновено сме бебета и родителите ни ни носят на ръце... - тътнеше равният му глас и отекваше в дългия кораб на старата готическа църква. - а при комуниона ние сами решаваме да станем част от религиозната общност...

Изведнъж свещеникът се спира, вади тетрадка и започва да чете речта си на полски. Полската двойка, стояща зад мен изсумтява с презрение. Свещеникът избухва в нервен смях, отдъхвайки си в края на полската си реч. После следва на английски, френски, руски, арабски, италиански и испански. Руският му коства най-много усилия. Чудя се защо ли се старае толкова много. Още повече, че руснаците не са католици... Поглеждам към часовника. Изминал е час.

Защо се съгласих да присъстваме? Можеше да отидем само на празненството след церемонията. И без това сега, като закъсняхме, не можем да видим и едно познато лице. Той е в задната част на църквата. Не се интересува от случващото се. Аз съм почти най-отпред. Права, защото няма и едно свободно място на безбройните пейки. Отзад са седнали най-нетърпеливите роднини и приятели, готови са скочат да си тръгнат всеки момент, в средата са най-набожните, които слушат думите на свещеника, без да отделят очи от него, а най-отпред, непосредствено зад децата, седят най-елегантните. Луи Витон, Прада, Гучи. Маркови чанти, костюми, обувки. Полската група.

Несъзнателно поглеждам към изтърканите токчета на собствените си обувки - единствените, които отиваха на остатъка от облеклото ми. Спряла съм се в средата на пътеката в левия край на църквата. Не искам да създавам впечатлението, че принадлежа към полската група. Не че имам нещо против тях. Не, просто се чувствам като част от културата им.

До мен пълна цветнокожа жена на дванайсетсантиметрови токчета, които се подават изпод ярко жълтата ѝ рокля, търси с поглед съпруга си. И той като моя се е свил в задната част на църквата с надеждата да си намери място за сядане. За разлика от моя обаче той веднага доприпква, щом усеща упрека в погледа ѝ. Дъщеричката им е седнала на първия ред, заедно с другите деца, в чиято чест е церемонията. Също като останалите момиченца прилича на малка булка с бялата си дантелена роклична, която сякаш свети в тъмната църква.

Отпред свещеникът продължава да говори. За миналото и бъдещето, за история и идентичност, за многообразие, братска любов, равенство и така нататък. Също като социално слаб немец, живеещ -по професия - от социални помощи, в пъти по-високи от минамалната заплата в България, и немската католическа църква е готова да направи всичко, за да вземе колкото може повече поклонници, пък било то и за сметка на националната гордост.

Започвайки молитвата, допреди малко хихикащата полска двойка зад мен изведнъж пада на колене на пода и започва да се моли. Синчето очевидно не проявява желание да се присъедини и започва да дърпа якето на майка си от скука. Свещеникът игнорира шума на тичащите из църквата деца и продължава да се моли. Искам вече да се прибирам.

Молитвата свършва след десетина минути чак. Започвам да се чудя, дали не са им изтръпнали краката... Никой не се оплаква. Всички си подават ръка. Оглеждам се. Полската група ме игнорира. Дали някой на мен ще подаде ръка? Сконфузна ситуация наистина... Дребничкият съпруг на пълната жена до мен се приближава с усмивка и стиска вкоченената ми ръка. Слава Богу. Нека говорим сега за минало и бъдеще, за идентичност и равенство... За един момент и аз станах равна... ако не на привидно религиозните префърцунени поляци, то поне на африканските ми съседи. А после? После всички се разделиха на групи по семейства и националности, игнорираха се едни други и си правиха снимки, сякаш е не комунално, ами семейно събитие... Толкова за комун-иона...

Снимка: Chinchiller92

Колко мнооого неща съм планирала само! Впечатляващо! След шест години в Германия съм способна да предвидя и менюто за бала на непланираните си внуци, все пак за всичко трябва да се помисли на време. Сигурно сте чували за немската радио-програма, в която водещите преди няколко години разиграха ковчег. А може и да не сте, българите нито умираме от нетърпение да си планираме кончината, нито ни е сладко да говорим за нея. Докато за германците това си е продължение на естеството и съответно също толкова неминуемо. Та играта сама по себе си отговаряше на критериите на медийните забавления. Като някогашните загадки по местното радио – задават ти малоумен въпрос и можеш да се ощастливиш с албум на Екстра Нина, който трябва да отидеш да си вземеш от офиса, тоест от някой гараж в квартала. Германците са над тези (и много други) неща, те мислят перспективно, все пак русите каки са мимолетна радост (славянската душа за малките неща живее), но всеки рано или късно има нужда от...дървено легло с капак да го наречем и германците планират ли планират. Защото времето лети. „И тичай, хамстере, тичай, колелото се върти!“

Къде съм аз в целия този source code? Някъде между Момо и Алиса, емоционално имам предвид, нито съм бездомна, нито пия сиропи за смаляване или обратно, основно поради липса на дистрибутори на немска територия. До степен съм господар на времето си и негова трагична жертва. Иска ми се да порасна, както на Пинокио му се иска да бъде „истинско момче“, от друга страна предпочитам да вярвам, че някой ден може съдбата на Бенджамин Батън да сполети човечеството и да започнем да стареем наобратно, на връщане към детството. Защото в противен случай или ежедневно те гонят хората със сивите костюми, или и ти се дегизираш като тях, уж да ги заблудиш, а впоследствие заблуждаваш себе си, че не си се претопил в един бързащ, мърморещ, „сериозен човек“ и така до...края, да речем.

Снимка: Russ Sanderlin

НО докато аз припиликвам с часовник в ръка като вечно закъсняващия заек при Алиса, една приятелка ме приземи обратно към земната ос с един необорим факт, сподели ми, че майка й е диагностицирана с алцхаймер. Новина, която даде повод за дисекция на ежедневните ни (ненужни) суетни. Планове имам и сега в календара до края на месец юни (не уточнявам годината). А нейното семейство вече няма да може да планира дори настоящия ден, защото не можеш да планираш и да озаптиш нещо, което не ти принадлежи. Като времето примерно. 

Снимка: DaDaAce

- Добро утро на всички! Името ми е Андреас и продавам списанието на бездомните "Улични метачи"...

Гласът на младия мъж кънти из целия вагон. Забивам нос в книгата и още по-усърдно зачитам, въпреки че написаните думи започват да се губят за сметка на изкрещяните. Упорито не вдигам поглед, когато бездомният минава съвсем близо и се обръща директно към мен с въпроса, дали не искам да си купя едно списание за евро и двайсет. Правя се, че не го чувам, а той продължава радушно нататък, пожелавайки ми приятен ден.

Денят ще е далеч от приятен предвид количеството работа, което ме чака в офиса. И фактът, че някакъв бездомен ми го пожелава, определено не го прави по-приятен, високомерно изсумтявам наум и продължавам да чета. Да бързаш, да сумтиш и да се възмущаваш: това са предимства, които човек не познава като дете. Само един възрастен може да изпита удоволствие от учестения пулс при припряната нервна крачка и да се потопи във вълната от адреналин, която носи достойно изразеното възмущение. Отмяташ глава назад, раменете автоматично се изпъват, тръсваш грива, а погледът ти бълва реки от... важност. Чувстваш се важен и в правото си.

Като ученичка понякога играех тази игра в трамвая: качвайки се, оглеждах добре хората и се настанявах близо до най-неприятния човек. Понякога това бяха бездомни, друг път просто хора, които не ми бяха симпатични. Бях прочела за играта в един немски роман и веднага ми допадна идеята да тренираш собствените си възприятия да бъдат по-търпеливи и да се научиш да приемаш хората такива, каквито са. Тогава не отвръщах поглед от просяците и бездомните, ами понякога им давах солети или някаква друга закуска, която ми се намираше. После, след училище сядахме с една приятелка на една пейка на бул. "Витоша" и обсъждахме хората. Критикувахме походката, начина на обличане, поведението им и се чувствахме... важни.

Не знам как двете ми гимназиални занимания се спогаждаха в главата ми, но предполагам, че се дължи на гъвкавостта на човешкото съзнание да вярва в и на всичко. Чувството за важност има различно измерение, когато човек е в присъствие на други важни, познати или непознати. Сякаш тогава вълната се разлива извън пределите на съзнанието ни и придобива театралната форма на ритуал, който свързва групата в едно цяло и изолира обекта на възмущение.

Възмущението е универсална добродетел. Не зависи от пола, професията или доходите, придава важност на сивото ежедневие, кара както самия теб, така и околните да се чувстват значими и защитава моралните принципи на скуката. Възмущението е дрога за съзнанието: не го храни нито лекува, но го упоява и заглушава крясъците на изоставените несбъднати желания.

Възмущението води до пристрастяване. Но ако успееш да преодолееш зависимостта си, ако успееш да устоиш на онова, на което те подлага съзнанието ти, когато потушиш възмущението, откриваш, че отвъд него живее непознат свят, в който коминочистачите не само носят късмет, но и пеят и танцуват, а бездомните рисуват приказки по асфалта...

"Работата е на първо място затова, за да те храни.", гласеше една от максимите, които проповядваше учителят ми по философия в гимназията.

Източник: flickr.com

Такъв беше той. Влизаше в час, носейки старо касетофонче и двуметрова дървена закачалка, окачваше огромното си сиво палто на нея, закривайки половината дъска, а после - между поканите за кафе, които отправяше към всяка ученичка, готова да го слуша, и описанията на Атман, Световния дух, открит от индийците и популяризиран от Сьорен Киркегор - ни даваше съвети за живота, по които обаче, кой знае защо, той самият не беше живял.

- Не се притеснявай да умреш млада. - беше казал той на една съученичка. - Тъкмо ще бъдеш красив труп.

- Отличниците в училище обикновено не са отличници и в живота. - заплаши той друг път друга.

- Ти, Зорничке, най-добре да се занимаваш с роботика. - посъветва и мен в едно междучасие. - Или може също с генетика и молекулярна биология, че нали си момиче, вие сте по-емоционални и такива неща ви вълнуват.

- Ама мен биологията никак не ме интересува. - запротестирах аз. - А пък за роботика трябва много математика и физика, които ми костват и сега доста усилия...

- Ееее, колко му е, ще се понапънеш малко, ще се справиш! То не е да ти е интересно, ами тези науки много се търсят сега. Ще завършиш университет, ще си намериш хубава работа, пък после може и мама и татко да вземеш в Германия, като имаш много пари.

Излишно е да казвам, че не послушах съвета му. Нито взех мама и татко, нито записах роботика или молекулярна биология, нито пък имам много пари. За сметка на това обаче работата ми се води креативна, та затова и заплатата ми е ниска.

Час по пазарлък. "Който на късмет случи, той ще сполучи."

"Ама аз сега, като не съм студентка, имам доста повече разходи...", опитвах се наскоро в разговор с шефа ми да извадя достойни доводи, за да ми повиши заплатата. "Освен това работата ми е свързана с много стрес, а задачите ми са ключови за развитието на фирмата..." Дори и не се изпотих, преговаряйки за пари. Всъщност беше доста досаден разговор, изнервящ поради необходимостта да се оправдавам, да рекламирам себе си и да продавам труда си на някаква прилична цена. За мен беше някакси очевидно защо искам повече пари, имайки предвид колко много усилия инвестирам в работата си. Защо трябва да се самоизтъквам?

Източник: flickr.com

"Защо не ти ги обясняват тия неща в училище?", запитах се после на път за вкъщи и не успях да намеря отговор. Може би отличниците в училище наистина не стават отличници в живота, казах си, но причината за това не е в тях, ами в училището. Ако дванайсет години подред те учат, че "Който се учи, той ще сполучи." и че ако се трудиш, ще бъдеш възнаграден, то свикваш именно с това и после, като пораснеш, се чудиш защо в живота никой не ти пише шестица, като си предадеш отличното съчинение. Не само че никой не ти пише шестица, ами и може да не успееш да си платиш наема, ако не усетиш правилния момент, в който да се откажеш от съчинението и да започнеш да вършиш нещо, за което не се очаква много мислене, но пък времето, прекарано  в седене пред компютър, се заплаща.

Наскоро четох една статия за креативните професии, в която се твърдеше между изкуството и бизнеса съществува един вид напрежение, което ту тласка двете в противоположни посоки, ту ги събира в необходимостта да намериш баланс между материалното и нематериалното.

От една страна, някои застъпват максимата l'art pour l'art, изкуството като самоцел, която няма нужда да бъде оправдавана, а чрез самото си съществуване и чрез силата си да въздейства над хората заслужава да бъде хранена (в пряк и преносен смисъл) от обществото. От друга страна, в други епохи креативните професии са били възприемани като занаяти, не по-различни от останалите. Шекспир е бил човек, който създава продукта пиеса, Микеланджело е бил майстор в занаята си и е командвал чираците в ателието. Също като грънчарството или обущарството литературата, изобразителното изкуство и музиката са били занаяти със своите правила, които трябва да бъдат научени.

Източник: flickr.com

В днешно време разбиранията ни за изкуство не са толкова ясни, както преди. Тласкаме се от едната крайност в другата, някои приемат ролята на неразбрания артист за своя екзистенциална задача, за един вид лайфстайл, докато други кандидатстват за стипендии и посещават университети, блъскайки се в институционализираните правила, за да бъдат официално признат за хора на изкуството, получавайки престижната хартийка. Едната крайност вероятно не носи никаква материална сигурност, докато другата често пъти превръща креативното в стока, която трябва да бъде рекламирана, продадена и консумирана. Съществуването на изкуството трябва да бъде оправдано, онези, които ти дават пари, трябва да бъдат убедени, че имат полза от теб... Остават въпросите: къде е истината? Има ли истина? И не на последно място: какво остава от изкуството, след като бъде "изконсумирано"?

Предполагам, че няма еднозначен отговор на тези въпроси и че решението е свързано изцяло с това, какво разбира човек под "изкуство" и "креативност" и какво влияние имат тези лични разбирания върху себеусещането и идентичността, професионалните цели и очакванията от личния живот на отделния индивид.

За себе си мога да кажа, че не бих могла да се възприема като молекулярен биолог, но едновременно с това не бих пожертвала икономическата си стабилност в името на някакво - било то и на пръв поглед артистично - съществувание, което обаче е също толкова социално наложено, колкото и скучното, но престижното следване в престижен университет, последвано от скучна, но престижна работа, водещи до забравени детски мечти и изгубено време.

Източник: flickr.com

За мен истината е в баланса, в това, да бъдат взети предвид всички желания и нужди, а не само единични. Затова и не мисля, че изкуството съществува като абсолютна самоцел, а че човек трябва да го създава на първо място за самия себе си, а чак след това заради другите. И вярвам, че тогава то ще бъде възнаградено - по материален или нематериален начин - вярвам, че всички хора, принадлежащи към едно общество, държава или към глобалното село, живеят в един естествен духовен и материален обмен на идеи, стоки и ценности, който рано или късно принуждава както отделния индивид, така и общността да дава. А щом всеки дава, то ще има достатъчно за всеки да получи.