Неведнъж са ме питали как и защо започнах да танцувам. Реално на 8 години бях записана за първи път в Детски танцов състав „Албена“ в родния ми град Пазарджик. Единадесет години бях член на състава и буквално израснах в него. Чак на двадесет и две години на испанска територия открих доминиканската бачата за себе си и то по чиста случайност....

Да си еразмус-студент в Испания е повече от сбъдната мечта. Особено, когато градът е красив средиземноморски такъв, на улицата се редуват палми с цъфтящи портокалови дървета, а самият град мирише на прясно сготвена риба и чуррос с шоколад. Недостатъкът на еразмус-манталитета е прекомерната консумация на алкохол и честото парадиране с поведение тип отвързано куче след дългогодишно робство. Моите родители не просто никога не са ме връзвали, а даже от 12-годишна възраст два до три пъти седмично почти доброволно ме посрещаха от дискотека (горките). Съответно на 22 не просто не празнувах ежедневно свободията, породена от липса на родителски контрол, ами водех почти улегнал живот за стандартите на 22-годишните. Социалните ми контакти във Валенсия се състояха предимно от готвенето с 34-годишната ми съквартирантка от Алкала и ходенето на плаж с 45-годишната ми италианска колежка от курса по испански.
Последната отдавна беше загърбила необузданите си мераци, но имаше друга тръпка и все ме убеждаваше да отидем заедно на танци. Първият ни опит се увенча с провал – не успяхме да намерим съответния клуб, защото не беше на картата и никой не можа да ни упъти. Вторият път бяхме още по-решени да го открием и успяхме. Опиянени от краткотрайния си успех, и двете се заоглеждахме с нескрит ужас в празното помещение. Там нямаше никой друг освен нас, един 150-килограмов мъж и персонала. Клубът се казваше Кафе бачата, име, което освен, че звучи някак звънливо и почти вкусно, не пораждаше конкретни асоциации в съзнанието ми. След десет-минутно сконфузно озъртане, попитах бармана къде по дяволите са всички. Оказа се, че те още вечеряли, все пак беше (само!) полунощ, а (неофициално) партитата във Валенсия започвали в 3 сутринта. Николета, италианската ми приятелка, сърбаше безалкохолен коктейл с кисела физиономия, а аз бях на път да приема и второто поражение и да се откажа от опитите си да се докосна до салсата в този красив град.

След броени минути, очевидно поради липсата на избор, пълничният мъж, чиято възраст ми беше невъзможно да определя, ме покани на танц. На тениската му пишеше „Аз обичам бачата“. Виждайки колебанието, изписано на лицето ми, той ми се усмихна и каза: „Не се притеснявай, аз съм учител по танци“. Аз кимнах и се заоправдавах, че не танцувам салса, мислейки си: „Да бе, да, а аз съм космонавт.“ Все пак реших да му дам шанс. Оказа се, че всъщност той дава шанс на мен. Хорхе Елисондо наистина се оказа учител по танци. Докато клубът се напълни в 3 часа сутринта, той вече ме беше научил на основните стъпки на бачата, необходими, за да го следвам, а до 5 сутринта вече бяхме цяла танцуваща бачата-сензация. До ден днешен съм му безкрайно благодарна, за времето, което ми отдели. Да танцуваш с него е подарък, защото той кара жените да се чувстват като принцеси по самия начин, по който ги води. Това е изкуство, което се отдава на малцина.

Същата вечер не танцувах салса, а нещо, което се оказа много по-близо до мен. Не получих това, което търсих, а нещо по-подходящо за самата мен. Преди да си тръгне, израсналият в Далас, но с мексикански корени и пътуващ по цял свят Хорхе ми каза нещо толкова просто: „Продължавай да танцуваш, можеш да станеш много добра!“ На другия ден вече се бях записала в едно училище по танци, бях му станала фен в ютюб, фейсбук и до ден-днешен поддържаме контакт, когато той идва да преподава в Берлин. Може би ако не ме беше окуражил нямаше да продължа или не по този начин, но той повярва в мен, а аз повярвах, че го прави чистосърдечно. 

***

Вече втора седмица водя самостоятелния си курс по бачата в едно берлинско училище. За мен това е предизвикателство от нов тип, защото показвам и мъжката, и женската роля, като се стремя да отделя достатъчно време и на логиката на движението, за да им предам усета за него, вместо да ги превръщам в имитатори на фигури. Защото очаквам мъжете да водят като Хорхе, за да имат шанса жените да се почувстат като танцуващи принцеси. Първият час беше безкрайно забавен и невероятно предизвикателен. Мъже и жени на различна възраст излизаха за първи път по подобен начин от комфортната си зона, някои от тях никога не бяха танцували каквото и да е. В очите им се бореха възхищение и свян. Един от тях постоянно ме питаше нормално ли било да се чувства смехотворно и дали не изглеждал като клоун. Интересното в случая е, че той е добре-сложен мачо с агресивни татуировки, който очевидно посещава(ше) курса заради приятелката си. Същевременно той се справи най-добре от всички и аз наистина вярвам, че има страхотен потенциал. И му го казах простичко: „Продължавай да танцуваш, може да станеш много добър“. Той се изчерви и ме погледна невярващо, някои хора се ужасяват от комплиментите, защото не знаят какво да правят с тях. Аз включително...

Една седмица по-късно се появих за втория урок половин час преди започването му. За моя изнанеда, не бях първата! В залата вече гореспоменатият господин убеждаваше приятелката си как другият път трябвало да дойдат още по-рано, за да тренират. Защото искал да стане много добър...

Не твърдя, че заслугата за нарасналата му мотивация е само моя, но ако съм допринесла и за един процент от нея, то съм изпълнила една от основните педагогически, а и общочовешки задачи, които имат силата да променят мнението на хората за самите себе си към по-добро. Било то в сферата на танците или на която и да било друга, която ни вълнува! Ние всички имаме потенциала да станем много добри!

Причината този филм да съпровожда мисловния ми процес трети ден се състои в убедеността ми, че присъствието на вдъхновяващ ментор в живота на човек бележи до не малка степен неговото развитие. Не твърдя, че желая да бъда ругана и замеряна със столове от страна на авторитети, тъкмо обратното. Най-мотивиращо за мен винаги е било доверието, което учители са ми гласували и съответно, нищо по-плашещо от понижаване на гласа и разочарование в погледа им. Те възпитаха у мен лоялност, а не страх; дисциплина, а не покорство; любознателност, а не любопитство. 

Ако се чудите защо редя архаични термини, излезли като от читанка от 90-те, то трябва да призная, че навиците ми от онази епоха ме съпроводиха до края на висшето ми образование. Никога не закъснях с предаване на курсова работа, тя винаги биваше изпратена седмици преди крайният срок, защото просто не мога да гледам на ангажимента по друг начин (или 'щото съм зубър). Така, както от първи клас сядах на кухненската маса и си пишех домашното преди да посегна към обяда. Докато сме на кулинарна вълна се изкушавам да вметна, че не всички учители по образователната стълбица на последното десетилетие имаха реално какво да предложат на академичния свят. Някои от тях като нищо действително биха могли да бъдат заменени с чийзбургер. Но вселената уравновесява везните, да стискаме палци, че скоро ще отдели енергия и за Софийския университет и ще вдъхне на влизащите с двойки бъдещи педагози малко съвест и мотивация, че да се научат да пишат преди да застанат фронтално пред „бъдещето на България“. 

Снимка: Roberto Verzo

В шеги и закачки се отклоних от темата, а именно – ролята на учителите в живота на всеки/ някои от нас. Оставям на страна безпорния факт, че родословното ми дърво е натежало от педагози, което обуславя симпатиите ми към тях и благодарността ми пред търпението им, когато не те искаха да ме изпитват, а аз ги преследвах с учебника, защото държах да съм подготвена на следващия ден в училище.

Следващият ден, който нямах търпение да дойде. Затова и до края на средното си образование продължих да купувам цветя на 24 май. Не само за да подпомагам просперитета на цветарската индустрия, давайки три лева за роза, която иначе струва един, а защото образованието е реципрочност, при която малките жестове правят чудеса.

Днес аз също преподавам, но не съм педагог. Имам учители, които ме вдъхновяват, но и съм в търсене на нови, за да продължа да се развивам.
На всички учители не само по професия, а по призвание, благодаря за смислените житейски уроци. Защото във време на фастфууд и на фона на все повече интелектуална пластмаса, Вие наистина сте бисерът, който „в кал не се топи“. 

Честит 24 май!

– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...

– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?

– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.

– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.

Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...

– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...

– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.

– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.

– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.

– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.

– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...

– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!

– Нито пък аз...

„Трол с наднормено тегло и прическа на изрусен динозавър, що за танцьор е това?!“, този е въпросът, който си задава почти всеки средностатистически самозабравил се салсеро или бачатеро при първия си досег с неповторимия стил на Габриел. Всички сме чували клишетата за перфектната фигура на професионалните танцьори, за манията им да се поддържат в изряден вид и... да се показват на дансинга, подтискайки партньорката и блестейки за нейна сметка. Кой би предположил, че изрусеният пухкав испанец с дрезгав глас на заклет пушач е не просто пример за танцьор, но и за личност. „Същественото е невидимо за очите“, колко пъти трябва да прочета „Малкият принц“, за да го проумея не само с интелекта, но и със сърцето си!

Четири часá в събота вечер на международен конгрес, всъщност, на един от най-обичаните европейски в латино средите. Отдавна съм на стенд бай, а емоцията на споделена цялост с толкова талантливи танцьори ме е дрогирала до степен, че не смея да си поръчам бира, за да не разваля собствено произведените хормони на щастието, няма да ги разреждам с нищо, освен с още танц. Дебна Габриел от няколко часа, но след края на всяка песен, на рамото му увисва поредната госпожица, мотивирана да танцува с него. А той дори не е привлекателен. За разлика от някои негови колеги, при които тахикардията е неизбежна. Но Габриел е на дансинга вече четири часа без пауза. Другите се отегчават по-бързичко. Вече съм се примирила със съдбата си на не достатъчно нахална, но минавам в манипулативна офензива, заговарям го, докато горкият се опитва да си опита питието, поръчано преди часове, но го нападам на испански, няма мърдане. Той ме гледа с нещо средно между изненада, липса на оправдание и любопитсво, вероятно една българка, заговаряща го на испански във Варшава му се струва екзотична, е и аз съм виждала по-конвенционални танцьори от него, но да не издребняваме. Та да танцуваш с Габриел е като да летиш, но използвайки краката си само от стилистична необходимост, за да не дразниш другите със способността си да се рееш. Сигурност, яснота на воденето и респект към жената беше коктейлът от усещания, които той подари на сетивата ми. И точно когато от стенд бай бях достигнала емоционална нирвана, песента свърши, но не и за мен, тази песен ще я помня. И той ми благодари за поканата, той на мен! Явен джентълмен, просто Габриел. Същата вечер подобно удоволствие имаха още 57 жени, респект!

На следващата сутрин мои приятели имаха уговорен частен урок с горевъзхвалявания учител, който се оказа и на поносима цена, имайки предвид опита му. Оля и Тим са прясно влюбени един в друг, но вече с опит на дансинга поотделно и като двойка, и двамата силно повлияни от стила на Габриел и Бегония. Подлагам на съмнение прагматичните подбуди на учителите, за да уважат желанието на Оля и Тим за едночасовия урок. Това де факто е подаръкът за Тим от Ола за рожденния му ден, вместо вещ, тя му подарява емоция, споделена при това, между тях четиримата. Един час им бива посветен и той е изпълнен с танци, съвети, критика, но и вицове. И Оля решава да плати ценното време на тези танцьори. Те отказват. Отварят широко ръце за прегръдка и с усмивка изтананикват пожеланието, отправено към Тим „Happy birthday!!!" От този момент насетне вярвам, че танцът е чиста емоция, ако е споделена не просто между танцьори, но и между хора. Благодаря на Габриел за танца, за вдъхновението, за урока по човечност. До скоро танцуване заедно, било то и в четири сутринта. 

Какво е общото между загубен чорап, преяждане с шоколадови бонбони с ром, счупена фиба за кок и рисувани мустаци с молив за очи?

Много просто – състав „Албена“! За 11-те години, танцувайки от детството към пубертета, изпогубихме много чорапи по различни физкултурни салони и незаключващи се пробни. Бяха изядени неприлични количества бонбони по международни бензиностинации, оползотворени много продукти за коса, които да фиксират непослушни кокове и нестоящи мирно госпожици.

Вече поотраснали, овършавахме предястията в някой и друг пазарджишки ресторант с пищни руско-цигански шалове... Защо ви разказвам всичко това? Защото за мен е урок по надскачане на егоизма на личността в името на колектива, но не политическо-идеологически такъв, а един доста по-простичък и непретенциозен – този на Човека. Сплотеност.

„Момичета, много сте, а солистичният костюм е един, заставайте зад какичката и учете партията самостоятелно, която се справи най-добре, тя ще влезе в танца.“ Такова и други подобни изказвания от ръководителката на състава бяха ежедневие. Неуместно е да я нарека само по този начин, все пак тя беше създател, творчески ръководител, учител и хореограф, на моменти пъдар, в други – цербер, но винаги душата и пулсът на нашия колектив. В нейно отсъствие нищо не беше същото, нямаше тръпка измъкването нелегално по средата на репетиция до толетна, нито обиколките в дъжд из виенския пратер въпреки забрана за излизане сами, докато тя се грижеше за някоя от болните ни колежки... Конкуренция. Авторитет. Респект. 

Старата школа. Пъстри танци, пищни костюми, бели цвички, стегнати кокове, желязна дисциплина, безкомпромисна критика – архайчна носталгия?

Така израснахме ние във и чрез танцовия състав, който съпровождаше образованието ни. Не извънучебна дейност, а второ училище, което неминуемо става част от опитите ни да се самоизявим, със, чрез, въпреки другите.
Момичето, с което имах най-голямата детска вражда въз основа на конкуренция за солистична партия, се превърна в толкова важен за мен човек, че и до ден днешен се възприемаме като родни сестри. Мотивация. Завист. Любов? Любов! 

Беше дълго 9-дневно турне до Беларус, безумна организация, която предвиди 6 дни път и 3 дни изява на международен конкурс. Ние отидохме, видяхме, спечелихме! Пътувайки обратно към България вече си бяхме омръзнали, половината момичета бяха с варицела, една девойка беше на системи, а най-малките сред нас хленчеха за майките си непоносимо. Споменът за наградата не ни топлеше достатъчно, че да пренебрегнем неудобствата на натоварен с 30 деца автобус. Стигайки на сръбската граница ние вече бяхме в еуфорията на завръщането. Шофьорът улавяше вече българско радио, по което в съответния момент звучеше „Бяла роза“. В полунощ ние така се развълнувахме, че слязохме като една от автобуса на „благоуханната“ бензиностанция, хванахме се за ръце, толкова различни, изморени и до скоро задрямали, ние се усетихме. 

Може би за някои други посетители на бенсиностанцията е било страна гледка да наблюдават 30 деца, хванати за ръце на играят криво хоро в полумрака и да пеят с цяло гърло. „Моите момичета!“, това беше гордостта на учителката ни, синтезирана в чист вид. Родолюбие. Задружност. Носталгия. Колектив. 

Липсвате ми!

Често пъти ученици, а и приятели, които имат желание да започнат да танцуват, ми задават въпроса: „мога ли да започна да танцувам сега или е твърде късно?“. В интерес на истината, не бих могла да отговоря еднозначно, защото самата аз се питам същото ежедневно. Всички сме чували съветите за започване с уроци по балет от ранна детска възраст, някои родители отиват в крайности, записващи тъкмо проходили дечица да правят пируети, което вместо да развие кординацията и любовта към движението, травмира потенциалните танцьори. Ако човек съумее да уважи таланта на детето си, без да го форсира или пък да пренебрегва желанията му, подозирам, че се получава подобен резултат:

Комбинацията от енергиите на тези двама сладури е достойна за уважение и конкурира изявите на много изявени салса-танцьори...

Що се отнася до лични наблюдения, аз бях записана на танци на 8-годишна възраст и това е може би първото ми горещо желание да се посветя на нещо, което, за голям мой късмет, родителите ми не просто уважиха, но и се нагърбиха с финансирането на месечни такси, турнета, да не споменаваме поддръжката на костюми и посрещанията след тренировки два пъти седмично в продължение на ... доста години. Освен факта, че бях привилeгирована да започна да танцувам сравнително „на време“, първата година от обучението ми беше посветена само на техника, координация, основни комбинации и полагане на основи на музикалността. Всичко това е безкрайно важно за развитието на кординационната памет на тялото, да кажем, че посвещаването на техниката е като първият блат на торта, ако той е подходящ да поеме заливка и крем без да се разпадне, значи първата крачка е направена,а в танците, колкото и да не ни се иска да признаем, всяка крачка е научена, изстрадана, родена от дълбините на душата и...никога не е достатъчна...

Друг любим въпрос, който ме поставя в ситуация да се самооправдавам, е следният: „след колко време ще мога да танцувам подобно? На теб колко време ти отне?“. И започва голямата калкулация. При положение, че в моя случай танците са нарочено хоби, което мога да си позволя да вместя между работни смени и реферати в университета, не знам дали да сумирам времето, прекарано единствено в залата, дали пък да не започна да изброявам дните от първото посещение в училището по латино-танци или да взема в предвид часовете, прекарани в тренировки с моя партьор, което всъщност допринесе за най-бързи резултати поради своята интензивност. Да попиташ човек, заразен от треската на танците, откога и по каква причина е в това състояние на лудост, е като да попиташ влюбен откога се чувства по подобен начин. Предполагам, че често пъти отговорът е сходен: „когато опасността да загубиш това, което имаш, е най-реална“. Красивото на танците е, че веднъж обикнал ги, трудно можеш да ги загубиш, защото те стават начинът ти да се изразиш пред света. Можеш да ги игнорираш, дори да ги загърбиш с години, но те си остават част от същността ти. 

Обратно към първоначалният въпрос за стартовата възраст на танцуващите. Предполагам, че основният критерий е интензивността на посвещаване. Не твърдя, че 40 е перфектната възраст за стартиране на танцова кариера, от друга страна, дори това не е невъзможно. От малки слушаме колко е безсмилено посвещаването на професии, в който човек е пряко зависим от тялото си: „не ставай тенисист, няма да си следващия Надал. Не ставай балерина, ще се пенсионираш на 30, етсетера...“. Сякаш всички трябва да станем „сериозни хора“ като в Малкия принц. Сякаш икономиката и правото са смисълът на кариерното развитие, а изкуството е забавление за петък вечер, а спортът е чудесна алтернатива за неделите. Това, което нетанцуващите не разбират, е, че дисциплината и владеенето на тялото са предпоставка за шлифоване на душата. 

„И все пак, коя е най-подходящата възраст за танци?„ Няма такава. Има време, в което необходимостта да танцуваш е по-силна от самооправданията защо да не го правиш. Тази жена доказа, че възрастта е въпрос на самопреодоляване, и макар ограничаваща капацитета на тялото, не е решаваща за търсенията на душата.

... са напълно достатъчни за спираща дъха и духа хореография, споменава между другото партньорът ми по танци, докато гледаме 4-минутно видео от участие на иначе невероятни изпълнители. След втората минута обаче и най-вълнуващата фигура идва в повече, дали защото сетивата също имат капацитет на попиване на красота, или просто човек се изморява да затаява дъх прекалено дълго. Границата между прекрасно и пренаситено е на едно туптящо сърце разстояние, деликатна дистанция, която веднъж стопена, става безвъзвратно изживяна. Основното в танците, а и като многократно изричам, и в живота, защото танците СА живот, е есенцията, а не продължителността. Латиноамериканците го наричат "сабор", означава буквално преведено "вкус", но в по-далечна перспектива "усет" за движение, което идва преди съзнанието и диктува своя собствена траектория...

"In der Kürze liegt die Würze", eдна от първите и най-интересни за мен поговорки, които интегрирах в активния си речник на немски. Естествено, понятията за времетраене са субективни и биват операционализирани от много творци. Лично фаворизирам двама от доста популярните  такива, Паулу Коелю, с неговите "11 минути", и Салвадор Дали, с часовниците, които се разтапят по масата на сюрреалистични капки безвремие. Дали защото сме толкова тленни, колкото Стинг пее, или сме толкова обсебени от собствените си критерии за време, то чутовната борба с надмогването и обуздаването му понякога ни играе лоша шега. Обречени сме да преобръщаме света си постоянно в борба за преоткриване на тръпката, която сме изживели в едни от най-кратките промеждутъци от време. Честотата и чистотата на усещането нямат нищо общо с продължителността и разтегливостта на моментите, за които така се борим да превърнем в безкрайност и така прекарваме един живот на пресекулки от неповторимости, които митологизираме до безпамет. А за истинските неща в много случаи са достатъчни скромните 120 секунди, достатъчно време да се усмихнеш, да се разплачеш, да се влюбиш или да се погубиш. Да ги използваме по предназначение...

Красиво, или?! Винаги съм се затруднявала да следвам, особено ако не знам наизуст хореографията, така или винаги мога да се притека на помощ на мъжа, или направо да заема лидерската позиция... По този начин си спестявам изкълчена китка, счупени нокти, пооскубана прическа и, основното, не напускам комфортната си зона на самодостатъчна и независима жена. Какво губя: чувството за цялост, (защото танцуващата двойка е едно) доверие, страст.

Приятелите ми вече се подсмихват многозначително, някои подхвърлят шеги относно феминизма на съвременната „супер-жена“.  Обеснявам многократно, че се опитвам да отворя дансинга на възприятията, да го направя двупосочна улица с две платна, повече възможност за маневриране и импровизация.  Обаче от соло-танцьор не се става шампион по румба ако не си отвориш душата, затвориш очите и повярваш в тялото си. Като съм започнала с любими цитати, продължавам с превъплъщението на J. Lo. в спираща дъха учителка по танци: ”The rumba is a vertical expression of a horizontal wish.”

Реших естествено да оборя инсинуацията за сексуалната мотивация при избора на стил на танц, дрехи, партньор... обаче суетата наподобява среща с бъдещ любовник: не знаеш какво те очаква, но интуитивно предвкусваш сладостта на непознатото. Повтарям, непознатото, в танците и в любовта (ако те могат да бъдат разглеждани поотделно) това е сериозен фактор, който води от оплескана хореография до любовни кошмари, прониква и на подсъзнателните нива на временно поотпусналата юздата душа.

Истината е, че красиво танцуват двама/ две души, когато са в синхрона на компромиса, тогава няма значение дали си вмъкнал танго-стъпка в бачатата, защото телата се слушат взаимно и реагират на провокациите. Нямам сила вече да отричам страха от предаване на контрола, както и да оспорвам очевидната сексуалност на танца. Защо иначе човек би прекарал целите си почивни дни търкайки бални обувки по разнородни workshop-и?! Но не става въпрос за секс, а за любов, когато опознаеш тялото си, подчиниш го и спреш да го мъчиш с предписания за благовъзпитание и опознаеш капацитета му, да, тогава танцът изглежда като симултанно правене на любов. По моя преценка, подобен вид допускане на друго човешко същество би могло да бъде много по-интимно от разнородна крeватна гимнастика. И нека приказката да започне сега: Дами, оставете се на музиката, емоцията, партньора да ви отнесат в друга реалност, струва си! Нека отново бъдем Жени!