– Вие имате ли билет изобщо? Ако това не е факт, то трябва да си купите такъв от шофьора, в противен случай – пътувате нелегално!, – назидателно реди една побеляла германка в автобуса в лицето на една майка с няколко антрибута – количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. Последното се отразява в последствие и върху моето.

Снимка: Paul Gorbould

–...., – тъмнокожата майка се усмихва повече от горчиво и се оглежда на всички посоки, като животинче, опряло гръб в студените решетки на полуръждясала клетка. Тя вади месечната си карта за градски транспорт и я показва вяло на самопроизнеслата се цивилна кондукторка, която, вместо да се извини за открития си неприязън, само доволно клати глава, сякаш произнася: „Този път ти се размина, но знам, че е пълно с други като теб, такива, нелегални...“
В непосредствена близост до „нелегалната“-легална пътничка и до немската й събеседница седи съпругът на последната като се опитва да се смее, сконфузен от преекспонираната гражданска съвест на доживотната си спътница. Двамата слизат на следващата спирка, а жената с кърпата на главата, количката и недоумението, изписано на лицето, отива до шофьора и му показва още веднъж картата си за пътуване, очевидно травмирана и озадачена от случката. Какво означава това?

Снимка: Bob Suir

Просто лични предположения и то от субективните такива. Има аспекти на немския манталитет, с които не успявам съвсем да се примиря. Не че моето недоумение променя нещо в ситуацията, само ми показва, че  съм като орхидея, пуснала корени върху скалиста почва, която се е адаптирала да фотосинтезира над нея, но знае, че никога няма да пие сокове директно от влажната ронлива почва под скалистата повърхност. Цветнокожата жена беше с количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. В препълнен автобус, по моя лична (и очевидно – архаична) преценка, въпросите, отправени към тази жена, би трябвало да се въртят около статуса й на майка, като на пример: „Имате ли нужда от помощ?“. Защото, ако се абстрахираме от подробностите, тя е просто Жена с количка. За някои – жена с кърпа на главата; за мен си остава жената с недоумението, изписано на лицето...

- Колежке Туре! - казва ми веднага, щом влиза в офиса. -  Искам да си поговоря малко с теб. Малко small talk, нали разбираш.

Кимам и се запътвам към бюрото на шефа. Чудя се за какво иска да си говори с мен и веднага имам известни подозрения. От неприятни до страшни, че чак и смешни.

- Искам да те помоля за нещо. - започва той и подозрението ми, че ще стане смешно и неприятно едновременно, се усилва. - Тук си представи, че падам на колене и те умолявам.

Аз изсумтявам. "Как е най-разумно да реагираш на подобно изпълнение?", питам се наум и не казвам нищо. А как е най-малко неприятно? Не реагирам никак. Чакам. Като млада руса жена от Източна Европа чакането е най-добрата стратегия. И най-неприятната. Зяпам в пода и се чудя колко ли милиарда микроби се заселват дневно по килима. Изведнъж се чувствам невидима като микроб. Известно ми е, че той не би рецитирал този трагически монолог, ако освен мен и колежката имаше някой друг в стаята. Известно ми е също, че въпреки че се опитва да ме убеди да не напускам работата, той разиграва театъра само за себе си. Аз съм декор. Рус декор от Източна Европа.

Той започва да ми обяснява как всичко изведнъж искали да напускат и ме пита, дали имам намерения да се преселвам скоро в друга страна. Поклащам глава и се опитвам да разчета някаква емоция във вечно ироничния му поглед. Разбира се не падна на колене. Продължи да ходи напред-назад из стаята, правейки си кафе и нареждайки купени понички върху неизмита чиния. Ниският стол е ужасно неудобен. Иска ми се и аз да стана и да се подвижа в пространството, но вместо това се опитвам да не го изпускам от поглед. Чувствам се малка. Кара ме да му обещая да не напускам. Аз му обещавам, че няма да напускам... Берлин. Колежката не издържа и изхихиква. Въпреки че ме моли, не се чувствам в позиция на властимаща. Небрежната му походка, ироничният му тон и полуусмивката му ми дават усещането за безнадеждно нищожество. Той вади дезодорант и обилно за напръсква, пъхайки бутилката дълбоко под ризата си. Наум си напомням следващия път, като ми подаде ръка, да отида да се измия. Разговорът приключва поради липсата на реплики от моя страна. Знам, че трябва да ми е забавно, но не е.

- И още нещо, колежке. - казва ми в момента, в който се вдигам от неудобния стол. - Знам, че петъците винаги си изключително заета с шопинг и домакинска работа... - последните четири думи биват произнесени с пренебрежение - но е желателно да отделиш малко повече време за конгреса...

- Ще си помисля. - казвам бързо и знам, че няма какво да мисля.

Шопинг и домакинска работа!!! Шопинг!!! Усещам как ми се иска да му се разкрещя. Питам се, дали и на собствената си жена така говори. Иска ми се да кажа нещо злобно и бодливо. Отказвам се и изведнъж ми хрумва, че няма смисъл. Може би именно затова ми говори така. Защото му се иска и неговата жена да можеше да готви и да се гримира. Иска му се и неговата жена да беше от Източна Европа. И тъй като не може да я възприеме като жена, отрича и мен като професионалист. Превръща ме в професионалист - блондинка. Но аз знам как да разваля магията... Нали съм от Източна Европа?

Разпалена дискусия по повод вегетативното размножаване на beauty-блоговете в интернет-пространството действително ме заитригува. За читателките и читателите ни, които не са наясно, това са блогови платформи, чрез които автор(к)ите изразяват разкрасителните си предпочитания и публикуват съвети от това кое червило да си купиш, през ефективен начин да се гримираш в синьо като аватар, до рецепти за домашни маски за лице. За мен това е своеобразна амалгама от разговор между съседки на сутрешно кафе, до нескрит маркетинг на фирми, които имат интерес да бъдат споменавани в личните публикации на дамите.

Та гореспоменатата дискусия както винаги напусна добрия тон. Тя варираше от охулване на блогърките и етикетирането им като „кифли“, до, в другата крайност, епопея на свободата в интернет. Понеже не ме бива да редя оди за червила, реших да драсна няколко реда по повод емоционалната хигиена (и по молба на майка ми и баба ми, които критикуваха писателското ми отсъствие, а не желая да разoчаровам по подобен начин 50 % от читателите ни).

В опит да се позиционирам блогово между „кифли“ и „сухари“, бих се отъждествила с „баклава“ например (много други сладкиши вече са пренатоварени с обидно-сексуални конотации, по пътя на тази логика са науместни самоотъждествяванията с „тиквеник“, „тутманик“, „кекс“, „геврек“ и „баница“).

За какво бях започнала да пиша? За себе си – нали затова се водят блогове, за да допълват индивида. „Ръцете са продължение на движенията на гръдния кош, затова и трябва да хармонират с него“, това постулира любимата ми учителка по салса. Тогава какво е блогът? Въплъщение на най-съкровеното ти аз, както всеки текст, който се ражда след болки и контракции, понякога дори в отсъствието на акушери. Той, за разлика от децата, е подложен на критика още от самата си поява. А е съвсем чуплив и топличък, понякога хрупкав, друг път попревтасал. Естествено всеки сам избира как да възпитава детето, което е конструирал от думи, стига да го обгражда с любов, вместо да продава чистотата му срещу козметични мостри примерно (злобна забележка, признавам). Обаче „за всеки влак си има пътници“. Аз лично не чета разкрасителни блогове по следните причини:

- скучни са ми, защото ме учат как да си рисувам пъстра маска за пред света. Това го научих отдавна по пътя на логиката проба-грешка. На 25 години предпочитам да преоткрия естествената неподправеност (тафтология, звучаща като рекламно лого, оставям я), тоест да се уча не само да си пудря егото, но и да разгримирам детското в себе си;
- има много малко текст, който ме провокира да мечтая;
-липсва ми авторитет, който да стои зад написаното. Ако става въпрос за компетентна рецензия на крем за лице, писана от независим дерматолог: Алелуя! Останалото е твърде индивидуално и, по лична преценка, повърхностнo.

НО, да се слага етикет („кифли“), който често се асоциира с фолк-индустрията, и да се окачи на своего пишещи хора, е открито офензивно. Кой кифла, кой кроасан – всеки решава сам. В бакалията има място за всички! Или?

Снимка: Robyn Lee

Понеделник вечер не се слави принципно с чупеща токчета такава, а с радостта от приключването на първия работен ден, или поне така съм чувала. Точно по това време ми се случва най-често да жертвам поредното токче на салса-дансинга и никак не съжалявам! За мен губенето, респективно чупенето, на токчета е нещо средно между хоби и екстремен спорт, наред с другите ми любими занимания като печене на варени яйца (докато водата изври, ще си патентовам рецептата), пране без прах и пътуване с автобус в грешната посока. Преди да сте си направили грешни изводи за организационните ми таланти да се оправдая – не са отсъстващи на работното място, през другото време не отговарям. Защо съм тръгнала да ви занимавам с токчета, нямам ли си други проблеми? Очевидно не, защото мама ме е научила, че няма проблеми, а само възможности и по тоя повод „спокойно си гледам напред.“

Снимка: Sally Payne

Най-потърпевш от обувно-деструктивните ми наклонности от край време е баща ми, който два пъти седмично посещаваше обущар, за да ми сменя токчетата, докато един ден двамата практични мъже не стигнали до извода да ми сложат метални. Бога ми, разбрах какво им е на подкованите кобилки. Не че да си „подкован“ метафорично е зле, но буквално си е наказание ако не искаш насядалите ергени в радиус от четири кафенета по пазарджишката ГЛАВНА да се обърнат, за да огледат стоката. А да те преценяват напарфюмирани балканци, слизащи от лъскави коли и изтупани в току-що изпраните и изгладени дрешки от мама, която им дава и пари за кафенце, си е класическа привилегия (не са представителна извадка, но ги има). Как да не му се иска на човек да е поне малко инкогнито, но токчетата звънят като неделни камбани по тротоара. И те такива пубертетни истории.

Що се отнася до адаптацията в Берлин, тук токчетата са нещо леко неприлично, някакъв неуместен намек за принадлежността към определен пол, а именно женския. Естествено, има и достатъчно бунтари на принципа Comfortable is boring, ама мен не комфортът, а предразсъдъците ме поотказаха. След работата в бюро с информатици, които по дефиниция май мислеха, че хапя, а шефката ми благоговееше пред способностите ми да издържа „цели осем часа на тези токове“ (Бел. ред.: бяха четири сантиметра по дяволите, не четиринайсет), реших, че не ми се слушат глупости и трябва да се асимилирам малко, което включва владеенето на езика и промяната на външния вид. Дори по едно време мислех да се разчорлям нарочно преди да изляза от вкъщи и да спра да използвам дезодорант, за да се слея със средата, но реших да не прекалявам, че току-виж спрели да ме питат от Русия ли съм или от Полша, а и това си има чар. И все пак без показност, не случайно в университета в семинар по джендър стъдис проповядват еднаквостта на половете – де да беше интелектуалната, там съм съгласна, но видите ли и физически, пък и емоционално! Еднакви сме, кълна се, вярно, че половината държава взима хормони, кой противозачатъчни, кой от козметични необходимости, кой от емпатия към другия, искам да кажа, същия пол! Забравих, че тук е по-престижно да си обратен, тогава всички са толерантни и ти го демонстрират до припадък, нали ТРЯБВА да са толератни, особено спрямо чужденци, хомо и най-вече евреи. Одобрявам –толерантността преди всичко! Особено пред някакви си физиологични особености и вторични полови белези, да живее пластичната хирургия. Но, недай си Боже, да си хетеро, пък и открито да демонстрираш, че имаш пол, ехооо, айде обратно на Балканите, ние тук всички сме ед-нак-ви! По странно стечение на обстоятелствата всичките ми приятели мъже (германци) са във връзка с други чужденки, реално или имагинарно, явно и те предпочитат токчета пред кецове...

Напоследък т.нар. "женски квоти" предизвикват големи дискусии в немското обществено пространство. Феминистки организации се оплакват от факта, че твърде малко жени са на ръководни позиции и че жените печелят по-малко в сравнение с мъжките си колеги на същата позиция. Политиката се опитва да отговори на проблема с въвеждането на "женски квоти", определен от закона процент жени, които трябва да са назначени по високите етажи. Едновременно с това много жени са против подобно вмешателство на държавата в човешките ресурси на фирмите. Плаши ги вероятността да бъдат дискриминирани още повече в работното ежедневие поради факта, че може би са взели работното място на някой мъж.

В цялата тази полемична какафония аз се питам: кога стигнахме до тук? Кога аз самата започнах да се виждам като обект на сексистка дискриминация? Не мога да си спомня. Сядам на една пейка на една детска площадка и наблюдавам децата. Момченцата не ми изглеждат да дискриминират момиченцата. Скришом поглеждам към учениците в метрото и пак не откривам йерархия между половете. Не само че момченцата не командват момиченцата, ами дори е по-скоро обратното.

Кога започва тогава? Кога от равноправни деца се превръщаме във възрастни с различни права? Не мога да си спомня, но някакси ми се струва, че трябва да е в пубертета. Уж в днешно време нямаме ритуали за инициация както в миналото, но сякаш с първия сутиен ставаме други хора. Сякаш откриваме, че половете са повече различни отколкото еднакви и веднага търсим "добрите" и лошите". Реално само се заблуждаваме. Заблуждаваме се, че активно решаваме бъдещето си, лъжем се, че знаем кои сме и само си въобразяваме, че можем да си изберем идентичност. Всъщност "правилните" решения винаги ни биват наложени от обществото и ние интуитивно ги приемаме като свои собствени. "Матрицата" ни обрязва също както в миналото са инициирали пубертиращите младежи и по този начин ни прави възрастни, превръща ни в мъже и жени.

Женската инициация е болезнена. Крилата са отрязани, а упойката не държи вечно, но затова пък води до амнезия. Където са били летателните органи, сега е зейнала кървяща дупка, която е още по-болезнена поради факта, че споменът за онова, какво е било там, е изчезнал. Знаеш, че не можеш да летиш, защото си вързана за земята. Знанието ти идва от нищото, от онази болка, която свършва в неуловима черна дупка и която колкото и да се мъчиш, не можеш да проследиш. Единствено чувството, че си момиче, а не жена, ти дава облекчение, потапящо съзнанието ти в хладната илюзия за безполова реалност.

Лъжовно облекчение, което изчезва веднага щом видиш някое истинско момиче. Чувстваш завист, защото интуитивно усещаш, че то има нещо невидимо, което ти си изгубила, но едновременно с това потъваш в усещане за превъзходство заради знанието, което ти е донесла болката. Затова, когато дойде моментът, с готовност оставяш матрицата да обреже дъщеря ти: от една страна от чувство за отмъщение към Електра, а от друга - защото знаеш, че на този свят необрязаните са обречени на изгнание.