Ибис

- О, Анна, трябва да ти призная нещо, но е доста... брутално, - казва тя докато чакаме на един прашен ъгъл да мине едно автобусоподобно превозно средство с отворени врати и висящи хора от него. Спрели сме се на кръстовище, зад гърба ни мирише на мазнина и захар от пекарната, лицата ни биват поръсвани със солидна доза прах, която се вдига постоянно по пътищата на Картахена, град, неполиван от дъждовна вода от юни до момента...

- Слушам те, - отвръщам преглъщайки горчив предчувствие.

- Само не се притеснявай, мина много време, преодолях го...- гледа ме тя умолително, моли ме с поглед да не й съчувствам.

- Какво се е случило?!, - почти проплаквам, неподозирайки, че човек може да настръхне сякаш до сърцевината на костите си.

- Когато бях малка...ме, явно са ме, знаеш ли... не помня нищо, освен един възрастен мъж, който седна до мен в автобуса, бях само на 9, с училищна униформа...в следващия момент се събудих в тъмна барака с разкъсани дрехи и кръв между краката, болки в цялото тяло и позиви за повръщане. Единствено баща ми научи, че когато бях на девет години един непознат ме е упоил и изнасил... Не помня нищо, тоест, главата ми не помни нищо, тялото ми обаче не забравя.... 

В този момент си пропимних нежеланието й да целува хората за поздрав, отказа й да се гримира и гордостта, с която ми разказва, как е нокаутирала всеки мъж, който се е опитал да я приближи без съгласието й....Колкото повече я опознавам, толкова повече я разбирам, подкрепям, обичам...

Илда

- Картахена е толкова очарователна!!! Ти откъде точно си, Илда?, - с нескрит ентусиазъм на новопристигнала европейки с конски капаци заливам жизнерадостната ни секретарка с въпроси. Въпреки че съм сигурна двайстата практикантка в рамките на 4 години, тя не проявява и най-малък признак на отегчение от необходимостта да е мила с мен.

- Аз съм от едно близко градче, от така наречените горещи...- оставя за момент работата си тя и ме поглежда внимателно. 

- Горещо? Като в Картахена?, - невежеството ми не я изненадва и тя просто се усмихва. В последствие колежките ми разказват историята на Илда. "Горещо" в Колумбия означава опасно. В конкретния случай на Илда герилята си заплюва земите на баща й и се опитва да ги изгони от имота им. В държава, в която правителството И герилята се различават единствено по облекло, но не и по методи и цели и то в продължение на 60 години, простосмъртните оцеляват както могат. Бащата на Илда не е пожелал да напусне всичко, което е градил. Илда до днес има следи от коршумите, пронизали тялото й. Те губят земите си, тя почти губи живота си. И тя го е преодяло. НО не иска/не може да говори по въпроса, плаче...

Йохайра

- Сениора Йохайра, как сте днес?, - поздравяваме чистачката, която е прекарала на работното ни място повече от всички ни взети заедно. Сменила е директорки, сгради, но е останала вярна на институцията.

- Как сте, госпожици? С какъв проект ще радвате учениците днес?, - тя винаги има време да си поговори с нас и да ни се усмихне.

- Спийддатинг на немски, всеки може да открие своята половинка, не искате ли да се включите?, - остроумничим ние, предполагайки, че е отдавна семейна.

- Не благодаря, намерих мъжа на живота си, загубих мъжа на живота си, - усмивката й се стопява, а очите ни се пълнят със сълзи. - Застрелаха го преди години, беще твърде неудобен политически...минаха 10 години оттогава...

Тя го е преодоляла...вероятно...може би. Сега разбирам завистта в очите й всеки път, когато чуе, че Илда бърза да се види със съпруга си - тя има такъв, който да я прегърне вкъщи.

Всички колумбийски жени, които опознах до момента, носят някаква рана в себе си, но вместо да я оплакват, се усмихват на света и казват "преодолях го"...

Жените генерално не са и не бива да бъдат третирани нито като нисше-, нито катовисшестоящи по отношение на мъжете. Докато в южните страни мачизмото още е всевластващо, в западна европа крайната еманципация проповядва кастрация на женствеността. Очевидно още имаме повод за размисъл. Накъде сме тръгнали като хора ако позволяваме наличието на един или друг полов орган да предопределя съдбите ни. И въпреки всичко да се чувстваме благословени от факта, че живеем - като жени, като майки, като мъже и жени едновременно, в един свят-бойно поле. Имаме много битки за печелене като хора, ако премахнем тази между половите клишета и ограничения, вероятно ще ни е по-лесно да работим заедно, да се пазим взаймно и да се обичаме. За да има по-малко жени с големи белези.

Честит 8-ми март на всички празнуващи! 

Причината този филм да съпровожда мисловния ми процес трети ден се състои в убедеността ми, че присъствието на вдъхновяващ ментор в живота на човек бележи до не малка степен неговото развитие. Не твърдя, че желая да бъда ругана и замеряна със столове от страна на авторитети, тъкмо обратното. Най-мотивиращо за мен винаги е било доверието, което учители са ми гласували и съответно, нищо по-плашещо от понижаване на гласа и разочарование в погледа им. Те възпитаха у мен лоялност, а не страх; дисциплина, а не покорство; любознателност, а не любопитство. 

Ако се чудите защо редя архаични термини, излезли като от читанка от 90-те, то трябва да призная, че навиците ми от онази епоха ме съпроводиха до края на висшето ми образование. Никога не закъснях с предаване на курсова работа, тя винаги биваше изпратена седмици преди крайният срок, защото просто не мога да гледам на ангажимента по друг начин (или 'щото съм зубър). Така, както от първи клас сядах на кухненската маса и си пишех домашното преди да посегна към обяда. Докато сме на кулинарна вълна се изкушавам да вметна, че не всички учители по образователната стълбица на последното десетилетие имаха реално какво да предложат на академичния свят. Някои от тях като нищо действително биха могли да бъдат заменени с чийзбургер. Но вселената уравновесява везните, да стискаме палци, че скоро ще отдели енергия и за Софийския университет и ще вдъхне на влизащите с двойки бъдещи педагози малко съвест и мотивация, че да се научат да пишат преди да застанат фронтално пред „бъдещето на България“. 

Снимка: Roberto Verzo

В шеги и закачки се отклоних от темата, а именно – ролята на учителите в живота на всеки/ някои от нас. Оставям на страна безпорния факт, че родословното ми дърво е натежало от педагози, което обуславя симпатиите ми към тях и благодарността ми пред търпението им, когато не те искаха да ме изпитват, а аз ги преследвах с учебника, защото държах да съм подготвена на следващия ден в училище.

Следващият ден, който нямах търпение да дойде. Затова и до края на средното си образование продължих да купувам цветя на 24 май. Не само за да подпомагам просперитета на цветарската индустрия, давайки три лева за роза, която иначе струва един, а защото образованието е реципрочност, при която малките жестове правят чудеса.

Днес аз също преподавам, но не съм педагог. Имам учители, които ме вдъхновяват, но и съм в търсене на нови, за да продължа да се развивам.
На всички учители не само по професия, а по призвание, благодаря за смислените житейски уроци. Защото във време на фастфууд и на фона на все повече интелектуална пластмаса, Вие наистина сте бисерът, който „в кал не се топи“. 

Честит 24 май!

- Тази година имам само един адвентскалендер... - оплаква ми се той. - А миналата имах цели три! От единия излизаха играчки от "Междузвездни войни"!

- Аз пък си нямам нито един. - казвам му. - И никога не съм си имала. Дори като дете.

Той се опулва.

- Ама как така? - пита ме с недоумение. -  Всяко дете трябва да има адвентскалендер!

За непосветените казвам, че адвентскалендер е нещо като къщичка, най-често от картон, с 24 вратички, зад които се крие изненада за всеки ден до Коледа. Уж стимулира радостното очакване на празника... Обикновено обаче емоциите на децата и желанието на родителите да направят отрочето си щастливо биват използвани от най-разнообразни фирми за шоколад и играчки и въпросните календарчета се продават често на космически цени. И се купуват масово. Шефът ми дори си има един, пълен с малки шишенца вино.

- Защо пък да трябва? - питам го. - Няма ли да има Коледа, ако не изядеш няколко килограма шоколад преди това?

Оказва се твърде сложен въпрос за осемгодишната му логика. Той тръсва глава и изведнъж му хрумва нещо друго:

- Ама вие и дядо Коледа ли си нямате? Там във...

- България. - подсказвам му.

- България. - повтаря той. - Та имате ли си дядо Коледа? И Николаус?

Успокоявам го, че поне дядо Коледа си имаме. Но Николаус ни носи риба.

- Как така риба? - запъва се той. - Ама на мен ми донесе сладкиши, виж. 

Той изважда няколко шоколадчета и една мандаринка, които баща му е напъхал в обувките му през нощта.

- Е, на мен нищо не ми е донесъл.

- Даже и тупаник не? - смее се той. На немските деца казват, че ако са послушни, Николаус им носи сладкиши, пък ако не са - пръчката.

- Даже и тупаник си нямам. - клатя глава аз. - Ама току-виж ме цапардосал с някой шаран по главата тая вечер...

Той се смее и сбръчква носле. Немците не обичат много шарани освен като декоративни рибки. После взима една чашка и сипва мляко.

- Ами ето. Аз ще ти направя сега един топъл школад. - казва ми и се повдига на пръсти, за да стигне какаото. - Ама ще трябва да си го разделите с татко, че не ми се прави втори. Ама вие и без това се целувате. Можете да пиете и от една чаша.

- Благодаря. - казвам му и се опитвам да не се смея. - Сега ти ще си моят Николаус, а?

Той кима енергично. Поне това е разбрал. Че подаръците, които знаеш откъде идват, имат далеч по-голяма стойност от онези, падащи от небето като deus ex machina.

Израстнах с приказката от Ангел Каралийчев за житената питка, която обикаляла ли обикаляла нивата. Въпреки аналогичната форма на кулинарния продукт, моето лично сладко отроче не е тестено и не пътешества самичко. През последните години аз редовно произвеждам и транспортирам из берлинското метро торти, сътворени по спонтанни (без) поводи. Това е колкото необходимост да стигна крайната цел, тоест дома на човека, получател на сладкиша, толкова и своеобразно по рода си социологическо проучване. 

Първият път, когато се качих в метрото и половината жени (!) ме зяпнаха с желание в очите, честно да си призная, се постреснах. Директният поглед в немското метро е характерен само за чужденци, неусвоили немската сдържаност и неписан принцип за апатия, която трябва да бъде демонстрирана на обществени места, за да се избегнат потенциални словестни контакти.  Нямах време да осмисля интереса към гледката, която явно съм представлявала в техните очи, защото междувременно един пътник ми отсъпи мястото си, за да „не пострада тортата“, една поддържана жена на възрастта на баба ми сподели няколко лични рецепти, един друг пътник ми съобщи, че ще ме съпровожда до крайната ми цел ако му предложа парче от тортата, а трима испански туристи от съседния вагон дойдоха с разговорник в ръка и търсиха няколко минути думата „вкусно“, за да ми споделят впечатлението си. Изведнъж тези позадрямали пътници се държаха като любопитни деца пред витрина в сладкарница и ме заговаряха не сякаш съм чужденка в техния хол, а домакиня, в чиято кухня искат да бъдат.  

Самата тортена необходимост се зароди по време на първата ми практика като студентка. Шефката ми беше меко казано нестандартна, беше отличена с орден за храброст 64-годишна хомосексуална жена, която всеки ден ми правеше комплименти за външния вид, смесени с огромна доза критика затова, че не съм изпълнила задачи, които тя бе забравила да ми постави. Да речем че балканското ми его дерзаеше, но се осмелих да сменя тактиката и вместо да споря директно, реших да я манипулирам дискретно – направих й торта. Тя  на самият ден съумя да ме обиди и аз демонстративно напуснах. Още същата вечер тя ме молеше да се върна с извинението: „Моето кисело настроение никак не пасва към твоята сладка торта. Извинявай!“. Три месеца и две торти по-късно ние се разделихме, взели най-важното от съвместната ни работа. 

Оттогава тортата се превърна за мен в метафора на внимание, компромис, необходимост, плюс стандартното си предназначение да е кралицата на рождените дни на хората, които обичам. Не винаги е с перфектна текстура, веднъж се стопи още докато я режех, но основната идея остана. Хората оценяват жестовете, помнят ги и се оставят душата им да бъде „извадена с памук“, както обича да казва майка ми. Оказва се, че точно когато бързаме най-много, притиснати сме от наложени ангажименти и екзистенциални страхове, ни трябва потресаващо малко, за да се усмихнем – захар за добро настроение, сметана за глезотия, малко шоколад за успокоение на нервите и малко нарязани плодове за красива гарнитура. 

Извод: Ако обичате някого – направете му торта, ако сте в конфликт с някого – направете му торта! Опитът за по-сладко ежедневие си струва!