Ибис

- О, Анна, трябва да ти призная нещо, но е доста... брутално, - казва тя докато чакаме на един прашен ъгъл да мине едно автобусоподобно превозно средство с отворени врати и висящи хора от него. Спрели сме се на кръстовище, зад гърба ни мирише на мазнина и захар от пекарната, лицата ни биват поръсвани със солидна доза прах, която се вдига постоянно по пътищата на Картахена, град, неполиван от дъждовна вода от юни до момента...

- Слушам те, - отвръщам преглъщайки горчив предчувствие.

- Само не се притеснявай, мина много време, преодолях го...- гледа ме тя умолително, моли ме с поглед да не й съчувствам.

- Какво се е случило?!, - почти проплаквам, неподозирайки, че човек може да настръхне сякаш до сърцевината на костите си.

- Когато бях малка...ме, явно са ме, знаеш ли... не помня нищо, освен един възрастен мъж, който седна до мен в автобуса, бях само на 9, с училищна униформа...в следващия момент се събудих в тъмна барака с разкъсани дрехи и кръв между краката, болки в цялото тяло и позиви за повръщане. Единствено баща ми научи, че когато бях на девет години един непознат ме е упоил и изнасил... Не помня нищо, тоест, главата ми не помни нищо, тялото ми обаче не забравя.... 

В този момент си пропимних нежеланието й да целува хората за поздрав, отказа й да се гримира и гордостта, с която ми разказва, как е нокаутирала всеки мъж, който се е опитал да я приближи без съгласието й....Колкото повече я опознавам, толкова повече я разбирам, подкрепям, обичам...

Илда

- Картахена е толкова очарователна!!! Ти откъде точно си, Илда?, - с нескрит ентусиазъм на новопристигнала европейки с конски капаци заливам жизнерадостната ни секретарка с въпроси. Въпреки че съм сигурна двайстата практикантка в рамките на 4 години, тя не проявява и най-малък признак на отегчение от необходимостта да е мила с мен.

- Аз съм от едно близко градче, от така наречените горещи...- оставя за момент работата си тя и ме поглежда внимателно. 

- Горещо? Като в Картахена?, - невежеството ми не я изненадва и тя просто се усмихва. В последствие колежките ми разказват историята на Илда. "Горещо" в Колумбия означава опасно. В конкретния случай на Илда герилята си заплюва земите на баща й и се опитва да ги изгони от имота им. В държава, в която правителството И герилята се различават единствено по облекло, но не и по методи и цели и то в продължение на 60 години, простосмъртните оцеляват както могат. Бащата на Илда не е пожелал да напусне всичко, което е градил. Илда до днес има следи от коршумите, пронизали тялото й. Те губят земите си, тя почти губи живота си. И тя го е преодяло. НО не иска/не може да говори по въпроса, плаче...

Йохайра

- Сениора Йохайра, как сте днес?, - поздравяваме чистачката, която е прекарала на работното ни място повече от всички ни взети заедно. Сменила е директорки, сгради, но е останала вярна на институцията.

- Как сте, госпожици? С какъв проект ще радвате учениците днес?, - тя винаги има време да си поговори с нас и да ни се усмихне.

- Спийддатинг на немски, всеки може да открие своята половинка, не искате ли да се включите?, - остроумничим ние, предполагайки, че е отдавна семейна.

- Не благодаря, намерих мъжа на живота си, загубих мъжа на живота си, - усмивката й се стопява, а очите ни се пълнят със сълзи. - Застрелаха го преди години, беще твърде неудобен политически...минаха 10 години оттогава...

Тя го е преодоляла...вероятно...може би. Сега разбирам завистта в очите й всеки път, когато чуе, че Илда бърза да се види със съпруга си - тя има такъв, който да я прегърне вкъщи.

Всички колумбийски жени, които опознах до момента, носят някаква рана в себе си, но вместо да я оплакват, се усмихват на света и казват "преодолях го"...

Жените генерално не са и не бива да бъдат третирани нито като нисше-, нито катовисшестоящи по отношение на мъжете. Докато в южните страни мачизмото още е всевластващо, в западна европа крайната еманципация проповядва кастрация на женствеността. Очевидно още имаме повод за размисъл. Накъде сме тръгнали като хора ако позволяваме наличието на един или друг полов орган да предопределя съдбите ни. И въпреки всичко да се чувстваме благословени от факта, че живеем - като жени, като майки, като мъже и жени едновременно, в един свят-бойно поле. Имаме много битки за печелене като хора, ако премахнем тази между половите клишета и ограничения, вероятно ще ни е по-лесно да работим заедно, да се пазим взаймно и да се обичаме. За да има по-малко жени с големи белези.

Честит 8-ми март на всички празнуващи!