И така, кой от вас знае как се е казвала Буркина Фасо допреди 32 години? Или откъде идва името на Еквадор? Защо има две Конго-та? Или пък каква е връзката между Сирия и Асирия? И накрая: какво е общото между всички тези държави? Ще отговоря само на последния въпрос: общото е, че имената на всички изброени държави са им дадени не от местното население, ами от чужденци, от хора, които често пъти нито са познавали културите, нито пък са прекарвали много време на териториите им. Най-често от европейци.

На арабски "Сирия" е "Ал Шам". Не знам за вас, но първия път, когато разбрах, леко се учудих. Бях очаквала дума, близка до тази, която използват всички европейски езици. После учителят по арабски ми каза, че имало и дума "Сурия", образувана от европейското название, но "Ал Шам" била по-правилна. Странно.

"Ал Шам" означава на староарабски просто "Вляво", докато например "Йемен" означава "Вдясно" (от Мека). Преди европейската колониализация и преди Османската империя по тези земи изцяло липсвала идеята за национална идентичност. Вярно, родолюбието било ценена добродетел, но то било свързано повече с родния град, отколкото с някаква държава, и по-скоро с любовта към земята, отколкото към останалите хора, които я населяват. Дори в по-стария арабски език не е имало дума, означаваща "държава", ами само такава, назоваваща моментните управляващи, било то монарси, или министри.

С една дума, в продължение на векове Сирия съществувала като цялост само в документите на римляните, гърците, норманите и арабите, но не и за хората, които населявали територията й. И после дошла Османската империя, в рамките на която  т.нар. сирийци (, които обаче никога не наричали сами себе си по този начин) станали… рая. Също като българите, арменците или гърците.

В Османската империя раята не е била само и единствено християнското население, ами всички етноси и социални групи, които били подчинени на (и от) османците и които били принудени да плащат допълнителни данъци. На практика раята изхранвала империята, защото числено едва ли не превъзхождала поробителите си и съответно произвеждала по-голямата част от необходимата храна и други суровини. Вярно, християнското население плащало още по-високи и несправедливи данъци от мюсюлманската рая, но пък известна част от него - към която българите за съжаление не принадлежали - била под закрилата на най-различни западноевропейски посланици и дипломати и страдала поради тази причина често пъти по-малко от мюсюлманската рая.

Та сирийците били част от раята. Около две трети принадлежали към различни течения на исляма, а една трета били християни. Като казвам "сирийците" обаче, имам предвид… ами и аз не знам какво точно имам предвид. Мога обаче да кажа какво нямам предвид: нямам предвид точно населението на съвременна Сирия. Всъщност съвременната територия на Сирия тогава била разделена на три вилаета, като всеки от тях покривал не само Сирия, ами и леко излизал от днешните й граници. Онова, което османците наричали "Сирия" всъщност навлиза в границите на днешните Ливан и Йордания. А местното население… и аз не знам кога и защо точно са започнали да се наричат сирийци. Може би по някое време са се примирили и са решили, че след като всички ги наричат така, трябва да има някаква истина. Че са не просто арамейци, гърци и кюрди, ами също една нация… Наречена сирийци.

Думите, които употребяваме, никога не са просто думи. Имената не са неутрални или случайни съвкупности от букви и срички. Всяка дума съдържа парченце култура, всеки избор да използваме именно тази дума, а не друга, съдържа информация за нас самите и за отношенията ни със света около нас. Всяка дума съдържа политика независимо, дали го виждаме, или не, дали искаме да го видим, или не искаме. Всяко изказване е действие с възможни и неизбежни политически последствия.

В началото на 20. век се появил лозунгът "Сирия на сирийците!". Звучи познато, или? След като поне официално се освободили и от османско, и от френско владичество сирийците решили, че Сирия им принадлежи. Банално? И аз не знам. Възможно ли е да ти принадлежи държава, измислена от чужденци? Възможно ли е да я чувстваш като собствената си държава? Едва ли има правилен отговор на този въпрос. Явно е възможно. Времената се менят, мисленето на хората също, за културите пък да не говорим.

Днес, векове, след като европейците, арабите, идващи от северна Африка и османците дружно „изобретяват“ Сирия, за да служи най-вече на собствените им интереси, изведнъж се появяват националистически движения, които дори използват названието „Ал Шам“. И никой не търси отговорите в историята, ами всички сляпо пращат Сирия в сянката на Ориента, въпреки че именно оттам десетилетия и векове наред се е опитвала да избяга...

Беате Колосов изключи телевизора, за да запуши устата на стройната тъмноруса туркиня от сутрешния блок. Знаеше, че ако го остави включен, после час по час щеше да отскача до тоалетната, за да съзерцава в огледалото стърчащите от талията и бедрата си буци сланина и да се чувства недостойна за каквото и да било. Като че ли не й стигаха всички албански пубертети, които в последните месеци се изсипаха в общежитието за малолетни бежанци и с неприкрито презрение я обсъждаха на грубия си език. Нищо добро не идва от Балканите! Поне да беше наследила от проклетия си български баща стройната фигура и гъстата коса. А той какво ѝ беше оставил, преди да избяга завинаги? Само тая отвратителна фамилия Колосов, предизвикваща асоциации с клозет…

Беате не мразеше чужденците. Дори напротив, беше твърдо убедена, че ги обича и точно затова реши да стане социален педагог и да работи в общежитие за бежанци. Изпитваше безпределна жал към малките момиченца в Косово, които бяха принудени да работят, вместо да ходят на училище, и още по-голяма жал към онези в южна България, които трябваше да се женят на 12, още деца… Гореше от желание да им помогне, да се погрижи за тях и да им осигури бъдеще, спасявайки ги от несправедливия свят, в който живееха, и най-вече от недодяланите им бащи.

Заключвайки входната врата, Беате погледна със задоволство перфектните си ярколилави нокти, които издължаваха тумбестите й пръсти и ги правеха почти по-слаби. На кутрето лакът беше започнал да се лющи и притискайки го, за да провери колко стабилен е остатъкът, тя откърти още едно малко парченце от лилавия пласт, така че една трета от дългия ѝ нокът се показа.

Беате се гордееше с уменията си на маникюрист. Ако не изкарваше толкова хубави оценки в училище, сигурно щеше да се запише на курс и да си отвори студио, вместо да следва в университета, но и така ѝ беше добре. Уменията ѝ си оставаха само за нея и за най-добрите ѝ приятелки, а хубавите нокти се бяха превърнали в запазена марка, която почти компенсираше наднорменото тегло и прекалено чипия нос. Още в обедната почивка ще го ремонтирам тоя нокът, каза си тя в колата, чакайки в задръстването.

Влизайки в офиса си, завари нова камара изтъркани папки върху бюрото. Нова партида, помисли си Беате и се сети за осемте косовски деца, които изведнъж се оказа, че не са сирачета и се наложи да ги изпрати заедно с родителите им обратно в Косово. Шефът направо побесня. Караше се на всички за щяло и нещяло, а в петък следобед Беате го чу как по невнимание счупи десетте чаши за вино, които им бяха подарък от стария министър на социалната политика. Стъклото явно се беше разхвърчало на малки парченца във всички посоки, защото две от тях по някакъв начин се бях промъкнали под вратата на кабинета му и се бяха спрели в средата на коридора, където в събота сутрин двегодишното хлапе на малолетната Фикрета от втория етаж си поряза крачето.

Беате се ядоса повече от шефа, но не на измамата на родителите, които се бяха надявали да останат в Германия с вече легалните си деца, ами защото трябваше да се раздели с малката Али, която толкова обичаше да рисуват заедно. Али беше на шест години и Беате вече си представяше как в края на август ще организира тържество по случай записването ѝ в първи клас. Щеше да ѝ купи красива лилава раница и да обсъжда с нея всеки изминал учебен ден. Но ето, че август дойде и си отиде, някакси институциите разкриха измамата на глупавите ѝ родители и Али изведнъж се оказа дете с родители. Законът беше ясен в такива случаи. Само малолетни без родителска грижа задължително оставаха в Германия, а всички останали деца зависеха от легалния статус на родителите си. Пълнолетни албанци и косовари нямаха почти никакви шансове на фона на всички бежанци от Сирия. И ето, че Али си замина.

Стресната Беате забеляза, че от напрягане да мисли какво се е случило с момиченцето после е изчегъртала и остатъка от лака на кутрето си. Ядосана на глупостта си, скри опропастения нокът в шепата си и се зае с купчината папки, преди колегата ѝ Конрад да дойде и да умирише стаята на мухлясалото сирене, което ядеше за закуска.

- Здравей, Беа. - поздрави Конрад, а тя му кимна, четейки. - Ох, извинявай, много бяха тежки.

Без много да му мисли, беше стоварил нова купчина папки на мястото, където допреди малко се намираше ръката на Беате. Конрад беше типичният държавен служител. Рус, възслаб и сух, вечно придаващ си важност на приказки, но неспособен да извърши каквато и да било работа, включваща физическа сила или логическо мислене.

Беате дръпна ръката си изпод купа и заразтрива пръстите, без да спира да чете. Нещо като че ли я одра и тя отмести поглед от медицинското свидетелство, което изучаваше. Под тежестта на папките ноктите на палеца и показалеца ѝ се бяха счупили и висяха на тънка нишка лилав лак, заплашвайки да паднат. По дяволите, каза си наум и бързо ги откъсна, олющвайки малко и здравата част на ноктите. Знаеше, че колкото и да беше ядосана, не биваше да го показва. Когато дойдеше моментът, неща като факта, че държиш на маникюра си, изведнъж се оказваха важни за това, кой ще получи повишение и кой не. Трябваше да се концентрира върху съдържанието на папките. В крайна сметка тази информация щеше да ѝ е далеч по-полезна, когато след 2 часа започне да интервюира новодошлите, за да реши кой остава в общежитието и кой не. Или поне отстрани така изглеждаше.

Всъщност никой друг не знаеше колко е полезно да имаш страхотен маникюр, когато работиш с проблемни тийнейджъри. Някои бяха агресивни, а по време на първото интервю лицата на повечето излъчваха студенина и злоба. Беате имаше чувството, че ако не беше огромното тежко бюро помежду им, щяха да скочат и да я захапят. Знаеха, че оставането им тук зависеше от този разговор и от нея, и имаха вид на диви зверчета, готови да се бият, ако трябва, за да останат. Никой не разбираше колко много сила и смелост трябва да събере една възпълна стара мома с не толкова привлекателна външност, за да се изправи пред тия зверчета и да ги разпитва за всякакви неща. Колко много самочувствие беше необходимо и колко трудно беше точно в тези моменти да го призове от дълбочината на съзнанието си.

Маникюрът на Беате беше като талисман за самочувствие. Поглеждайки го, тя чувстваше, че е добро човешко същество, че решението ѝ ще бъде правилно и че беше заслужила властта, дадена ѝ чрез позицията на социален педагог. Беате погледна към ръцете си и въздъхна. Днес не можеше да разчита, че ноктите ще ѝ вдъхнат смелост. Стана и се отправи към вратата.

„Някой трябва да опише мизерията на 97-ма, както и всички останали мизерии - зимата на 90-а, на 92-ра...“

Хм, мизерия, мизерия... колко да е било мизерно? В моята глава 97-ма беше хубава година. Научих се да чета и пиша, после завърших първи клас, написах едно смотано стихотворение и после лятото прочетох цял куп книги, които до ден-днешен са ми любими. Нямах търпение да почне втори клас, когато пък се роди братчето на най-добрата ми приятелка. Забавление ви казвам! За 90-а и 92-ра мога да ви кажа далеч по-малко неща. Аз самата съм родена 90-та, пък сестра ми 92-ра, та си спомням колко се чудих тогава, че от такова грозно нещо като бебетата накрая стават нормални хора. Главата ми не го побираше. Спомените ми за тия първи години на демокрацията се събират в две неща. Първото е тъмносиня престилка, зад която се криеше стройна, слаба фигура. Впоследствие ми казаха, че това бил чистачът на стълбището, който починал през 95-та. Второто нещо е:

„Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.“

„Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон.“

„Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът.“

Напушва ме смях. Четейки нататъка, смехът ми замира бързо. Не смятам да цитирам остатъка. Извинете, не, че не звучи правдоподобно, но ме бих могла да надвия отвращението си. Познато отвращение впрочем.

Мизерия, това е думата. Не безпаричие, не бедност, а именно мизерия. Разликата е огромна. Безпаричието е дума, изразяваща констатация. Просто човек констатира, че пари няма: „Добре, хубаво, няма. Точка.“ От това не следва нищо. Безпаричието може (и най-често е) моментно наблюдение. Бедността е по-различно нещо. Думата изразява повече от липса на пари: тя е социален факт. Бедността е идентичност, принадлежност към социална класа, маска, която човек носи пред другите и пред самия себе си. Бедността и усещането за бедност ограничават, но най-често материално. За разлика от това мизерията е съвсем друга класа усещане. Мизерията включва не просто икономически статус, но и примирение с него на интелектуално ниво. Докато безпаричието и бедността се намират в материалния свят извън нас, мизерията е част от нас, тя е един вид духовна и емоционална нищета. Тя превръща хората в „празни ламаринени кутии“, както поразяващо точно се беше изразил един от първите читатели на този блог.

Човек не бива да се страхува от безпаричието и бедността. Те не са толкова важни, щом за едно дете са дори невидими. Но мизерията, вижте тя е опасна. Страховита като болест, тя превръща човека в животно, способно да изрази с думи животинските си мисли, но неспособно на премине границите им (извинете, никак не обичам думата „скот“). Може би затова се казва „Естествен роман.“

Георги Господинов е един от най-четените български писатели. Както в България, така и по света. От доста време имах намерение да си купя негова книга и тъй като „Физика на тъгата“ беше изкупена във всички книжарници по време на тазгодишния ми престой в България, си купих „Естествен роман“. „14 години, 9 издания, 23 езика“ пише на корицата. Звучи обещаващо.

В „Естествен роман“ няма нищо естествено. През цялото време уж става дума за естествени неща като котки и пчелички, престой в тоалетната и наръчници за начинаещи градинари, но всеки път, когато разказвачът подеме някоя от тези теми, читателят научава повече за „естествоизпитателите“, отколкото за самите естествени процеси. В началото авторът обещава да напише роман от начала. Дали това означава, че няма да има край? Кой знае. Аз лично виждам няколко края, разпръснати из целия роман. В „Естествен роман“ има цяла редица истории. Малко прилича на огромно кълбо от различни цветове прежда, конците са омотани, заплетени, че даже и често завързани един за друг, така че кълбото хем изглежда като едно объркано цяло, хем човек ясно различава различните нишки. Дали ще ги разплете и развърже, остава решение на читателя.

Аз лично не смятам да ги разделям. Има нещо красиво в целостта им, въпреки че често се създава усещането за фрагментарност. Това, което не е ми допада, са героите. Може би са правдоподобни. Може би много хора биха се идентифицирали с тях. За мен обаче всички те са плашещи. Плашещи са реакциите и размислите им по т.нар. естествени теми, плашещи са причините за нещастието им, плашещ е и фактът, че единственият човек, който се опитва направи подробен анализ на реалността, се оказва луд. „Естествен роман“ е доста цинична книга, макар и не колкото „Непосилната лекота на битието“ и в този смисъл повече ми харесва (да, заповядайте, противоречете ми).

Очевидно е, че хората са нещастни и (може би?) разочаровани. Героите търсят причините за нещастието си в неща като развода си, изневярата на съпругата, липсата на пари и т.н. Според мен обаче причината е в Нищото, във вакуума, в който се намира духовният им живот. Не в наличието на множество негативни неща, а в липсата на позитивни, в неспособността им да ги създадат. Проблемът е може би, че все още живеят като Разрушители, но след като очевидно са разрушили стария режим, не е останало повече нищо за рушене. Истинска драма е да живееш като Разрушител във време, изискващо Съзидание. Единственото, което можеш да унищожиш, когато няма нищо повече за рушене, си самият ти.

Това лято е от нежните. От една страна приятелите ми в Германия се женят, някои от романтични подбуди, други по прагматични причини, а защо не и двете?! Начинът, по който уведомиха гостите за събитието, говори много за вкуса на гореспоменатите двойки. 

Снимка: Parekh Cards

Една приятелска двойка изпрати изрезка от вестник със статия относно любовната си история и общата им страт към веганското готвене. От снимката се усмихват двама свежари с черпак в ръка. Решили, че им е време за официално задомяване и деца. Дано да имат вкусно кулинарното и емоционалното съжителство!

Снимка: Albert Palmer

Друга прителка бърза да сключи свещения съюз, защото партньорът й работи в Катар, а тя трудно би могла да замине при него без алиби за виза, пък и ако искат легално се държат като двойка по улиците на Доха, то е силно препоръчително на ръката й да проблясва пръстен под лъчите на яркото арабско слънце. Той й предложил докато пиели кафе, по-скоро я попитал кога й е удобно да сключат брак. Та тя така лежерно покани и гостите. Бяхме се събрали около халбите с бира един следобед. Без шум и фанфари. Дано им е все така непретенциозно на душата! 

Отваряйки фейсбук по различни (не)обосноваеми причини за прахосване на ценно време, напоследък се натъквам на сватбени снимки на все повече бивши съученички. Което или означава, че по неписаните български правила на 26 незадомена (обаче опитомена) съм си презряла круша, или хората изпитват вътрешната необходимост да минат под венчилото непосредствено след като са изхвърчали от университета и то както си му е редът: като са се разбивали врати, търсели обувки, крали са булката, играла са се хора пред блока, ритали са се менчета, чупили са се питки и какво ли още не. Радвам се за приятелите ми, които са убедени, че това е техният път и сега е моментът за промяна. Смело и отговорно решение. Дано им е безметежно, красиво и празнично!

Снимка: Susanne Nilsson

На един тип сватба още не съм присъствала, а именно на еднополова. Знам, че е въпрос на време да долети някоя покана. Докато се прекръствате и си плюете в пазвата, нека помислим какво всъщност означава това. Двама души решават да живеят заедно, в един момент да легализират съжителството си. Дали защото имат емоционална необходимост, или просто защото семейните двойки биват поощрявани (поне в Германия на данъчно ниво). Няма да им лесно, но дано да е успешно!

За ЛЮБОВзнателните: нежността под никоя легална форма не би трябвало да предизвиква толкова обществени контроверсии. (Бел.ред.: Наблягам на „легална“, за да избегна употребата на дефиницията „нормална“, като цяло визирам тази, която се позовава на здравомислещите разбирания и изключва всички видове насилие и инцест.)

Дали защото учих, а и работя с хомосексуали представители и на двата пола (най-красивите телевизионни водещи, Мили дами, не се интересуват от вас, сори!), а и живея на емблематичен площад за хомесексулните в Берлин (Нолендорфплац), някак идеята за еднополов брак не ме смущава особено. Като цяло не държа да опаковат постоянно целия квартал в цветовете на дъгата, което се случва на практика, и да апелират по всякакъв повод за приемственост в общество, от което и те самите често се самооттласкват, защото носят страха от отхвърляне или вече са си изпатили. Обаче защо да не им бъде позволено да сключат съюз, от който много хетеро двойки бягат като дявол от тамян? Или както е казал народът, а понякога и Волен Сидеров: „Щом се обичат младите, нека се вземат!“. 

А Вие бихте ли отишли на еднополова сватба?

– Вие имате ли билет изобщо? Ако това не е факт, то трябва да си купите такъв от шофьора, в противен случай – пътувате нелегално!, – назидателно реди една побеляла германка в автобуса в лицето на една майка с няколко антрибута – количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. Последното се отразява в последствие и върху моето.

Снимка: Paul Gorbould

–...., – тъмнокожата майка се усмихва повече от горчиво и се оглежда на всички посоки, като животинче, опряло гръб в студените решетки на полуръждясала клетка. Тя вади месечната си карта за градски транспорт и я показва вяло на самопроизнеслата се цивилна кондукторка, която, вместо да се извини за открития си неприязън, само доволно клати глава, сякаш произнася: „Този път ти се размина, но знам, че е пълно с други като теб, такива, нелегални...“
В непосредствена близост до „нелегалната“-легална пътничка и до немската й събеседница седи съпругът на последната като се опитва да се смее, сконфузен от преекспонираната гражданска съвест на доживотната си спътница. Двамата слизат на следващата спирка, а жената с кърпата на главата, количката и недоумението, изписано на лицето, отива до шофьора и му показва още веднъж картата си за пътуване, очевидно травмирана и озадачена от случката. Какво означава това?

Снимка: Bob Suir

Просто лични предположения и то от субективните такива. Има аспекти на немския манталитет, с които не успявам съвсем да се примиря. Не че моето недоумение променя нещо в ситуацията, само ми показва, че  съм като орхидея, пуснала корени върху скалиста почва, която се е адаптирала да фотосинтезира над нея, но знае, че никога няма да пие сокове директно от влажната ронлива почва под скалистата повърхност. Цветнокожата жена беше с количка, кърпа на главата и недоумение, изписано на лицето. В препълнен автобус, по моя лична (и очевидно – архаична) преценка, въпросите, отправени към тази жена, би трябвало да се въртят около статуса й на майка, като на пример: „Имате ли нужда от помощ?“. Защото, ако се абстрахираме от подробностите, тя е просто Жена с количка. За някои – жена с кърпа на главата; за мен си остава жената с недоумението, изписано на лицето...

Възраст: реална: 26, емоционална: варираща.
Пол: женски и то без операционни намеси.
Отличителни белези: месоядна.
Здравословно състояние: без установени алергии и с лактозна поносимост.
Диагноза: изчезващ вид. 

Реденето на опашка за кафе в Берлинска закусвалня може да продължи толкова дълго! Не защото работливите пчелички не наливат достатъчно бързо лате макиато, което по тези географски ширини се пие с литри и струва колкото дюнер или повече, а понеже клиентите са с комплексни желания. Дамата пред мен го предпочиташе (не просто) горещо, а и с обезмаслено соево мляко, екстра пяна, подсладител, канела, какаов прах и с лешникова есенция. Чудя се само защо не замени и кафето с уиски. Следващият клиент залагаше на кафявата захар, но и той държеше вместо мляко в чашата му да плува нещо блудкаво, наподобяващо го само по цвят. Масово съм заобиколена или от вегани, които отказват да пият мляко поради идеологически убеждения, или от хора, които имат лактозна нетолерантност (вече почти не познавам германци, които да не страдат от тази толкова модерна болест). Как да не съчувстваш на горките продавачи/ресторантьори, вече всеки втори е „клиент ли бе, та да го опишеш“!

Малко хора от сегашното ми обкръжение подозират, но аз израснах на село, буквално. Братът на баба ми постоянно ме питаше дали децата в училище не ми се смеят задето бързам при всяка възможност да се върна при мисирките и козите, вместо да се гоня с децата по асфалта в града. Нито бях чула някой да ми се подиграва, нито щеше да ми пука. От край време комуникацията с животни ми беше по–приятна от тази с не малко хора. Първите умеят да слушат! 

Та на село закуската ми беше съпроводена от чаша прясно издоено козе мляко. Толкова маслено, че една чаша засища с часове. Оттогава съм и месоядна. Харесваше ми да храня кокошки и да събирам яйца, да си говоря с козите, да се надбягвам с кучето и да паса мисирки, защото контактът с животните е обогатяващ, учи на толерантност, грижа и взаимонеобходимост. Единствената ми вегетарианска постъпка се състоя в отказ да опитам от едно сготвено козле, по онова време беше най-добрият ми приятел, вие бихте ли обядвали с вашия, гарниран с ориз? Със зайците имах сходен проблем, ако прекарваш ежедневно часове с тях, единственото, което можеш да преглътнеш на обяд, е буцата в гърлото си. Имали сме и прасета, но на баща ми му домиляваше да ги коли. Да убиваш никак не е лесно, особено, когато човек има шанс да си го спести. Поуката в историята? Да си месояден не означава непременно, че си егоистичен варварин, по-скоро е въпрос е на ценностна система, здравословно състояние, усет за мярка, култура и какво ли още не. 

По повод 70-тата годишнина от приключване на Втората световна война, темата отново беше отразена детайлно в медиите. Междувременно една моя позната публикуваше снимки във фейсбук, едните показващи наредени трупове на евреи, другите – заклани животни във фабрика. Госпожицата апелира за контролиране на насилието над животни и други сходни зверства, подчертавайки сходства с преследването на евреите, които не успях аналогично да открия. Може и да настъпя някого по-мазола, затова ще формилирам много внимателно мнението си, което се отличава с лека критична нотка, а именно – по-голяма тъпотия не бях чела скоро (особено откакто спрях да отделям време и внимание на голяма част от българските политически издания)! Да сравняваш месопроизводството, произтичащо от отгледани за целта животни, които служат за храна (да ме прощават вегетарианците и веганите, ама еволюционно погледнато не сме тревопасни и няма да бъдем), с геноцид (като този по време на войната), е най-малкото лишено от обосновка, респект и елементарна обща култура. Уважавам личния избор на хората до голяма степен, обаче, когато те не уважават моя и ме засипват с морални присъди, толерантността ми се стопява като масло в микровълнова. Огладнях!   

– Пак ми създавате главоболия!, – мърмори секретарката в университета, а челото й по релеф наподобява Стара планина. – Вие сте сменили заглавието на дипломната си работа, така не мога да я приема!

– Не бих се изразила точно така, – започвам да изстъргвам аргументи от пещерата на попресъхналото си търпение, – практически просто размених мястото на две думи в заглавието, те все още присъстват в него и смисълът по никакъв начин не търпи промени, – въздъхвам по-скоро развеселена, отколкото притеснена от привкуса на предстоящата безсмислената софистика.

– Дори така да е, не ми е позволено да приема дипломна работа, освен ако заглавието й не съответства на 100 % на предварително заявеното. 

– Но то семантично съответства, графичната подредба на думите е по-скоро въпрос на вкус, като нулите в 100 %, нима има промяна ако размените реда им?!

– Не зная как да постъпим. Вариантът е да смените заглавната страница, – гледа ме назидателно дамата. 

– Звучи логично, за целта само трябва да се върна до Берлин (влаковете не пътуват заради стачка), после да отворя вече подвързани 3 екземпляра, да разменя хартииките и съответно да изгубя минимум още един ден по влаковете, както и после, чакайки отново пред бюрото Ви, –не й споменах, че според собствения ми календар работата трябваше да бъде предадена ден преди рождения ми такъв и точно в този момент аз седях пред нея с ината на изпечен телец да не отстъпва дори сантиметър назад, особено когато е нагазил в плаващи пясъци. А и към собствените си крайни срокове съм деспотична до безбожие.

– Не виждам наистина друг вариант за спазване на протокола, – безкопромисно отсича тя.

– Разбирам, – привидно глуповато кимам и отказвам да се опитвам да разбирам. Преглъщам жлъчен сок, защото усещам, че арогантност няма да ме спаси от немската бюрокрация, било то и в наполовина полски университет. – Нека обобщим: научната ми ръководителка се намира в Африка и ще получи единствено електронна версия на текста, въпреки това съм длъжна да жертвопринасям дървесина заради университетските протоколи. Наистина ли е необходимо всичкото ТОВА?

– Както Ви казах, трябвало е да внимавате повече със заглавието...

– Ясно...

– Съжалявам, но както казах в университетския протокол стои...

– Няма проблем, нека уважим правилата, – шест години на немска територия все трябва да са ме понаучили на нещо, в случая май е ехидна дипломация: неприятна, но необходима,– имам простичка идея, – бъркам в дебрите на дамската си чанта с надеждата да не измъкна оттам анаконда, но попадам на търсеното: син химикал. Вече претръпнала. – Бихте ли ми върнали екземплярите само за момент?

– Ами Вие какво възнамерявате да правите?, – пита ме тя и примигва зад очилата със строгостта на Макгонъгол.

– Очевидното: да спазя протокола, коригирайки фаталната си грешка!, – хубавото на работата ми с телевизионери е разработването на антистресова реакция, нещо като емоционален файеруоу. Когато телесната ми температура се повиши със скоростта на живак в термометър (доближен до котлон), превключвам на самозащитна фаза номер 734 или още наречената „Майната му“.

– Не съм съгласна, така ще изглежда грозно!, – потриса се от обрата на събитията тя. 

– Обаче ще е вярно, на кое да заложим: на естетика или на коректност?, – подсмихвам се вече тържествуващо и наблюдавам титаничната борба, изписана по лицето й.

– Добре, печелите!,– вече буквално вдигнала ръце се тюхка секретарката, чийто емоционален баланс размесих като тесто за питка и май оставих да попревтаса. Тя продължава да ме убеждава как въпреки всичко трябва да се обърна за разрешение към други инстанции, но че тя щяла да направи компромис. Аз я слушам сякаш  през перде от преминаващо в газообразно състояние напрежение, което ме е обвило като пашкул. Всепроникващо чувство за дежа ву ме застига и пренася в офиси, в които съм се чувстала отчаяна пред бетонната непроницаемост на правила и закони, понякога институционализирани такива, друг път лични, на хора, които смятат, че тяхната житейска призма е конституционно призната.  

И така, ден преди да навърша 26 години най-после се чувствам пораснала или поне надраснала себе си. Цяла една образователна епоха се затваря зад гърба ми, а с нея притеснения за оценки, крайни срокове, професорски произволности и секретарски абсурди. Научих много и малко. Последното е по-лесно за синтезиране. Състои се в нагласата към екстерно наложен стрес. Моментите, в които той е наистина неизбежен, са по-малко от предполагаемото, просто понякога човек трябва да погледне навътре в себе си и да преброи до колкото издържи, ако ще и да попрепсува обстоятелствата и събитията в храма на собствената си глава. За да има повече време и енергия за наистина стойностните неща!

Понякога, когато лампите във влакчето на метрото не са достатъчно силни или някои изобщо не светят, докато се движим между две спирки, поглеждам към някой тъмен прозорец на влакчето и почти виждам в него лицето на майка ми. По различни причини никога не станах толкова близка с нея, колкото предполагат някои стериотипи, а най-големият ми страх през пубертета беше да стана като нея: дебела и със скучна, неуспешна кариера. Толкова по-шокиращ беше първият път, когато блеейки в метрото, разпознах нея в собственото си отражение. Не цветовете ми напомняха за нея нито пък чертите на лицето: единствената ни прилика е във формата на лицето, която на слабата светлина на метрото придобива основно значение. Значи все пак имаме нещо общо, казах си, осъзнавайки, че досега за четвърт век никой от роднините не успя да го види.

Много психолози подчертават важната роля, която връзката с родителите ни играе при формирането на личността. Някои дори твърдят, че самоосъзнатата позиция в рода определя начина, по който възприемаме себе си. Аз, от друга страна, досега винаги съм дефинирала понятията "род" и "родители" по-широко. В крайна сметка онова, което хората казват, и онова, което наистина правят, са две различни неща и най-важна е не платоничната теория, а конкретното субективно възприятие. И все пак мисълта, че не само майка ми, но и дядо ми - баща й - има същата форма на лицето, ми донесе успокоение. Да имам прилики с него, това със сигурност е комплимент.

– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...

– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?

– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.

– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.

Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...

– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...

– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.

– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.

– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.

– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.

– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...

– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!

– Нито пък аз...

- Скъпи братя и сестри, - започна свещеникът, оправяйки микрофона. - Събрали сме се тук, за да отпразнуваме...

"Дрън, дрън дрън...", звучеше в главата ми. Колко ли дълго ще продължи? Може би половин час, може би един, а може и два... Сега му е паднало да говори пред хора, сигурно ще е по-дълго. Че иначе кой знае кога ще се съберат толкова слушатели в църквата, колкото са дошли днес за комуниона (един вид второ кръщение при католиците) на децата.

- Защото при първото кръщение обикновено сме бебета и родителите ни ни носят на ръце... - тътнеше равният му глас и отекваше в дългия кораб на старата готическа църква. - а при комуниона ние сами решаваме да станем част от религиозната общност...

Изведнъж свещеникът се спира, вади тетрадка и започва да чете речта си на полски. Полската двойка, стояща зад мен изсумтява с презрение. Свещеникът избухва в нервен смях, отдъхвайки си в края на полската си реч. После следва на английски, френски, руски, арабски, италиански и испански. Руският му коства най-много усилия. Чудя се защо ли се старае толкова много. Още повече, че руснаците не са католици... Поглеждам към часовника. Изминал е час.

Защо се съгласих да присъстваме? Можеше да отидем само на празненството след церемонията. И без това сега, като закъсняхме, не можем да видим и едно познато лице. Той е в задната част на църквата. Не се интересува от случващото се. Аз съм почти най-отпред. Права, защото няма и едно свободно място на безбройните пейки. Отзад са седнали най-нетърпеливите роднини и приятели, готови са скочат да си тръгнат всеки момент, в средата са най-набожните, които слушат думите на свещеника, без да отделят очи от него, а най-отпред, непосредствено зад децата, седят най-елегантните. Луи Витон, Прада, Гучи. Маркови чанти, костюми, обувки. Полската група.

Несъзнателно поглеждам към изтърканите токчета на собствените си обувки - единствените, които отиваха на остатъка от облеклото ми. Спряла съм се в средата на пътеката в левия край на църквата. Не искам да създавам впечатлението, че принадлежа към полската група. Не че имам нещо против тях. Не, просто се чувствам като част от културата им.

До мен пълна цветнокожа жена на дванайсетсантиметрови токчета, които се подават изпод ярко жълтата ѝ рокля, търси с поглед съпруга си. И той като моя се е свил в задната част на църквата с надеждата да си намери място за сядане. За разлика от моя обаче той веднага доприпква, щом усеща упрека в погледа ѝ. Дъщеричката им е седнала на първия ред, заедно с другите деца, в чиято чест е церемонията. Също като останалите момиченца прилича на малка булка с бялата си дантелена роклична, която сякаш свети в тъмната църква.

Отпред свещеникът продължава да говори. За миналото и бъдещето, за история и идентичност, за многообразие, братска любов, равенство и така нататък. Също като социално слаб немец, живеещ -по професия - от социални помощи, в пъти по-високи от минамалната заплата в България, и немската католическа църква е готова да направи всичко, за да вземе колкото може повече поклонници, пък било то и за сметка на националната гордост.

Започвайки молитвата, допреди малко хихикащата полска двойка зад мен изведнъж пада на колене на пода и започва да се моли. Синчето очевидно не проявява желание да се присъедини и започва да дърпа якето на майка си от скука. Свещеникът игнорира шума на тичащите из църквата деца и продължава да се моли. Искам вече да се прибирам.

Молитвата свършва след десетина минути чак. Започвам да се чудя, дали не са им изтръпнали краката... Никой не се оплаква. Всички си подават ръка. Оглеждам се. Полската група ме игнорира. Дали някой на мен ще подаде ръка? Сконфузна ситуация наистина... Дребничкият съпруг на пълната жена до мен се приближава с усмивка и стиска вкоченената ми ръка. Слава Богу. Нека говорим сега за минало и бъдеще, за идентичност и равенство... За един момент и аз станах равна... ако не на привидно религиозните префърцунени поляци, то поне на африканските ми съседи. А после? После всички се разделиха на групи по семейства и националности, игнорираха се едни други и си правиха снимки, сякаш е не комунално, ами семейно събитие... Толкова за комун-иона...

"Satire, the general term, often emphasizes the weakness more than the weak person, and usually implies moral judgment and corrective purpose" (Dictionary.com)

Публицистът: потресен съм! За пореден път ставам свидетел на заплахите, които крие нашата професия. Неудобни, охулени, мразени и използвани, такъв е нашият кръст. Сила и безсилие кръстосват шпаги ежедневно в нашия свят, силата на информацията и словото срещу безсилието пред политически прищевки и терористичен масакър. Непобедими чрез словото, ефимерни чрез тленното, силни чрез арогантността и непобедими, благодарение на адаптивността. Ние няма да се скрием в миша дупка от страх. Ние всички сме Шарли!
 

Фанатикът: обиждаш моя Бог, значи отричаш най-съкровеното в мен. Пророкът не е карикатура, той е символ на Моя свят. Обиждайки го, ти ме предизвикваш и проявяваш насилие срещу вярата ми, а то се заплаща с кръв. Шарли трябва да умре!

Политикът: време е да се хванем с другите политически лидери под ръка и да замаршируваме тържествено по Парижките площади, защото това се очаква от нас. Кой е Шарли? Има ли значение, аз трябва да съм тук, о я, камера, слагам си тъжната маска и благодаря, че атентатът не беше в парламента....

Мюсюлманинът: ние сме жертви на злоба, отричане и агресия. Макар и да почитаме привидно един Бог с терористите, те не знаят какво е религия, изопачават словата на нашия Бог и сеят смърт и насилие. А света ни сочи с пръст с омраза без да разбира, че и за нас Бог е Любов. Страх ни е. Ние също сме Шарли...

Аз: в един свят на реална, а не само пропагандирана толерантност няма място за смърт, най-малкото под безумния предлог на религиозни различия. Религията сама по себе си е била морален стожер на поколения и е спомогнала съхраняването на много ценности, но ако според нейните закони има ситуации, в които е допустимо да отнемеш живот, значи е крайно време да я надраснем. И все пак, не всеки мюсюлманин е терорист. Малки сме и сме ограничени, до кога обществата ни ще кървят?


Ти:?

Разпалена дискусия по повод вегетативното размножаване на beauty-блоговете в интернет-пространството действително ме заитригува. За читателките и читателите ни, които не са наясно, това са блогови платформи, чрез които автор(к)ите изразяват разкрасителните си предпочитания и публикуват съвети от това кое червило да си купиш, през ефективен начин да се гримираш в синьо като аватар, до рецепти за домашни маски за лице. За мен това е своеобразна амалгама от разговор между съседки на сутрешно кафе, до нескрит маркетинг на фирми, които имат интерес да бъдат споменавани в личните публикации на дамите.

Та гореспоменатата дискусия както винаги напусна добрия тон. Тя варираше от охулване на блогърките и етикетирането им като „кифли“, до, в другата крайност, епопея на свободата в интернет. Понеже не ме бива да редя оди за червила, реших да драсна няколко реда по повод емоционалната хигиена (и по молба на майка ми и баба ми, които критикуваха писателското ми отсъствие, а не желая да разoчаровам по подобен начин 50 % от читателите ни).

В опит да се позиционирам блогово между „кифли“ и „сухари“, бих се отъждествила с „баклава“ например (много други сладкиши вече са пренатоварени с обидно-сексуални конотации, по пътя на тази логика са науместни самоотъждествяванията с „тиквеник“, „тутманик“, „кекс“, „геврек“ и „баница“).

За какво бях започнала да пиша? За себе си – нали затова се водят блогове, за да допълват индивида. „Ръцете са продължение на движенията на гръдния кош, затова и трябва да хармонират с него“, това постулира любимата ми учителка по салса. Тогава какво е блогът? Въплъщение на най-съкровеното ти аз, както всеки текст, който се ражда след болки и контракции, понякога дори в отсъствието на акушери. Той, за разлика от децата, е подложен на критика още от самата си поява. А е съвсем чуплив и топличък, понякога хрупкав, друг път попревтасал. Естествено всеки сам избира как да възпитава детето, което е конструирал от думи, стига да го обгражда с любов, вместо да продава чистотата му срещу козметични мостри примерно (злобна забележка, признавам). Обаче „за всеки влак си има пътници“. Аз лично не чета разкрасителни блогове по следните причини:

- скучни са ми, защото ме учат как да си рисувам пъстра маска за пред света. Това го научих отдавна по пътя на логиката проба-грешка. На 25 години предпочитам да преоткрия естествената неподправеност (тафтология, звучаща като рекламно лого, оставям я), тоест да се уча не само да си пудря егото, но и да разгримирам детското в себе си;
- има много малко текст, който ме провокира да мечтая;
-липсва ми авторитет, който да стои зад написаното. Ако става въпрос за компетентна рецензия на крем за лице, писана от независим дерматолог: Алелуя! Останалото е твърде индивидуално и, по лична преценка, повърхностнo.

НО, да се слага етикет („кифли“), който често се асоциира с фолк-индустрията, и да се окачи на своего пишещи хора, е открито офензивно. Кой кифла, кой кроасан – всеки решава сам. В бакалията има място за всички! Или?

Снимка: Robyn Lee

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!