„There are three constants in life: change, choice and principles.“
Stephen Covey

Това не е книга, а житейска философия, към която бях открито скептична. Нито 15-милионният тираж, нито заглавието, звучащо като формула за празни обещания, ме предразполагаха към четене. Решението да се преоделея беше по-скоро лично предизвикателство за преосмисляне на предразсъдъците си спрямо мотиваторските книги. За разлика от „Тайната“ и други клишета, при който се изисква човек да си клати краката и да визуализира банкноти, уповавайки се на вселенските благодати, то тази книга е наръчник за работа върху себе си.

Снимка: Andy Morffew

Тя действително онагледява сборен труд – Стивън Кови не претендира да открива топлата вода, защото голяма част, ако ли не всички, от така наречените навици, са ни до болка познати. До голямо степен биха могли да бъдат определени като комън сенс. Те са толкова простички, че е покъртително колко е трудно да се придържаме към тях, а и към личната си ценностна система, ежедневно, последователно и умно. В случая става въпрос за екзистенциална етика, която апелира за успех в съдействието с другите, а не чрез тях или въпреки тях. Вероятно много от Вас са чували, че продуктивният житейски път се базира върху проактивна гледна точка. Защо обаче е важно не непрекъснато да сме НЕзависими, а е по-възнаграждаващо и, както финансово, така и интелектуално, обогатяващо да сме ВЗАИМОзависими е един от важните аспекти на дневен ред, с който читателят бива конфронтиран.

Освен теорeтичния аспект на описаните навици, книгата предлага и немалко примери както от професионалния, така и от личния живот на автора. В случая на Кови (1932-2012) успехите и на двете поприща са впечатляващи. Обявен от списание Таймс за един от най-влиятелните американци, д-р Кови е носител на множество награди, между които тази на Сикхизката интернационална награда за мир, дванайсет почетни докторски степени и  медал на Thomas More College за принос към човечеството. Баща на девет и дядо на четиридесет и три деца, Кови е и носител на наградата за бащинство!

Списъкът е дълъг, а желанието ми далеч не е да хронологизирам успехите му, а да наблегна на факта, какво означава за мен успял човек и защо ме вълнува личният житейски път на този автор. Истината е, че в общество като немското ежедневно се сблъсквам с примери за успели хора по общоприетите стандарти. Цената обаче е ясна, в повечето обяви за работа ПИШЕ изрично, че търсят хора, които да се подпишат под договор за офисен роб без личен живот или желание за такъв, когато напускаш работното място, свеж като зомби от клип на Майкъл Джексън. Личният пример на автора не просто свидетелства за възможност за намиране за баланс, но и апелира към търсенето на такъв.

Няма да се впускам в подробно резюме на книгата, защото смятам, че тя трябва да бъде прочетена-преживяна лично. На тези от Вас, които действително възнамеряват да се впуснат в това себеоткриване, пожелам следното – нека погледнем навътре в себе си, понякога е плашещо действие, при което определено ставаме раними, но е и път към растежа ни като личности – има смисъл!

„By centering our lives on correct principles and creating a balanced focus between doing and increasing our ability to do, we become empowered in the task of creating effective, useful, and peaceful lives … for ourselves, and for our posterity.“

Темата за бежанците, които отчаяно използват държавните граници на България, Сърбия и Унгария, за да влязат всеячески в западноевропейската кухня, взима (статистически и хуманно погледнато) заплашителни размери. От една страна ми изглежда неоспорим факт твърдението, че това не може и не бива да продължава, от друга страна, не етично е да обърнем поглед и да игнорираме страдащи хора, които нямат вече НИЩО. 

Представата за такава безтегловност-безпаричност-бездомност ми е далечна. И докато се уча да съм благодарна затова, което имам, продължавам да се сблъсквам с дилеми относно държавата, от която идвам. 

Помните ли шокиращата новина за намерените мъртви бежанци в камиона-ковчег на унгаро–австрийската граница? Намериха се достатъчно бързо и „злодеите“, разбира се „българи“. Ако някой се чуди на кавичките, може да обърне внимание на вече изразената ми позиция относно ромските малцинства. Гледайки снимките на така наречените българи, за пореден път ме обзема отчаяние. Предусещам, че следващата седмица особено често ще отговарям на въпроса, защо кожата ми е бяла и не говоря турски. Потенциални отговори – „защото съм циганка-албинос“ и „ти нямаш ли си друга работа“ помагат само временно, особено сарказмът е противопоказен в Германия. 

Понякога, колкото и да е безпредметно, ме наляга синдромът на фламингото, тоест, аз се заравям и не виждам нищо, с идеята, че съм невидима и за околните. По-активното противодействие е припомнянето, че българите, освен всичко останало, сме и талантлива нация. Днес ме настигна новината за обявяването на Самуел Финци за немскоезичен актьор на годината. Горда и щастлива се зарових в немските медии. Там намерих няколко кратки бележки за наградата и почти никъде информация за произхода на Финци.

Снимка: patrickbanush Финци в роля (дясно)

Интересно наистина. Въпреки че работя от години в медиите и съм била свидетелка многократно на създаване и контекстуализиране на медийно съдържание, подобна селективност откровено ме дразни. Когато става въпрос за престъпление, не е важно, че „българите“ са от ромски произход. От друга страна, на високо културно равнище се проявява български представител, дошъл в Германия след завършено образование, тоест като вече оформена, пораснала личност. Ситуацията ми е позната от опит и ме кара да мисля, че ако моята работа един ден бъде възприета като достойна за уважение (мечтите са безплатни), то ще съм Анна, немска представителка с български корени (при моята фамилия ще трябва да го споменат, освен ако артистичния ми псевдоним не е Brötchen). Обаче за момента, въпреки 7-те години и завършена магистратура, за тях съм си българка и такава ще остана дори и някой ден при наличието на немски паспорт. Или иначе казано – аман от клишета!

Но да се върнем към Финци – произходът на страна, успехът си е успех, а този е от европейска величина! Честито!