„Някой трябва да опише мизерията на 97-ма, както и всички останали мизерии - зимата на 90-а, на 92-ра...“

Хм, мизерия, мизерия... колко да е било мизерно? В моята глава 97-ма беше хубава година. Научих се да чета и пиша, после завърших първи клас, написах едно смотано стихотворение и после лятото прочетох цял куп книги, които до ден-днешен са ми любими. Нямах търпение да почне втори клас, когато пък се роди братчето на най-добрата ми приятелка. Забавление ви казвам! За 90-а и 92-ра мога да ви кажа далеч по-малко неща. Аз самата съм родена 90-та, пък сестра ми 92-ра, та си спомням колко се чудих тогава, че от такова грозно нещо като бебетата накрая стават нормални хора. Главата ми не го побираше. Спомените ми за тия първи години на демокрацията се събират в две неща. Първото е тъмносиня престилка, зад която се криеше стройна, слаба фигура. Впоследствие ми казаха, че това бил чистачът на стълбището, който починал през 95-та. Второто нещо е:

„Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.“

„Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон.“

„Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът.“

Напушва ме смях. Четейки нататъка, смехът ми замира бързо. Не смятам да цитирам остатъка. Извинете, не, че не звучи правдоподобно, но ме бих могла да надвия отвращението си. Познато отвращение впрочем.

Мизерия, това е думата. Не безпаричие, не бедност, а именно мизерия. Разликата е огромна. Безпаричието е дума, изразяваща констатация. Просто човек констатира, че пари няма: „Добре, хубаво, няма. Точка.“ От това не следва нищо. Безпаричието може (и най-често е) моментно наблюдение. Бедността е по-различно нещо. Думата изразява повече от липса на пари: тя е социален факт. Бедността е идентичност, принадлежност към социална класа, маска, която човек носи пред другите и пред самия себе си. Бедността и усещането за бедност ограничават, но най-често материално. За разлика от това мизерията е съвсем друга класа усещане. Мизерията включва не просто икономически статус, но и примирение с него на интелектуално ниво. Докато безпаричието и бедността се намират в материалния свят извън нас, мизерията е част от нас, тя е един вид духовна и емоционална нищета. Тя превръща хората в „празни ламаринени кутии“, както поразяващо точно се беше изразил един от първите читатели на този блог.

Човек не бива да се страхува от безпаричието и бедността. Те не са толкова важни, щом за едно дете са дори невидими. Но мизерията, вижте тя е опасна. Страховита като болест, тя превръща човека в животно, способно да изрази с думи животинските си мисли, но неспособно на премине границите им (извинете, никак не обичам думата „скот“). Може би затова се казва „Естествен роман.“

Георги Господинов е един от най-четените български писатели. Както в България, така и по света. От доста време имах намерение да си купя негова книга и тъй като „Физика на тъгата“ беше изкупена във всички книжарници по време на тазгодишния ми престой в България, си купих „Естествен роман“. „14 години, 9 издания, 23 езика“ пише на корицата. Звучи обещаващо.

В „Естествен роман“ няма нищо естествено. През цялото време уж става дума за естествени неща като котки и пчелички, престой в тоалетната и наръчници за начинаещи градинари, но всеки път, когато разказвачът подеме някоя от тези теми, читателят научава повече за „естествоизпитателите“, отколкото за самите естествени процеси. В началото авторът обещава да напише роман от начала. Дали това означава, че няма да има край? Кой знае. Аз лично виждам няколко края, разпръснати из целия роман. В „Естествен роман“ има цяла редица истории. Малко прилича на огромно кълбо от различни цветове прежда, конците са омотани, заплетени, че даже и често завързани един за друг, така че кълбото хем изглежда като едно объркано цяло, хем човек ясно различава различните нишки. Дали ще ги разплете и развърже, остава решение на читателя.

Аз лично не смятам да ги разделям. Има нещо красиво в целостта им, въпреки че често се създава усещането за фрагментарност. Това, което не е ми допада, са героите. Може би са правдоподобни. Може би много хора биха се идентифицирали с тях. За мен обаче всички те са плашещи. Плашещи са реакциите и размислите им по т.нар. естествени теми, плашещи са причините за нещастието им, плашещ е и фактът, че единственият човек, който се опитва направи подробен анализ на реалността, се оказва луд. „Естествен роман“ е доста цинична книга, макар и не колкото „Непосилната лекота на битието“ и в този смисъл повече ми харесва (да, заповядайте, противоречете ми).

Очевидно е, че хората са нещастни и (може би?) разочаровани. Героите търсят причините за нещастието си в неща като развода си, изневярата на съпругата, липсата на пари и т.н. Според мен обаче причината е в Нищото, във вакуума, в който се намира духовният им живот. Не в наличието на множество негативни неща, а в липсата на позитивни, в неспособността им да ги създадат. Проблемът е може би, че все още живеят като Разрушители, но след като очевидно са разрушили стария режим, не е останало повече нищо за рушене. Истинска драма е да живееш като Разрушител във време, изискващо Съзидание. Единственото, което можеш да унищожиш, когато няма нищо повече за рушене, си самият ти.

Причината този филм да съпровожда мисловния ми процес трети ден се състои в убедеността ми, че присъствието на вдъхновяващ ментор в живота на човек бележи до не малка степен неговото развитие. Не твърдя, че желая да бъда ругана и замеряна със столове от страна на авторитети, тъкмо обратното. Най-мотивиращо за мен винаги е било доверието, което учители са ми гласували и съответно, нищо по-плашещо от понижаване на гласа и разочарование в погледа им. Те възпитаха у мен лоялност, а не страх; дисциплина, а не покорство; любознателност, а не любопитство. 

Ако се чудите защо редя архаични термини, излезли като от читанка от 90-те, то трябва да призная, че навиците ми от онази епоха ме съпроводиха до края на висшето ми образование. Никога не закъснях с предаване на курсова работа, тя винаги биваше изпратена седмици преди крайният срок, защото просто не мога да гледам на ангажимента по друг начин (или 'щото съм зубър). Така, както от първи клас сядах на кухненската маса и си пишех домашното преди да посегна към обяда. Докато сме на кулинарна вълна се изкушавам да вметна, че не всички учители по образователната стълбица на последното десетилетие имаха реално какво да предложат на академичния свят. Някои от тях като нищо действително биха могли да бъдат заменени с чийзбургер. Но вселената уравновесява везните, да стискаме палци, че скоро ще отдели енергия и за Софийския университет и ще вдъхне на влизащите с двойки бъдещи педагози малко съвест и мотивация, че да се научат да пишат преди да застанат фронтално пред „бъдещето на България“. 

Снимка: Roberto Verzo

В шеги и закачки се отклоних от темата, а именно – ролята на учителите в живота на всеки/ някои от нас. Оставям на страна безпорния факт, че родословното ми дърво е натежало от педагози, което обуславя симпатиите ми към тях и благодарността ми пред търпението им, когато не те искаха да ме изпитват, а аз ги преследвах с учебника, защото държах да съм подготвена на следващия ден в училище.

Следващият ден, който нямах търпение да дойде. Затова и до края на средното си образование продължих да купувам цветя на 24 май. Не само за да подпомагам просперитета на цветарската индустрия, давайки три лева за роза, която иначе струва един, а защото образованието е реципрочност, при която малките жестове правят чудеса.

Днес аз също преподавам, но не съм педагог. Имам учители, които ме вдъхновяват, но и съм в търсене на нови, за да продължа да се развивам.
На всички учители не само по професия, а по призвание, благодаря за смислените житейски уроци. Защото във време на фастфууд и на фона на все повече интелектуална пластмаса, Вие наистина сте бисерът, който „в кал не се топи“. 

Честит 24 май!

- Добро утро на всички! Името ми е Андреас и продавам списанието на бездомните "Улични метачи"...

Гласът на младия мъж кънти из целия вагон. Забивам нос в книгата и още по-усърдно зачитам, въпреки че написаните думи започват да се губят за сметка на изкрещяните. Упорито не вдигам поглед, когато бездомният минава съвсем близо и се обръща директно към мен с въпроса, дали не искам да си купя едно списание за евро и двайсет. Правя се, че не го чувам, а той продължава радушно нататък, пожелавайки ми приятен ден.

Денят ще е далеч от приятен предвид количеството работа, което ме чака в офиса. И фактът, че някакъв бездомен ми го пожелава, определено не го прави по-приятен, високомерно изсумтявам наум и продължавам да чета. Да бързаш, да сумтиш и да се възмущаваш: това са предимства, които човек не познава като дете. Само един възрастен може да изпита удоволствие от учестения пулс при припряната нервна крачка и да се потопи във вълната от адреналин, която носи достойно изразеното възмущение. Отмяташ глава назад, раменете автоматично се изпъват, тръсваш грива, а погледът ти бълва реки от... важност. Чувстваш се важен и в правото си.

Като ученичка понякога играех тази игра в трамвая: качвайки се, оглеждах добре хората и се настанявах близо до най-неприятния човек. Понякога това бяха бездомни, друг път просто хора, които не ми бяха симпатични. Бях прочела за играта в един немски роман и веднага ми допадна идеята да тренираш собствените си възприятия да бъдат по-търпеливи и да се научиш да приемаш хората такива, каквито са. Тогава не отвръщах поглед от просяците и бездомните, ами понякога им давах солети или някаква друга закуска, която ми се намираше. После, след училище сядахме с една приятелка на една пейка на бул. "Витоша" и обсъждахме хората. Критикувахме походката, начина на обличане, поведението им и се чувствахме... важни.

Не знам как двете ми гимназиални занимания се спогаждаха в главата ми, но предполагам, че се дължи на гъвкавостта на човешкото съзнание да вярва в и на всичко. Чувството за важност има различно измерение, когато човек е в присъствие на други важни, познати или непознати. Сякаш тогава вълната се разлива извън пределите на съзнанието ни и придобива театралната форма на ритуал, който свързва групата в едно цяло и изолира обекта на възмущение.

Възмущението е универсална добродетел. Не зависи от пола, професията или доходите, придава важност на сивото ежедневие, кара както самия теб, така и околните да се чувстват значими и защитава моралните принципи на скуката. Възмущението е дрога за съзнанието: не го храни нито лекува, но го упоява и заглушава крясъците на изоставените несбъднати желания.

Възмущението води до пристрастяване. Но ако успееш да преодолееш зависимостта си, ако успееш да устоиш на онова, на което те подлага съзнанието ти, когато потушиш възмущението, откриваш, че отвъд него живее непознат свят, в който коминочистачите не само носят късмет, но и пеят и танцуват, а бездомните рисуват приказки по асфалта...

На немски думата за "опашка" всъщност означава "змия". Не се казва "чакам на опашка", ами "стоя на змия". Свързана е с формата, която групата от чакащи образува, приема я за цялост, докато българската дума "опашка" сякаш акцентира върху факта, че човек винаги е зад някого, също както опашката на животното е най-задната част от тялото. Мислейки за немската дума, чувствам, че е лъжлива, защото изпуска най-важната част от преживяването "на опашка": а именно чакането.

Чакането заема огромна част от живота на възрастния човек. Чакаш на касата в магазина, чакаш, за да си купиш билет за кино или театър, чакаш някой да напусне или да се пенсионира във фирмата, в която искаш да работиш, а в Германия, ако не получиш място в университета, чакаш и който е чакал по-дълго, има по-големи шансове да го приемат. Ако искаш по-хубава стая в общежитие, те нанасят в списъка за чакащите, както и ако искаш да дадеш детето си на детска градина, отново се записваш да чакаш. Ако искаш да правш докторантура при точно определен професор, а той има твърде много докторанти, пак чакаш някой да завърши.

Чакането често е нещо пасивно. Зависиш изцяло от други хора, течението те подмята напред - назад, усещаш, че нямаш избор. Чакането противоречи на природата ми. Не обичам да съм зависима, искам да определям сама накъде вървя. Затова невинаги чакам. В супермаркета понякога си тръгвам, защото не издържам да не върша нищо, а в университета си намирам нов професор, при когото да правя докторантура. Пък ако ще да не е най-добрият. Фактът, че нещо зависи от собствените ми действия, решения и усилия, ми дава сигурност. Знам, че постигането на целта зависи само от собствената ми сила, затова не я пестя. Типично по български виждам чакането на опашка като седене "отзад", като нещо негативно. Да, търпението не е сред моите добродетели.

Затова и за Новата година съм си поставила цели, които зависят само и единствено от мен. А дори и да са свързани с чакане (намиране на работа...), знам, че ще запълня времето на опашката с нещо креативно, ще престана да виждам масата хора пред мен и ще се концентрирам върху цел, зависеща само от усърдието на собствените ми ръце. Честита Нова година, приятели!

В 6:00 ч. будилникът звъни. Навън е още нощ. В стаята е студено. В 8:00 ч. пристигам в офиса. Навън се е съмнало. В стаята е студено. 16:00 ч. приготвям се да си ходя. В стаята е още студено, но заради парното носът ми пари. Навън отново е нощ. Зимните дни в Берлин траят по 8 часа? Тъкмо да си свърши човек работата в офиса? Не, не точно. През зимата тук почти няма ден. Дори и да се е съмнало, лампата свети, защото облаците играят ролята на "щори", които скриват слънцето. Реално е 24 часа тъмно.

Преди време четох един роман на Тери Пратчет, в който главният герой развиваше теорията, че европейците били стигнали до този си етап на индуструално развитие, защото това е бил единствената им възможност да оцелеят през зимата. Е, предполагам, че е имал предвид западноевропейците, защото в България рядко ми се е налагало да си търся начин да оцелея в тъмнината и първичния студ. Е, така де, рядко ми се е случвало през деня... В България може и да има много причини хората да издивяват, но мисля, че времето не е една от тях... Е, освен когато снегът ни изненада през декември разбира се... Но за да успокоя недоволните, ще кажа, че и берлинският градски транспорт обикновено се "изненадва" от подобни бедствия. Още по-голяма е изненадата разбира се, ако снегът дойде през януари, а пък през декември не е валяло изобщо... Та толкова за подредените германци.