- Определени хора ми липсват, - споделям пред колумбийските си колеги, които очакват да чуят колко съм зажадняла за немския ритъм на живот. - Имам една приятелка, която особено много искам да видя, защото освен всичко останало, тя преживява важна трансформация и трябва скоро да смени цветните дрехи на кокетка с тези малко по-широките...най-мечтаните - тези на майка. 

- Коя е тя? Къде се намерихте?,- гледат ме въпросително очи с цвят на еспресо.

- Тя е една българска бяла лястовица в Берлин...

7 години и половина по-рано...

- Здравейте, казвам се Зорница!,- изчуруликва на немски едно тънко, по детски невинно гласче и произнася славянското си име, което контрастира с русата коса и сините очи. Тъкмо бях на път да я приема за местна. „Ужас, още една българка, живеят ли германци изобщо в този град?”,- мисля си леко разочарована (както обикновено в първия момент, когато се запознавам с човек, който за в бъдеще ще значи много в живота ми...) Но пък има толкова красиво име!” Събрали сме се един рояк женоря пред Червеното кафе на Свободния университет, където се провеждат ориентировъчните дни на първокурсниците в зеления Ориндж-Каунти Далем. Голяма скука. Несполучлив опит за завързване на бъдещи продуктивни познанства с колежките. Може би. Само едно име запомних така или иначе - Зорница...

Странна ми се стори тази Зорница в първия момент, а в продължение на следването съвсем се обърках. Никак не можех да я определя категорично. Умна, а скромна, добра, пък директна, малка и пораснала евдновременно, тя ни изпреварваше по всички параграфи. Тръгнала на училище година преди нас, тя така мина и през бакалавъра - завърши го първа и започна магистратура, докато останалите още разучавахме копчетата на калкулатора в задължителния модул по статистика - тя и от това разбираше! После се пренасочи професионално, срещна партньора си, който се оказа достатъчно прозорлив за уникалността й и съумя да я направи своя съпруга, а и скоро-майка на децата си. 

Последните години прибавихи щрихи към палитрата на мнението ми за нея. Тя е пъстра! Зори е като книга, която те облива със светлина всеки път, когато я отвориш, без оглед на факта, че познаваш съдържанието й. Тази магия тя поръсва и над текстовете си. Тя се пресъздава и в рецептите, която постоянно подобрява. В дрехите, които шие. Плетивата, които измайсторява. Уютът, който навсякъде създава. Тя е вдъхновение! Докато аз все търся (себе си евентуално), Зори постоянно намира (смисъл във всичко). Благодаря й, че ме намери! За мен Зори е русото слънце в един облачен град...

Честит рожден ден, мила Зори!

Публикувам го нарочно със закъснение, защото не искам някой да си помисли, че изразявам конкретно мнение. Не ме разбирайте погрешно. Аз обожавам да пиша. Дори затова мислех да ставам журналистка. Защото навремето си въобразявах, че журналистите наистина пишат. Не казвам, че ще спра да пиша. Нищо няма да се промени в моето писане. Също като сега понякога ще е хубаво, по-често няма да е. Просто няма да пиша за ТОВА.

Не ме мислете за некомпетентна. Учила съм медийни науки. Знам, че онлайн медиите трябва да са най-актуални и бързи. Знам, че блогърите напоследък се водят авторитети. Даже и блогърКите от време на време. Хората ме питат какво мисля за събитията в Париж, защото съм антрополог. Питаха ме и миналата зима след атентата в редакцията. Тогава им казах. Но този път няма. Няма. Омръзна ми от мнения.

Както казва един гуру, мислите са като дъвка. Само дъвчеш, дъвчеш, накрая ти се уморява ченето от джвакане, а нищо не гълташ и си оставаш гладен и уморен. Раздразнен. Той разбира се има предвид вербализираните мисли. Думите правят именно това, когато са на неподходящото място. Думите, изразяващи мнения за неща, за които не можеш да имаш мисли, разсъждения или мнение. Неща, които просто СА.

Мненията по природа са флуиди. Всяко мнение е вярно. Също както всяко мнение е грешно. Всяко мнение е... мнение. Точка. Мнението е привидно логичен израз на впечатления. На начина, по който нещо е оставило отпечатъка си върху нас. Но както отпечатъкът зависи от материята и естеството на повърхността, върху която остава, и мнението зависи не само от външното събитие, а най-вече от собствената ни същност. От природата ни и от начина, по който стари събития вече са ни белязали. Затова може да има колективни настроения, но няма колективни мнения. Затова, когато стане нещо толкова ГОЛЯМО, всяко мнение е жалко. И излишно.

Изключете новините. Нима е толкова важно, дали мъртвите са 120, или 125? Изключете ги. Заключете съзнанието си за празните думи. Правете нещо, които не изисква възприемане, разбиране и интерпретация на слово. Отворете Библията на старобългарски. Или на латински. Отворете Корана и четете сурите на арабски, без да гледате превода. Медитирайте, повтаряйте мантри на санскрит. Пуснете си метъл на корейски. Или анимационно на суахили. Препрочетете „Хари Потър“. Налейте си ракия и си пуснете косовска чалга. Каквото душата ви иска. Забравете за мненията. Потърсете значението. Пък ако не го намерите в дълбочината на собственото си същество, мислите ли, че новините ще ви го доставят без усилия? Думите могат да са като атомна бомба. Не се оставяйте да ви отнесат.

Пък аз няма да пиша...

Обикновено говорим за компютрите и за Интернет като за нещо нереално. Дигитално и материално са станали един вид антоними, като първото се свързва с някакво подобие на реалността, докато само второ е самата реалност. Действителността в Интернет се счита за илюзорна, за нещо, което се развива само в главите ни, докато истинският живот тече в материалната среда в географската ни близост.

Каква е истината, не знам, но моето мнение е, че животът и най-вече изживяването му винаги се случва в главите ни и се изразява не в обективните събития, развиващи се на конкретни координати в материалната координатна система, а в начина, по който ги възприемаме и преработваме. В този смисъл както материалният живот извън Интернет, така и дигиталният са реални и имат влияние върху нас.

Всичко това не би било толкова важно, ако не беше агресията в Интернет. Известно ми е, че думата „агресия“ е силна, защото най-често се свързва с физически действия, каквито в Интернет са невъзможни, но значението, което носят някои изказвания, е също толкова деструктивно и отричащо достойнството на жертвата, колкото би била физическата агресия.

Ако някой е публикувал статии в сайтове като Webcafé, знае за какво говоря. За снимки на пълнички съученици, обидни коментари под тях или под някое видео в YouTube се отнася същото. В много форуми, в които членовете разкриват детайли от личния си живот и търсят съвети по емоционално натоварени проблеми, нападките са подобни.

Истината е, че аз никога не съм тормозена в училище. Дали съм имала късмет със съучениците, или пък просто така се е получило, не знам, но по-обидни думи от „зубърка“ не са били отправяни към мен. Затова и първите пъти, когато бях нападната в Интернет, бяха изненадващи и трудни за преработване. Хем се страхувах да вляза отново във въпросния форум, хем непрекъснато четях и препрочитах злобните коментари и те придобиваха по-силно значение от приятелските. По някое време спрях да пиша във форуми от страх, че ще си навлека агресията на някого. И до сега не го правя. Може би има нещо егоистично и самовлюбено в решението ми, някакво желание за социално одобрение, скрито зад страха. Кой знае...

За сметка на това, сестра ми, която винаги е била по-закръглена, винаги е била тормозена (защо на български няма по-точна дума за mobbing?) в училище. В основното училище винаги са били грозни думи и жестове на изключване от социалния живот на класа, но в гимназията, когато вече дори и всеки ученик имаше достъп до Интернет, започнаха да се качват нейни снимки и клипове, под които се оставяха агресивни коментари. Почти пълното отрицание като личност, което срещна през целия си училищен живот, я накара да намрази училището. Дори днес, мислейки за нейния образователен път, виждам, че може би не мързелът и нежеланието да учи са й докарали лошите оценки, както все го изкарваха родителите и учителите ни. Имам чувството, че тя - която за разлика от мен е изключително социален и комуникативен човек - никога не е успяла да се примири с ролята на ученичка, защото именно в тази й социална роля е била подложена на пълно отрицание. А как може да се очаква някой да учи и да успява в училище, ако самата роля на ученик в същността си е свързана със страдание? И макар че не знам, дали без Интернет ситуацията би била много различна, убедена съм, че дигиталната агресия, проявена от съучениците й, е изиграла много важна роля, именно защото е дигитална, т.е. от гледна точка на родители и учители безобидна, а едновременно с това обидите са винаги достъпни за всички страни, по всяко време на деня и на всяко място.

На тази мисъл ме наведе участието на Моника Люински в ТЕД-конференцията, където тя нарича себе си първата жертва на дигитално насилие.

И така, какво да се направи? Аз имам три предложения. Мисля, че ако всеки един от нас се придържа към тези три прости принципа, всичко би било различно.

1. Бъдете мили! Това е просто, но някакси всички го забравяме. Хубаво е, ако човек има конструктивна критика и определено не съм на мнение, че Интернет има нужда от цензура. Но много често само онези, които имат причина да мрънкат, наистина изразяват мислите си, а другите, които имат нещо мило за казване, го премълчават. Не е ли абсурдно?

2. Всеки един клик има значение. Злобните думи и обидните снимки придобиват значение, чак когато хората им обърнат внимание. Не отваряйте статии с обидно съдържание, не разглеждайте и не коментирайте клипове или снимки, ако знаете, че целта им е да унижат друг човек. Съдържанието в Интернет е лесно дотъпно и безплатно, но цената, която плащаме за него, са нашето внимание и време. Подарете времето си на стойностни неща и дигиталната икономика на вниманието ще стане веднага по-етична.

3. Реагирайте! Не оставяйте жертвите на дигитално насилие да си мислят, че са сами и че целият свят отрича стойността им като хора. Напишете отговор, застъпете се за тях. Ако знаят, че ще бъдат санкционирани от останалите членове на групата, агресорите няма да бъдат така самонадеяни.

Нека да започнем днес!

Това лято е от нежните. От една страна приятелите ми в Германия се женят, някои от романтични подбуди, други по прагматични причини, а защо не и двете?! Начинът, по който уведомиха гостите за събитието, говори много за вкуса на гореспоменатите двойки. 

Снимка: Parekh Cards

Една приятелска двойка изпрати изрезка от вестник със статия относно любовната си история и общата им страт към веганското готвене. От снимката се усмихват двама свежари с черпак в ръка. Решили, че им е време за официално задомяване и деца. Дано да имат вкусно кулинарното и емоционалното съжителство!

Снимка: Albert Palmer

Друга прителка бърза да сключи свещения съюз, защото партньорът й работи в Катар, а тя трудно би могла да замине при него без алиби за виза, пък и ако искат легално се държат като двойка по улиците на Доха, то е силно препоръчително на ръката й да проблясва пръстен под лъчите на яркото арабско слънце. Той й предложил докато пиели кафе, по-скоро я попитал кога й е удобно да сключат брак. Та тя така лежерно покани и гостите. Бяхме се събрали около халбите с бира един следобед. Без шум и фанфари. Дано им е все така непретенциозно на душата! 

Отваряйки фейсбук по различни (не)обосноваеми причини за прахосване на ценно време, напоследък се натъквам на сватбени снимки на все повече бивши съученички. Което или означава, че по неписаните български правила на 26 незадомена (обаче опитомена) съм си презряла круша, или хората изпитват вътрешната необходимост да минат под венчилото непосредствено след като са изхвърчали от университета и то както си му е редът: като са се разбивали врати, търсели обувки, крали са булката, играла са се хора пред блока, ритали са се менчета, чупили са се питки и какво ли още не. Радвам се за приятелите ми, които са убедени, че това е техният път и сега е моментът за промяна. Смело и отговорно решение. Дано им е безметежно, красиво и празнично!

Снимка: Susanne Nilsson

На един тип сватба още не съм присъствала, а именно на еднополова. Знам, че е въпрос на време да долети някоя покана. Докато се прекръствате и си плюете в пазвата, нека помислим какво всъщност означава това. Двама души решават да живеят заедно, в един момент да легализират съжителството си. Дали защото имат емоционална необходимост, или просто защото семейните двойки биват поощрявани (поне в Германия на данъчно ниво). Няма да им лесно, но дано да е успешно!

За ЛЮБОВзнателните: нежността под никоя легална форма не би трябвало да предизвиква толкова обществени контроверсии. (Бел.ред.: Наблягам на „легална“, за да избегна употребата на дефиницията „нормална“, като цяло визирам тази, която се позовава на здравомислещите разбирания и изключва всички видове насилие и инцест.)

Дали защото учих, а и работя с хомосексуали представители и на двата пола (най-красивите телевизионни водещи, Мили дами, не се интересуват от вас, сори!), а и живея на емблематичен площад за хомесексулните в Берлин (Нолендорфплац), някак идеята за еднополов брак не ме смущава особено. Като цяло не държа да опаковат постоянно целия квартал в цветовете на дъгата, което се случва на практика, и да апелират по всякакъв повод за приемственост в общество, от което и те самите често се самооттласкват, защото носят страха от отхвърляне или вече са си изпатили. Обаче защо да не им бъде позволено да сключат съюз, от който много хетеро двойки бягат като дявол от тамян? Или както е казал народът, а понякога и Волен Сидеров: „Щом се обичат младите, нека се вземат!“. 

А Вие бихте ли отишли на еднополова сватба?