Случвало ли ви се е да забравите неща, които някога са били изключително важни за вас? Да не можете да си припомните лицата на хора, които преди много време са играли ключова роля за вас? Не?

На мен ми се е случвало. Беше някъде в десети клас, когато изведнъж установих, че съм забравила как изглежда началната ми учителка. Извадих албума, погледнах старите снимки, а лицето й ми се стори толкова... чуждо. Имах усещането, че не я познавам, а едновременно с това имах съвсем ясен спомен за нея, само че споменът ми не беше визуален, ами по-скоро... безплътен. Помнех усещането да разговаряш с нея, впечатлението, което оставаше у мен, след като съм я слушала цял учебен час.

И после, преди няколко години, докато разглеждах пак старите албуми, открих, че и лицето на баба ми е останало в съзнанието ми под особена форма. Спомням си я такава, каквато беше, преди да почине. Болна, със силно посивели редки коси и много много бръчки. Спомням си говора й, повлиян от паркинсона, краката й отпуснати и тежки заради болестта. Странно е, че хората остават в спомените ни по този начин. Не такива, каквито са били десетилетия наред, ами такива, в каквито са се превърнали в последните месеци от живота са.

Старите снимки на баба ми се струваха нереални. Тези, на които бях и аз, бяха също толкова химерни, колкото и онези от младостта й, когато още не съм била родена. Онази баба с черна коса, твърда крачка и ясен глас беше изчезнала от съзнанието ми. Сякаш мозъкът ми я беше натикал в някакво чекмедже, скрито в някой ъгъл на тавана, беше го заключил и изгубил ключа. Може би е искал да бъда завинаги пораснала? А може би е искал да забрави за болезнения спомен за една друга епоха? Кой знае.

И така до скоро. Докато онази, предишната ми баба не изскочи от тавана изведнъж. Не че си я спомних изведнъж. Не. Баба рядко изниква като визуален образ в ежедневието ми. Понякога мислено си представям какво ли би казала в дадена ситуация, как ли би оценила домакинството ми или пък докато изпробвам някоя особено сложна рецепта, почти усещам как баба ми и прабаба ми и нейната майка и баба групово клатят глави и мърморят, че не съм достатъчно прецизна в мерките и достатъчно усърдна в готварските техники. Но като изключим това, баба ми се появява само понякога в сънищата ми. И откакто съм бременна, тази точно баба се подмлади с десетилетия.

По разните списания за бременни пишат, че бременните често сънуват кошмари било то на хормонална основа или пък защото се притесняват за предстоящото раждане и майчинство. Аз пък рядко сънувам кошмари. Дори бих казала, че спя „като бебе“. Може би съществото в мен ми предава нощем някаква негова си, бебешка енергия, която влияе на сънищата ми. Не знам. Но сънувам често, че отново съм дете. Че светът е същият като тогава, прост и интересен, че баба може да става от дивана без чужда помощ, мъкне тежки пазарски чанти и ми обяснява простите очевидни неща в живота. Сънувам, че в хола в София още е старият изтъркан килим от комунистическо време, който баба беше подшила по ръба, за да не се разнищва. Сънувам себе си и други такива, каквито бяхме преди две десетилетия. Или каквито още сме?

Сякаш бременността ме връща нощем обратно към началото, към важното и лесното. Обратно към природата? Сякаш сънищата ми са част от някакъв процес, от онова, което ми дава нероденото бебе, без да знае. Също както изведнъж започнах да клякам, вместо да се навеждам, защото е по-лесно. Забелязали ли сте, че децата винаги клякат, а възрастните се навеждат? Сякаш децата просто се „смъкват“, „намаляват ръста си“, за да са „едно ниво по-ниско“, докато възрастните се огъват под някаква невидима тежест. Кой си спомня кога е спрял да кляка и е започнал да се навежда? Дали идва с ръста? Или несъзнателно имитираме околните възрастни, защото някой ни е втълпил, че именно те знаят кое е правилно? Не знам. Но обемът на корема ми ме принуждава отново да клякам. По чисто физически начин ме връща назад. Или напред, зависи от перспективата.

- Ама ето го бе! - провиква се една от най-важните говорителки на конгреса, докато й подавам договора за подпис. - Не го видях вчера, ама сега си е тука!

- Кое? - стреснато я питам и инстинктивно поглеждам към списъка с договорите.

- Ами коремчето...

- Аааа... - успокоена се усмихвам и продължавам да работя, без да знам какво да отговоря. - Тук си е през цялото време. Аз само го крия от време на време, за да не пречи.

Тя се смее и излиза от стаята, за да продължи към залата, докато аз наум се питам каква ли трябваше да бъде не-сконфузната реакция от моя страна в тази ситуация. Може би трябваше да започна разговор на тема бременност? Или да се покажа зарадвана от вниманието? Или пък не трябваше да реагирам по никакъв начин, защото радостта й не беше насочена точно към мен, ами към корема ми?

Немската култура не предполага да бъдеш мил към всички, които те заобикалят. Любезен, да, но мил - само към най-близките, ако изобщо ти се занимава. Искрено милото поведение дори често пъти се приема като неприятно, защото означава и навлизане в личното пространство на хората. Немците го наричат „да настъпиш някого по пръстите на краката“, един вид толкова  да го при - тесниш, че да не може да се движи и да диша свободно. Границата между приятелското изказване и навлизането в личното пространство понякога е много тънка.

Е, вярно е, че немците изглеждат на пръв поглед студени, но ако човек приеме културата им такава, каквато е, без да се опитва да я оценява като добра или лоша, бързо ще разбере, че понякога и те страдат от студенината така, както по-спокойните хора в България понякога страдат от липсата на лично пространство. Истината е, че за мен като по-тих човек тази особеност на немската култура има едно голямо предимство: нито съм задължена да правя (фалшиви) комплименти на непознати и малко познати хора, за да ги спечеля, нито пък се налага често да предлагам остроумни отговори на комплименти, отправени към мен. Или поне досега беше така.

Сега, когато вече не нося зимно палто и бременността ми личи, ако не от първи, то от втори поглед, изведнъж масово започнаха да ми „тъпчат по пръстите на краката“, образно казано. Хора, които виждам по конгреси два пъти годишно, ме пипат по корема, разпитват ме как съм и ми дават съвети за гледане на деца (най-много съвети дават мъжете с внуци). Възрастната касиерка в магазина ми препоръча от сега да пращам само мъжа си да пазарува, че да се научи, докато бебето се роди, а шефът ми най-подробно ми обясни как се е чувствала жена му в деветия месец и какви ужасни болки в ушите имали всички бебета. („Еми като реват толкова силно, така им се пада.“, отговорих му аз, а той заяви, че не ставам за майка.) Един познат, който в момента е в отпуск по... бащинство, ми каза, че много щяло да ми хареса по цял ден да си играя с бебето, а една колежка ми разказа за двата си (планирани) аборта и за ужасната депресия, която е имала през общо трите си седмици бременност и която след аборта веднага минала.

Най-странното е, че хората са мили. Каквото и да кажат или да направят, винаги е с добро чувство и с желанието да са полезни. Сякаш социалните норми за поведение отпадат, когато човек срещне бременна жена. Сякаш бременните спадат към друга категория хора, към които човек се отнася, както сметне за добре, а не както „трябва“. Сякаш бременността като феномен и социален статус носи някакво по-сложно значение, което хем е заложено културно, хем надхвърля културните ограничения. Сякаш, както казва Камил Палия, бременната жена е „съвършеният човек“, който не се стреми към нищо, защото е постигнал най-важното. Излишно е да казвам, че не съм съгласна с нея и част от причините имат общо с факта, че тя самата няма деца...

200 метра преди спирката влакът на метрото забавя и спира. Често го прави, но когато човек пътува всеки ден, просто се научава да не му обръща внимание. Ще поседи там минута или две, колкото да си изпуснеш връзката със следващия влак и да закъснееш за работа, а после пак ще тръгне. Немска работа.

Тази зима е по-ужасна от останалите. Тъмнината те лишава от желание да правиш каквото и да било, а едновременно с това имаш чувството, че от два месеца носиш някакъв слаб, но изключително неприятен стомашно-чревен вирус. През цялото време се опитвах да се чувствам бременна. А всъщност се чувствах болна. Забележете, не нещастна или депресирана, а просто болна. Сякаш нося някакъв паразит в себе си. Сякаш тялото ми ми е станало чуждо.

На снимките, направени с ултразвук, неродените бебета приличат на извънземни (а може би извънземните от филмите са вдъхновени и приличат на неродени бебета?). Не само имат огромни глави и несиметрични тела, ами и някакси човек не може да си представи, че живее в едно и също измерение с това същество. Сякаш по време на прегледа лекарката осъществява връзка с друга планета, от която ще ми изпратят по щъркелите бебе, но връзката ми с него в момента е не материална, а просто виртуална. Особеното е, че тази далечна планета от друго измерение е... собственото ми тяло.

Човешкото тяло като цяло е доста особено... нещо. Хем човек е собственото си тяло, хем когато става дума за някакви промени в него (като болести например), изведнъж човек се „отчуждава“ от тялото си и започва да гледа на него като на обект. Ако ударя шамар на някого, ръката ми е част от субекта (мен) и съответно не е „невинна“. Само че ако падна и счупя същата тази ръка, изведнъж тя се превръща в обект, който бива изследван, гипсиран и преглеждан. Или пък когато някой е в състояние на мозъчна смърт, винаги се започват дискусии, дали е мъртъв и трябва да му спрат поддържащите средства, или може и да „се върне“. Изглежда, че като цяло „Аз“ съм най-вече съзнанието си, нещо нематериално и необяснимо, а пък тялото ми е допълнение към Аза, един вид важен, но и променлив атрибут. И когато съм бременна, връзката ми с този атрибут изведнъж започва да зависи от най-различни фактори. Всички до един субективни.

Предполагам, че още в пубертета се научаваме да „се отчуждаваме“ от тялото си. От една страна то се превръща в аксесоар, в нещо, което трябва да отговаря на определени критерии. От друга страна, тялото ни все по-често прави разни неща „по своя воля“, неща, които не можем да контролираме, но се налага да „озаптяваме“. Именно тогава се научаваме, че е лошо да забременееш в грешния момент, без да питаме кога е правилният. Затова и понякога се чудим кога нагласата на околните се променя от „И внимавай да не стане някой гаф, че край с образованието ти!“ към „Ти кога точно възнамеряваш да ме направиш баба?“ И кога собствените ни мисли се превключват от „Твърде рано ми е да ставам майка, защото после нямам никакви шансове за кариера.“ към „Биологичният ми часовник тиктака.“

А после, ако един момент се окаже малко „грешен“ и „лош“ от останалите и решим да поемем риска да си „провалим“ живота, може да се окаже, че не е толкова лесно  да забременееш. Именно в тези моменти, когато месеци наред тестът за бременност е отрицателен, люшкането между двете крайности е най-силно: хем тялото ми е „чужд“ обект, струва ми се, че матката ми е пуста и неютна земя, на която никой не желае да се засели, може би защото след толкова години чакане и отричане на женствеността се е напълнила с мухъл и паяжини, хем пък имам илюзорното усещане, че именно аз и никой друг съм отговорна за създаването на това дете, сякаш бебета се произвеждат по рецепта също като хляб.

И сега, когато след три месеца повечето неприятни странични ефекти спряха и чужди хора започнаха да ми пипат корема сякаш не е част от тялото ми, ами заради бременността изведнъж се е превърнал в отделна единица в пространството, когато чувствам тялото си отново като част от себе си, но съществото, растящо вътре още ми се струва нереално, когато от всички страни ми пробутват брошури и списания с правила за майчинство и кърмене, когато всички се превърнаха в експерти по храни за бременни, остава само въпросът: къде на границата или може би в комбинацията от обективното, но отчуждено тяло и субективното, но водено от променливи и често пъти егоистични емоции съзнание се намира добрата, истинската майка, която (се от-)дава сякаш детето е част от нея, но и запазва обективния си и рационален поглед върху едно отделно от нея същество със собствена индивидуалност?