Напомнят ми на зомбита, инферии или диментори. Също като празни, лишени от душа тела, приближават, задават въпроси, чиито отговори могат да намерят и сами, говорят празни приказки, изсмукват енергията ми… Стига! Налагам си да престана да разсъждавам и да продължа да работя. Опитвам се да се видя, както страничен наблюдател би ме видял, и да преценя обективно, дали имам право да се оплаквам. Знам, че нямам. Хората не са ми виновни за нищо. Сама съм си избрала работата.

Има хора, които се зареждат от приказките. Най-вече от празните. Самият факт, че си контактуват с хора, ги кара да се чувстват добре. А има и хора като мен, които се изтощават от прекаления контакт с другите. Ако интроверт реши да се занимава с медийна професия, то е, защото обича думите. Ако след известен стаж се разочарова, то е поради липсата на комуникация и поради злоупотребата с говоренето. Трудно е да не намразиш словото, когато имаш усещането, че е отрова за съзнанието ти. Още по-трудно става, когато по природа обичаш думите. Мразейки ги, се чувстваш като предателка. Винаги си ги усещала като невидимо за другите магическо същество, което те съпътства и ти помага, а ето, че сега имаш желанието да се отървеш от него, да го изтриеш като с гумичка. И не само това. Винаги си мечтала да прекарваш повече време с това същество, може би някой ден да превърнеш работата с него в професия, а ето, че сега може би предаваш дори тази мечта.

Смисълът на думите е да въдворят тишина. Това е даоистка мъдрост, която преди мразех, но напоследък заобичах. Още не съм открила онова, което различава "добрите" от "лошите" думи, но знам, че няма никакво противоречие в това, да обичаш и словото, и тишината. В някакъв, за мен все още неясен смисъл дори е логично да е така. Ако думите водят след себе си само безкрайна, нищо не значеща и не променяща върволица от думи, те не изпълняват задачата си. В най-добрия случай напомнят на дъвка, която човек дъвче до безкрайност, уморявайки челюстта си, без изобщо да гълта нещо хранително. В най-лошия приличат на котел, омагьосан с тъмна магия, който като черна дупка поглъща всяка капка жизнена енергия…

Тишината не е противоположност на думите, а на шума. Не всички думи създават шум и не всеки шум е направен само от думи. Също като болката шумът е субективно нещо, съществуващо само в съзнанието на възприемащия. Онзи, който произвежда шум, обикновено има някаква друга цел и не усеща поведението си като шумно. За сметка на това тишината е всеобхватна.

Тишината е различен вид измерение. В нея има достатъчно пространство за всичко, което в материалния свят не би се побрало на едно място. Само в нея мислите има потенциала да станат думи, а думите - да придобият смисъл. Тишината е ред, условие за хармония. Хората може и да нямаме сетиво, което отмерва времето, но не ни е и необходимо, защото времето се ражда, узрява и умира в тишината. Всяка тишина е различна, изпълнена с различен смисъл. Тишината рано сутрин в парка е оптимистична и креативна, онази в университетската библиотека е вдъхновена и решена да успее, в притихналото по време на часовете училище тишината е пълна с усещане за защитеност… А тишината у дома е всичкото това наведнъж, че и още. Тя е онова, което прави дома дом и затова всяко притихване на света след дълга шумотевица и като завръщане. Завръщане към началото. Не материалното, географското, времевото начало. А моето собствено Сътворение на света.

- А за теб какво е типично немско? - обръща се той към мен.

- Чорапи в сандали, бирено коремче и неизгладени дрехи. - изстрелвам аз, полагайки сериозни усилия да не разсмея.

- Неиз-гла-дени дрехи?! - учудено и натъртено повтаря той. - Колежке, дори и в Източна Европа едва ли някой глади в днешно време!

- Не знам аз нито за Източна, нито за Западна Европа, ама аз гладя редовно. - отсичам и забивам нос в екрана, показвайки, че разговорът е приключил.

Навън е сиво. Онзи период между лятото и есента, когато вече не е топло нито светло, но листата на дърветата още не са се оцветили в ярки цветове. Няма слънце, няма още студ. Онзи сив период, типичен за Берлин през септември. Когато често вали, но рядко истински дъжд, а по-често нещо средно между дъжд и мъгла. Наистина, в Берлин за първи път видях да вали мъгла.

Онзи период, в който преди 7 години за първи път дойдох тук.

Не бях излъгала в разговора с колегата. Аз наистина гладя редовно и споделям мнението на баба ми, че една дреха е наистина чиста не след прането, ами едва след гладенето. Тя гладеше всичко: ризи, сака, дънки, поли, кухненски кърпи, чаршафи, тениски и дори бельо. Е, аз последните две си ги спестявам, но пък наистина се наслаждавам на гладенето на останалите.

В целия процес има нещо медитативно, отпускащо и ретроспективно. Хващаш дрехата (кърпата или чаршафа), наместваш я едно хубаво и веднага мислено си представяш как би изглеждала изгладена. Магията се случва в мозъка ти, преди изобщо да си посегнала към ютията. Спомняш си как е изглеждала дрехата, когато е била нова, опитваш се да наместиш шевовете да прилепнат точно, а когато това не може да се случи, защото платът се е разтегнал по свое усмотрение, веднага си даваш за пример другата тениска, която не е мръднала за 7 години, и си казваш наум, че трябва да започнеш да си купуваш само качествени дрехи.

Гладенето е един вид любовен акт. Забележете, не сексуален, а любовен, инвестиция във връзката ни с дрехата и със собственика й (да, понякога собственик сме самите ние). Да носиш изгладена дреха е приятно, но съвсем друго чувство от гладенето като процес. Гладенето е внимание, но и себеизразяване. Едно от онези малки действия, които превръщат думата „обичам“ в глагол и задействат в ежедневието ни механизма перпетуум мобиле на щастливото съжителство (със себе си или с някой друг).

Не знам, дали неизгладените дрехи са типично немско явление. Не знам, дали немците просто не обичат да гладят или се пазят от всякакви милувки. Дори не знам, дали българите гладят... Само за себе си мога да кажа, че гладенето е като прозаична метафора на малките жестове, в които се крие толкова много. Също като сравнението с цветната градинка на взаимоотношенията, която трябва редовно да бъде поливана...

„There are three constants in life: change, choice and principles.“
Stephen Covey

Това не е книга, а житейска философия, към която бях открито скептична. Нито 15-милионният тираж, нито заглавието, звучащо като формула за празни обещания, ме предразполагаха към четене. Решението да се преоделея беше по-скоро лично предизвикателство за преосмисляне на предразсъдъците си спрямо мотиваторските книги. За разлика от „Тайната“ и други клишета, при който се изисква човек да си клати краката и да визуализира банкноти, уповавайки се на вселенските благодати, то тази книга е наръчник за работа върху себе си.

Снимка: Andy Morffew

Тя действително онагледява сборен труд – Стивън Кови не претендира да открива топлата вода, защото голяма част, ако ли не всички, от така наречените навици, са ни до болка познати. До голямо степен биха могли да бъдат определени като комън сенс. Те са толкова простички, че е покъртително колко е трудно да се придържаме към тях, а и към личната си ценностна система, ежедневно, последователно и умно. В случая става въпрос за екзистенциална етика, която апелира за успех в съдействието с другите, а не чрез тях или въпреки тях. Вероятно много от Вас са чували, че продуктивният житейски път се базира върху проактивна гледна точка. Защо обаче е важно не непрекъснато да сме НЕзависими, а е по-възнаграждаващо и, както финансово, така и интелектуално, обогатяващо да сме ВЗАИМОзависими е един от важните аспекти на дневен ред, с който читателят бива конфронтиран.

Освен теорeтичния аспект на описаните навици, книгата предлага и немалко примери както от професионалния, така и от личния живот на автора. В случая на Кови (1932-2012) успехите и на двете поприща са впечатляващи. Обявен от списание Таймс за един от най-влиятелните американци, д-р Кови е носител на множество награди, между които тази на Сикхизката интернационална награда за мир, дванайсет почетни докторски степени и  медал на Thomas More College за принос към човечеството. Баща на девет и дядо на четиридесет и три деца, Кови е и носител на наградата за бащинство!

Списъкът е дълъг, а желанието ми далеч не е да хронологизирам успехите му, а да наблегна на факта, какво означава за мен успял човек и защо ме вълнува личният житейски път на този автор. Истината е, че в общество като немското ежедневно се сблъсквам с примери за успели хора по общоприетите стандарти. Цената обаче е ясна, в повечето обяви за работа ПИШЕ изрично, че търсят хора, които да се подпишат под договор за офисен роб без личен живот или желание за такъв, когато напускаш работното място, свеж като зомби от клип на Майкъл Джексън. Личният пример на автора не просто свидетелства за възможност за намиране за баланс, но и апелира към търсенето на такъв.

Няма да се впускам в подробно резюме на книгата, защото смятам, че тя трябва да бъде прочетена-преживяна лично. На тези от Вас, които действително възнамеряват да се впуснат в това себеоткриване, пожелам следното – нека погледнем навътре в себе си, понякога е плашещо действие, при което определено ставаме раними, но е и път към растежа ни като личности – има смисъл!

„By centering our lives on correct principles and creating a balanced focus between doing and increasing our ability to do, we become empowered in the task of creating effective, useful, and peaceful lives … for ourselves, and for our posterity.“

Снимка: Ana Sofia Guerreirinho

Помните ли аромата на майка си? Как като деца сте се сгушвали в нея и целият свят e изчезвал за момент? Моята винаги мирише на деликатен парфюм и хубав крем за ръце. За мен това е ароматът на женствеността, но и на обичното, топлото, с други думи, ароматът на „вкъщи“ (а не този на пудинг, за разлика от рекламата на д-р Йоткер!). Като малка обичах да си лягам на нейната половина от леглото, когато ми липсваше. Особено успокояващо беше да отпусна глава на перфектно изгладената й калъфка, защото тя винаги ухае(ше) на нея. Без проблем можех да надуша възглавниците на брат ми и баща ми. Когато вдишам аромата на любим човек, мога да заспя с усмивка на лице. И да се събудя по същия начин....

***

Има много теории за привличането и избора на партньор в различни дисциплини и жанрове. Като немски възпитаник клоня към резулатите на Макс Планк институт, според които излъчваният телесен аромат е пряко свързан с имунната система на човек и е силен индикатор за неговото здравословно състояние*. Това явление не е присъщо единствено на хората, но и на мишки, птици и риби. Следователно „подушвайки“ (надявам се не очевидно) потенциален партьор бихме могли на подсъзнателно ниво експресно да преценим неговата съвместимост със собствената имунна система. За всички динозаври-романтици това е чудесна новина, защото хвърля нова светлина върху определението на партньора като „половинка“ и „допълване“. На нивото на еволюционната биология, човекът, спящ дългосрочно на другата половина от леглото Ви, отговаря буквално на описанието!

Снимка: Klearchos Kapoutsis

Основната цел е създаване на потомство с по възможност широк спектър на имунни гени. Физическото привличане, съзнателното решение и интелектуалното допълване са си комплексен пакет и не винаги, да не кажа рядко, биват намерени в лицето на една и съща личност. Нещо като втори тото-шанс. На печелившите – честито!

***

След поредната късна смяна влизам „по тарлъци“, но боса в спалнята. Той отдавна спи, защото неговият режим включва ежедневно ставане в 7, докато моят на моменти предвижда прибиране вкъщи по това време. Не е обсебил егоизтично пространството, но не е и където очаквах да го видя. Вместо това, е забил нос във възглавницата, прегърнал я и е заспал дълбоко, усмихнат, на моята половина от леглото... 

*Повече по темата: Max-Planck-Institut, The Guardian, NYTimes, Psychology Today.