Показват се публикациите с етикет необходимост. Показване на всички публикации

Икономика на задълженията

„Коледните ти подаръци не ти харесват? Продай ги още сега онлайн...“

Рекламата още върви по немските радиостанции, въпреки че вече е февруари. На пръв поглед нищо особено. Всеки получава подаръци, които не харесва. Може би дори по-голямата част от подаръците не носят особена радост. Или? Подаръци от колеги или далечни познати, понякога дори и подаръците от роднини и приятели са причина за само краткотрайна радост. Купищата вази, декоративни фигурки или пък смешните чорапи - все подаръци от доброжелателни хора. Може би дори радостта при получаването им не е автентична, ами заучена реакция, рефлекс, който се появява само по навик. Радваме се, защото „така се прави“?

Знам, че като дете се радвах наистина. Всеки път. И нямаше един подарък, който да не ми хареса. Дали с времето свикваме да приемаме подаръците за даденост, защото винаги ги получаваме и винаги знаем кога да ги очакваме? Помня как един от подаръците, които най-много са ме радвали, беше един кактус с размер около 5 см, който получих като изненада преди един изпит.

От друга страна, когато някой ме попита какво искам да получа за рождения ден, обикновено отговарям „нищо“, а на онези, които - водени от силното си чувство за задължение да ми подарят нещо - не искат да ме оставят на мира, казвам, че всичко, от което имам нужда, мога и сама да си купя. Може би това е: че като деца не можем да си купим сами нищо и зависим от възрастните? И затова се радваме на подаръците? А като възрастни вече нямаме усещането, че нещата са недостъпни за нас и по този начин губят магията си? Може би.

А може би е също изобилието от неща. Тъй като всеки сам може да си купи нещата, които са му необходими, подаръците обикновено са излишни неща, купени не защото самите те са необходими, а поради необходимостта да бъдено купено нещо. Същото важи и за децата. Никой родител не чака до Коледа, за да купи нови ботушки на детето си. Купува ги в момента, в който осъзнае необходимостта им. Понякога имаме усещането, че и някоя определена играчка или електронна игра е необходимост, че ако не я купим, лишаваме детето си от нещо важно, заради което то ще страда. И после, като дойде Коледа или рожденият ден, не само се чудим какво да подарим, но и вероятността детето да изживее вълшебен миг, отваряйки подаръка си, става минимална, защото то вече е свикнало да получава и подаряването е изгубило значението си. Пък аз като дете получавах за Коледа дрехи и обувки, защото семейството ми трябваше да пести, за да успее да ги купи...

Не ме разбирайте погрешно. Не съм против подаръците. Напротив, купувам подаръци и ще продължа да го правя. Но съм против самоцелните подаръци. Много по-хубави от подаръците за Коледа и за рожден ден са подаръците за „Не-Коледа“ и „нерожден ден“. Онези, които не произхождат задължение, а носят в себе си истинско значение. Онези, които изразяват грижа и внимание, купени не защото трябва, а защото точно определеният човек има нужда от точно този подарък. И тогава човек не решава, че са излишни, а веднага вижда необходимостта им. И никога няма да му хрумне да ги продава в Интернет...
Към пълния текст

, , , , ,

Игли от стомана

Металното колело се въртеше с шеметна скорост назад, докато баба ми въртеше ръчката напред. Приличаше на неръждаемо слънце, опитващо се да избяга, но затворено в кръг, сякаш за да бъде задържано в служба на домакините. Старият Сингер на баба ми е правен някъде в първите години на 20. век, когато пък нейната баба още е шиела на него дрехите на цялото семейство. Сега баба ми шиеше само за удоволствие и за да се фука пред съседките. Никой нямаше като нейната шевна машина.

- Бабо, защо това колело се върти назад, след като ти въртиш напред? - попитах за пореден път, намествайки се върху стария дървен капак на машината.
- Ами такъв й е механизмът. - вдигаше рамене баба ми, без да отмества поглед от конеца. - Хайде, съблечи се. Пак ще го пробваш.

Пробването на дрехите беше най-неприятната част. Съблякох се, а баба ми навлече недоушитата рокля, за да провери коя част от кройката е била крива. После ми набута един конец в устата - за да не ми зашие и акъла - и се зае да тропосва талията наново.



Пътувайки с колата из Конакри, редовно виждах шивачки и шивачи, седнали на сянка в дворовете си и шиещи на шевни машини от същото това поколение, към което принадлежеше Сингерът на баба ми. В Гвинея хората по-често си шият дрехите, отколкото да си ги купуват готови в магазина. Не бих казала, че е по-евтино, дори напротив, но хората го правят. Просто така. Без защо и как. Има разбира се и магазини за дрехи, където - най-вече по-младите - си купуват неща като дънки или суитчъри, но въпреки това шивашкият бизнес процъфтява. Никоя себеуважаваща гвинейка не си купува готови поли или рокли. Блузи и тениски - да. Панталони - понякога. Но рокли и поли - никога. Дори ми се струва, че ако човек отвори магазин за дрехи - било то по европейска или по гвинейска мода, никак няма да е лесно да се наложи, защото хората наистина обичат да си шият дрехи. И жените, и мъжете.

Всъщност баба ми имаше и електрическа машина, която дядо ми беше купил около 15 години, преди да се родя. Само че баба ми отказваше да я ползва и машината си седеше неотворена на тавана. Консерватизмът на баба ми беше толкова силен и заразителен, че после, когато се научих да шия на Сингера, известно време и аз чистосърдечно отказвах да ползвам електрическата машина и дядо ми направо се видя в чудо. Предполагам, че е трудно разбираемо за човек, който никога не е шил на механична машина, но разликата е като писането на ръка и писането на компютър или като карането на колело и шофирането. В първия случай се чувстваш част от процеса, усещаш връзката между собствената си ръка и движенията й и движенията на машината, сякаш енергията, която извира от теб, се влива в процеса на шиене и ушитото е пряк видим резултат от тази ти невидима сила. С електрическата машина е различно. Там енергията идва от тока и в началото все ми се струваше, че губя контрол и че машината прави каквото си иска, защото не моята сила я направлява.

Е, шивачите и шивачките в Гвинея не се замисляха толкова за тези неща, не защото не биха ги разбрали, ами защото тези, които аз видях, нямаха особен избор. Електрическата шевна машина е голям риск в Гвинея, защото токът спира непрекъснато. Затова, въпреки че механичната е по-бавна, тя е далеч по-сигурна. Само вече наложилите се и изявени шивачки си имаха собствен генератор и ползваха електрически машини. Само че такива не видях, защото те имаха и климатизирани ателиета и не работеха на двора.

За мен шиенето е магия. Вярно, магия, която не владея особено добре, но магия. Знам, че за повечето хора е отживелица. Дори за повечето немци е знак за изостаналост, един вид доказателство, че т.нар. „развиващи се държави“ всъщност са недоразвити като култура. А всъщност всички дрехи са шити някога и някъде. Разликата е в обстоятелствата и определено не разбирам защо фабричните условия, при които работят шивачките в Китай и Бангладеш трябва да са знак за нашето културно превъзходство. По-скоро е тъкмо обратното - решението да шиеш дрехите си по поръчка показва зрялост и отговорност, и ако беше по-разпространено, би елиминирало по естествен начин детския труд, би създало работни места на територията на самата държава и би позволило на хората, надарени с такъв вид талант, свободно да изживеят креативната си природа. Да не говорим как би се променило отношението на хората към модата и собствените им дрехи... Стандартните размери биха изчезнали, а краткотрайното вълнение след шопинг би било заменено с дълготрайна връзка между дрехата и собственика й, който със собствените си очи е проследил сътворението й.

Може би затова не мога да живея без шевна машина вкъщи. Не само защото мога да се погрижа сама за всякакви малки ремонти, ами и защото знам, че ако вдъхновението благоволи да дойде, ще имам възможността да му отделя малко време, колкото и да не ме бива в кройките. А машината ми може да е немска и електрическа, но иглите й са български. Онези същите игли от неръждаема стомана, които си вървяха със стария Сингер на баба ми...
Към пълния текст

, , , , ,

Бавно хранене

Прахосмукачката е машина на времето. Изсмуква отминалия сезон, изтрива следите, останали от него по килима и под мебелите. Като циклон отнася мислите, оставяйки място за нови. Спира времето, подарявайки ти момент на безвремие, докато се събере новият боклук, в който сега-то се материализира.

Готварската книга на прабаба ми също е машина на времето. Съживява отдавна изчезнали букви като "е двойно" и призовава духовете на отдавна неизползвани думи. Вълшебни думи, които завихрят въздуха около мен и се къдрят на сребърни струйки в съзнанието ми. Истинска магическа машина на времето. Не съперничи на прахосмукачката ми, а по-скоро я допълва. Всичките ми домакински уреди и пособия са се съюзили, за да ме забавят. Или по-скоро да забавят не мен, а времето, което е част от мен и от което аз съм част.



Странно е, че няма дума „бавнина“, която да бъде антоним на „бързина“. Търся, а не намирам такава неутрална и прозрачна дума, сякаш бавнина не може да бъде наблюдавана никога и никъде. А всъщност фактът, че очевидно нямаме потребност от такова понятие, може би означава, че „бавнината“ е навсякъде. Бавното движение на времето е естественото му състояние, затова няма нужда да го назоваваме. Времето по природа тече бавно. Само ние хората сме се научили да го забързваме в главите си, да го караме да препуска, докато ни се завие свят и не можем повече да издържим на мощта му. Опитваме се да го контролираме, а накрая се оказва, че то ни надвива със собствените ни трикове.

Бърз влак. Бърз преглед на новините. Бързо хранене. Нормалните неща. Съществуват, за да ни остане повече време… За повече пътуване с влак, за повече новини,… за повече храна? Не е ли странно, че влаковете, отиващи на далечни места, често се движат по-бързо от онези, които стигат само до близките градчета и селца? Че когато човек има време да яде бавно, всъщост поглъща по-малко калории? Че в Интернет блогъри, автори и маркетинг-експерти се опитват да пишат все повече и все по-често, независимо дали и колко имат да кажат, и с единствената цел да привлекат колкото се може повече внимание.

Против всякаква логика, аз обичам да пътувам до работа с (по-) бавния влак, защото е по-празен и мога да чета книги. Против неписаните закони на модерната работеща жена предпочитам да готвя ежедневно, защото ми помага да храносмеля работния ден преди вечеря. И напук на работата си чета бавно, дори и това да означава да прочета по-малко неща. Затова и що се отнася до писането, надявам се текстовете ми да предразполагат към бавно четене, а не „сканиране“.



Всъщност никой не забелязва, че нищо „бързо“ не е наистина бързо, ами „само“ по-бързо. По-бързо от другите, по-бързо от преди. „Бързо“ не е точно и прецизно понятие, а сравнение, констатация на превъзходство, също като в някоя реклама обещание за повече, за успех пред останалите.

Не бих казала, че е лесно да се устои на подобна вълнá. Бързината е навсякъде, идеализирана, изкушаваща и задължаваща. И въпреки това не я пускам да влезе у дома. Моите вълшебни машини на времето я спират, филтрират я и я връщат там, откъдето е дошла. Те са пазачи на бавнината, от която съм част и която е част от мен. И за разлика от предразполагащата към егоистичност бързина, бавно течащото време разширява човека хем навътре, хем навън, свързва го със самия него, но и с безкрая…

И докато пека някой сладкиш от книгата на прабаба, ако ми остане време да погледна в огледалото, знам, че ще видя всички тях: бабите ми, прабабите им, техните майки, сестри и лели, всички онези жени, които принадлежат към моето собствено време и които го образуват, всички те, като ефирна армия около мен, като невидими сенки в чертите на лицето ми да живеят извън забързания поток на историческото време, завинаги в бавността...
Към пълния текст

, , , , , , , ,

Страст на кристали? Не, на търкалета!

Наричат ни "поколението игрек" (generation y). Глезльовците на 20. век. Докато бабите и дядовците ни са преживели Световните войни и пълната катастрофа след тях, а майките и бащите ни са живели в периода на Студената война, ние живеем във виртуален свят. За нас всичко е виртуално: библиотеките, комуникацията, пазаруването, игрите, дори и страхът и рискът. И то не само заради новите технологии. Социолозите твърдят, че ние сме родени и израснали в почти "парникови" условия, без рискове и сериозни кризи, които да ни научат да сме смели, без принудата да работим в крехка детска възраст и без борбата за достъп до сносно образование. През детството ни парите все някак са стигали, бащите ни не са загинали на фронта, майките ни не са били принудени да изнемогват от работа, за да ни изхранят, а училището и университетът са били винаги нещо достижимо. Както и достъпът до информация. И ето ни сега, в началото на професионалните ни пътища, а по-голямата част от нас са вирнали крака, ритат във въздуха и плачат като новородени с пълни памперси. И защо? Защото не получават възможност да следват мечтите си, защото са разочаровани от избрания път, защото не правят онова, което наистина обичат. Нали Стив Джобс беше казал в онази си известна реч в Станфорд, че човек трябва да открие какво обича… Ако се бяхме научили просто да работим, вместо да мечтаем и обичаме, всичко щеше да е по-лесно. Или поне така казват някои учени и подчертават честотата, с която възрастните са ни карали да следваме мечтите си.

Ако и вие сте родени между 1983та и 1998ма, то и вие принадлежите към поколението игрек. И най-вероятно, четейки този текст, и вие като мен преминавате от една емоция в друга: любопитство, недоумение, изненада, несъгласие, съгласие, колебание… И сега какво?


В най-бурните водовъртежи на пубертета четях езотерична литература. Много езотерична. Не че джобните ми стигаха, за да си ги купувам: свалях си ги (полунелегално) от интернет или ги изчитах в някоя голяма книжарница, където никой не обръщаше внимание колко точно време прекарвам между рафтовете. С една дума, самообразовах се безплатно на тема вяра, позитивно мислене, духовни практики и други подобни. В момента не разполагам с нито една езотерична книга в хартиен формат, но пък съм си оставила няколко на компютъра в дигитален. Ей така, за спомен. А и защото напоследък преоткривам концепции, които преди не са ми били толкова ясни. Например твърдението на Шри Шри Равишанкар, че човек не бива да се води по емоциите си, защото те са непостоянни. Не че са лъжливи, не че се опитват да ни подведат. Просто се променят непрестанно, тласкайки като вълни всичко ту в едната, ту в другата посока, обърквайки ни и заплашвайки да ни потопят.

Четейки всички аргументи против това, да следваш страстта си, ту недоумявам от внезапната смяна на тенора, ту се съгласявам и се сещам за променливата природа на емоциите. Ако човек възприеме страстта като емоция, то следването на страстта се превръща в един вид каприз. Особено ако човек отказва да работи каквото и да било, което не му доставя удоволствие. И все пак не може ли човек да помири емоциите с разума, чувствата с дисциплината?
Към пълния текст

, , , , , , , , ,

Вечно пътуване

Андрже седна, паркирайки куфара пред себе си, и отвори черната раница.

- Вземи. - подаде той наполовина пълно шише с вода на Марчело, а за себе си извади бира.

Кръстоса крака също като останалите чакащи и отпи бавно. Жената до него беше рошава, по джапанки и леко понамирисваше. Беше заровила глава в една огромна книга, която прелистваше бързо и с нетърпение. Кой знае откога висеше тук и чакаше закъснелия си полет. Напомняше му малко на Малгоржата по време на сесия, изгубена сред хилядите й записки, далечна и недостъпна за него. Ех, Малгоржата, какво ли е станало с нея? Дали се е взела с онова докторче, дето все тичаше след нея в университета? Дали се вози в лъскава кола и носи скъпи рокли?

Хубаво момиче беше Малгоржата. И умно, все четеше някакви книги и уговаряше Андрже да се запише и той в университета. Пък на него хич не му харесваше ученето. Искаше да е свободен, да лети и пее като птичка. Птиците не се записват в университета, каза й той.

Ех, да можеше Малгоржата да го види сега. Изпечен от слънцето, заякнал от ходенето, дори няколко бели косъма имаше. Пиеше само скъпа бира, имаше си марков куфар и хубава раница. Че и дете имаше под своя опека. Той погледна към Марчело, който беше седнал на пода и кротко гледаше опашката от хора, чакащи за закъснелия полет до Брюксел. Андрже намери Марчело една зима под моста. Беше замръзнал и лежеше в безсъзнание. Андрже го стопли, нахрани го и накрая му даде малко водка за подкрепа. Марчело носеше в джоба си замръзнал бюрек от онзиден, който отказваше да изяде, защото после пак трябвало да проси. Беше избягал преди две седмици от баща си, който го биел.

Марчело свиреше малко на хармоника и знаеше да пее "Катюша" с руски акцент. Дума руски не говореше, ама руснаците били най-щедрите пътници в метрото, та баща му набързо го научил им пее, барем стане някой ден прочут уличен музикант и спре да проси. Марчело нямаше възраст. Беше дребничък, хилавичък, с малки детски ръчички, ама около очите му имаше бръчки, а кожата на лицето му беше опъната и суха като на възрастен човек. Черните му очи бяха винаги спокойни и някак примирени. Андрже никога не можеше да изкопчи от него за какво си мисли.

Рошавата жена прибра книгата и стана. Май ставаше време за качване на самолета. Андрже също нетърпеливо се размърда. Започна да му омръзва да седи тука. Погледна към часовника. Оставаше около час до полета. Време беше вече. Хората се раздвижиха и постепенно завлизаха един по един през стъклената врата. След малко пред гишето за регистрация на багаж нямаше вече никой освен Андрже и Марчело.

Андрже стана и се протегна. Прибра шишето с бира в раницата и я затвори.

- Време е. -  каза той, а Марчело вдигайки се от пода, се огледа плахо. После отиде до кошчето, остави празното шише от вода до него, огледа се отново, за да е сигурен, че никой не го наблюдава и бръкна в кошчето. Извади бутилка с недопита кола и я подаде на Андрже.

- Това ли е всичко? - попита той, а Марчело поклати глава. После се наведе отново над кошчето, пъхна си ръката вътре и затърси. Кошчето беше твърде дълбоко за малкото телце на Марчело и след малко той почти потъна вътре, без да успее да извади нищо.

- Мръдни се оттук. -  каза Андрже, бръкна в кошчето и  извади сандвич.

После се обърна, отвори претъпкания си куфар и напъха сандвича вътре. Махна на Марчело и тръгнаха. Язък за чакането, помисли си той. За едната кола и единия смачкан сандвич. Ама човек никога не знае на летището. Всеки закъснял полет е като билет от лотарията: до последно чакаш и не знаеш, дали и колко печелиш. Понякога печелиш, пък понякога губиш. Андрже нямаше много за губене освен времето си. А губенето на време му беше станало професия.

Андрже не считаше себе си за безделник или клошар. Той не взимаше социални помощи нито пък просеше, ами вместо това живееше от онова, което хората доброволно, макар и несъзнателно му даваха. Виждаше себе като ходеща и дишаща машина за рециклиране. Благородна машина беше Андрже, защото не само вземаше, ами и даваше на другите. Марчело направо разцъфна при него. Андрже не беше и бездомник. Какво да направи той, като се чувства у дома навсякъде? Като птичка беше: пееше и летеше от място на място. А гнездото му беше тук, на летището, при големите стоманени птици и милионите заблудени пътници, които минаваха също като мравки и оставяха храна, напитки, куфари и дрехи...
Към пълния текст

, , , ,

От колектив към двойка? I

Какво е общото между загубен чорап, преяждане с шоколадови бонбони с ром, счупена фиба за кок и рисувани мустаци с молив за очи?

Много просто – състав „Албена“! За 11-те години, танцувайки от детството към пубертета, изпогубихме много чорапи по различни физкултурни салони и незаключващи се пробни. Бяха изядени неприлични количества бонбони по международни бензиностинации, оползотворени много продукти за коса, които да фиксират непослушни кокове и нестоящи мирно госпожици.

Вече поотраснали, овършавахме предястията в някой и друг пазарджишки ресторант с пищни руско-цигански шалове... Защо ви разказвам всичко това? Защото за мен е урок по надскачане на егоизма на личността в името на колектива, но не политическо-идеологически такъв, а един доста по-простичък и непретенциозен – този на Човека. Сплотеност.
„Момичета, много сте, а солистичният костюм е един, заставайте зад какичката и учете партията самостоятелно, която се справи най-добре, тя ще влезе в танца.“ Такова и други подобни изказвания от ръководителката на състава бяха ежедневие. Неуместно е да я нарека само по този начин, все пак тя беше създател, творчески ръководител, учител и хореограф, на моменти пъдар, в други – цербер, но винаги душата и пулсът на нашия колектив. В нейно отсъствие нищо не беше същото, нямаше тръпка измъкването нелегално по средата на репетиция до толетна, нито обиколките в дъжд из виенския пратер въпреки забрана за излизане сами, докато тя се грижеше за някоя от болните ни колежки... Конкуренция. Авторитет. Респект. 


Старата школа. Пъстри танци, пищни костюми, бели цвички, стегнати кокове, желязна дисциплина, безкомпромисна критика – архайчна носталгия?

Така израснахме ние във и чрез танцовия състав, който съпровождаше образованието ни. Не извънучебна дейност, а второ училище, което неминуемо става част от опитите ни да се самоизявим, със, чрез, въпреки другите.
Момичето, с което имах най-голямата детска вражда въз основа на конкуренция за солистична партия, се превърна в толкова важен за мен човек, че и до ден днешен се възприемаме като родни сестри. Мотивация. Завист. Любов? Любов! 

Беше дълго 9-дневно турне до Беларус, безумна организация, която предвиди 6 дни път и 3 дни изява на международен конкурс. Ние отидохме, видяхме, спечелихме! Пътувайки обратно към България вече си бяхме омръзнали, половината момичета бяха с варицела, една девойка беше на системи, а най-малките сред нас хленчеха за майките си непоносимо. Споменът за наградата не ни топлеше достатъчно, че да пренебрегнем неудобствата на натоварен с 30 деца автобус. Стигайки на сръбската граница ние вече бяхме в еуфорията на завръщането. Шофьорът улавяше вече българско радио, по което в съответния момент звучеше „Бяла роза“. В полунощ ние така се развълнувахме, че слязохме като една от автобуса на „благоуханната“ бензиностанция, хванахме се за ръце, толкова различни, изморени и до скоро задрямали, ние се усетихме. 

Може би за някои други посетители на бенсиностанцията е било страна гледка да наблюдават 30 деца, хванати за ръце на играят криво хоро в полумрака и да пеят с цяло гърло. „Моите момичета!“, това беше гордостта на учителката ни, синтезирана в чист вид. Родолюбие. Задружност. Носталгия. Колектив. 

Липсвате ми!
Към пълния текст

, ,

Абонамент за: Публикации (Atom)