Наричат ни "поколението игрек" (generation y). Глезльовците на 20. век. Докато бабите и дядовците ни са преживели Световните войни и пълната катастрофа след тях, а майките и бащите ни са живели в периода на Студената война, ние живеем във виртуален свят. За нас всичко е виртуално: библиотеките, комуникацията, пазаруването, игрите, дори и страхът и рискът. И то не само заради новите технологии. Социолозите твърдят, че ние сме родени и израснали в почти "парникови" условия, без рискове и сериозни кризи, които да ни научат да сме смели, без принудата да работим в крехка детска възраст и без борбата за достъп до сносно образование. През детството ни парите все някак са стигали, бащите ни не са загинали на фронта, майките ни не са били принудени да изнемогват от работа, за да ни изхранят, а училището и университетът са били винаги нещо достижимо. Както и достъпът до информация. И ето ни сега, в началото на професионалните ни пътища, а по-голямата част от нас са вирнали крака, ритат във въздуха и плачат като новородени с пълни памперси. И защо? Защото не получават възможност да следват мечтите си, защото са разочаровани от избрания път, защото не правят онова, което наистина обичат. Нали Стив Джобс беше казал в онази си известна реч в Станфорд, че човек трябва да открие какво обича… Ако се бяхме научили просто да работим, вместо да мечтаем и обичаме, всичко щеше да е по-лесно. Или поне така казват някои учени и подчертават честотата, с която възрастните са ни карали да следваме мечтите си.

Ако и вие сте родени между 1983та и 1998ма, то и вие принадлежите към поколението игрек. И най-вероятно, четейки този текст, и вие като мен преминавате от една емоция в друга: любопитство, недоумение, изненада, несъгласие, съгласие, колебание… И сега какво?

В най-бурните водовъртежи на пубертета четях езотерична литература. Много езотерична. Не че джобните ми стигаха, за да си ги купувам: свалях си ги (полунелегално) от интернет или ги изчитах в някоя голяма книжарница, където никой не обръщаше внимание колко точно време прекарвам между рафтовете. С една дума, самообразовах се безплатно на тема вяра, позитивно мислене, духовни практики и други подобни. В момента не разполагам с нито една езотерична книга в хартиен формат, но пък съм си оставила няколко на компютъра в дигитален. Ей така, за спомен. А и защото напоследък преоткривам концепции, които преди не са ми били толкова ясни. Например твърдението на Шри Шри Равишанкар, че човек не бива да се води по емоциите си, защото те са непостоянни. Не че са лъжливи, не че се опитват да ни подведат. Просто се променят непрестанно, тласкайки като вълни всичко ту в едната, ту в другата посока, обърквайки ни и заплашвайки да ни потопят.

Четейки всички аргументи против това, да следваш страстта си, ту недоумявам от внезапната смяна на тенора, ту се съгласявам и се сещам за променливата природа на емоциите. Ако човек възприеме страстта като емоция, то следването на страстта се превръща в един вид каприз. Особено ако човек отказва да работи каквото и да било, което не му доставя удоволствие. И все пак не може ли човек да помири емоциите с разума, чувствата с дисциплината?