Преди няколко години една голяма немска верига дрогерии фалира. Всъщност акциите им падаха ден след ден в продължение на месеци и години, пък после в медиите казаха, че изведнъж им били свършили парите. Хем хората очакваха да фалират, хем после, като наистина се случи, всички бяха изненадани. Включително и хилядите им работници, останали без работа. Изведнъж в продължение на около две дълги и напрегнати зимни седмици цялата нация се чудеше какво ще правят сега безработните продавачки.

Забележете, всички се бяха загрижили за продавачКите. Продавачите и общите работници (от мъжки пол) очевидно не заслужаваха да бъдат оплаквани. Всички съжаляваха „жените от Шлекер“, както станаха известни в медиите. И изведнъж на някого му хрумна спасителната идея: нека всички продавачки бъдат преквалифицирани и започнат незабавно работа като... възпитателки в детски градини! Не за друго, ами защото точно там има недостиг на работна ръка и сякаш никой не може да разбере защо. И... след като са жени, най-вероятно няма да им е трудно да работят в детски градини, беше скритата логика.

Дали наистина се случи и колко от бившите продавачки в момента възпитават бъдещото немско поколение, не знам. Темата спря да бъде модерна и медиите престанаха да обсъждат фалиралата фирма. Знам само, че преди няколко месеца имаше безсрочна стачка в много детски градини и много хора бяха принудени да си вземат неплатен отпуск, за да си гледат децата. Както и че изведнъж в медиите се залансира идеята, че то гледането на деца изобщо не било толкова проста работа. Направо да се чуди човек, дали същият гений, който предложи да изпратят безработните продавачки да работят в детски градини, не е направил и това важно откритие.

Теди завърши начална и предучилищна педагогика в Софийския. Не защото не ѝ стигна успехът за икономика, ами защото точно това искаше да учи. И завърши с отличие въпреки застрашаващата живота на обитателите сграда на факултета. След това започна работа в скъпа частна детска градина в покрайнините на София, до която пътуваше почти 2 часа и където трябваше да е доста упорита в напомнянията си, за да си получи заплатата. След като напусна, работи в кол център на един мобилен оператор, а после започна в нормална детска градина. Там са ѝ поверени 30 (три-де-сет!) деца на възраст между 1 и 3 годинки.

В немските детски градини се падат средно между 5 и 8 малки (до 3 години) деца на възпитателка. Едно от исканията по време на стачката беше бройката на намалее на максимум 5. Забележете, това е точно шест пъти по-малко от питомците на Теди в София. И не, не мисля, че немските деца имат нужда от повече грижи. Та те дори си нямат легла в детските градини, ами спят на матраци на пода! Нито пък мисля, че немската държава или немската нация са се загрижили особено за децата, та искат да им бъдат осигурени по-качествени грижи. Е, предполагам, че има и достатъчно хора, които искат - или поне искат за собствените им деца да се грижат добре - но впечатлението ми е, че държавата се притеснява повече как да отърве майките от децата им, за да може да ходят на работа, отколкото как да възпита децата, така че с времето да мислят самостоятелно и да се грижат сами за себе си.

Най-важният обект на грижи от страна на немската държава в цялата тази история са... възпитателките (и възпитателите де, има все пак и мъже). Възпитателките са изключително важни хора в немското общество. Почти толкова важни, колкото болногледачите в старческите домове. Не че се радват на кой знае какво всеобщо уважение, все пак не се изисква висше образование за тази работа, пък в Германия (съща като в България) на най-много почит се радва онзи, който е събрал най-многото хартийки. И все пак всички си признават, че зависят от тях. След противозачатъчните възпитателките в детските градини са второто най-важно нещо, което прави женската еманципация възможна. Само че тъй като противозачатъчните се набавят лесно, евтино и безболезнено и по разбираеми причини не очакват някой да им бъде признателен за свършената работа, цялото виновно и принудено признание на обществото се изсипва върху възпитателките...  И преди някой да възрази, че за различка от възпитателките противозачатъчните ни спасяват и от социалната отговорност да бъдем родители, ще спомена, че ролята на детската градина (, а после и на училището) е не само да осигури физическото оцеляване на детето далече и независимо от професионално заетото родителско тяло, ами и да превърне малкия индивид във функционираща частичка от обществото, която да е в състояние някой ден да замени амортизираните части (родители), с една дума, да го социализира, да го направи „социо-способно“, да го възпита...

А за повечето възпитателки това е просто работа. Отиваш сутрин, седиш там, прибираш се вечер, в края на месеца получаваш пари. Точка. Колкото по-голямо количеството на децата, толкова повече работа. Просто е. Само че ако децата са 30, трябва да има нещо повече от това. Може би и то е просто, не знам. А може би не е. Със сигурност обаче е поучително и мотивиращо за нас, останалите, които броим минутите в офиса, а вместо това можем да се запитаме как и ние можем да престанем да бъдем част от машината, как всяко наше действие може да бъде креативно и значимо, как всеки изминал ден може да е интересен и уникален, също както всяко дете е единствено по рода си, ако човек съумее да го види не като част от бройката, от колекцията от 5, 8 или 30 резервни части, ами само по себе си, като завършен шедьовър...

- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!

В Германия практическият опит, събран в определена фирма или друг тип институция, се нарича практика, в България – стаж, а по международному може да се нарече и експлоатация. За всички бъдещи стажанти, които доброволно, или не съвсем, са на път да се впуснат в това приключение, си позволявам да дам няколко примерни сценария за това, какво биха могли да очакват. Не говоря от теоретична, а от съвсем практична страна, като човек, преживял 3 стажа и намиращ се на кръстопът, дали да си причини още един такъв. Всеки един от тях е в синхрон с възгледите ми в определен етап от живота и е показателен за нивото ми на себеуважение. Тъй като често ме питат за следването в Германия, защото, оказва се, да учиш медии звучи привлекатлено за много завършващи гимназия, реших да синтезирам съвсем негримирано опита си от последните години. Всеки сам е отговорен за житейските си избори, но наличието на предварителна, макар и субективна, информация би могла да бъде от помощ. Ето го и моят стажантски опит (не броя студентската работа, въпреки че тя не е спирала по време на стажовете, но се намира е в съвсем друга графа, именно – в платената).

Стаж номер едно – в небраното лозе

Първият ми опит за намиране на стаж не беше увенчан с множество интервюта, а по-скоро с тяхната инцидентност. Рабираем факт, когато си на 20 години, идващ от „Източна Европа“ и до момента не си имал практически опит на немски език. Така попаднах в една агенция за организиране на музикални събития, или нещо подобно. Всъщност беше мазе в Кройцберг, тапицирано с партитури. В тоалетната имаше календар със снимки в близък план на...вагина. Шефката беше носител на активистка награда за забележителни постиженията в борбата за правата на лесбийките (като техен представител). Обръсната глава с изрусена средна част и облечена с едно червено елече от Казахстан, което тя никога не сваляше, тя бързо ме приземи, споделяйки ми, че повечето музиканти са застаряващи наркозависими, фирмата й отдавна е на минус, а самата тя се издържа само от социални помощи. Ако се абстрахираме от факта, че работих без пари и тя често ми правеше комплименти за външния вид със светнал поглед, три-месечният престой ме научи на някои неща. Сред тях са няколко рецепти (тя готвеше всеки ден), толерантност към различни обществени представители и прослойки, резистентност към откази от страна на потенциални партньори и няколко комуникативни стратегии. Имах шанса да правя... почти всичко по време на джаз-фестивал на открито, Бергманщрасенфест, защото имахме собствена сцена. Задачите ми включваха построяване на сцената, продаване на дискографиите на музикантите пред нея, заснемане на концертите и хонориране на изпълнителите в бекстейджа. А, да, и разглобяване на сцената съответно. По време на съвместната ни работа тя осъзна колко горди могат да са българските представители и колко лесно раними, когато критикуват работата им. Аз пък научих, че ако към вербално извинение направиш на някого и торта, то после можеш да му извадиш душата с памук. Две години след приключване на стажа тя ме канеше на рождените си дни и си поръчваше торта. Мило наистина.

Стаж номер две – знам, че мога

На това интервю се бях полирала визуално, пък и егото ми беше процъфтяващо, все пак бях на края на бакалавърското следване, имах практика зад гърба си, еразъм в Испания (и минус 500 евро на банковата сметка), че и ново гадже, иначе казано, бях ЪнстопЪбЪл. Там се внедрих в екипа бързо и дори се харесахме взаимно с шефката. Координирах им медийните изяви в лицето на един от двамата членове на отдела по комуникации, тоест бях момичето им за всичко, но не и за кафе, това го бяха споменали и в обявата. Грижех се за блога им, което беше началният импулс на осъзнаване, че ми харесва да пиша не само в хартиен формат, когато ме удари инсомнията. Това откритие ми е ценно до момента. Свобода не ми липсваше – още на втората седмица шефката си остъпи стола и цялата работа и замина на море, оставяйки ме да координирам всичко в продължение на следващите 14 дни. Тоест, след 2 работни дни трябваше да я замествам за 14, това определено ме поизпоти, но и ми хареса. После осъзнах, че записвайки магистратура, ще съм по-образована от нея и че ако искам да се развивам може би трябва да продължа по трасето. А и собственикът на фирмата, така нареченият бетер-шеф, грък, израснал в Австралия, имаше два недостатъка – не говореше немски и следеше постоянно подчинените си. Не бях забелязала в договора графа „перманентен скрийн-шеринг с боса“, но явно е било по подразбиране. Или нещо такова. Позитивите са – нови контакти, действително практически опит и дори заплащане от 300 евро, работех на половин щат и имах свободно време за университета и работа, тоест – три в едно, но се чувствах пo-намерила себе си.

***

Следва продължение... 

- Ако продължаваш да работиш така, ще ме накараш да помисля сериозно за премия за теб! Хахахаха… - потният му корем се разтресе под тъмносинята риза.

- Хахахаха… - разсмяха се от учтивост всички присъстващи.

Шегата на шефа по дефиниция е смешна. Пък в тази има цели две смешки: "премия" и "за теб". Затова всички колеги се заливат от смях, докато аз се усмихвам учтиво. Знам, че трябва да съм скромна. Знам, че не би трябвало да работя заради парите. И да, знам, че си има време за преговори за пари, което не е идентично с работното ми време. И аз съм възпитана така, вие какво си мислите?


Само че някаква невъзпитана част от мен напоследък все по-нахално взема връх над моралните работни правила и упорито ми налага тезата, че човек, имащ друг шеф освен себе си, трябва да бъде възнаграждаван "отгоре" и парите са достойна награда за упорития труд. В този смисъл, на мен пък никак не ми беше смешно, дори напротив, иронията ми се стори неуместна, защото премията не би била без причина… Дори и за мен.

Като човек, пораснал през 90те, имам особено отношение към парите. Хем съм изпитала на свой гръб колко са важни, хем пък понякога осезаемата им липса в комбинация с неотменимата гордост въпреки липсата им води до много специфично чувство към тях: омраза на кристали. Замръзнала омраза, която прикрива вледенени неизпълнени желания.

"С пари щастие и здраве не се купуват." Това е официалната максима. Клишето, което винаги ще остане вярно (или невярно, зависи от съвестта и потребителските такси на частните лекари). Неофициалните са: "Да искаш (скъпи играчки) е грешно.", "Само лошите хора мислят за себе си." "Всяко лакомство трябва да бъде споделено, не защото е нездравословно да го изядеш сам, ами за да спестите пари." и не на последно място: "Родителите трябва да жертват абсолютно всичко, което могат да жертват, за децата си (независимо, дали те го искат, или не)". Някой друг забелязва ли мазохистичната нишка в тези морални закони? Просто приканват към етично-катартичен екстаз, породен от себеотрицанието. Извисяват човека - не над битието, ами над… останалите хора (, за които той се жертва). И директният резултат е едно неизмеримо (и подсъзнателно) чувство за вина у поколението, което профитира от многобройните жертви (и още по-многобройните комплекси) на родителите си.

А наистина, в парите няма нищо морално или неморално, емоционално или рационално. Парите са, каквото са: средство. И като сред-ство те са по средата: между човека, пазара и продукта, между желанието и обекта. Просто средство, нищо повече или по-малко. А наистина важното и ценното е от другата страна, след като човек мине средата. И точно затова, понеже парите са толкова безлични, беземоционални и сами по себе си безстойностни (стойностни само благодарение на нещата, които човек може да получи в замяна на пари), те са най-подходящата от-плата в ситуациите, изцяло лишени от лични взаимоотношения.

"Работата е на първо място затова, за да те храни.", гласеше една от максимите, които проповядваше учителят ми по философия в гимназията.

Източник: flickr.com

Такъв беше той. Влизаше в час, носейки старо касетофонче и двуметрова дървена закачалка, окачваше огромното си сиво палто на нея, закривайки половината дъска, а после - между поканите за кафе, които отправяше към всяка ученичка, готова да го слуша, и описанията на Атман, Световния дух, открит от индийците и популяризиран от Сьорен Киркегор - ни даваше съвети за живота, по които обаче, кой знае защо, той самият не беше живял.

- Не се притеснявай да умреш млада. - беше казал той на една съученичка. - Тъкмо ще бъдеш красив труп.

- Отличниците в училище обикновено не са отличници и в живота. - заплаши той друг път друга.

- Ти, Зорничке, най-добре да се занимаваш с роботика. - посъветва и мен в едно междучасие. - Или може също с генетика и молекулярна биология, че нали си момиче, вие сте по-емоционални и такива неща ви вълнуват.

- Ама мен биологията никак не ме интересува. - запротестирах аз. - А пък за роботика трябва много математика и физика, които ми костват и сега доста усилия...

- Ееее, колко му е, ще се понапънеш малко, ще се справиш! То не е да ти е интересно, ами тези науки много се търсят сега. Ще завършиш университет, ще си намериш хубава работа, пък после може и мама и татко да вземеш в Германия, като имаш много пари.

Излишно е да казвам, че не послушах съвета му. Нито взех мама и татко, нито записах роботика или молекулярна биология, нито пък имам много пари. За сметка на това обаче работата ми се води креативна, та затова и заплатата ми е ниска.

Час по пазарлък. "Който на късмет случи, той ще сполучи."

"Ама аз сега, като не съм студентка, имам доста повече разходи...", опитвах се наскоро в разговор с шефа ми да извадя достойни доводи, за да ми повиши заплатата. "Освен това работата ми е свързана с много стрес, а задачите ми са ключови за развитието на фирмата..." Дори и не се изпотих, преговаряйки за пари. Всъщност беше доста досаден разговор, изнервящ поради необходимостта да се оправдавам, да рекламирам себе си и да продавам труда си на някаква прилична цена. За мен беше някакси очевидно защо искам повече пари, имайки предвид колко много усилия инвестирам в работата си. Защо трябва да се самоизтъквам?

Източник: flickr.com

"Защо не ти ги обясняват тия неща в училище?", запитах се после на път за вкъщи и не успях да намеря отговор. Може би отличниците в училище наистина не стават отличници в живота, казах си, но причината за това не е в тях, ами в училището. Ако дванайсет години подред те учат, че "Който се учи, той ще сполучи." и че ако се трудиш, ще бъдеш възнаграден, то свикваш именно с това и после, като пораснеш, се чудиш защо в живота никой не ти пише шестица, като си предадеш отличното съчинение. Не само че никой не ти пише шестица, ами и може да не успееш да си платиш наема, ако не усетиш правилния момент, в който да се откажеш от съчинението и да започнеш да вършиш нещо, за което не се очаква много мислене, но пък времето, прекарано  в седене пред компютър, се заплаща.

Наскоро четох една статия за креативните професии, в която се твърдеше между изкуството и бизнеса съществува един вид напрежение, което ту тласка двете в противоположни посоки, ту ги събира в необходимостта да намериш баланс между материалното и нематериалното.

От една страна, някои застъпват максимата l'art pour l'art, изкуството като самоцел, която няма нужда да бъде оправдавана, а чрез самото си съществуване и чрез силата си да въздейства над хората заслужава да бъде хранена (в пряк и преносен смисъл) от обществото. От друга страна, в други епохи креативните професии са били възприемани като занаяти, не по-различни от останалите. Шекспир е бил човек, който създава продукта пиеса, Микеланджело е бил майстор в занаята си и е командвал чираците в ателието. Също като грънчарството или обущарството литературата, изобразителното изкуство и музиката са били занаяти със своите правила, които трябва да бъдат научени.

Източник: flickr.com

В днешно време разбиранията ни за изкуство не са толкова ясни, както преди. Тласкаме се от едната крайност в другата, някои приемат ролята на неразбрания артист за своя екзистенциална задача, за един вид лайфстайл, докато други кандидатстват за стипендии и посещават университети, блъскайки се в институционализираните правила, за да бъдат официално признат за хора на изкуството, получавайки престижната хартийка. Едната крайност вероятно не носи никаква материална сигурност, докато другата често пъти превръща креативното в стока, която трябва да бъде рекламирана, продадена и консумирана. Съществуването на изкуството трябва да бъде оправдано, онези, които ти дават пари, трябва да бъдат убедени, че имат полза от теб... Остават въпросите: къде е истината? Има ли истина? И не на последно място: какво остава от изкуството, след като бъде "изконсумирано"?

Предполагам, че няма еднозначен отговор на тези въпроси и че решението е свързано изцяло с това, какво разбира човек под "изкуство" и "креативност" и какво влияние имат тези лични разбирания върху себеусещането и идентичността, професионалните цели и очакванията от личния живот на отделния индивид.

За себе си мога да кажа, че не бих могла да се възприема като молекулярен биолог, но едновременно с това не бих пожертвала икономическата си стабилност в името на някакво - било то и на пръв поглед артистично - съществувание, което обаче е също толкова социално наложено, колкото и скучното, но престижното следване в престижен университет, последвано от скучна, но престижна работа, водещи до забравени детски мечти и изгубено време.

Източник: flickr.com

За мен истината е в баланса, в това, да бъдат взети предвид всички желания и нужди, а не само единични. Затова и не мисля, че изкуството съществува като абсолютна самоцел, а че човек трябва да го създава на първо място за самия себе си, а чак след това заради другите. И вярвам, че тогава то ще бъде възнаградено - по материален или нематериален начин - вярвам, че всички хора, принадлежащи към едно общество, държава или към глобалното село, живеят в един естествен духовен и материален обмен на идеи, стоки и ценности, който рано или късно принуждава както отделния индивид, така и общността да дава. А щом всеки дава, то ще има достатъчно за всеки да получи.

- Юридическата литература и наказателните кодекси са най-страшните порнографски творения, които едно общество може да създаде. - обичаше да казва един леко изкукуригал социолог в университета, цитирайки Лакан и Фуко. Ние се споглеждахме с недоверие и се подсмихвахме, надявайки се да не се налага да държим реферат на тази тема.

- С отстъпката, предвидена за ниски доходи, здравната осигуровка прави 285 евро месечно. - казва ми тя с компетентно спокойствие.

- Та това е огромна сума предвид доходите ми! - възкликвам аз с възмущението на източноевропейка, която упорито отказва да се възползва от социалните услуги в Германия. Тя се усмихва с престорено съчувствие и непресторена ирония.

Разговорът е приключил. Ядосано се прибирам пеша, пък дано успея така да потисна напиращата негативна енергия. В устата ми е горчиво раздразнение. Само че този път по изключение горчивината не предизвиква рефлекса ми да повърна, защото чувството е разредено с дестилирана вода, блудкаво като бульон от бамя и безвкусно като немски зимни домати. Ново чувство някакси. Онова горчивото, жлъчно разочарование е специалитет, запазен само за българските институции. За разлика от немските служители българските не те канят да седнеш, а опашката е сякаш подготовка за инквизицията.

- Джанан женско или мъжко име е? - пита тя зад стъкленото гише, а всички чакащи избухват в смях и иронични коментари, които ме карат само да си правя догадки, тъй като не разбирам турски език.

- Женско. - отговаря майката на бебето.

И аз се опитвам да не избухна в смях. Чувствам, че въпросът е доста глупав, но някаква горда етническо-българска част в мен ми подсказва, че служителката в българското посолство не би трябвало да е експерт по турски имена. В същото време от лявата ми страна някаква друга майка крещи на дъщеря си, която като повечето родени тук етнически турци разбира само турски и немски, но не и български.

- Ама госпожо, няма как да издадем български акт за раждане на дъщеря Ви, след като и Вие, и мъжът Ви имате турско гражданство. - обяснява шашнатата служителка.

- Ама ние българче искаме да го пишем детето... - отговаря госпожата и тръсва объркано дългата си черна плитка. - Защо да не може? Ето дошли сме до тука, нека да е българче.

Смехът отново напира в мен и почти съм забравила, че чакам вече половин час. Някакъв любезен младеж на опашката пред мен ми предлага да мина преди него, ако му помогна да попълни формуляра за лична карта. Кирилицата била твърде сложна. Съгласявам се.

Когато идва моят ред, служителката плаче. Разплакал я посетител, който поискал личната карта да му бъде пратена по пощата, че да не плащал 100 евро за бензин. Чувствам, че навлизам в нова четвърта емоционална фаза, откакто съм влязла тук. От страх пред бюрокрацията през раздразнение и смях сега преминавам към съчувствие. Не е лесно да работиш тук, заключавам мъдро.

- Гражданския си брак е най-добре да регистрирате в България. - казва ми тя без сянка от престорено съчувствие. - И през посолството може, но трае към шест месеца.

Обръщам се и излизам. На улицата започва петата фаза, разочарование. Вървя пеша, но знам, че няма да отмине. Не е блудкаво и разредено, а наситено, кипящо, отровно. Казвам си, че е време да подам документи за немско гражданство. Казвам си, че ще се откажа от българското. Българското посолство така или иначе съществува най-вече за да оказва помощ на турците. Чувствам се като раздавач на правосъдие, а в главата ми започва мислен спор с българските ми приятели. Опитвам се да аргументирам пред тях. Те са виновни, само те, извисява се прокурорският глас. Българските държавни служители. Заради тях не искам да имам българско гражданство, не искам да имам повече нищо общо с тях. Глупости, отговаря съдията в мен. С какво ти си по-различна?, пита ме той, а при мисълта за собствената ми работа нещо в мен се надига. Чакам сълзи, но вместо тях идва жлъчка. Има разочарования, които тровят бавно и незабелязано като пестициди. Те ми се предлагат любезно и естествено под формата на изискана вкусотия, а аз ги поглъщам почти безболезнено. А има и такива, които като миша отрова обръщат стомаха, без да си правят труда да заблудят със сладост езика и окото, и го карат болезнено и спазматично да изхвърли онова, което е поел, за да преживее. Пък дано собственикът му най-сетне вземе решение да живее, без да преживя отровите.

„Дали да си подаря смените този месец, за да имам време да си довърша докладите и да си възобновя ръждясалия социален живот, или да се изтормозя отново с нощни смени? Истината е, че ме блазнят парите, не че нямам спестени.“ Така звучеше откровението на една колежка в 1:25 в залата за пушене, тя вдишваше активно дим, аз пасивно остатъците от размисли, съответстващи на часа на денонощието и на налегналата ни среднощна скука. Като работещи студенти ние гледаме на смените като на пликче пари със съответна сума, почти като на българска сватба, само че сами определяме колко пликчета на месец можем да си позволим да заработим или респективно да загубим. Невъзможността за лично „обогатяване“ се превръща в подарък за някой друг колега, затова и първо се предлага на някой от симпатичните ти такива, ако и той/тя е възпрепятстван/а, тогава се разпраща имейл на всички със заглавие „подарък“ и следва съответната дата на предлаганата смяна. Само в Германия човек може да нарече подарък собствено изработени с тичане из 4 редакции пари.

Една кратка реминисценция по повод гостуването в Берлин на софийски учител по салса, чието име не е нужно да бъде споменавано, защото той надали би искал да се говори за него. Той беше поканен да преподава на един от многото берлински конгреси по салса, бачата и ко. през февруари 2014. Той не просто се справи със задачата, да спечели признанието на ученици и учители-колеги, но и щедро раздаде дивиди-тата си на участниците в уъркшопите, без и бегъл намек за парично възмездие. Това, което го направи специален, беше, и е, мотивацията му да предаде ВСИЧКО, което знае, без типичния егоизъм на можещите, далеч от арогантността на търсените учители и без претенцията сам да се назовава такъв. Както самият той се изрази, за него беше важно да сподели с нас какво е научил, но без това да поставя йерархични граници или дистанция между учител-ученик. Два дни той и партньорката му се раздадоха преподавайки, изнасяйки шоу пред публика и танцувайки със всички нас на партитата, без оглед на ниво, националност, тегло или външност. Та тези две личности очевидно беше предвидено да получат скромно заплащане. 

Дали защото беше първото им гостуване и представяне пред берлинска публика или защото българите не винаги умеем да се „продадем“ подобаващо, неговото пликче се оказало обидно тънко. В разговор с организатора станало ясно, че конгресът е бил далеч не печеливш и че приходите не са успели да покрият разходите. Какво мислите направил българският учител по салса? Обидил се от смешната сума? Демонстрирал разочарование и отказал бъдещо съдействие? Изкритикувал организатора? Спирам сугестивните въпроси защото нямам търпение да споделя истината. Той отворил пликчето със смешната сума, извадил почти половината му съдържание, пъхнал го в ръката на организатора и му казал: „Заповядай, приятелю, аз не дойдох тук заради парите.“...

Отварям вратата на задната къща и се запътвам към предната. Задният двор е хлъзгав. Вали. Не дъжд, не сняг, ами мъгла вали. Сив облак от миниатюрни замръзнали частички е обгърнал света, бавно спускайки се в нахлуващата тъмнина. Чувствам как мъглата прониква в мен и вледенява дъха ми, а едновременно с това усещам как обувката ми се плъзга по бетона и земята ме дърпа към грубата си повърхност. Забавям крачка и така и не стигам до вратата на предната къща. Унесен и леко прегърбен, Плюшкин изплува като тъмносива сянка от безкрайно сивата действителност и плавно се носи към мен. Поздравявам го тихо. Той ми отговаря още по-тихо и сякаш за да направи поздрава си част от материалната реалност, ми подава ръка. Аз поемам грубата му възлеста лапа и ме обзема чувството, че пипам гума на велосипед. Дърпам бързо ръката си и го повеждам към мазето.

- Всичко е там долу, сега ще Ви го покажа. - обяснявам аз, слизайки стъпало по стъпало надолу по хлъзгавите стълби.

Плюшкин кимва и ме следва безмълвно. Едва сега забелязвам, че посредата на двора е оставил количката си, която много напомня на ремарке.

Вратата изскърцва, светвам лампата и тръгвам към нашето мазе. Той се движи зад мен бавно и онова, което вижда през решетките на другите мазета, кара погледа му да свети. Усещам как дъхът му се ускорява, очите му се навлажняват, коленете му се разтреперват и инстинктивно забързвам крачка. Плюшкин се затруднява да ме следва. Погледът му отключва катинарите, шари из мазетата и страстно гали прашасалото им съдържание. Аз отключвам нашето мазе и му показвам старите велосипеди. Обхваща ме истеричното чувство, че съм гола пред него, непознатия. Усещам как той плъзга погледа си към кашона с коледни играчки, старата прахосмукачка, неработещото радио и другите складирани неща в мазето.

Той прокарва ръка по ръждясалите рамки на колелата, дърпа звънеца и се усмихва като на сън. После грабва всеки велосипед в една ръка и се запътва навън. Опитите ми да му помогна по стълбите остават незабелязани. Плюшкин плавно вдига всяко от колелета в прегръдка, също като болно дете, пренася ги едно по едно внимателно по стълбите, полага ги върху количката си и ги завива със стар чувал.

- Благодаря Ви. - обръща се той към мен. - Ако някога имате още неща за изхвърляне, обадете ми се пак.

- Какво ще се случи с двата велосипеда сега? -любопитствам аз. - Ще ги продадете за старо желязо ли?

В съзнанието ми изплува приказката за старата улична лампа, която след дълги години служба бива изхвърлена. На края на приказката я претопяват и правят от нея писец. Дали и от моето колело пак ще стане нещо полезно? Или нещо опасно? Изведнъж се сещам за съдбовното падане с колелото пред един светофар. Дали има нещо като карма на вещите? Така че да се прераждат в нещо по-добро от това, което са били?

- За старо желязо ли? - сепва се той. - За да ги претопят? Не...

Плюшкин задърпва количката си. Задъхва се, старческите му кокали изпукват под тежестта ѝ, но той продължава уверено напред към предната къща. Аз му отварям вратата и за последен път поглеждам към количката. Знам, че в някое друго мазе старите велосипеди ще бъдат събудени за нов живот, материален или фантастичен...

Полицаят ръкомаха усилено. Той набива спирачки и отваря прозореца, изключвайки климатика.

- Добър ден, мосю! - поздравява полицаят.

- Добър ден, татко! - отговаря той. На никой от местните езици в Гвинея няма формата „Вие“, затова и хората рядко я употребяват на френски. Ако искаш да покажеш уважение към някого, наричаш го „мамо“ или „тате“. По-голямо уважение от това към родител, здраве му кажи.

- Дай ми нещо, господине. - примолва се полицаят. За сметка на това „господине“ не е особено учтива форма, а по-скоро начин да покажеш, че някой ти е чужд.

- Приятен ден, татко. - той му подава една банкнота от 4000 франка и потегляме.

- Какво нарушение направи пък сега? - провиквам се аз от задната седалка, надвиквайки музиката. Думата „нарушение“ в Конакри, Гвинея има доста относителен характер предвид факта, че почти няма светофари (пък работещите са още по-голяма рядкост) нито пешеходни пътеки, мотоциклетите изпреварват от дясната страна, а колите дори понякога се качват на тротоара, за да изпреварят.

- Никакво нарушение не съм направил. - усмихва ми се той великодушно. - Човекът просто искаше да му помогнем финансово.

Аз кимам неразбиращо. 4000 франка са по-малко от един лев. Никакви пари! Дори и в Гвинея с тях не може да си купиш един литър минерална вода. Може само да пътуваш две спирки с препълните микробуси в крайните квартали. Но не повече от две спирки, после ще те свалят от колата, защото нямаш пари. Ако на български полицай дадеш едно левче като подкуп, мисля си аз, като нищо ще се окажеш в затвора за обида на държавен служител. Моят събеседник сякаш отгатва мислите ми.

- Полицаите тук са много лошо платени. - казва ми той. - С тяхната заплата не можеш да издържаш семейство.

- Но с такъв минимален подкуп -възразявам аз - не помагаш особено на (в повечето случаи) многобройната им челяд.

- Да, но помисли си какво ще стане, ако днес още десетима му дадат по 4000 франка. Ако още петима са направили нарушение и му дадат по 10 000 франка, за да ги пусне. Дали няма да събере пари? Пък и това не е точно подкуп, ако не си направил нарушение. Това е по-скоро показване на уважение.

- Как може да кажеш, че уважаваш такъв държавен служител? - недоумявам аз. - Та това си е чиста просия! Нима се чувстваш сигурен при мисълта за такава държава?

- Кой говори в момента за държавата? - пита ме той. - Аз показвам уважение към човека, пък държавата... тя се управлява от корумпирани политици. Това ни е проблемът тука в Африка. Тях не ги уважавам! Тоя беден човечец няма нищо общо с държавата. И той като всички нас страда от нея.

Аз спирам да споря. Знам накъде ще се извърти разговорът. Политиката е мръсна работа, никой свестен човек не си пъха ръцете там и така нататъка. Усещам как ще го обърна на български, защото се чувствам почти като в България.

Знам, че меланхоличните чувства към политиката не са чужди на никои избиратели в Европа. И все пак, замисляйки се за партията на Пиратите, която на миналите местни избори „превзе“ берлинския Сенат и чиято председателка е на 26, нямам усещането, че немците странят от политиката, защото е „мръсна“. В Германия данъците и осигуровките са космически, но пък и социалните помощи и детските надбавки са много високи, а здравните каси поемат огромна част от разходите по лекарства и лечение. Хората дават. Но не директно един на друг, а на държавата, която разпределя всичко. Държавата наистина има власт в обществото. Моят събеседник не може да си позволи да кара същата кола в Берлин, каквато кара в Гвинея, защото разходите са твърде високи. В Гвинея държавата няма особена власт. Държавните служители си вземат парите, от които имат нужда, лично от данъкоплатците: чрез подкупи. Така за онези, които имат пари, има и държавни услуги, а онези, които нямат... е, това си е един вид мотивация да забогатеят и те, нали? И в крайна сметка всички се оплакват от държавата. Тя е корумпирана, тя не успява да се погрижи за хората, тя подсилва социалното неравенство, не подпомага майките, промишлеността не се развива, защото няма кой да я развие, а евтините китайски стоки заливат пазара. Още ли говорим за Гвинея? Всъщност да, макар че почти същото може да се каже и за България с тази разлика, че поне токът рядко спира и че образованието – в идеалния случай - не е платено. Но защо има такава прилика между две толкова отдалечени една от друга държави? Не би ли трябвало България да има повече прилики с Германия, която е далеч по-близо от Гвинея? Какво е общото между България и Гвинея?

В училище ни учат, че България е създадена през 681 г. В гвинейските училища учат, че Гвинея е създадена през 1951 г. Реално погледнато, днешната българската държава е създадена 1878 г., а първата държава на територията на Гвинея е създадена през 9ти век. Всъщност една държава не се създава за една година, а в продължение на десетилетия и векове. Една държава съществува много преди да съществува официално и дълго, след като е създадена, не съществува реално. Освен това една държава се разрушава в продължение на десетилетия и векове. С различни методи и в продължение на години Османската империя е разрушавала държавата България. По същия начин първо Португалия, а после Франция е разрушавала държавите в Западна Африка. Така от България е останала само етническата група българи, а от държавите на територията на Гвинея са останали три етнически групи. В продължение на векове единствената форма на държавност за българите е била Османската империя, за африканските етнически групи това е била Франция. Нито на Османската империя, нито на Франция е можело да се разчита. И едните, и другите са експлоатирали поданиците си по всякакъв възможен начин, унищожавайки културата на раята като недостойна за уважение. Единствените, на които индивидът е можел да разчита, са били семейството, роднините, приятелите, съседите и останалите социални контакти. И ето, че днес, след като Великите Сили са определили каква територия заслужава България и каква Гвинея, недоверието към държавната власт все още е налице. Моралните задължения, резултат от социалните контакти, са се изродили в корупционна култура. И в България, и в Гвинея се чува лайтмотивът: „Всичките са маскари!“ И тълпите протестиращи пълнят улиците. СРЕЩУ какво протестират, е ясно. Това, което остава да се изясни обаче, е ЗА какво. И тогава може да се появят и български Пирати, които да превземат кораба и да поемат с нов курс.

... е работата на човек в България. Или поне така твърди той. С типичен за него намигващ сарказъм ме посрещна в София един истински Приятел на мен и всичките ми проекции. Точно на него често е безпредметно да задавам въпроси от порядъка на „Как си?“, „Как върви работата?“, защото той изобретява антипод на клишетата със скоростта на премигване и ме повлича в суфистиката на водопад от словоизлияния. Аз, от своя страна, като една от многото българки в иначе красив Берлин, понякога се заклещвам в шпагатната поза на културна, политическа и емоционална съпоставка на два свята, които ме предизвикват да продължа да се разтягам между информационните им бездни. Затова  и не пропускам златната възможност да се допитам до интелигентните си български приятели при разнородни съмнения относно просперитета на родна почва. Въпросът с най-наболяла актуалност: „Ще гласуваш ли?“, неочаквано доведе до лека комуникационна анархия в иначе подредените ни като пъзел взаимоотношения...

Зададох един и същи въпрос на безкрайно различни хора с единствен обединяващ фактор, приятелството им с мен: археолог, актриса, информатик, архитект, танцьорка, учителка, зададох го и на себе си. Отговорите са предвидими, чуваме ги от както се помним, ние, децата на демокрацията (?), на промяната (?), на възможностите. „Няма смисъл!“, „За кого?!“, „Защо ми е?“ ми звучаха като познат рефрен от фолклорен шлагер. И за разнообразие на краткото ми импровизирано социологическо проучване: „Да, антивот, за най-абсурдното!“  

Пазарджишката действителност е оплакатена до безобразие. Билбордите по междуградските пътища са окичeни със символи на трагикомичното, примесени с доза пошлост и/или лицемерие: „Имаме воля!“, явно обаче нямат срам, „Планът Сидеров“ звучи като заглавие на трилър, а „Избери нормалното“ за пореден път ни пропомня, че явно сме се отказали дори да го търсим. А хората масово нямат и то най-фундаменталното: Вяра, Смисъл, Вяра в Смисъла... Естествено, не всичко е оправдаемо, българинът все още обича да вярва, че манната небесна е постижима, докато я чака в местното кафене-гараж и високоинтелектуално „цъка белот“. От друга страна, за скромните 8 дни престой в България успях да се насладя на театрален спектакъл и на изключителна изложба, благодарение на приятели, които живеят творейки, мислейки, обичайки. За поред път се убеждавам, че ние носим Рая и Наказанието в себе си, но трябва да се развиваме, да продължаваме да се учим. Защото, парадоксално, но факт, аз също винаги съм слушала колко мръсна работа е политиката, как от нея честните хора бягат като Дявол от тамян, как всички са еднакви, надежда няма, а на нейно място вирее единствено корупцията. Една болезнена истина още кънти в съзнанието ми, а именно тази, че много от нас дори не сме си направили труда сами да прочетем програмните обещания на основните партии, а абсорбираме сдъвкан и многократно преизплют вариант на маркетингови обещания чрез „независими“ медии. Щом гореспоменатата обществена прослойка от очевидно образовани граждани не вижда перспектива в гласуването, значи имаме спешна нужда от промяна в начина на мислене, за да спрат да ни управляват спонсори на кебапчета, козунаци и лъжи. Все още има време да решим за себе си!

Е, ще гласуваме ли?!

Като източноевропейка в Берлин съм малко или много свикнала да бъда гледана от хората на улицата. Възрастните немски и турски жени ме гледат понякога с възмущение, младите турски и арабски мъже ме гледат с известно желание, някои млади немкини ме гледат с пренебрежение, някои рускини ме гледат със злоба, други рускини, полякини или туркини ме гледат със симпатия и така нататък.

Като източноевропейка в Берлин с цветнокож мъж до себе си съм повече от свикнала да бъда гледана. Този път хората, които гледат, се разделят само на две групи: онези, които ни гледат със симпатия, защото – видите ли – любовта прекосява всякакви „прегради“, и онези, които ни гледат със злоба – дали защото завиждат, че тоя черния си има бяла жена, или защото са възмутени как може бяло момиче да падне толкова ниско, че да си хване черен мъж.

Като източноевропейка с цветнокож мъж до себе си в Гвинея обаче гледането беше от съвсем друг, непознат за мен до този момент характер.

- Фоооооте, фооооте!- крещят всички деца от къщите зад нас, докато чакаме да дойде някое такси или микробусче, което да ни закара до пазара.

Стоим на тротоара, директно върху пясъка, понеже няма никакви плочки или павета. Точно пред краката ни, между тротоара и шосето, минава дълъг канал, подобен на ров, около един метър дълбок и широк, който събира водата през дъждовния период. Над него няма решетка, а само тук и там има по някое малко импровизирано мостче от дървета, по което минават жените. След като едно такова мостче се счупи веднъж под краката ми и аз едва не паднах в дупката, реших също като мъжете да прескачам канала, когато се налага да пресичам улицата.

Чувам как зад нас тича цял рояк деца, които живеят от тази страна на улицата. Те крещят, смеят се, сочат ме и говорят нещо на техния си език. Вече знам, че няма смисъл да се опитвам да им говоря на френски. Те само се смеят, гледат надолу и нищо не казват. Както повечето деца, родени тук, те говорят сусу, най-разпространения в Конакри локален език. Аз не говоря сусу, само малко малинке. На сусу знам само две думи: „саасе“, комар, и „фоте“, бял. „Фоте“ беше първата дума, която научих на сусу. Като европеец в Конакри, няма как да не я чуеш хиляди пъти. Възрастните те поглеждат и с учудване тихо промърморват: „Ее, фоте!“ Независимо, дали самите те са сусу, или принадлежат към някоя друга етническа група, винаги казват тази дума на сусу. А децата... те могат да докарат човек до полуда! Като те видят още от далече, очичките им светват - понякога от радост, а понякога от огромно учудване, що за същество си ти. И тогава някое се провиква „фооооотее!“ и другите се присъединяват. Тогава дори онези, които не са били сигурни, човек ли си или какво си, разбират, че си европеец, и изпадат във възторг. Какво ли правиш там? Защо си дошъл да ги видиш? Нима и ти живееш в къща като тяхната и се миеш с вода от кладенеца? Но защо си там? Защо, защо? Нали там в Европа си имате течаща вода? Нали токът у вас никога не спира? Нали всички са богати и могат да си купуват нови дрешки през цялото време, а не само за празници? Нали, нали, нали? А какви дрешки и играчки имате само! Също като онези на пазара в Мадина, шарени, хубави, понякога дори пеещи и святкащи. Много пари трябва да имате вие европейците, защото играчките ви са скъпи.
Аз се сещам за пазара в Мадина, където човек може да си купи дрехи и играчки, събрани уж като помощи от разни неправителствени организации в Европа. Цените не са ниски за местния стандарт. Дори понякога в магазини за втора употреба в София или в Берлин съм виждала по-евтини дрехи. Това са те, помощите от Европа, които трябва да дойдат като спасение за гладните и мизерстващи черни деца. Колкото и да са скъпи, местните ги купуват. Събират пари, за да купят красиви дрешки и играчки за децата си. После малките, сияещи от радост, бързат да покажат новите си придобивки, тичат при съседските деца, въргалят се в пясъка, който е навсякъде поради липсата на плочки или асфалт, цапат се и се връщат вкъщи. А майките къпят и преобличат децата си, защото бедността не е причина да си мръсен и неподдържан. И перат всеки ден на ръка. Понякога тънките тъкани на европейски дрехи се късат, непригодени за честотата и техниката на пране в Африка. Копчетата хвърчат, панделките се раздират, стават дупки по рокличките, но децата пак ги носят. Кой ще си изхвърли дрешката, купена за толкова пари от пазара в Мадина! Такива дрешки искат и децата, които стоят пред мен. Мислят си, че в Европа ги има в изобилие и че всички деца имат такива. Аз се опитвам да им кажа, че Европа е пълна с бедни хора, че има много деца, които – също като тях – нямат много пари. Че има дори деца, които са по-зле от тях, защото няма какво да ядат. Но те не ме слушат. Те не очакват отговори на въпросите си, искат само да ми ги изкрещят, за да могат да кажат после, че са говорили с европейката, която живее от другата страна на улицата. За тях няма съмнение, че Европа е рай. Такава е картината, която виждат по телевизията. Такива са и нещата, които им разказват възрастните, които са си имали ядове с богатите европейци. Парите решават голяма част от проблемите тук. Децата не искат да ме слушат. Те искат да говорят. Не със мен, ами на мен. Искат ме за слушател, за да станат проводник на онова, за което възрастните мълчат. Възрастните искат понякога пари от мен, но децата искат само моето внимание. 

Зълва ми не смогва да преведе всичко. Тя е малинке и не говори добре сусу, а децата крещят едно през друго. Тя се ядосва и се опитва да ги отпъди да си играят. Чула крясъците, идва и една майка. Заговаря ни и пита коя съм и имам ли деца. Аз отговарям, че нямам, а тя ми пожелава да имам много и всичките да са момичета. Аз се смея. Тя ме гледа с известно възхищение. После виква на децата да се махат и на сбогуване ми казва, че всички трябва да са бели като европейците. Сега е мой ред да се учудя. Какво й е толкова лошо на вашата кожа, питам я аз. Тя не знае какво да отговори. Трудна ситуация. Усещам как руменината нахлува в лицето ми. Зълва ми решава, че ми е топло и ми подава вода. Но водата не решава проблема. Дали тази жена, която току що ми каза, че моята кожа е по-хубава от нейната, чувства същото, каквото и аз? Съмнявам се. Тя чувства просто разликата в положението ни. А аз чувствам, че именно в този момент, когато не е намесена нито политика, нито икономика, тази разлика е продукт само и единствено на нейния начин на мислене. Що за авторасизъм е това?!! 

Спасява ни едно идващо такси. Със зълва ми сядаме една до друга на тясната предна седалка и потегляме към пазара. През прозореца махвам на децата за довиждане, а те хорово ми отговарят:

- Au revoir, fote!!