Помните ли звуците на лятото? Вероятно не е лесно да ги пресъздадем в съзнанието си през февруари, но те не са само ехо от далечен спомен. Усещанията ни се просмукват в нас и ни съпровождат през целия процес на порастване. А летните традиционно оставят емоционални вáди в градината на спомените. Отворени прозорци, свистещи гуми по още нагорещен асфалт, съседи, които обсъждат на висок глас актуални футболни резултати, неповторимите качества на домашната ракия и цената на купешките домати. Деца, които играят на стражари и апаши пред блока, делейки си пространството с целуващи се тийнейджъри. Oбсебили беседките им, с качени крака на седалките, те се надпреварват по потенциал на бирена вместимост, пушат и играят карти, под назидателните погледи от стожерите на патриархалния ред - кварталните баби, които ги заплашват с полиция, а всъщност се опитват да преглътнат неумолимостта на отминалата си младост .... 

През деветдесетте за мен лятото беше безгрижие и топлина, която разширяваше пространството на домовете и отваряше входните врати, за да се смеси ароматът на пържена риба от един етаж с този на печени чужки и домашна лютеница от друг. Докато зимата всеки се шмугваше в себе си като разярена костенурка, през летните месеци сякаш хората се отваряха като божур при изгрев слънце - ненаситни да съберат ароматите, топлината и своеобразните емоционални гъделичкания на преходния коктейл от задух, пот и хормони. Още оттогава лятото винаги ми навява усещане за облагородяване и свобода. И ето ме днес, от около двайсет години напуснала лятото на детството и обратно, доста далеч от родните географски ширини на усилните августовски дни, попаднала в град на вечно лято. 

Картахена. 

Не знам как, но по някакъв начин този град ме води към нов етап от развитието ми. Седейки на горещия под на открита тераса с бира в краката и лаптоп в скута, пред мен се разкрива трудно описуем изглед от палми, сергии за книги, кофи за боклук, рухващи бараки и до тях осветени молове. Свят на изобилие от тонове, аромати, контрасти, еуфория, бедност, музика, живот. Сякаш някой неопитен художник се е захванал с непосилна за него задача и в безизходицата си просто е изсипал цялата палитра вурху платното, а цветовете така необратимо, но хармонично са се прелели в един друг, че е невъзможно да се каже кои са преобладаващите. Едно обаче е сигурно - пред такова пъстроцветие безразличието е изключено.

След седем години привикване към немската сдържаност, ко;лумбийската нагласа към живота ми се струва потресаващо разточителна. Цветовете на дрехите са крещящи, улиците вибрират под натиска на гърмящи тонколони, от които извират салса, бачата, бадженато, чампета, кумбия и безброй африкански ритми. Освен музикалния съпровод, движението по тесните тротоари, специално за представителите на женски пол, е съпроводено с усилена хвалебствия относно нейната красота, божественост, неповторимост и грация. Тези излияния биват подправени с елегантни подсвирквания и субтилно изсъскване, по възможност в непосредствена близост и при наличието на рентгеново зяпане. "Знаеш ли, докато учех в Германия започна да ми липсва фактът, че никой не ми казваше нищо мило по улицата", - оплака ми се още първата седмица колумбийската ми колежка Ибис, която е в състояние да съпоставя, но и да приласкава и двата свята. Тя е човек, когото обикнах за около 10 минути. С нея дълго стояхме замислени пред цитата от Херта Мюлер, оафишен на работното ни място - "Родината е това, което човек не може да понася докато е в нея и това, с което му е невъзможно да се раздели, когато е далеч от нея."

Петък вечер е, а лятото е даденост. По улицата препускат туристически файтони с очебийно бели наематели, които контрастират на фона на над 50-те срещащи се нации по улиците на Картахена - градът, вдъхновил Маркес. Изобилието от африкански корени. които при много обитатели на регионите около карибско море са изографисани чрез карамелена кожа и невъзможна за сресване коса и неотменно са белязаля жаждата за живот на тази държава на несигурност, в която единствената константа е необходимостта да живее за мига. 

Като изучаваща занаята и вече два пъти паднала (и станала) от хамак на плажа, държа да отбележа, че това самó по себе си е изкуство, обратнопропорционално на хроничния работохолизъм. 

Вдишвам (не)реалното фебруарското лято на Картахена и дробовете ми поямат смесица от аромати. Сладостта от уличните будки за пресни сокове от папая и ананас се прегръща сластно с парфюма от кофите за боклук, гарнирани с рибни останки. Дали поради свежестта от цъфтящите мангота по улицата или от вълмáта oт марихуана, която се пуши в парка под процореца, започвам да си представям потенциален дует между Мано Чао и Марк Антъни и примерна сценографията на видео-клипа. Наблизо звучат тимбали и пачанга. Облагородена и благодарна съм за това предварително лято, което  започна да препограмира нещо фундаментално в софтуера на личните ми убеждения....Нека да е лято!  

В Германия практическият опит, събран в определена фирма или друг тип институция, се нарича практика, в България – стаж, а по международному може да се нарече и експлоатация. За всички бъдещи стажанти, които доброволно, или не съвсем, са на път да се впуснат в това приключение, си позволявам да дам няколко примерни сценария за това, какво биха могли да очакват. Не говоря от теоретична, а от съвсем практична страна, като човек, преживял 3 стажа и намиращ се на кръстопът, дали да си причини още един такъв. Всеки един от тях е в синхрон с възгледите ми в определен етап от живота и е показателен за нивото ми на себеуважение. Тъй като често ме питат за следването в Германия, защото, оказва се, да учиш медии звучи привлекатлено за много завършващи гимназия, реших да синтезирам съвсем негримирано опита си от последните години. Всеки сам е отговорен за житейските си избори, но наличието на предварителна, макар и субективна, информация би могла да бъде от помощ. Ето го и моят стажантски опит (не броя студентската работа, въпреки че тя не е спирала по време на стажовете, но се намира е в съвсем друга графа, именно – в платената).

Стаж номер едно – в небраното лозе

Първият ми опит за намиране на стаж не беше увенчан с множество интервюта, а по-скоро с тяхната инцидентност. Рабираем факт, когато си на 20 години, идващ от „Източна Европа“ и до момента не си имал практически опит на немски език. Така попаднах в една агенция за организиране на музикални събития, или нещо подобно. Всъщност беше мазе в Кройцберг, тапицирано с партитури. В тоалетната имаше календар със снимки в близък план на...вагина. Шефката беше носител на активистка награда за забележителни постиженията в борбата за правата на лесбийките (като техен представител). Обръсната глава с изрусена средна част и облечена с едно червено елече от Казахстан, което тя никога не сваляше, тя бързо ме приземи, споделяйки ми, че повечето музиканти са застаряващи наркозависими, фирмата й отдавна е на минус, а самата тя се издържа само от социални помощи. Ако се абстрахираме от факта, че работих без пари и тя често ми правеше комплименти за външния вид със светнал поглед, три-месечният престой ме научи на някои неща. Сред тях са няколко рецепти (тя готвеше всеки ден), толерантност към различни обществени представители и прослойки, резистентност към откази от страна на потенциални партньори и няколко комуникативни стратегии. Имах шанса да правя... почти всичко по време на джаз-фестивал на открито, Бергманщрасенфест, защото имахме собствена сцена. Задачите ми включваха построяване на сцената, продаване на дискографиите на музикантите пред нея, заснемане на концертите и хонориране на изпълнителите в бекстейджа. А, да, и разглобяване на сцената съответно. По време на съвместната ни работа тя осъзна колко горди могат да са българските представители и колко лесно раними, когато критикуват работата им. Аз пък научих, че ако към вербално извинение направиш на някого и торта, то после можеш да му извадиш душата с памук. Две години след приключване на стажа тя ме канеше на рождените си дни и си поръчваше торта. Мило наистина.

Стаж номер две – знам, че мога

На това интервю се бях полирала визуално, пък и егото ми беше процъфтяващо, все пак бях на края на бакалавърското следване, имах практика зад гърба си, еразъм в Испания (и минус 500 евро на банковата сметка), че и ново гадже, иначе казано, бях ЪнстопЪбЪл. Там се внедрих в екипа бързо и дори се харесахме взаимно с шефката. Координирах им медийните изяви в лицето на един от двамата членове на отдела по комуникации, тоест бях момичето им за всичко, но не и за кафе, това го бяха споменали и в обявата. Грижех се за блога им, което беше началният импулс на осъзнаване, че ми харесва да пиша не само в хартиен формат, когато ме удари инсомнията. Това откритие ми е ценно до момента. Свобода не ми липсваше – още на втората седмица шефката си остъпи стола и цялата работа и замина на море, оставяйки ме да координирам всичко в продължение на следващите 14 дни. Тоест, след 2 работни дни трябваше да я замествам за 14, това определено ме поизпоти, но и ми хареса. После осъзнах, че записвайки магистратура, ще съм по-образована от нея и че ако искам да се развивам може би трябва да продължа по трасето. А и собственикът на фирмата, така нареченият бетер-шеф, грък, израснал в Австралия, имаше два недостатъка – не говореше немски и следеше постоянно подчинените си. Не бях забелязала в договора графа „перманентен скрийн-шеринг с боса“, но явно е било по подразбиране. Или нещо такова. Позитивите са – нови контакти, действително практически опит и дори заплащане от 300 евро, работех на половин щат и имах свободно време за университета и работа, тоест – три в едно, но се чувствах пo-намерила себе си.

***

Следва продължение...