- Определени хора ми липсват, - споделям пред колумбийските си колеги, които очакват да чуят колко съм зажадняла за немския ритъм на живот. - Имам една приятелка, която особено много искам да видя, защото освен всичко останало, тя преживява важна трансформация и трябва скоро да смени цветните дрехи на кокетка с тези малко по-широките...най-мечтаните - тези на майка. 

- Коя е тя? Къде се намерихте?,- гледат ме въпросително очи с цвят на еспресо.

- Тя е една българска бяла лястовица в Берлин...

7 години и половина по-рано...

- Здравейте, казвам се Зорница!,- изчуруликва на немски едно тънко, по детски невинно гласче и произнася славянското си име, което контрастира с русата коса и сините очи. Тъкмо бях на път да я приема за местна. „Ужас, още една българка, живеят ли германци изобщо в този град?”,- мисля си леко разочарована (както обикновено в първия момент, когато се запознавам с човек, който за в бъдеще ще значи много в живота ми...) Но пък има толкова красиво име!” Събрали сме се един рояк женоря пред Червеното кафе на Свободния университет, където се провеждат ориентировъчните дни на първокурсниците в зеления Ориндж-Каунти Далем. Голяма скука. Несполучлив опит за завързване на бъдещи продуктивни познанства с колежките. Може би. Само едно име запомних така или иначе - Зорница...

Странна ми се стори тази Зорница в първия момент, а в продължение на следването съвсем се обърках. Никак не можех да я определя категорично. Умна, а скромна, добра, пък директна, малка и пораснала евдновременно, тя ни изпреварваше по всички параграфи. Тръгнала на училище година преди нас, тя така мина и през бакалавъра - завърши го първа и започна магистратура, докато останалите още разучавахме копчетата на калкулатора в задължителния модул по статистика - тя и от това разбираше! После се пренасочи професионално, срещна партньора си, който се оказа достатъчно прозорлив за уникалността й и съумя да я направи своя съпруга, а и скоро-майка на децата си. 

Последните години прибавихи щрихи към палитрата на мнението ми за нея. Тя е пъстра! Зори е като книга, която те облива със светлина всеки път, когато я отвориш, без оглед на факта, че познаваш съдържанието й. Тази магия тя поръсва и над текстовете си. Тя се пресъздава и в рецептите, която постоянно подобрява. В дрехите, които шие. Плетивата, които измайсторява. Уютът, който навсякъде създава. Тя е вдъхновение! Докато аз все търся (себе си евентуално), Зори постоянно намира (смисъл във всичко). Благодаря й, че ме намери! За мен Зори е русото слънце в един облачен град...

Честит рожден ден, мила Зори!

– След 13-годишна връзка, която наскоро се разпадна, изобщо не знам как функционират срещите в момента, – оплака се от предната седалка моята красива и талантлива колежка Диана, която няма нужда от наръчник, за да произведе мъжко внимание, само от такъв, за да го разтълкува.

– О, много е лесно, – заразказва от шофьорското място Катерина, – аз постоянно си уговарям срещи по различни апликации и си ги уреждам между другото: понякога в обедната почивка, друг път – в ранния следобед.

– Много интересно!, – с нова надежда и светнал поглед възкликна Диана.

– Да, да, много е просто, – продължи да отваря очите й с изпробвани съвети Катерина, – обаче, тъй като времето ми е ценно, вече им казвам в началото на срещата, че ако не се харесаме, направо се сбогуваме след половин час и не се мотаем с преструвки от учтивост.

– Това наистина ли се прави в днешно време?!, – мигам на парцали, недоумявайки възхитена ли съм от немската организационна практичност или съм открито потресена от подобен тип прагматичност.

– Естествено, аз съм заета работеща жена!, – горда в апотеоза на своята еманципация заяви Катерина. 

– Оооо-кей, – това беше единственото, което успях да измрънкам, а и беше време да сляза от колата, защото бяхме пристигнали пред дома ми. Пожелах им приятни танци и донякъде съжалих, че няма да присъствам на продължението на раговора. Ама само донякъде. Заизкачвах се пеша по стълбите, за да имам повече време за размисъл. Или за спомени. Или и двете...

Последният път, когато са ме интересували онлайн срещи, то те се уговаряха по Мирка, само напредналите имаха сканирана снимка, а времето за свалки беше скъпо и се таксуваше на половин час. Струва ми се праисторично и ми досмешава от факта. Тогава ако очевидно кандидадът не ти допаднеше, това се показваше (по възможност) деликатно. Например, чрез криене зад ъгъла и изнизване по тарлъци, даване на номера на най-добрата ти приятелка вместо личния или чрез появата на НЕотложна работа като да си купиш нов лак за нокти например. Всички тези благородно замислени субтилни сигнали свидетелстват за желание за измъкване по тъч-линията. Германките очевидно не се дерзаят толкова и, вместо да уклонничат, ти плясват истината в лицето, сякаш са хвърлили сурова пържола върху нагорещен грил. И сигурно мъжкото его цвърчи и прегаря.


Не за първи път ме впечатляват любовните практики в Германия. В първи семестър имах един мотивиран обожател, който исках да отпратя деликатно, казвайки му, че през следващите месеци съм много заета с изпити и работа и ми е невъзможно да му обърна внимание. Тогава той си извади тефтерчето и ме попита дали след 4 месеца би ми било по-удобно...

Генерално намеците, невербалните сигнали и ироничните похвати на немска територия не са сред обичайния набор от методи за свалка. Темите традиционно са практични, жалко, че аз не дешифрирам успешно, че някой мъж проявява интерес към мен докато ме разпитва колко плащам за квартира – колко съм нечувствителна! „Остави таз песен любовна“ „на Изток от Рая“, на Запад нещата се дискутират по същество. „Това не беше среща, а интервю за работа!“, оплака ми се веднъж един български колега от университета, „ако знаех, щях да си взема и документите заедно с паспортна снимка, да го караме по протокол.“ Той беше възмутен, а аз се заливах от смях – нетактично, но неизбежно.

Обаче коя съм аз, че да се изказвам за немските любови! Сед дългогодишната ми такава с мой съученик от гимназията, тоест бългрин, се озовах във връзка с унгарски представител, израснал  в Сърбия. Момичето може да избяга от Балканите, но не и Балканите от момичето!

– Шац, как би реаграл ако.., – вече вкъщи се допитвам до другия пол и описвам метода на Катерина.
–  Бих й редложил да съкратим времето на петнадесет минути, няма какво да се мотаем цели тридесет, – ухилен до уши отвръща той и ме прегръща... На шега или не съвсем, той определено е далеч по-интегриран от мен!  

„Някой трябва да опише мизерията на 97-ма, както и всички останали мизерии - зимата на 90-а, на 92-ра...“

Хм, мизерия, мизерия... колко да е било мизерно? В моята глава 97-ма беше хубава година. Научих се да чета и пиша, после завърших първи клас, написах едно смотано стихотворение и после лятото прочетох цял куп книги, които до ден-днешен са ми любими. Нямах търпение да почне втори клас, когато пък се роди братчето на най-добрата ми приятелка. Забавление ви казвам! За 90-а и 92-ра мога да ви кажа далеч по-малко неща. Аз самата съм родена 90-та, пък сестра ми 92-ра, та си спомням колко се чудих тогава, че от такова грозно нещо като бебетата накрая стават нормални хора. Главата ми не го побираше. Спомените ми за тия първи години на демокрацията се събират в две неща. Първото е тъмносиня престилка, зад която се криеше стройна, слаба фигура. Впоследствие ми казаха, че това бил чистачът на стълбището, който починал през 95-та. Второто нещо е:

„Детенце хубаво, пиленце любаво, къде под мишница с таз малка книжчица? Не питай бабичко, макар и слабичко, книга да се уча, добро да сполуча.“

„Помня как пред мен на пазара една възрастна жена моли да й отрежат половин лимон.“

„Една вечер се прибрах и апартаментът беше разбит. Липсваше само телевизорът.“

Напушва ме смях. Четейки нататъка, смехът ми замира бързо. Не смятам да цитирам остатъка. Извинете, не, че не звучи правдоподобно, но ме бих могла да надвия отвращението си. Познато отвращение впрочем.

Мизерия, това е думата. Не безпаричие, не бедност, а именно мизерия. Разликата е огромна. Безпаричието е дума, изразяваща констатация. Просто човек констатира, че пари няма: „Добре, хубаво, няма. Точка.“ От това не следва нищо. Безпаричието може (и най-често е) моментно наблюдение. Бедността е по-различно нещо. Думата изразява повече от липса на пари: тя е социален факт. Бедността е идентичност, принадлежност към социална класа, маска, която човек носи пред другите и пред самия себе си. Бедността и усещането за бедност ограничават, но най-често материално. За разлика от това мизерията е съвсем друга класа усещане. Мизерията включва не просто икономически статус, но и примирение с него на интелектуално ниво. Докато безпаричието и бедността се намират в материалния свят извън нас, мизерията е част от нас, тя е един вид духовна и емоционална нищета. Тя превръща хората в „празни ламаринени кутии“, както поразяващо точно се беше изразил един от първите читатели на този блог.

Човек не бива да се страхува от безпаричието и бедността. Те не са толкова важни, щом за едно дете са дори невидими. Но мизерията, вижте тя е опасна. Страховита като болест, тя превръща човека в животно, способно да изрази с думи животинските си мисли, но неспособно на премине границите им (извинете, никак не обичам думата „скот“). Може би затова се казва „Естествен роман.“

Георги Господинов е един от най-четените български писатели. Както в България, така и по света. От доста време имах намерение да си купя негова книга и тъй като „Физика на тъгата“ беше изкупена във всички книжарници по време на тазгодишния ми престой в България, си купих „Естествен роман“. „14 години, 9 издания, 23 езика“ пише на корицата. Звучи обещаващо.

В „Естествен роман“ няма нищо естествено. През цялото време уж става дума за естествени неща като котки и пчелички, престой в тоалетната и наръчници за начинаещи градинари, но всеки път, когато разказвачът подеме някоя от тези теми, читателят научава повече за „естествоизпитателите“, отколкото за самите естествени процеси. В началото авторът обещава да напише роман от начала. Дали това означава, че няма да има край? Кой знае. Аз лично виждам няколко края, разпръснати из целия роман. В „Естествен роман“ има цяла редица истории. Малко прилича на огромно кълбо от различни цветове прежда, конците са омотани, заплетени, че даже и често завързани един за друг, така че кълбото хем изглежда като едно объркано цяло, хем човек ясно различава различните нишки. Дали ще ги разплете и развърже, остава решение на читателя.

Аз лично не смятам да ги разделям. Има нещо красиво в целостта им, въпреки че често се създава усещането за фрагментарност. Това, което не е ми допада, са героите. Може би са правдоподобни. Може би много хора биха се идентифицирали с тях. За мен обаче всички те са плашещи. Плашещи са реакциите и размислите им по т.нар. естествени теми, плашещи са причините за нещастието им, плашещ е и фактът, че единственият човек, който се опитва направи подробен анализ на реалността, се оказва луд. „Естествен роман“ е доста цинична книга, макар и не колкото „Непосилната лекота на битието“ и в този смисъл повече ми харесва (да, заповядайте, противоречете ми).

Очевидно е, че хората са нещастни и (може би?) разочаровани. Героите търсят причините за нещастието си в неща като развода си, изневярата на съпругата, липсата на пари и т.н. Според мен обаче причината е в Нищото, във вакуума, в който се намира духовният им живот. Не в наличието на множество негативни неща, а в липсата на позитивни, в неспособността им да ги създадат. Проблемът е може би, че все още живеят като Разрушители, но след като очевидно са разрушили стария режим, не е останало повече нищо за рушене. Истинска драма е да живееш като Разрушител във време, изискващо Съзидание. Единственото, което можеш да унищожиш, когато няма нищо повече за рушене, си самият ти.

- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!

Снимка: Cinty Ionescu

Бях в България миналата седмица. Или в това, което остава от нея. Естествено, преживях и много вдъхновяващи срещи с дългогодишните ми приятели, хора, които, колкото и да не ми се иска, не са представителна извадка на актуалната действителност. Понеже не ми се пише генерална черна хроника, ще се концентрирам върху един аспект, който, където и да се намираш в страната, те застига. А в Пазарджик – направо те помита. Циганите.

Заглавието на статията е вандалски надпис, за който ми разказаха приятели. Той загатва или интереса на българина към астрономията, или креативно представена пропагадна към насилие. Нито сапуна, нито Сатурн ще ни спаси от проблемите с циганите. 

Снимка: Ορίζοντας Γεγονότων

Преди да продължа, държа да подчертая няколко необорими факта. Първият от тях е, че не съм обективна, колкото и да се стремя към това. Израснала съм с възпитанието, че тези хора са неконтролируема маса от непрестанно размножаващи се индивиди, които изсмукват социалните помощи. Това не беше съвсем разбираемо за детската ми психика. Обаче, когато баба ми ме предупреди да се пазя от циганката, с която играех на топка на село, защото имала въшки и била крадлива. Бързо се наложи да й повярвам и то по пътя на горчивия опит и по двата критерия. По-късно, вече тийнейджърка в Пазарджик, трябваше да се качвам винаги на тротоара на улицата по път за центъра на града, за да избегна шамар по седалищните части или вдигане на полата от циганин на колело, е, тогава нещата придобираха разбираеми дефиниции. Ще ви спестя останалите примери. Говорили са ми мръсотии, посягали са да ме докосват и какво ли още не и този акумулиран яд понякога пречи на обективната преценка. Може би. 

Вторият факт е, че никога не съм се опитвала да ги разбера. Да съдиш, без да разбираш, е ограничено. Така да бъде, поемам отговорност.

Третият факт е, че статистически погледнато, циганите, които политически некоректно ще наричам с истинското им име, скоро ще превъзхождат числено българското население. Вече в много училища в родния ми град класовете се състоят ако не изцяло, то предимно от циганчета. Или поне на хартия. Нека ходят на училище, нали това е пътят към мирното съжителство. Да де, ама те не ходят. Който не вярва, да намине по време на час в СОУ „Георги Гачев“ например. И да си води записки, ама мнооого внимателно.

Четвърто, „циганин“ не е нито диагноза, нито оправдание. Помните ли народната поговорка „Който не работи, не трябва да яде“? Доста симплифицирано, ама ако цял живот си на предизборни кебапчета и основната ти цел в живота е да откраднеш желязо и да се плодиш ... сори! Извинявам се на всички роми, които не отговарят на последното описание, а са образовани, интелигентни и културни членове на обществото, и такива има предполагам.

Снимка: Luciano

И сега към писано по преживяно. Да пътуваш в България с обществен транспорт си е сървайвър. Нито автобусния, нито железопътния транспорт са адекватни. На БДЖ ще посветя отделна статия или цяла книга, работното й заглавие за момента е „ПроКлетниците“. Докато в автобуса един циганин си играеше на телефона с включен бълбукащ звук, а други си крещяха и си миришеха зад мен под 40-градусовата жега, то ситуацията във влака миришеше от всякъде. Започвайки от купетата, смърдящи на тоалетна, минавайки през закъсненията и стигайки до безполезните опити на кондукторите да глобят нелегален псевдо-студент. На седалката срещу майка ми пък седеше циганин (като казах, че популацията им е нескромна, не се шегувах). На няколко метра от нас спипаният нелегален пътник крещеше на кондукторката, че не той е „нелегален, а цялата държава“. Интересна логика. Дълбоко вкоренена в народопсихологията ни. „Какво като съм нередовен, то цялата ни държава е такава“, ако мислехме по обратния път, „нека аз съм редовен и повече хора ще започнат да се стремят към същото“, току-виж и държавата ни спряла за момент да кърви. Наясно съм, че факторите са много и корупцията ни е по-октоподна от едноименния филм. Но понякога едно зърно ориз може да наклони везната. Следващото изказване на младия българин беше, че циганите пътували без пари, пък той, видите ли, трябвало да плаща. Ех, Бай Ганьо, може и да те пуснат в европейски дом, но пак си оставаш селянин. А циганинът на седалката срещу майка ми си мълчеше. Той не миришеше, не се държеше некултурно, не реагира на обидата и какво мислите – имаше билет...

В Германия ми промиха мозъка относно конструктивната критика. Тук проповядват, че не е достатъчно да се критикува, а е наложително да се правят конструктивни предложения. Ето ги моите:

– Да бъде задължително образованието за всички, независимо от етноса. Същото важи за работните часове, социалните помощи и законодателната дейност. „Никой не е над закона“ глави поредната медийна кампания, достатъчно напомпани обещания и празни приказки, отдавна им изтече давността.

– Да се вземат мерки за котролиране на раждаемостта на циганското население. Било то чрез сексуално образование или законови санкции. На това място здравият разум в лицето на Зори ми каза, че не мога да пропагандирам такова нещо, защото циганите „не са животни“. Говоря за модел на контрол над раждаемостта, не за кастрация все пак. Първото също звучи жестоко и радикално, но ми изглежда наложително... Или да продължаваме да пълним и домовете за деца с нещастни дечица без каквато и да било перспектива. Реално погледнато, не малка част от циганчетата попадат там. Това не е ли по-жестоко?

Снимка: Marjan Lazarevski

Снимка:  Catalin Besleaga

Възраст: реална: 26, емоционална: варираща.
Пол: женски и то без операционни намеси.
Отличителни белези: месоядна.
Здравословно състояние: без установени алергии и с лактозна поносимост.
Диагноза: изчезващ вид. 

Реденето на опашка за кафе в Берлинска закусвалня може да продължи толкова дълго! Не защото работливите пчелички не наливат достатъчно бързо лате макиато, което по тези географски ширини се пие с литри и струва колкото дюнер или повече, а понеже клиентите са с комплексни желания. Дамата пред мен го предпочиташе (не просто) горещо, а и с обезмаслено соево мляко, екстра пяна, подсладител, канела, какаов прах и с лешникова есенция. Чудя се само защо не замени и кафето с уиски. Следващият клиент залагаше на кафявата захар, но и той държеше вместо мляко в чашата му да плува нещо блудкаво, наподобяващо го само по цвят. Масово съм заобиколена или от вегани, които отказват да пият мляко поради идеологически убеждения, или от хора, които имат лактозна нетолерантност (вече почти не познавам германци, които да не страдат от тази толкова модерна болест). Как да не съчувстваш на горките продавачи/ресторантьори, вече всеки втори е „клиент ли бе, та да го опишеш“!

Малко хора от сегашното ми обкръжение подозират, но аз израснах на село, буквално. Братът на баба ми постоянно ме питаше дали децата в училище не ми се смеят задето бързам при всяка възможност да се върна при мисирките и козите, вместо да се гоня с децата по асфалта в града. Нито бях чула някой да ми се подиграва, нито щеше да ми пука. От край време комуникацията с животни ми беше по–приятна от тази с не малко хора. Първите умеят да слушат! 

Та на село закуската ми беше съпроводена от чаша прясно издоено козе мляко. Толкова маслено, че една чаша засища с часове. Оттогава съм и месоядна. Харесваше ми да храня кокошки и да събирам яйца, да си говоря с козите, да се надбягвам с кучето и да паса мисирки, защото контактът с животните е обогатяващ, учи на толерантност, грижа и взаимонеобходимост. Единствената ми вегетарианска постъпка се състоя в отказ да опитам от едно сготвено козле, по онова време беше най-добрият ми приятел, вие бихте ли обядвали с вашия, гарниран с ориз? Със зайците имах сходен проблем, ако прекарваш ежедневно часове с тях, единственото, което можеш да преглътнеш на обяд, е буцата в гърлото си. Имали сме и прасета, но на баща ми му домиляваше да ги коли. Да убиваш никак не е лесно, особено, когато човек има шанс да си го спести. Поуката в историята? Да си месояден не означава непременно, че си егоистичен варварин, по-скоро е въпрос е на ценностна система, здравословно състояние, усет за мярка, култура и какво ли още не. 

По повод 70-тата годишнина от приключване на Втората световна война, темата отново беше отразена детайлно в медиите. Междувременно една моя позната публикуваше снимки във фейсбук, едните показващи наредени трупове на евреи, другите – заклани животни във фабрика. Госпожицата апелира за контролиране на насилието над животни и други сходни зверства, подчертавайки сходства с преследването на евреите, които не успях аналогично да открия. Може и да настъпя някого по-мазола, затова ще формилирам много внимателно мнението си, което се отличава с лека критична нотка, а именно – по-голяма тъпотия не бях чела скоро (особено откакто спрях да отделям време и внимание на голяма част от българските политически издания)! Да сравняваш месопроизводството, произтичащо от отгледани за целта животни, които служат за храна (да ме прощават вегетарианците и веганите, ама еволюционно погледнато не сме тревопасни и няма да бъдем), с геноцид (като този по време на войната), е най-малкото лишено от обосновка, респект и елементарна обща култура. Уважавам личния избор на хората до голяма степен, обаче, когато те не уважават моя и ме засипват с морални присъди, толерантността ми се стопява като масло в микровълнова. Огладнях!   

„Ние прощаваме, но не забравяме“, беше надраскано с черен маркер и небрежен почерк на вратата на една от кабинките на женската тоалетна на партера. До надписа се мъдреше поотлепен стикер, призоваващ посетителките да изхвърлят дамските си превръзки и тампоните в предназначеното за това кошче, защото „Ние всички сме пазители на околната среда“. Погледът ми се върна към декларацията за незабравяне и напускайки тоалетната, реших да се разходя до гробището.

Снимка: Hartwig

Гробището беше на петнайсетина минути пеша от Института по публицистика и политология. Септемврийското слънце беше се качило високо на небето, а успокоението, което ми беше донесъл фактът на приемането ми в желания езиков курс по арабски, постепенно се разстилаше по тялото ми и дори камъчетата, които заместваха настилка по тротоара и които болезнено забиваха малките си ръбчета във възглавничките на ходилата ми, не ми правеха впечатление. Бях почти втора година студентка и бях свикнала с факта, че университетската реалност е различна от тази на Берлин.

Минавайки по ул. „Руди Дучке“, в главата ми изплува гласът на представителката на студентската инциатива на института, която на първия ден ни развеждаше из сградите на университета и ни разказваше истории. Руди Дучке е бил убит през 1970, спомнях си съвсем ясно, защото цял живот се е противопоставял на властимащите и на (нео)нацистите. Улицата, кръстена на него, дори не е истинска улица обаче, ами по-скоро пътечка през едни храсти зад главната сграда на университета.

Снимка: Stefanog

Стигнах до гробището. И до ден-днешен не знам, дали е еврейско гробище, или просто всякакви хора, които са се противопоставяли на Хитлер и на последователите му, са били погребвани тук. Отваряйки вратата, гласът на студентката от по-горен семестър в главата ми изведнъж стана много силен. „Ние прощаваме, но не забравяме.“ Кои точно сме „ние“? Неясно. Първото, което ми направи впечатление по време на обиколката, беше, че ни говориха само за Втората световна и за националсоциализма. Разказваха ни истории, които всъщност винаги бяха само една история: тази на колективната лудост.

Тогава се дразнех на тези истории. Казвах си, че ние, а под „ние“ имам предвид не българите или европейците, ами нашето поколение, нямаме нищо общо с тези неща. В крайна сметка така ме бяха научили в училище, въпреки че България също е била на страната на Хитлер. „Нито един български войник не е отишъл на фронта.“, казваха ми. „България спасява толкова евреи...“, добавяха други. Успокоителни думи за възрастните, приспиващи за децата. Приспивни не само защото уроците по история бяха сухи и скучни, ами защото никой не обостряше сетивата ни за житейските уроци от историята, никой не ни учеше да мислим.

Днес знам, че някои истории не могат да бъдат разказвани достатъчно често. И макар да не съм съгласна с мнението на приятелката ми немкиня, която твърди, че те, немците, никога няма да изкупят вината на предците си, то съм убедена, че ние, наследниците на колективната жестокост не бива да я забравяме нито пък да се страхуваме да поемем отговорност. И под „ние“ разбирам всички ние, независимо, дали предците на са били нацисти, или „само“ са ги подкрепяли, защото макар голямата жестокост да се изразява в действия, тя се основава на думи, мисли, принципи и идеали, в които очевидно не само Хитлер е вярвал. Не мисля, че някой е свободен от отговорността към историята. Вярно е, че бъдещето е по-важно, защото можем да го променим, но миналото ни дава знанието, необходимо за тази промяна, а също така и основата за настоящата ни идентичност.

Снимка: Juan de Dios Santander

Всичко това придава нещо особено на месец май, който е изпълнен с християнски и национални празници, но този път ни донесе и 70-годишнината от края на Втората световна война, която започва началото на септември и свършва началото на май. Сякаш по предсказанието на Гео Милев:

„Септември ще бъде май.
Човешкия живот
ще бъде един безконечен възход
- нагоре! нагоре!
З е м я т а   щ е  б ъ д е   р а й - ще бъде!“

– Здравей, много се радвам, че най-после можем да се запознаем на живо, аз съм езиковед, видях във фейсбук, че също говориш няколко езика, – започва ентусиазирано да ме словозалива моята нова ученичка по танци, впечатляващото в случая е, че разговорът протича на... български (по време на немския Великден в училище по карибски танци)...

– Езиковед?, – откога не съм чувала тази дума! – Ами, не бих казала, – започвам да разсъждавам на глас като анализирам смисъла на въпроса й, който май не ми е съвсем ясен, съответно и отговорът е уклончив, – просто обичам да уча езици, а и така се стекоха обстоятелствата покрай ученето ми ... Но, ти си... германка?

– Ами, не съвсем, наполовина, – казва тя, а по лицето й се прокрадва досадата, с която се сблъскват хората, който ежедневно биват разпитвани за „екзотичния“ си произход, „симпатичния акцент“ и други такива етикетиращи формалности –  учила съм в Русия, после живях десет години в България, където преподавах в няколко университета, – казва дамата, а аз се вглеждам в леко мургавата й кожа, в очертаните й очи тип „лястовиче крило“, една преливаща от мотиви амалгама между култури е езици. Вече ми е симпатична. И хич не ме вълнува каква е по паспорт.

– Впечатлена съм! Това е толкова ... уникално, – казвам аз и ту й говоря на немски, ту на български, за разлика от нея, която сияе от удоволствие, аз съм като ударена от метеорит и жестикулирам некоординирано, а колегите ми ме гледат в недоумение, понеже нищо не разбират.

Минути по-късно дочувам как тя вече говори с шефа ми и му споделя, че се е записала на курса, защото видяла, че го води българка! Е, това официално е първият случай, в който националността ми има такова благодатно влияние върху страстта ми към доминиканската бачата...

– Още като я видях на снимка, познах, че е българка, с тези й черти, няма как да е нито рускиня, нито полякиня, а и фамилното й име и това на родния й град етимологично произхождат от турски и oзначават...,– нарежда  тя, рекламирайки ме далеч по-добре от самата мен. Междувременно в ушите на шефа ми това звучи като: „Тя подписва договор за дванайсет месеца, това прави общо...“. Всеки с проблемите си, както е казал народът...

– Българка! Това са моите хора, затова съм тук, – продължава тя с ниво на патриотизъм, каквото отдавна не съм срещала у българин, камо ли у чужденец, който е имал само временен контакт с пъстрата ни родина.

– Може ли да те помоля за нещо, – връща се тя към разговора с мен, а аз примигвам в недоумение каква ли би могла да бъде молбата й при все, че очевидно е доста подготвена и вероятно знае какво търси и къде да го намери.

– Ами, надявам се бих могла да ти помогна, – смотолевявам в изчакваща позиция.

– Живях толкова години в България, а така и не успях да се науча... а ето те теб, хем българка, хем учителка по танци, идеалната комбинация.

– О, сигурно имаш предвид някой народен танц, те не са ми силата, но бих могла да се консултирам с хора, с опит в тях, и да ти покажа нещичко...

– О не, те не са ми проблем, но виж за толкова години така и не успях да се науча на кючек!

– Нито пък аз...

- Колежке Туре! - казва ми веднага, щом влиза в офиса. -  Искам да си поговоря малко с теб. Малко small talk, нали разбираш.

Кимам и се запътвам към бюрото на шефа. Чудя се за какво иска да си говори с мен и веднага имам известни подозрения. От неприятни до страшни, че чак и смешни.

- Искам да те помоля за нещо. - започва той и подозрението ми, че ще стане смешно и неприятно едновременно, се усилва. - Тук си представи, че падам на колене и те умолявам.

Аз изсумтявам. "Как е най-разумно да реагираш на подобно изпълнение?", питам се наум и не казвам нищо. А как е най-малко неприятно? Не реагирам никак. Чакам. Като млада руса жена от Източна Европа чакането е най-добрата стратегия. И най-неприятната. Зяпам в пода и се чудя колко ли милиарда микроби се заселват дневно по килима. Изведнъж се чувствам невидима като микроб. Известно ми е, че той не би рецитирал този трагически монолог, ако освен мен и колежката имаше някой друг в стаята. Известно ми е също, че въпреки че се опитва да ме убеди да не напускам работата, той разиграва театъра само за себе си. Аз съм декор. Рус декор от Източна Европа.

Той започва да ми обяснява как всичко изведнъж искали да напускат и ме пита, дали имам намерения да се преселвам скоро в друга страна. Поклащам глава и се опитвам да разчета някаква емоция във вечно ироничния му поглед. Разбира се не падна на колене. Продължи да ходи напред-назад из стаята, правейки си кафе и нареждайки купени понички върху неизмита чиния. Ниският стол е ужасно неудобен. Иска ми се и аз да стана и да се подвижа в пространството, но вместо това се опитвам да не го изпускам от поглед. Чувствам се малка. Кара ме да му обещая да не напускам. Аз му обещавам, че няма да напускам... Берлин. Колежката не издържа и изхихиква. Въпреки че ме моли, не се чувствам в позиция на властимаща. Небрежната му походка, ироничният му тон и полуусмивката му ми дават усещането за безнадеждно нищожество. Той вади дезодорант и обилно за напръсква, пъхайки бутилката дълбоко под ризата си. Наум си напомням следващия път, като ми подаде ръка, да отида да се измия. Разговорът приключва поради липсата на реплики от моя страна. Знам, че трябва да ми е забавно, но не е.

- И още нещо, колежке. - казва ми в момента, в който се вдигам от неудобния стол. - Знам, че петъците винаги си изключително заета с шопинг и домакинска работа... - последните четири думи биват произнесени с пренебрежение - но е желателно да отделиш малко повече време за конгреса...

- Ще си помисля. - казвам бързо и знам, че няма какво да мисля.

Шопинг и домакинска работа!!! Шопинг!!! Усещам как ми се иска да му се разкрещя. Питам се, дали и на собствената си жена така говори. Иска ми се да кажа нещо злобно и бодливо. Отказвам се и изведнъж ми хрумва, че няма смисъл. Може би именно затова ми говори така. Защото му се иска и неговата жена да можеше да готви и да се гримира. Иска му се и неговата жена да беше от Източна Европа. И тъй като не може да я възприеме като жена, отрича и мен като професионалист. Превръща ме в професионалист - блондинка. Но аз знам как да разваля магията... Нали съм от Източна Европа?

"Сигурно се мислиш за кралицата на интерпретацията.", подметна иронично, отмятайки косата си назад. "Червено никак не й отива.", помислих си аз, без да отговоря. Вече бях научила, че следването в университета е далеч повече от образование, развитие и борба за заветната хартийка, която в бъдеще ще се монетаризира в добра заплата. Студентският статус в Германия ти осигурява множество други привилегии и - най-важното - усещане за младост. Единственият недостатък е, че понякога се намъкват и други хора, по-млади от теб, още зелени тийнейджъри, които безсрамно подкопават чувството, че в края на трийсетте все още си бъдещето на нацията.

"Кралицата на интерпретацията", сетих се за случая наскоро, докато подреждах текстовете от следването си и отделях онези, които ще ми трябват за дисертацията. Очевидно е, че думата "кралица" е иронично вметната, за да покаже, че нямам никаква власт, въпреки че интерпретирам по-добре от нея. "За какъв дявол се хванах да я критикувам?", бях се запитала тогава, още деветнайсетгодишна, отбягваща всякакви спорове с по-възрастните. "Защо не й обясних как стоят нещата с интерпретирането?", чудя се сама на себе си днес, пет години по-късно. "А как стоят нещата?", по стара традиция започвам да дискутирам сама със себе си.

Подготовката по Български език и Литература винаги е била моят личен връх на сладоледа в училище. Колкото и да бях увлечена по химия между седми и десети клас, колкото и да обичам чужди езици: истината е, че въпреки високия си успех имаше само един предмет, който обожавах и който обикновено не ми костваше почти никакви усилия. Като дете четенето на книги беше начин да опознаеш света такъв, какъвто "е наистина" - или поне какъвто си мислех, че е. После като тийнейджър романите ме караха да се замислям за това, как светът се различава от моите представи. В частност българските романи приемах като един вид възпитание през десетилетията и вековете.

Модерно клише е, че учителите са съвременните будители. Никога не съм го усещала по този начин. Вижте, не казвам, че от образованието няма полза. Далеч съм от мисълта, че училището и университета са губене от време, макар че познавам доста хора, пръснати по света, които биха подписали подобно твърдение. Само че виждам в съвременното образование, а и в цялата концепция за будителите една основна грешка: консервативния подход към нещата. Както едните, така и другите се стремят към някакво "възрождение" (нарочно не пиша думата с главана буква, защото имам предвид не исторически факт, а социален процес). Сякаш някога "преди", в някакво митологично време е съществувал Раят - или поне Българският Рай - и хората са знаели Истината и са познавали всички правила, за да са щастливи като българи. Та ролята на всички възродители и будители е да припомнят на българите тези правила, да ги "събудят": както правилата, така и хората, които ги носят в себе си.

Не че е лошо да мислиш за миналото. Не казвам, че който и да било конструкт за миналото под формата на училищните предмети История и Литература е нещо негативно. Напротив. Тези представи, дори и да са грешни и субективни, са необходими са съществуването на някаква национална идентичност. Проблемът е, че често пъти в опитите да създадат тази идентичност така наречените будители саботират опитите на "будещите се" да мислят. Вижте само разните литературни анализи и интерпретации. Всеки образ, всеки символ, всеки цвят си има точно определено значение, наложено от невидим и никому непознат авторитет, което обаче трябва да бъде заучено, за да "разбереш" правилно текста. А реално никой не знае какво точно си е мислел авторът... Само че едните - учителите, професорите и критиците - имат авторитетната позиция на имащи власт, която другите - учениците - нямат. Наскоро четох интерпретация на "Спасителят в ръжта" и бях потресена от факта, че авторката беше открила цялата християнска символика (почти като при Йовков хаха) в романа на Селинджър. Пропуснала беше само факта, че в оригинал главният герой не се самоопределя като "Спасител", а като "хващач" (catcher). С една дума, тя е също толкова субективна, колкото и учениците, пишещи свободни интерпретации, само че нейните думи имат тежест...

Има нещо иронично във факта, че Денят на будителите е една седмица след връщането към зимното часово време. Сякаш подканва да сменим мисленето си на нова вълна, да сверим часовника си със световното време. Някакси кореспондира много добре с онова, което исках да кажа с тази доста объркана - а може и за някои хора леко обидна - статия, а именно, че ролята на будителите не би трябвало нито да е да припомнят неща, които хората per se знаят, нито да предоставят знание на тепсия. Ролята им е далеч по-проста и едновременно далеч по-сложна от това - а именно да "отворят очите", да счупят очилата, да светнат лампата и така нататъка, с една дума: да ни научат да мислим самостоятелно. Пък дали тогава всички ще стигнем до едни и същи (по-)знания... не е важно!

- По коженото яке ви познах! - крещеше тя. - През хиляяяяда дееееветстотин деветдесет и пееета копаехте тука и не пускахте никой да мине! Познах ви...

Вторник по обяд. На спирката на площад "Славейков" се трупаха хора. Трамваите идваха, изплюваха хора, поемаха нови и си отиваха. На ул. "Раковски" ремонтираха тротоара и шумът от машините заглушаваше женския глас от таблото, който монотонно съобщаваше след колко време ще дойде трамваят. Само лудата успяваше да ги надвика и да разкаже за станалото преди 20 години. Разказът й сякаш никога не стигаше до края, защото тя изпадаше в дива ярост и започваше да псува, след което явно забравяше докъде е стигнала и започваше да разправя отначало. Поклащаше се в огромното си кожено яке, ръкомахаше и явно се чувстваше важна.

Реших да походя още една спирка пеша. Речта за строителството през 1995та ме изнервяше, прииска ми се да избягам от нея, за да не я чувам повече. Тръгнах с бърза крачка.

Само че не се отървах. Тъкмо се качих на трамвая и от задната му част се чу познатият глас:

- Искали да изучават руски език! Идиоооти! Това е престъпление! Това е предателство срещу Съединените американски щати! - след това продължи с равен глас също като в новинарска емисия. - По информация на властите броят на заподозрените е деветстотин осемдесет и пет...

Зави ми се свят. Никога не си бях помисляла, че е толкова трудно да следиш мисълта на луд. Исках да си запуша ушите, но знаех, че дори и да го направя, гласът й ще продължава да отеква в съзнанието ми и да разбърква логичните връзки, които толкова години съм изграждала.

Изведнъж ми стана смешно. Почувствах се както преди като дете, когато дядо ми непременно искаше да слуша парламентарния контрол и тъй като леко недочуваше, надуваше телевизора до краен предел. Интонацията на жената имитираше мелодията на парламентарните речи и - също като в детството ми - нямаше шансове да елиминирам смущението. Заслушах се в безумните й приказки, без вече да се опитвам да проследя каквато и да била мисъл и ми стана още по-смешно: жената беше като жив телевизор! Умело имитираше политици, журналисти и експерти, само че в главата й очевидно всичко с всичко беше свързано и едновременно с това в нищо нямаше смисъл.

За тазгодишния ми триседмичен престой в София видях повече психичноболни хора от всякога. Дали това означава нещо? Може би е просто случайност.

А може би не съвсем. Защото видях и много други индиции, които за мен бяха знаци за лудост. За бюрократичните такива няма да говоря, но най-впечатляващи бяха табелките в градския транспорт, например:

"Уважаеми пътници, бъдете европейци! Не рушете и драскайте автобусите!"

Единственото, което мога да кажа като коментар, е: Едно време, аз като бях ученичка, Европа беше континент, като това се определяше от местоположението й, а не от драскането и рушенето. И аз се възприемах като европейка, въпреки че голяма част от формулите по физика и математика бяха написани по чина ми в случай че ми потрябват на котролно...

"Уважаеми пътници, пътуването в право положение не е безопасно. Моля изпозвайте свободните седалки."

"Светофарите не са спирки."

Забележете, че тук "уважаеми пътници" липсва. Очевидно пътниците, които бъркат светофарите със спирки не заслужават уважение.

Точно преди една седмица бях зашеметена от откритието на наличието на атеистична църква и смятах да пиша статия за етнографско-антрополигическия аспект на този феномен. Смятах да охулвам идеята за осмиване на иституция црез създаването на друга такава, която е до 90 % идентична по идеология, само формулировката на върховната власт е друга. И в ежедневието ми отново нахлу Теодора Димова, за да преобърне представата ми за църква или да ми припомни това, което може би интуитивно съм знаела. Тази авторка е безкрайно неудобна, омръзна ми да си преструктурирам ежедневието, само защото не мога да се посветя на нищо друго, освен да дочета вече започната нейна книга. „Адриана“ беше като свръхдоза любов, която те зашеметява, заради „Емине“ се возих до освестяване в градския транспорт, защото бях глуха за всичко около себе си, „Майките“ беляза и без друго кратките ми нощи в родния дом. Тъкмо когато смятах, че съм израснала тази психическа и, на моменти, дори физическа зависимост към пулсиращите й кървящи книги, „Влакът за Емаус“ не ме пуска вече от часове да сляза на спирката си-ежедневие, сякаш една огромна лавина от любов е застанала от другата страна на вратата и нежно оказва съпротива да бъде отворена и да ме допусне отново до реалността. Или това е усещането от разтягащата ми се душа, която се чуди как да побере толкова вяра и (към) любов(та) и се огъва в предродилни контракции, напасвайки се на оформящия се в нея живот...Пълнота и смисъл.

Това не е литературна критика, нито напомпана издателска реклама, а една изповед, която не би могла да звучи по-истински, освен казана с думите, които излизат от самия извор на емоционалната бездна, наречена...

„...църквата, а не пространството на храма, не паленето на свещи в храма, не усамотението в храма, защото колкото по-разединени, и отчуждени са хората, толкова по-изплашени и безутешни са (...) Защото не знаем какво е църква, не знаем защо сме там, не знаем за какво сме събрани, за какво се молим, какво правим на богослуженията, какво е същественото, за да бъде църквата църква, не! стоим като зрители на двучасов ритуал, в който не искаме, а и не ни е разрешено да вземем участие. Църквата в България се е обезцърковила (...) Няма смисъл от строенето на нови храмове, храмовете трябва първо да се изпълнят с църква и едва след това, ако отеснеят, да се строят нови, иначе те си остават празни и безсмислени.“

Да запалим свещ в собствената си църква!

Наскоро четох един разказ за един мъж с миризливи крака, който се скъсва от работа, за да издържа интелигентната си дъщеря, но не се къпе вечер с извинението, че е много уморен. Жена му и дъщеря му не проявяват разбиране към умората му и непрекъснато му повтарят, че му миришат краката, което резултира в периодични напивания от негова страна и изказването му, че краката му миришели на хляб. Разказът продължава с това, как дъщеря му започва да следва, омъжва се и има две деца. Престава да посещава родителите си, защото съпругът й намира начина им на живот за нездравословен. Развръзката описва дъщерята на главния герой, която идва на гости с двете си деца, те я питат на какво мирише дядо така силно, а тя им отговаря: на хляб.

Снимка: Pedro Ribeiro Simoes

Наистина вълнуваща история. И едновременно с това предизвикваща негодувание у мен. Вярно, главният герой е симпатичен. Вярно, не е лесно да изкараш достатъчно пари в България, особено ако жена ти не работи. Ама пък това никак не оправдава нечистоплътността му. Ама никак! Както и да го погледнеш, едното няма нищо общо с другото. Както има сили да отиде до кръчмата, така ще намери сили да отиде до банята. Хем е и разхлаждащо... Колкото и да размишлявам по въпроса, миризмата на крака не може да бъде метафора на нищо положително. На хляб пък съвсем. Точка.

След като ми попремина негодуванието, започна да ме гложди въпросът: защо? Защо авторката е написала подобна история? Защо бащата накрая се оказва прав с миризмата на хляб? Защо и аз самата в средата на историята имам беглото усещане, че дъщерята е лоша, въпреки че не мога да понасям миризливи хора? Защо повече от 15000 души са прочели текста?

Единствения разумен отговор намирам в комунизма. Забележете, не казах в комунистическото минало на България, а в комунизма, като концепция, философия и морал, които живеят и до ден-днешен в българина. Нека да ме извинят тези, които обидих, но ми се струва, че освен

Стари асансьори в Източен Берлин Снимка: Зорница Туре

рушенето на мавзолея, изчезването на руския език от училищата в продължение на почти десет години и нахлуването на западни стоки и медии на българския пазар други действия в посока преработване и трансформиране на комунистическите убеждения не са извършени. Поправете ме, но аз не познавам например нито един музей на комунизма в България. И не ми излизайте с аргумента, че музеи се правят само за неща, с които трябва да се гордеем, защото това би противоречило на съществуването на музеи за националсоциализма в Германия. Един музей е място, което обработва и интерпретира аспекти от социалния живот на едно общество. А именно тези интерпретации липсват. Липсва работата на хората със самите себе си.

И така, защо мисля, че гореописаният разказ е манифест на комунизма? Най-просто казано: защото ми напомня на "забранените" пропагандни романчета, които комунистическият ми дядо по нареждане на не толкова комунистическата ми баба беше изпратил на заточение в мазето и които аз четях тайно по време на летните ваканции. В тях също имаше един "прост" персонаж, който принадлежи към работническата класа и с "пот на челото" (забележете, потта и мръсотията май винаги символизират труда... по тая логика ние в климатизираните офиси никак не се трудим) си изкарва прехраната, и друг персонаж, който принадлежи към буржоазията и се отвращава от първия персонаж. С една дума: първият герой е бащата, а вторият - дъщерята. Първият е добър, понеже е работник, а втората е лоша, понеже извършвайки интелектуална работа, не се поти. Смешно наистина, но и малко тъжно, защото опростява реалността до един физиологичен процес.

Снимка:Vigfús Pór Rafnsson

Вижте, далече съм от мисълта, че комунизмът има само лоши страни. И от страна на теорията, и от страна на практика има предимства. Да кажем, че дори мога да приема хора, които вярват в идеологията и се борят за нея. Проблемът започва, когато в едно общество "комунист" е обидна дума, а същевременно дълбоко в морала на хората са залегнали комунистически идеали. Това довежда до пародийни ситуации, в които кандидат - политици обещават безплатни лекарства и други Исусови чудеса, а всяка предизборна кампания кулминира в безплатни кебапчета. Сякаш по този начин идеята, че държавата е длъжна да нахрани народа (една доста крайно лява идея), се материализира в кебапчетата.

В този ред на мисли старото, което дори не е толкова старо, бива изтикано под килима, за да може привидното ново да заеме неговото показно място под формата на маркови дрехи и нова риторика. Само че докато показваме илюзорното си ново Аз, миналото под килима се вмирисва, тормози ни понякога, ядосва ни, а ние търсим причината за вонята извън нас. И по този начин расте едно ново поколение, което - също като моето, израснало през 90те - не знае нищо за времето преди 25 години, но не само че вече не го табуизира, но и изобщо не се интересува от него, защото се е научило още от детската количка да обвинява всеки друг, но не е и себе си за собствените се миризми.

- С отстъпката, предвидена за ниски доходи, здравната осигуровка прави 285 евро месечно. - казва ми тя с компетентно спокойствие.

- Та това е огромна сума предвид доходите ми! - възкликвам аз с възмущението на източноевропейка, която упорито отказва да се възползва от социалните услуги в Германия. Тя се усмихва с престорено съчувствие и непресторена ирония.

Разговорът е приключил. Ядосано се прибирам пеша, пък дано успея така да потисна напиращата негативна енергия. В устата ми е горчиво раздразнение. Само че този път по изключение горчивината не предизвиква рефлекса ми да повърна, защото чувството е разредено с дестилирана вода, блудкаво като бульон от бамя и безвкусно като немски зимни домати. Ново чувство някакси. Онова горчивото, жлъчно разочарование е специалитет, запазен само за българските институции. За разлика от немските служители българските не те канят да седнеш, а опашката е сякаш подготовка за инквизицията.

- Джанан женско или мъжко име е? - пита тя зад стъкленото гише, а всички чакащи избухват в смях и иронични коментари, които ме карат само да си правя догадки, тъй като не разбирам турски език.

- Женско. - отговаря майката на бебето.

И аз се опитвам да не избухна в смях. Чувствам, че въпросът е доста глупав, но някаква горда етническо-българска част в мен ми подсказва, че служителката в българското посолство не би трябвало да е експерт по турски имена. В същото време от лявата ми страна някаква друга майка крещи на дъщеря си, която като повечето родени тук етнически турци разбира само турски и немски, но не и български.

- Ама госпожо, няма как да издадем български акт за раждане на дъщеря Ви, след като и Вие, и мъжът Ви имате турско гражданство. - обяснява шашнатата служителка.

- Ама ние българче искаме да го пишем детето... - отговаря госпожата и тръсва объркано дългата си черна плитка. - Защо да не може? Ето дошли сме до тука, нека да е българче.

Смехът отново напира в мен и почти съм забравила, че чакам вече половин час. Някакъв любезен младеж на опашката пред мен ми предлага да мина преди него, ако му помогна да попълни формуляра за лична карта. Кирилицата била твърде сложна. Съгласявам се.

Когато идва моят ред, служителката плаче. Разплакал я посетител, който поискал личната карта да му бъде пратена по пощата, че да не плащал 100 евро за бензин. Чувствам, че навлизам в нова четвърта емоционална фаза, откакто съм влязла тук. От страх пред бюрокрацията през раздразнение и смях сега преминавам към съчувствие. Не е лесно да работиш тук, заключавам мъдро.

- Гражданския си брак е най-добре да регистрирате в България. - казва ми тя без сянка от престорено съчувствие. - И през посолството може, но трае към шест месеца.

Обръщам се и излизам. На улицата започва петата фаза, разочарование. Вървя пеша, но знам, че няма да отмине. Не е блудкаво и разредено, а наситено, кипящо, отровно. Казвам си, че е време да подам документи за немско гражданство. Казвам си, че ще се откажа от българското. Българското посолство така или иначе съществува най-вече за да оказва помощ на турците. Чувствам се като раздавач на правосъдие, а в главата ми започва мислен спор с българските ми приятели. Опитвам се да аргументирам пред тях. Те са виновни, само те, извисява се прокурорският глас. Българските държавни служители. Заради тях не искам да имам българско гражданство, не искам да имам повече нищо общо с тях. Глупости, отговаря съдията в мен. С какво ти си по-различна?, пита ме той, а при мисълта за собствената ми работа нещо в мен се надига. Чакам сълзи, но вместо тях идва жлъчка. Има разочарования, които тровят бавно и незабелязано като пестициди. Те ми се предлагат любезно и естествено под формата на изискана вкусотия, а аз ги поглъщам почти безболезнено. А има и такива, които като миша отрова обръщат стомаха, без да си правят труда да заблудят със сладост езика и окото, и го карат болезнено и спазматично да изхвърли онова, което е поел, за да преживее. Пък дано собственикът му най-сетне вземе решение да живее, без да преживя отровите.

Декември е един от празнично безконкурентните месеци в моя живот. Той започва дори преди календарното си официално стартиране с отпразнуването на рожден ден на приятел. По-късно се смесва с многото имени и рождени дни, сред които са личният ми празник и този на майка ми. Преди да бъде коронясан като коледно-новогодишен принц, прекалено разглезеният от подаръци и суетно внимание (и позашеметен от аромат на алкохолни изпарения) галеник на календара не оставя нито мнозинството от хора, нито техните портфейли (или кредитни карти) несъпричастни към суетата.

Така претоплен, хрупкав и понатежал от различни гозби, месецът се разтапя и изчезва като шоколадов бонбон под езика. Оставя и същия меланхоличен (при)вкус на любов и уют, изконсумирани на един дъх, така сладки и провокиращи хормоните на щастието глезотии, които си позволяваме на воля сравнително рядко.

Гореописаната празнична палитра се смесва с немските коледни базари и необходимостта от някои транскултурни едукативни разяснения. Те са невъзможни за игнориране най-късно, когато застана с кутия бонбони пред някой колега и се опитам да го почерпя по повод имения си ден.

Имен какво? Ден на кое? Като рожден ден, но по-странно? Още един славянски празник, създаден заради самия празник с идеята цял месец бедните българи да давят екзистенциалната си мъка в алкохол? Не, не и не, припявам си Слави Трифонов и преглъщам настроението си с бонбон. А обиденото ми име се мръщи, събира вежди и тропа с крак, отказвайки да преодолее детското поведение. То така или иначе не им прощава, че вечно го произнасят приблизително... грешно, неразбирайки, че двойната функция на съгласните в българския не е куртоазна, а функционална единица в езика и никак не обича да я пренебрегват.

По този ежегодишно проявяващ се повод за диалог с доминантната култура, която имам замръзващия късмет да обитавам, реших да обобщя няколко основни аспекта на славянската приумица, наречена имен ден. Обеснявам го по следния начин:

В моя случай, аз съм кръстена на две – по мое мнение – светици. Едната е бабата на Христос, а другата е моята баба, която ме е отгледала. За мен тези две баби са безкрайно важни! Едната обуславя появата на Спасител и поставя основите на цяла една религиозна система. Другата поставя основите на самото скеле на характера ми. Представете си строяща се сграда, без скеле; немислимо, нали?!

Добавям пред скептичните си слушатели, че имените дни принципно са на твърди дати с някои изключения като Цветница например. Този празник определено ги вдъхнови. Идеята за празник на цветята им се стори по-меродавна, от това да се разхождам с бонбони заради нечия баба, било то и тази и на Христос. Ама това не могат да го разберат хора, които ходят на гости при бабите си след уговаряне на час и се здравистват с тях. Моята преди известно време ми прати от България любимите ми домашни печени сладки, за да не съм се чувстала бездомна! Та не веднъж в годината, ама ежедневно трябва да се празнуват такива личности!

Та култът към света Анна датира от 6-ти век, Римокатолическата църква обаче става съпричастна към него чак през 13-ти век. И докато името й символизира едновременно закрилница на девици, бременни, вдовици и е гарант за плодородие, светлина, ново време, но и празник на самодивите и по тази причина мъжете не бива да излизат от къщи, докато жените им варят жито за плодородие... аз си мисля, че тя е била просто Жена. 

Благодатна като етимологията на самото си име, и опасна, както всяка представителка на пола би могла да бъде. Все пак ми се струва красива идеята за идентифициране с някоя личност веднъж годишно, било тя и митологизирана. Така осъзнавам, че разликата между Светица, Самодива и Жена e въпрос на перспектива и трябва да храним у себе си тази, която е най-заслужила да бъде на бял свят...