- Определени хора ми липсват, - споделям пред колумбийските си колеги, които очакват да чуят колко съм зажадняла за немския ритъм на живот. - Имам една приятелка, която особено много искам да видя, защото освен всичко останало, тя преживява важна трансформация и трябва скоро да смени цветните дрехи на кокетка с тези малко по-широките...най-мечтаните - тези на майка. 

- Коя е тя? Къде се намерихте?,- гледат ме въпросително очи с цвят на еспресо.

- Тя е една българска бяла лястовица в Берлин...

7 години и половина по-рано...

- Здравейте, казвам се Зорница!,- изчуруликва на немски едно тънко, по детски невинно гласче и произнася славянското си име, което контрастира с русата коса и сините очи. Тъкмо бях на път да я приема за местна. „Ужас, още една българка, живеят ли германци изобщо в този град?”,- мисля си леко разочарована (както обикновено в първия момент, когато се запознавам с човек, който за в бъдеще ще значи много в живота ми...) Но пък има толкова красиво име!” Събрали сме се един рояк женоря пред Червеното кафе на Свободния университет, където се провеждат ориентировъчните дни на първокурсниците в зеления Ориндж-Каунти Далем. Голяма скука. Несполучлив опит за завързване на бъдещи продуктивни познанства с колежките. Може би. Само едно име запомних така или иначе - Зорница...

Странна ми се стори тази Зорница в първия момент, а в продължение на следването съвсем се обърках. Никак не можех да я определя категорично. Умна, а скромна, добра, пък директна, малка и пораснала евдновременно, тя ни изпреварваше по всички параграфи. Тръгнала на училище година преди нас, тя така мина и през бакалавъра - завърши го първа и започна магистратура, докато останалите още разучавахме копчетата на калкулатора в задължителния модул по статистика - тя и от това разбираше! После се пренасочи професионално, срещна партньора си, който се оказа достатъчно прозорлив за уникалността й и съумя да я направи своя съпруга, а и скоро-майка на децата си. 

Последните години прибавихи щрихи към палитрата на мнението ми за нея. Тя е пъстра! Зори е като книга, която те облива със светлина всеки път, когато я отвориш, без оглед на факта, че познаваш съдържанието й. Тази магия тя поръсва и над текстовете си. Тя се пресъздава и в рецептите, която постоянно подобрява. В дрехите, които шие. Плетивата, които измайсторява. Уютът, който навсякъде създава. Тя е вдъхновение! Докато аз все търся (себе си евентуално), Зори постоянно намира (смисъл във всичко). Благодаря й, че ме намери! За мен Зори е русото слънце в един облачен град...

Честит рожден ден, мила Зори!

Накъдето и да погледнеш – прах. Прах по рафта, прах по телевизора, прах по компютъра, даже и по мивката в банята се събира прах през седмицата. Само по мобилния ми телефон няма прах, ами пръстови отпечатъци. Улики, които издават, че съм се опитвала да избягам от офисната скука или пък съм се спотайвала от къщната работа. Следи от физическия контакт между уреда и мен.

Признавам си, откакто имам смартфон, връзката ми с интернет не е платонична. Дори напротив: чисто физическа е, няма вече никакви чувства. Нито от моя, нито пък от негова страна. Сутрин като ме събуди, го удрям, че да млъкне. После го галя по време на закуска, за да прочета всички новости по социалните мрежи. Цял ден го докосвам, приласкавам го, че да ме спаси от скуката, а вечер, когато до мен има живо човешко същество, го зарязвам някъде, където да не пречи.

Преди – когато бях още нова във фейсбук – цялото дигитално село ми честитеше рождения ден. Сега, след като си изтрих рождения ден от всички профили, дори и Гугъл не се сеща да ми измайстори специална лична честитка на началната си страница. Единствено онлайн – магазините знаят кога съм родена – не за друго, ами защото обикновено ми пращат купони с намаления по случая. Брак по сметка и туйто.

***

В по-голямата част от Западна Африка, най-вече сред мюсюлманското население хората не празнуват рождени дни. Датата, на която определен човек е роден, не е важна за никого. Помни я само майката и държавната институция, която издава документи за самоличност. Никой друг. Нито приятелите, нито братята и сестрите, нито другите познати и роднини някога си честитят рождените дни.

Разбира се, както е с повечето културни особености, никой не знае защо. "Защо?" е просто грешният въпрос. Фактът е просто факт и толкоз. Човек се съобразява, без да се замисля.

Често пъти и от различни хора съм чувала думите "Не искам да ми честитиш рождения ден, защото това изобщо не е празник за мен." Не че е тайна, ами просто не е от значение.

Рожденият ден е празник на отделния индивид. Може би е важен за еманципацията на отделната личност от колектива, но много лесно може да се превърне в егоистичен празник. В лъжа, празни думи, прахосани пари и време.

Толкова по-любопитен е фактът, че с напредването на новите технологии младите хора в Западна Африка изведнъж започнаха да си честитят рождените дни. Масово във фейсбук, умерено в реалния живот. А аз си скрих моя. Оставих го да се напраши, но да не хване пръстовите отпечатъци на непознати и отчуждени хора.