Казват, че религията е опиум за народа. Или по-точно Маркс го казва и описва заблудите, манипулациите и контрола, който налагат религиозните институции над делника и празника на обикновените хора. Дефиницията на Маркс за религия силно ми напомня на българска предизборна кампания: надежди и успокоения, които карат човека да забрави тежкия делник, и не на последно място обещания за живот след смъртта / след изборите. Аргументите се простират от логични - например развитието, което е претърпял човешкият род от Сътворението на света / след 89та - до емоционално-апокалиптични: Адът / онова, което ще настъпи, ако друга партия спечели.

Хората - какво да правят - или като кротки овце следват духовния си водач, или стават Антихристи / анархисти, или пък проявяват пълна аполитична атеистична апатия.

Но потърпевшите не ме интересуват. Те са скучни поради липсата си на избор. Интересуват ме онези, които разпространяват опиума, онези, които си служат с фалша, онези които - да го кажем по-дипломатично и непреднамерено - стратегически инструментализират комуникацията. А те на са просто политиците, застанали на публичната медийна арена в България, Германия или Украйна, стратегическите комуникатори са навсякъде: в офиса, в университета, дори в съседния жилищен блок. И примерът им показва, че често не този, който се труди най-много успява и не този, който най-много заслужава, печели, ами този, който най-добре продава себе си, получава най-много.

В историческия роман "Кралица Марго" Александър Дюма описва същия фалш в контекста на френския двор през 16. век. Двайсетгодишната Маргьорит дьо Валоа, дъщеря на кралската регентка Катерина Медичи и сестра на тогавашния крал Шарл, бива принудена да се омъжи за наварския принц Анри, когото тя дори не познава. Сватбата е отчаяна политическа мярка, за да бъдат помирени католици и протестанти, което обаче не се случва и скоро след сватбата по-голямата част от протестантите в Париж биват избити от католиците. Анри, който е протестант, изпада в немилост в двореца със заплаха за живота му. Отношенията между членовете на кралското семейство са белязани от политическите интереси на всеки един от тях: кралицата майка Катерина иска да управлява страната чрез когото и да било от синовете си, стига той да се остави да бъде манипулиран от нея, като неудобните играчи биват отстранявани с отрова, двамата по-малки братя на краля искат да управляват, затова се опитват да го убият, Марго и съпругът й искат да управлява, затова се съюзяват и играят театъра на идеалния брак, въпреки че и двамата имат извънбрачни връзки, за които никой не бива да узнае. Семейни отношения не съществуват: майката е готова да убие сина си, както е убила съпруга си, братът е готов на убие брат си и само добрата стратегия може да спаси живота на политическите конкуренти на Катерина Медичи.

Снимка: The lost gallery

Фалшът и лъжата са начин на живот. Отначало е потресаващо, след това откритието, че в днешния свят, в който иначе кралете и принцесите са рядкост, нищо не се е променило, води до отвращение, а накрая възможностите на човешката интелигентност и способността на иначе фалшивите актьори да оцеляват в най-екстремни ситуации заинтригува. Властта, която носи манипулацията, е привлекателна. Усещането за превъзходство над другите, които се оставят да бъдат "прочетени" и употребени според слабостите им, е упоително. Аргументът, че всеки заслужава съдбата си и че от еволюционна гледна точка по-умните и по-силните оцеляват за сметка на по-глупавите и по-слабите, звучи логичен и най-вече удобен.

И все пак... Може ли да бъде оправдан фалшът? И ако да, в кои ситуации? Трябва ли да бъде оправдаван? Трябва ли да бъде оценяван като нещо добро или лошо? От гледна точка на какво и кого? В реда на нещата ли е да погъделичкаш самочувствието на шефа, за да си спечелиш благоволението му? В реда на нещата ли е да "чуруликаш" безгрижно -  разбира се точно избрани неща -  в офиса, ако това ще ти донесе желания проект или повишението, което чакаш от време? В реда на нещата ли е да се отнасяш най-приятелски с колежката, която не можеш да понасяш, само за да няма скандали в офиса и за да не направиш лошо впечатление? Или може би дори е морално по-правилното, защото тя не е виновна, че ти не я харесваш? Не почива ли "доброто възпитание" на лъжи?

Като бях малка, не исках да поздравявам определени хора с "Добър ден." Усещах, че не мога да им го пожелая чистосърдечно. Чувствах, че не ме интересува здравословното състояние на бабичката от първия етаж, която редовно се провикваше от балкона, че "ще ти се откачат циците, като скачаш на това въже". Защо тогава да я питам как е? Не разбирах защо трябва да се държа възпитано.

Дълго време смятах, че доброто възпитание е един вид лъжа, върху която се гради мирът в обществото. После взех решението, че ще се държа добре с другите не защото "така се прави, когато си възрастен", ами заради самата мен, че вместо да подминавам неприятния човек, без да го поздравя, ще го поздравя и ще се насиля да ми е приятен, въобразявах си, че мога да надмогна негативното у себе си и да се разбирам с всички хора. Илюзия? Може би. Но беше добро упражнение за морала. Лошото е, че често се налагаше да напусна полесражението, за да не раздавам удари под пояса. Достойно? Кой знае... Едно обаче е сигурно: човек не разполага с неограничено време живот, за да си тръгва винаги, когато истината изчезне. Времето тече и игнорираните желания започват да притискат от вътре, за да излязат. Може би истината е в компромиса: между собствените принципи и цели, правилата за социално поведение и онова неизказуемо нещо, което се крие дълбоко във всички хора и ги обединява...

За първи път не искам да се съглася с Вазов. За разочарование на многоуважаваните от мен учителки по литература, този път не смятам, че „Лудите, лудите, те да са живи!” е продуктивно мото. Лудостта, както и нормалността, са субективни, безспорно, предполагат наличието на база за сравнение, според която да бъдат преценени. Не смятах и не ми се искаше отново да се намесвам в тема, която не ме предразполага към креативност, а към гняв, но политическите абсурди ме водят към друго състояние на духа, а именно: „Не пей ми се, не смей ми се...”.

Ровя се в архивите на закърнелите ми литературни познания, но там така и не намирам герой, който да оприлича с, не в добрия и симпатичен смисъл, лудия Волен Сидеров. Нито Лъжливото овчарче, нито бай Ганьо изпълват критериите на тази безмерна дивотия. Тази патологична имитация на фанатични предшественици, в чиято бледа сянка се опитва да стъпи така наречената политическа фигура, ме навежда на мисълта, че са прави германците в днешно време да гонят нацистите като компенсация на миналото. Защото омразата е опасна. А точно в градове като моя роден (Пазарджик), в които етническата непоносимост расте по повод на нелесното съжителство на ромски и изчезващи по брой български представители, процентът на гласувалите за АТАКА беше на последните избори притеснително висок. Не се славя с пословична толерантност спрямо малцинствата, но да си избираме невменяеми партии, които вървят из София и бият, блокират града и заплашват масово със селска саморазправа, някак се отдалечава от представата ми за развиваща се европейска държава.

Всички се възмущаваме от факта, че в международните медии не се пише за протестите в България. Като човек, работещ в такава медия, днес започнах деня с предложение към редактора, това да започне да се случва. В следващия момент се опитах да си представя как точно да обясня на немските си колеги, че националистическите настроение, които те преследват със затвор, в България стават ежедневие, че един не особено умен имитатор на техния Führer вършее из софийските улици и се опитва да щурмува българските медии.

Наистина не знам дали е смешно или плачевно, но подобна равносметка не искам да изричам гласно, не защото ме е срам от мнението на колегите си, за 5 години националността ми ми донесе много изявени предразсъдъци, част от които са били дори заслужени. Не ме е срам от тях, а от себе си. Не ми се иска самата аз да приема факта, че политиката се изражда в ненормалност, а преекспонираната лудост бива преопакована като политика...

Полицаят ръкомаха усилено. Той набива спирачки и отваря прозореца, изключвайки климатика.

- Добър ден, мосю! - поздравява полицаят.

- Добър ден, татко! - отговаря той. На никой от местните езици в Гвинея няма формата „Вие“, затова и хората рядко я употребяват на френски. Ако искаш да покажеш уважение към някого, наричаш го „мамо“ или „тате“. По-голямо уважение от това към родител, здраве му кажи.

- Дай ми нещо, господине. - примолва се полицаят. За сметка на това „господине“ не е особено учтива форма, а по-скоро начин да покажеш, че някой ти е чужд.

- Приятен ден, татко. - той му подава една банкнота от 4000 франка и потегляме.

- Какво нарушение направи пък сега? - провиквам се аз от задната седалка, надвиквайки музиката. Думата „нарушение“ в Конакри, Гвинея има доста относителен характер предвид факта, че почти няма светофари (пък работещите са още по-голяма рядкост) нито пешеходни пътеки, мотоциклетите изпреварват от дясната страна, а колите дори понякога се качват на тротоара, за да изпреварят.

- Никакво нарушение не съм направил. - усмихва ми се той великодушно. - Човекът просто искаше да му помогнем финансово.

Аз кимам неразбиращо. 4000 франка са по-малко от един лев. Никакви пари! Дори и в Гвинея с тях не може да си купиш един литър минерална вода. Може само да пътуваш две спирки с препълните микробуси в крайните квартали. Но не повече от две спирки, после ще те свалят от колата, защото нямаш пари. Ако на български полицай дадеш едно левче като подкуп, мисля си аз, като нищо ще се окажеш в затвора за обида на държавен служител. Моят събеседник сякаш отгатва мислите ми.

- Полицаите тук са много лошо платени. - казва ми той. - С тяхната заплата не можеш да издържаш семейство.

- Но с такъв минимален подкуп -възразявам аз - не помагаш особено на (в повечето случаи) многобройната им челяд.

- Да, но помисли си какво ще стане, ако днес още десетима му дадат по 4000 франка. Ако още петима са направили нарушение и му дадат по 10 000 франка, за да ги пусне. Дали няма да събере пари? Пък и това не е точно подкуп, ако не си направил нарушение. Това е по-скоро показване на уважение.

- Как може да кажеш, че уважаваш такъв държавен служител? - недоумявам аз. - Та това си е чиста просия! Нима се чувстваш сигурен при мисълта за такава държава?

- Кой говори в момента за държавата? - пита ме той. - Аз показвам уважение към човека, пък държавата... тя се управлява от корумпирани политици. Това ни е проблемът тука в Африка. Тях не ги уважавам! Тоя беден човечец няма нищо общо с държавата. И той като всички нас страда от нея.

Аз спирам да споря. Знам накъде ще се извърти разговорът. Политиката е мръсна работа, никой свестен човек не си пъха ръцете там и така нататъка. Усещам как ще го обърна на български, защото се чувствам почти като в България.

Знам, че меланхоличните чувства към политиката не са чужди на никои избиратели в Европа. И все пак, замисляйки се за партията на Пиратите, която на миналите местни избори „превзе“ берлинския Сенат и чиято председателка е на 26, нямам усещането, че немците странят от политиката, защото е „мръсна“. В Германия данъците и осигуровките са космически, но пък и социалните помощи и детските надбавки са много високи, а здравните каси поемат огромна част от разходите по лекарства и лечение. Хората дават. Но не директно един на друг, а на държавата, която разпределя всичко. Държавата наистина има власт в обществото. Моят събеседник не може да си позволи да кара същата кола в Берлин, каквато кара в Гвинея, защото разходите са твърде високи. В Гвинея държавата няма особена власт. Държавните служители си вземат парите, от които имат нужда, лично от данъкоплатците: чрез подкупи. Така за онези, които имат пари, има и държавни услуги, а онези, които нямат... е, това си е един вид мотивация да забогатеят и те, нали? И в крайна сметка всички се оплакват от държавата. Тя е корумпирана, тя не успява да се погрижи за хората, тя подсилва социалното неравенство, не подпомага майките, промишлеността не се развива, защото няма кой да я развие, а евтините китайски стоки заливат пазара. Още ли говорим за Гвинея? Всъщност да, макар че почти същото може да се каже и за България с тази разлика, че поне токът рядко спира и че образованието – в идеалния случай - не е платено. Но защо има такава прилика между две толкова отдалечени една от друга държави? Не би ли трябвало България да има повече прилики с Германия, която е далеч по-близо от Гвинея? Какво е общото между България и Гвинея?

В училище ни учат, че България е създадена през 681 г. В гвинейските училища учат, че Гвинея е създадена през 1951 г. Реално погледнато, днешната българската държава е създадена 1878 г., а първата държава на територията на Гвинея е създадена през 9ти век. Всъщност една държава не се създава за една година, а в продължение на десетилетия и векове. Една държава съществува много преди да съществува официално и дълго, след като е създадена, не съществува реално. Освен това една държава се разрушава в продължение на десетилетия и векове. С различни методи и в продължение на години Османската империя е разрушавала държавата България. По същия начин първо Португалия, а после Франция е разрушавала държавите в Западна Африка. Така от България е останала само етническата група българи, а от държавите на територията на Гвинея са останали три етнически групи. В продължение на векове единствената форма на държавност за българите е била Османската империя, за африканските етнически групи това е била Франция. Нито на Османската империя, нито на Франция е можело да се разчита. И едните, и другите са експлоатирали поданиците си по всякакъв възможен начин, унищожавайки културата на раята като недостойна за уважение. Единствените, на които индивидът е можел да разчита, са били семейството, роднините, приятелите, съседите и останалите социални контакти. И ето, че днес, след като Великите Сили са определили каква територия заслужава България и каква Гвинея, недоверието към държавната власт все още е налице. Моралните задължения, резултат от социалните контакти, са се изродили в корупционна култура. И в България, и в Гвинея се чува лайтмотивът: „Всичките са маскари!“ И тълпите протестиращи пълнят улиците. СРЕЩУ какво протестират, е ясно. Това, което остава да се изясни обаче, е ЗА какво. И тогава може да се появят и български Пирати, които да превземат кораба и да поемат с нов курс.

... е работата на човек в България. Или поне така твърди той. С типичен за него намигващ сарказъм ме посрещна в София един истински Приятел на мен и всичките ми проекции. Точно на него често е безпредметно да задавам въпроси от порядъка на „Как си?“, „Как върви работата?“, защото той изобретява антипод на клишетата със скоростта на премигване и ме повлича в суфистиката на водопад от словоизлияния. Аз, от своя страна, като една от многото българки в иначе красив Берлин, понякога се заклещвам в шпагатната поза на културна, политическа и емоционална съпоставка на два свята, които ме предизвикват да продължа да се разтягам между информационните им бездни. Затова  и не пропускам златната възможност да се допитам до интелигентните си български приятели при разнородни съмнения относно просперитета на родна почва. Въпросът с най-наболяла актуалност: „Ще гласуваш ли?“, неочаквано доведе до лека комуникационна анархия в иначе подредените ни като пъзел взаимоотношения...

Зададох един и същи въпрос на безкрайно различни хора с единствен обединяващ фактор, приятелството им с мен: археолог, актриса, информатик, архитект, танцьорка, учителка, зададох го и на себе си. Отговорите са предвидими, чуваме ги от както се помним, ние, децата на демокрацията (?), на промяната (?), на възможностите. „Няма смисъл!“, „За кого?!“, „Защо ми е?“ ми звучаха като познат рефрен от фолклорен шлагер. И за разнообразие на краткото ми импровизирано социологическо проучване: „Да, антивот, за най-абсурдното!“  

Пазарджишката действителност е оплакатена до безобразие. Билбордите по междуградските пътища са окичeни със символи на трагикомичното, примесени с доза пошлост и/или лицемерие: „Имаме воля!“, явно обаче нямат срам, „Планът Сидеров“ звучи като заглавие на трилър, а „Избери нормалното“ за пореден път ни пропомня, че явно сме се отказали дори да го търсим. А хората масово нямат и то най-фундаменталното: Вяра, Смисъл, Вяра в Смисъла... Естествено, не всичко е оправдаемо, българинът все още обича да вярва, че манната небесна е постижима, докато я чака в местното кафене-гараж и високоинтелектуално „цъка белот“. От друга страна, за скромните 8 дни престой в България успях да се насладя на театрален спектакъл и на изключителна изложба, благодарение на приятели, които живеят творейки, мислейки, обичайки. За поред път се убеждавам, че ние носим Рая и Наказанието в себе си, но трябва да се развиваме, да продължаваме да се учим. Защото, парадоксално, но факт, аз също винаги съм слушала колко мръсна работа е политиката, как от нея честните хора бягат като Дявол от тамян, как всички са еднакви, надежда няма, а на нейно място вирее единствено корупцията. Една болезнена истина още кънти в съзнанието ми, а именно тази, че много от нас дори не сме си направили труда сами да прочетем програмните обещания на основните партии, а абсорбираме сдъвкан и многократно преизплют вариант на маркетингови обещания чрез „независими“ медии. Щом гореспоменатата обществена прослойка от очевидно образовани граждани не вижда перспектива в гласуването, значи имаме спешна нужда от промяна в начина на мислене, за да спрат да ни управляват спонсори на кебапчета, козунаци и лъжи. Все още има време да решим за себе си!

Е, ще гласуваме ли?!