Понеделник вечер не се слави принципно с чупеща токчета такава, а с радостта от приключването на първия работен ден, или поне така съм чувала. Точно по това време ми се случва най-често да жертвам поредното токче на салса-дансинга и никак не съжалявам! За мен губенето, респективно чупенето, на токчета е нещо средно между хоби и екстремен спорт, наред с другите ми любими занимания като печене на варени яйца (докато водата изври, ще си патентовам рецептата), пране без прах и пътуване с автобус в грешната посока. Преди да сте си направили грешни изводи за организационните ми таланти да се оправдая – не са отсъстващи на работното място, през другото време не отговарям. Защо съм тръгнала да ви занимавам с токчета, нямам ли си други проблеми? Очевидно не, защото мама ме е научила, че няма проблеми, а само възможности и по тоя повод „спокойно си гледам напред.“

Снимка: Sally Payne

Най-потърпевш от обувно-деструктивните ми наклонности от край време е баща ми, който два пъти седмично посещаваше обущар, за да ми сменя токчетата, докато един ден двамата практични мъже не стигнали до извода да ми сложат метални. Бога ми, разбрах какво им е на подкованите кобилки. Не че да си „подкован“ метафорично е зле, но буквално си е наказание ако не искаш насядалите ергени в радиус от четири кафенета по пазарджишката ГЛАВНА да се обърнат, за да огледат стоката. А да те преценяват напарфюмирани балканци, слизащи от лъскави коли и изтупани в току-що изпраните и изгладени дрешки от мама, която им дава и пари за кафенце, си е класическа привилегия (не са представителна извадка, но ги има). Как да не му се иска на човек да е поне малко инкогнито, но токчетата звънят като неделни камбани по тротоара. И те такива пубертетни истории.

Що се отнася до адаптацията в Берлин, тук токчетата са нещо леко неприлично, някакъв неуместен намек за принадлежността към определен пол, а именно женския. Естествено, има и достатъчно бунтари на принципа Comfortable is boring, ама мен не комфортът, а предразсъдъците ме поотказаха. След работата в бюро с информатици, които по дефиниция май мислеха, че хапя, а шефката ми благоговееше пред способностите ми да издържа „цели осем часа на тези токове“ (Бел. ред.: бяха четири сантиметра по дяволите, не четиринайсет), реших, че не ми се слушат глупости и трябва да се асимилирам малко, което включва владеенето на езика и промяната на външния вид. Дори по едно време мислех да се разчорлям нарочно преди да изляза от вкъщи и да спра да използвам дезодорант, за да се слея със средата, но реших да не прекалявам, че току-виж спрели да ме питат от Русия ли съм или от Полша, а и това си има чар. И все пак без показност, не случайно в университета в семинар по джендър стъдис проповядват еднаквостта на половете – де да беше интелектуалната, там съм съгласна, но видите ли и физически, пък и емоционално! Еднакви сме, кълна се, вярно, че половината държава взима хормони, кой противозачатъчни, кой от козметични необходимости, кой от емпатия към другия, искам да кажа, същия пол! Забравих, че тук е по-престижно да си обратен, тогава всички са толерантни и ти го демонстрират до припадък, нали ТРЯБВА да са толератни, особено спрямо чужденци, хомо и най-вече евреи. Одобрявам –толерантността преди всичко! Особено пред някакви си физиологични особености и вторични полови белези, да живее пластичната хирургия. Но, недай си Боже, да си хетеро, пък и открито да демонстрираш, че имаш пол, ехооо, айде обратно на Балканите, ние тук всички сме ед-нак-ви! По странно стечение на обстоятелствата всичките ми приятели мъже (германци) са във връзка с други чужденки, реално или имагинарно, явно и те предпочитат токчета пред кецове...