- За всичко се плащаше. Проучване на подходящи университети, кореспонденция с университетите, заверка на копия, попълване на документи...

Докато тя ми изрежда колко пари е платила на консултантка в София, за да кандидатства за следване в Германия, аз само повдигам вежди невярващо. Нима има такива хора?

- Всяка среща с М. явно беше привилегия за избрани и затова се плащаше за самия контакт с нея. - пошегува се тя накрая.

На мен пък никак не ми беше смешно. Чувствах известна... агресия. Не към нея, защото е платила за неща, които всеки може сам да направи, ами към консултантската фирма, която има съвестта да взима пари за такива „услуги“. Колко ли още хора си купуват спокойствие?

Потискайки агресивните чувства, се опитвам да разбера. Представям си загрижените родители, които искат детето им да следва в чужбина. Представям си обърканата абитуриентка, която се страхува от неясното бъдеще. Представям си очакванията им, надеждата за по-добър старт в живота, който да компенсира дадените за (често пъти абсолютно непрактично и неадекватно) образование и подготовка. Може би при мен всичко това не е било толкова силно, защото съм родена в голям град. А може би е било и вече съм забравила. Кой знае.

Това, което много добре си спомням обаче и което може би е най-важният фактор в решението да наемеш консултант, за да подготвиш документите си за кандидатстване в чужбина, е един вид „авторасизъм“, усещане за малоценност, представата, че те, западноевропейците са някакъв вид по-висша култура от нас, източноевропейците, която ние , поне засега, не можем да разберем. Чувството, че те са по-напред в еволюционната верига и че на нас ни трябва още много време, за да се „развием“ (т.е. да еволюираме) като тях. Представата, че и културите са като отделния индивид и преминават през фази на „детство“, юношество, зрелост и т.н. и че ние, българите, още сме тийнейджъри, докато те, германците, вече са мъдри пенсионери, които „знаят как стоят нещата на тоя свят“. Та затова ни трябва „специалист“, който е инвестирал дълго време от живота си, за да разбере западноевропейците.

От сегашната ми гледна точка всичко това ми звучи абсурдно. Но много добре си спомням собствените си страхове от първия допир с немската култура. А този първи допир беше само по пощата, защото именно така се кандидатства. В този смисъл често срещаното изказване: „Ами то ако немският ти не стига сам да си подготвиш документите за кандидатстване, как изобщо искаш да завършиш образование на немски език?“ е доста късогледо, защото не стига до ядрото на проблема, а именно липсата на вяра в собствената ни култура.

Истината е, че немците далеч не са по-висша култура от нас. И далеч не са по-развити, по-добре организирани или пък пó, пó, най. Те просто имат повече пари. Не само обикновените хора, ами най-вече държавата. И когато има много пари, е много по-лесно да се организират нещата. В крайна сметка обаче, когато става дума за кандидатстване, единственото, което изхожда от (по-)добрата организация, е фактът, че всичко е написано в Интернет и човек като цяло няма какво да направи грешно. Консултантските фирми са излишни. Всеки от нас си има свой път и никой не може да каже кое е най-правилното точно за теб. Ако знаеш какво те интересува, това е достатъчен пътеводител. Дай си време да изследваш, дай си време да търсиш и да намериш, защото понякога онова, което ще намериш, не е същото като това, което си търсил, но пък е много по-ценно. И никой, абсолютно никой не може да ти каже къде накрая ще те отведе собственият ти път.

Затова смятам, че парите, дадени за консултанти за кандидатстване, са изгубени пари. В крайна сметка, ако хората се справят с кандидатстването в България, където информацията е скрита и се достига с много питане и ходене, не е ли логично да се справят и в Германия, където всичко е обществено достъпно и правилата са абсолютно ясни?



П.П. Ако искате да ви разкажем повече за кандидатстването в Германия и какви грешки човек би могъл да направи, пишете ни!

Време за предистория. Винаги съм смятала, че писането на дипломна, в случая, мастарска работа, си е скучна, суха задача, която се постарах да отложа във времето възможно най-дълго. За пореден път се самоопровергах. Да започнем с факта, че научната ми ръководителка живее в Африка и си говорим по скайп, аз обитавам жилище в Берлин, университетът се намира във Франкфурт, а аз пиша на немски за конфликти, които изживяват латиноамерикански академици (инженери, архитекти...) на немска територия, като ги интервюирам на испански и им се отплащам за отделеното време чрез частни уроци по доминикански танци. Всичко е ясно или да преговорим? За объркалите се читатели, уча интеркултурни комуникации. Интеркултурни какво или какви комуникации, не ми се задълбава повече, но фактите са си факти – лудницата е пълна! 

До момента не откривам поведенческа тенденция в отговорите на запитаните, но пък си поливам амбициите с добри дози горещо кафе. Като изключим факта, че латиноамериканските мъже действително са хронични флиртаджии, или поне изглеждат такива, сравнявани с немските си колеги, други клишета не са се потвърдили в скромния ми проект. Жените са не по-малко отзивчиви и усмихнати. 

Срещите протичат традиционно така: чакаме се на място, удобно за интервюираната жертва, все пак те оказват подкрепа на невръстната ми дипломна и съответно се старая да се съобразявам с тях, а не обратно. Поздравът е сърдечен, сякаш до вчера сме пили текила заедно, ледовете, по които принципно могат да се карат кънки на лед, в частния случай на латиноамериканците просто нямат време да се образуват. 

Самото интервю протича над чаша кафе и продължава 20-30 минути, за сметка на това, неформалният разговор, вариращ от глобална политика, университети, танци, личен живот и немска кухня продължава между 60 и 90 минути. За капак, хората си предлагат услугите да ти намерят и още доброволци за интервю, защото всеки от тях има по още няколко услужливи „амигос“. 

Съответно след срещата имам усещането, че съм обменила повече релевантна информация от очакваното, че на следващото салса-парти ще видя още едно приятелско лице и, ако не друго, тази дипломна работа ме извади от теориите, за да имам шанса да се запозная с 13 нови фасети на немската културна палитра и така да се почувствам емоционално малко по-богата.

По пътя на вдъхновението, някъде по средата на емоционалната еволюция, на сълза разстояние от Радичковите врабчета и на въздишка време от ангелите на Алберти...се роди ТО...колибрито! Секунди преди да го стъпча по невнимание в бързината, отскочих потресена, после го погалих с очи и в последствие се сетих, че трябва да му внуша, че правилната посока на полет НЕ е назад! А то ме погледна с укор, неизказаните обвинения ме засипаха като градушка:

– Те искаха да ме наранят, а теб те нямаше!

– Така е, ако можеш прости ми, аз наистина отсъствах престъпно дълго!

После... тишина. 

Снимка:Yannick TURBE

Така се стекоха обстоятелствата при случайната ни среща със шизофреничната ми душа. Отношенията ни в последно време бяха твърде обтегнати и подобно на отегчена двойка пред развод, изгубила смисъла на комуникацията някъде по трасето, аз, да, аз, по сходен начин бях обърнала гръб на Нея и я оставих да я изнасилват ветровете. Перверзно си запушвах ушите, за да не чувам писъците й... 

Но не, това няма да са песимистични драсканици на една студентка (в работно време при това), за песимизъм време НЯ-МА.

...

Затова да си отворим душата, да затворим широко очи и да се посветим на колибриукротяването. Тази автоанализа май е единствената с проекция за развитие. Горката криатура дълго се храни в немски кафез с био-червеи, но пък вече не е само, този път няма да го предам, то си има само мен на света и от моята благосклонност зависи съдбата му, крилата му, чистотата му...

     

Наскоро даваха „Титаник“ по немската телевизия. Не го гледах, но въпреки това нямаше как да не си припомня първия и единствен път, когато го гледах. Беше странно преживяване, особено в онзи момент, когато корабът потъва. Не знам защо, но всички плачат. Аз не плача на тъжни филми. Има нещо много фарсово в тях, нещо фалшиво и предизвикващо самосъжаление. Сякаш душата ти се превръща в огромен пикочен мехур, който трябва незабавно да се изпразни. И тези сълзи не са чисти и освбождаващи от натрупалите се токсини, ами празни и натоварващи. Също като да пиеш кола, пълна със захар, но в крайна сметка тялото ти да отделя само вода, а захарта да остава в теб.

Накъдето и да погледнеш, всички се опитват да ти слагат памперси. Всякакви сладникави романчета и филмчета, лишени от всякаква хранителна стойност, но пълни с калории, те затрупват, играят си с душевната ти отделителна система и купуват без пари пълните със сълзи памперси. В университета също често ни захранват със сухи, несмилаеми теории, а на изпити очакват да им ги върнем същите, само че смлени. И после се чудят, че имаме мисловен запек! Но както казва Норбеков, това е като да изядеш една ябълка, да изчакаш да я преработи стомахът ти и да очакваш да излезе на бял свят същата ябълка, която си изял. Щуротии! Явно за това, което излиза на бял свят след храносмилането, се пише оценка, а не за това, което е прието като хранителна стойност и е усвоено от организма. След корекцията на пълните памперси от изпита, все още нетренираното бебешко дупе често пъти е наранено и кърви. Но няма страшно! Ще го намажем с мехлем от глухарчета, направени от красиви обещания за професионален успех, за реализация във всяко отношение и за престижна работа. Коя рана не би се излекувала след тази козметична процедура!

Днес, накрая на магистратурата, поглеждам към кантара, който показва с 5 килограма повече и се замислям откъде ли са дошли. След претеглянето на пълните памперси резултатите са записани в бакалавърската ми диплома, а скоро тя ще бъде последвана и от магистърска. Защо никой не претегли и мен?? Сещам се за онези моменти, когато не пълните памперси, а усвоената храна имаше значение. Когато вместо да се опитвам да пресъздавам, храносмилайки, се очакваше от мен да употребя хранителната стойност на приетата доза, за да вдишам въздух, да погледна на стария свят по нов начин и да размърдам онези сиви клетки между ушите, които придават тежест на главатa. Когато след храносмилането не изхвърленото имаше значение, а това, което възникваше от усвоеното. Дали някой някога ще погледне на мазнинките по мен по този начин? Дали някой някога ще се интересува от това, което усвоявам, а не от това, което ям? Или пълните памперси от миналото вечно ще ми служат като инструмент в търсенето на работа? Но нима по този начин можеш да намериш работа, която не просто те храни, но и засища?

"Time is life itself, and life resides in the human heart."

Michael Ende, "Momo"

Сиви костюми, забързана походка, чувство за липса на време, вместо за безвремие...Какво е времето? Дали вектор, чийто път е еднопосочен, необратим и неповторим, дали не е просто величина, сътворена от самите нас? Или пък е иманентна част от самото ни човешко съществуване? Как да се сдобием с време? Било ли е то някога изобщо наше, ако да, защо доброволно сме се отказали от него, въпреки че тази липса ни кара да се чувстваме душевно ограбени?

Колко струва да продадеш времето си или каква е разликата между легалната проституция (продаване на тялото) и пазаренето с работодатели срещу часова надница (за безвъзвратно продадена младост)? Тогава каква точно свобода е тази, която ни предоставя „шанса“ да подарим времето си на обществената машина срещу щамповани банкноти. Всъщност, очевидно арогантната ни представа за човека като господар на циферблата ни заслепява за истината, че ние сме просто марионетки в нечий театър, които сменят костюми, прически, мнения, жилища, партньори, професии, роли, дори часовници, но по-рядко убеждения.

Няма време, няма пространство, всичко си ТИ или по-скоро, ТИ си господарят, но вместо на самия себе си, то ТИ владееш хаоса на многобройни задължения. Вършиш ги в метрото, по път за работа, прослушваш неразсънен/а гласови съобщения и четеш окъснели работодателски имейли. Същевременно се разсънваш и отхапваш от потенциално узряла ябълка.

Входящата кутия крещи върволица от въпроси, зададени от шефа през малките часове на денонощието, но изискващи отговор (05:30 „Подготви и изпрати презентацията, която обсъдихме вчера. Благодаря!“, 05:47 „Чакам потвърждение, че си получила молбата ми.” , 06:15 „Ще успееш ли? Срещам се с клиентите в 09:00!“). Обикновено подобен ритъм бива рекламиран по време на интервю за работа като „подлежащ на собствено разпределение“. Колко дипломатично!

Докато се колебая дали фаворизирам романтичната мечта на Х. Уелс за машина на времето като път към вселенската хармония или идеята на П. Коелю за времето като гъба, коята попива и съхранява спомените на различните ни земни превъплъщения, пред очите ми се нареждат една до друга думите от крилата фраза, на която всички сме изпитвани: „Времето е в нас и ние сме във времето!“

Не от фалшив патриотизъм, а защото не искам да забравя, че моят часовник тиктака според законите на „балканската“ часова зона!

P.S. Честит 1-ви ноември „на патерици“, БЪЛГАРИ!

Това няма да бъде мемоар за пътищата на вярата, нито ще е разказ за срещата на Света с мен, а само МОЯТА „истина“ по въпрос, който се опитвах дълго да измълча, но е крайно време да изкрещя. И не защото искам да събудя съпричастие, а защото знам, че въпреки субективна, тя е нужна на HАС, бъдещите, настоящи, минали или вечни студенти по душа в Германия, Испания или просто на острова на себеоткриването, които копнеем за съвет и разбиране, но и вярваме, че ще чуем готова сладкишена рецепта за тирамисуто на студенството в чужбина. Да, в нея присъства и сладък главозамайващ ликьор, и горчиво какао, но сместа никога не е идентична, а консумацията в определени случаи дори би могла да доведе до алергии...

Аз изживявам ученето като надбягване с времето в търсене на жива вода в дълбок кладенец. Докато водата гали стените на съда, който я приближава към повърхността, неминуемо се разсипва част от съдържанието й по пътя. А нито дължината на въжето, нито дълбочината на кладенеца са предвидими и контролируеми. А съдържанието на учебните модули е не рядко като ябълка, от която изскача неродена мома, прекрасна и сияйна, но и на път да изчезне, освен ако мигновено не й се предложат хляб и сол. Който успее да я улови в нейната крехкост е привилигирован, но и достоен, защото е търсил, борил се е и се е надмогвал. 

Дотук с метафорите, които не подхождат на поопошлената действителност на образователната система, и то на болонската, в чиято прехваленост прехласнато сме се изгубили, самонатиквайки се в модерни специалности, сред пълна педагогическа неяснота как да те бъдат преподавани, а не изсипвани върху поотегчени студенти, които слушайки лекция плетат вълнени чорапи, проверяват Facebook-профили и се чудят на коя планета биха имали шанса да приложат прехвърлените по бялата като мляко дъска антипродуктивни информационни слайдове. И в този водовъртеж на странна комуникация се появяват безкрайно вежливите професори, които с най-добри чувства посрещат студентите face-to-face в приемните си часове и после потеглят към спретнати къщурки, финансирани от продадените учебници и прочие, без които старателните студенти не биха издържали изпит. Същите високоуважавани кадри на просветата, чиято дейност е по-скоро паисиевска, отколкото Беронова се преобразяват в деспотични пълководци на оценителна скала, изчислена от и за машини, в чиито рамки подробности като креативност и другомислие задължително трябва да бъдат скопени...

Положителното е, че интернационалната фабрика бълва не просто виcшисти, но и е и инкубатор на истински, ценни и трайни приятелства. Латиница, кирилица и иврит губят своята разделяща сила, когато студентите решат да се развиват заедно.... Звучи ли ви познато?